Постконсервативните евангелски теолози вярват, че консервативните такива отделят голямо внимание и значение на стойността на фактите. За тях, автентичното християнство е събирането на правилната информация. Излиза, че консервативните теолози, с малки изключения и в различна степен, подчертават пропозиционалното(логично) естество на откровението (свързано с твърдения и факти) и познавателните аспекти на християнското ученичество. Когато им се наложи да определят дали даден човек или група са християни, те започват да изследват доктриналните им вярвания.
Консервативните теолози имат известно право. Още веднъж наблягам на това, че да бъдеш постконсервативен не означава да отхвърляш всичко, свързано с консервативното евангелско движение. Представката „пост-” пред даден термин не значи тотално несъгласие с консервативното; тя само изразява желанието и опита да се отиде отвъд някои негови аспекти, запазвайки най-доброто.
Консервативните евангелски вярващи често са наричани евангелски фундаменталисти; тяхното движение води началото си от фундаментализма на 40-те и 50-те години на миналия век. За да ги различават от фундаментализма, считан за антиинтелектуален и разединяващ, учените наричат новите евангелски вярващи неоевангелисти или постфундаментални евангелисти. Новите евангелисти обаче в никакъв случай не отричат всичко, асоцииращо се с фундаментализма!
Две книги на евангелски историци описват историята за появяването на консервативното евангелско движение, от редиците на фундаментализма. Съживи ни отново: Пробуждането на евангелския фундаментализъм от Джоел А. Карпентър и Реформиращият фундаментализъм: Семинарията Фулър и новия евангелизъм на Джордж Марсдън излагат в някои детайли как консерватизмът произлиза от, а след това и се отдалечава от фундаменталния евангелизъм, без обаче да се отделя напълно от корените си.
Това, че наричаме установения евангелизъм „постфундаментален” не е индикация за пълното му отделяне от фундаментализма. Новият консервативен постфундаментализъм на евангелисти като Харолд Дж. Окенджа, Е. Дж. Карнел и Карл Ф.Х. Хенри се стреми просто да реформира фундаментализма, като го поправи. Но техните приятели фундаменталисти, разбира се, ги обвиниха в това, че са отишли прекалено далеч. Така се случва винаги.
Това се отнася и за постконсервативния евангелизъм; неговите поддръжници не отхвърлят всичко от консервативния евангелизъм или от фундаментализма. Постконсервативните теолози по-скоро искат да продължат реформата на фундаментализма, започната още от предишното поколение. Вярват, че продължаващата реформа налага коригирането дори на консервативния евангелизъм. И да, те знаят, че следващото поколение също ще поправи и реформира техния подход към християнството и теологията. Това е част от идентифицирането им като постконсервативни! Те разбират и приемат, че няма финална точка в процеса на постоянна корекция и реформа, до завръщането на Исус Христос. А и кой знае? Вероятно дори в завършека на изкуплението ще има още много за учене и за преживяване, в процеса на пълното разбиране на евангелието.
Постконсервативните евангелски вярващи се притесняват, че консервативните им братя и сестри са прекалено обсебени от познавателните и интелектуалните страни на евангелието и на християнското съществуване. Притеснението им е, че консервативните теолози са пристрастени към това, понеже не искат да “хвърлят бебето заедно с водите, в които то е изкъпано”, като по този начин лишават християнството от стабилно познавателно съдържание. Искат само да поправят тази еднопосочност. Обвинението, че постконсервативните евангелски вярващи насърчават неограничената експериментация с теологията, понеже са оставили настрана обективното съдържание на откровението за сметка на отдаването на субективни чувства, е погрешно; това е клевета. Нито един постконсервативен писмен труд не подкрепя подобно обвинение.
Милърд Ериксън е добър пример за стандартен, консервативен, евангелски мислител. Неговата Християнска теология се счита за стандартен текст от консервативната евангелска теология и се използва често в евангелските семинари (неговата книга Християнско богословие е издадена на български от изд. Нов Човек).
Повечето, ако не и всички консервативни евангелски мислители ще се съгласят с Ериксън, че „силата на християнството” е неговото доктриналното съдържание. Той покрива много теологически мнения за това кое определя истинската същност на християнството, за да се предложат последователност и стабилност чрез промяна. Някои теолози дефинират това като институция, наподобяваща църковната йерархия на епископите; други го приемат за начин на живот, базиран върху етичните учения на Исус, поддражаващ Неговия живот, основан на любов. Без да отхвърля църковните структури или етичния живот, Ериксън изразява силно предпочитание към доктрините като израз на перманентната (постоянна, непрекъсваща или продължителна) същност на автентичното християнство и признава фундаменталисткия лидер Дж. Гришъм Махън за предшественик на тази идея. Ериксън пише:
„Трябва да е очевидно, от гледна точка на религията, за която говорихме още в първа глава, че доктриналното съдържание е главен компонент на християнството, от което следва, че то трябва да бъде запазено. За целите ни в тази книга то ще се счете за най-важен и перманентен елемент.”
В чест на Ериксън и всички, които са съгласни с него, трябва да признаем, че той говори за „осъвременяваща се теология.” Доктриналната същност трябва да бъде изразявана по нови начини за всяка култура и всяко поколение. Съвременното леко пренареждане на доктрината е задължително, но то има и ролята да закриля оригиналното познавателно откровение, съдържащо се в Библията. Ериксън прави разлика между теолозите, които искат да синхронизират християнското послание, превеждайки го като съвременен идиом (еднаквост) и онези, целящи да го трансформират, пригаждайки го към културата. Последните са релативисти, докато първите не са.
Противно на предположенията на много светски хора и либерални християнски мислители, консервативните евангелски вярващи като Ериксън не защитават теология, която не е адекватна спрямо съвременното общество. Доста фундаменталисти биха се възпротивили на ударението, което Ериксън поставя върху превеждането на оригиналното християнско послание, произлизащо от Божественото откровение на Словото, на съвременни достъпни форми на мислене. Някои дори могат да го обвинят в това, че иска сам да трансформира себе си! Всъщност границата между неговото определение за това кой трансформира оригиналното послание и кой го превежда, трудно може да се забележи.
Ерксън обаче е непреклонен в убеждението си, че осъвременяването на християнството е важна част от задачите на евангелския теолог. Не на последно място заедно с консерваторите и фундаменталистите като цяло, той потвърждава вечните истини на Библията както и способността вътрешно богословски да бъдат идентифицирани самите истини чрез осъвременено изразяване на техните форми:
“… важната задача на теологията е да се идентифицират вечните истини, същността на доктрините, и да се отделят от преходната форма, в която те са били изразени, за да бъде създадена нова такава. Но как е възможно да локализираме и идентифицираме тази перманентна(постоянна, непрекъсваща или продължителна) същност?
Ериксън завършва мисълта си, като отговаря на своя собствен въпрос. Отговорът обаче не е уместен за нашата дискусия; това, което е уместно, е неговото вярване, че същността на християнството, която идентифицира автентичното християнство и го отделя от фалшивото такова, е познаването на доктриналното съдържание, изобразено чрез твърденията на Божественото откровение в Писанията.
Ериксън не е сам в това определение за християнската същност. Много, ако не и всички, консервативни теолози, както протестантски, така и католически, правят същото. Това може да се види например от изобличителната реч на Д.А. Карсън към плуралистите, в книгата “Да запушим Божията уста: Християнството предизвиква плурализма.” Там авторът критикува всеки опит, който не идентифицира истинската християнската същност като интелектуално комуникиране и разбиране на доктрината. Той твърди, че подобен подход би довел единствено до плурализъм; християнството губи своето значение и става съвместимо с всеки и всичко.
Нашето притеснение в случая не е толкова за аргументите на Карсън до какво ще доведат различните възгледи за християнската същност, а за явното му съгласие с Ериксън по същия въпрос. Според Карсън автентичната комуникативност на Евангелието неотменно включва интелектуално съдържание, защото „историческото Евангелие се определя като интелектуално съфържание, което трябва да се изучава и проповядва.” Той подчертава, че „Досега съвременното евангелско движение се опитваше да дефинира себе си главно чрез теологически категории, но това…изглежда се променя сред много хора, слагащи все още етикета на евангелски вярващи.”
Контекстът на последния цитат изяснява, че за Карсън традиционната себеидентификация чрез теологически категории, като евангелски вярващ, е най-добра, Нарушаването на подобно правило би довело до доктринален плурализъм и разводняване на евангелското свидетелство. Но нека бъдем честни с Карсън. Точно както Ериксън не отхвърля, а защитава осъвременяването на християнското послание, така Карсън твърди, че теологическите твърдения не са цялото християнство. Той не иска да принизи автентичното християнство до поредица от факти, за да получи интелектуално одобрение. Според Карсън „Целта на Библията не е просто да пълни главите ни с факти, а да ни доведе до живия Бог.” На това постконсерваторите казват „АМИН!” Но, като цяло, основната тема в книгата на Карсън, както виждаме при Ериксън и много други консервативни вярващи е да се защити когнитивното(познавателното) доктринално съдържание на историческия евангелизъм –евангелската ортодоксалност – като негова перманентна, трайна и непроменима същност.
Ериксън и Карсън са използвани в случая като примери за тенденция сред консервативните евангелски теолози; до известна степен те претендират да издигат когнитивното(познавателното) познание и утвърждаването на правилна доктрина за дефиниращи белези на автентичната евангелска вяра. Освен това няблягат на дидактическата(учетелската, преподавателската страна) на Словото и интерпретират откровението като споделяне на информация за Бог. Вероятно на думи се придържат към ключовото значение на личната трансформация, но най-важният им интерес е поддържането на ортодоксалността като постоянна същност на християнството и евангелизма.
От книгата “Реформирани и винаги реформиращи” – всички права по текста и предстоящето издаване на книгата под формата на статии online са собственост на Vetil ltd. и www.ivokoychev.org.
Текста, видеото и всички останали изображения публикувани в сайта: www.ivokoychev.org са собственост на сайта и са под закрила на закона на Авторско Право и сродните му права. Всяка промяна на съдържанието на публикуваните материали и неправомерното им ползване се преследва от предвидения закона ред.
Роджър Олсън е доктор по философия (Rice University) и професор по теология в Теологическата семинария George Truett към Университета “Бейлър” Уако, щата Тексас. Той е автор на книгата “История на християнската теология: двадесет века на традиции и реформи” един изключителен богословски труд признат от академичните богословски среди, като една от 10-те най-влиятелни книги написани върху темата Историческо богословие.
Също така е написал и “Уестминистърски наръчник на евангелска теология”, “Мозайка на християнската вяра”, “Арминианска теология: Митове и истини” (издадена и в България https://www.vetilbg.com/?product=арминианска-теология-митове-и-истини) и още 16 книги засягащи различни сфери на християнския живот. Той също така е и един от водещите гласове по предмета на арминианство и калвинизъм.
