Сподели с приятели
  •  
  • 1
  •  
  •  
    1
    Share

Исус едва ли се занимава с решението на светските проблеми …. Учението Му не е отговор на човешките въпроси и проблеми; но дава отговор на човека за Бога. Учението Му … не е решение, а изкупление.

Дитрих Бонхофер

Очевидност на Божието царство

Въпреки че думата християнин в наши дни означава много неща, първоначалното й значение е някой, който следва и изглежда като Христос. По дефиниция, отличителният знак на християнина е, че човек се стреми да мисли, да усеща и да действа като Христос. Тъй като Исус е Божието въплъщение, за това и християнинът е призван по дефиниция да имитира Бога, както казва Павел в Ефесяни 5:1: 

И така, бъдете подражатели на Бога като възлюбени деца 

Гръцката дума за „имитирай“( μιμητής mimetes) буквално означава: да правиш точно това, което виждаш в действието на другия, нищо повече или по-малко. Като ученици на Исус, ние трябва да вършим това, което виждаме, че Бог прави в Исус, точно както нашата сянка прави всичко, което ние правим. Павел изяснява как изглежда тази сянка, когато продължава да казва: живейте в любов, както и Христос ни възлюби и предаде Себе Си за нас (Еф. 5:2). Да бъдем част от тялото на Христос, да участваме в Божието царство, означава – по дефиниция – да имитираме любовта на Исус чрез нашия живот. Не трябва да обичаме само понякога, когато е удобно или когато враговете ни не ни нападат. Ние трябва да живеем ежедневно в божествената любов на Голгота, както е при дишането или биенето на сърцето ни. Всичко, което вършим трябва да се върши в любов (1 Коринтяни 16:14), и доколкото правим това, ние разкриваме Божието царство.

Когато Царството се проявява, то е доста очевидно. То не прилича на църковна сграда. Не е задължително да изглежда като група от религиозни хора, които изявяват определени неща включително “професията християнин”. Не е задължително да изглежда като събиране на хора, застъпващи правилните политически или етични каузи. То не прилича на група, която е – или най-малкото вярва, че е морално по-добра от другите, като им казва как трябва да живеят. По-скоро Царството изглежда като хора, които индивидуално и колективно имитират Бога. Прилича на Голгота. Когато хората “дойдат под“ други, за да ги обичат и да им служат, без значение дали го заслужават, без да се съобразяват със собствените си интереси и репутация, това означава, че Божието царство е дошло. В един човешки свят, изпълнен с насилие, този вид ЛЮБОВ не е трудно да изпъкне. 

Хората понякога правят разлика между видимата и невидимата църква като начин за разграничаване между институционалната църква, която е видима за всички, и истинското тяло на учениците, което само Бог може да види. Разграничението е валидно, ако се използва, за да се каже, че човек не може да приеме, че определени вярващи са истински ученици на Исус само защото очевидно се асоциират с църква. Разликата обаче не е валидна, ако има за цел да се предположи, че има нещо невидимо за Божието царство – сякаш не можем да разберем степента, до която индивид или институция проявява или не проявява Божието царство. Няма нищо невидимо или скрито за Божието царство, защото винаги прилича на Исус. Църквата е призована да види ясно това царство. Всъщност, затова се нарича „тялото на Христос“. Както отбелязва Еберхард Арнолд:

Фактът, че църквата е тялото на Христос означава, че Христос получава тяло и форма, чрез които става видим и реален в света. В противен случай думата „тяло“ е безсмислена. И когато теолозите казват, че тук се има предвид „невидимият Христос“, те просто демонстрират глупостите, на които са способни само теолозите. 

Божието царство не е невидимо и когато се проявява, това не е невидима реалност. Винаги прилича на Исус, умиращ на Голгота за онези, които Го разпънаха. Царството винаги има своето качество на слуга в този паднал свят, в който индивидите, социалните групи и народите са провокирани от личен интерес. Този вид радикална, безусловна и скандална любов е всичко друго, но не и невидима. 

Йоан ни казва: Никой никога не е видял Бога; но ако се обичаме един на друг, Бог обитава в нас и Неговата любов е съвършена в нас (1 Йоан 4:12). Когато хората виждат любовта ни изразена един към друг, те виждат какъв е Бог и как Той се проявява в Царството.

По Божия план и чрез вътрешната работа на Святия Дух това “виждане” е да ги убеди, че Исус Христос е истинското откровение на Отца (Йоан 13:35; 17:20-26). Хората не трябва да бъдат спечелени в Царството предимно чрез нашите умни аргументи, велики религиозни течения, впечатляващи програми или чрез нашето заплашване – ако не го направят ще отидат в ада и особено ако не споделят нашите богословски мнения. НЕ, те трябва да бъдат спечелени от начина, по който ние ги предизвикваме с Голгота. Те трябва да видят и да изпитат реалността на идващото Царство сред нас.

Ако приемем простичкия принцип, че Божието царство прилича на Исус, и ако бяхме напълно решени, че единствената ни дейност като Царство на Бога е да провъзгласим това Царство чрез възпроизвеждане на милосърдната любов на Исус към другите, нито ние, нито светът би трябвало да размишлява за това къде е „истинската църква“. НЯМА НИЩО НЕВИДИМО ЗА НЕГО.

Съхраняване на святостта

Нищо не е по-важно от това да живеем в Христовото видение за Божието царство, което означава, че трябва да запазим Царството различно от царството на света – както в нашата мисъл, така и в нашето действие. Трябва да пазим Божието царство, което по същество означава да бъде отделено или посветено. Само чрез това няма да бъдем отклонени от нашата единствена задача да живеем „в любов, както Христос ни възлюби и предаде Себе Си за нас”.

Не всичко в царството на света е лошо. Докато версиите на царството на света използват своята сила на меча, за да запазят и насърчат закона, реда и справедливостта, те са добри.

Но царството на света по дефиниция никога не може да бъде Божието Царство. Няма значение, че ние го оценяваме добре, само защото съответства на принципите, които смятаме за важни, например – „свобода и справедливост за всички“. Но никоя версия на царството на света, колкото и добра да е, не може да защити собствените си интереси, докато обича враговете си, обръща другата буза, извървява допълнителната миля или благославя тези, които го преследват. И все пак нашата любов към враговете ни, благославянето на онези, които ни гонят е точно това, което гражданите на Божието Царство са призвани да правят – това означава да си християнин. По дефиниция, следователно, не можете повече да имате християнско светско правителство. Една нация може да има благородни идеали и да се посвети на справедливи принципи, но не и това да бъде християнска.

Най-важното разграничение между Божието царство и царството на света e, че християните трябва да се погрижат никога да не приведат някаква конкретна версия на царството на света в Божието царство. Може твърдо да вярваме, че една версия е по-добра от друга, но не трябва да стигаме до заключението, че тази по-добра версия е по-близо до Божието царство, отколкото по-лошата версия. Царството не е просто някакъв шифър, който можем да запълним с нашите идеи за това как би трябвало да изглежда едно добро общество. Ако разсъждаваме по този начин, сравняваме ябълки с портокали и Голгота с петунии и свещи – и, както по-късно ще видим, няма нищо друго освен объркване и вреда на двете царства.

Разбира се, версията на царството на света, която ефективно изпълнява закона, реда и справедливостта, е по-близо до Божията воля за царството на света. Достойните и морални хора на това царство със сигурност трябва да бъдат насърчени в това възможно най-много, независимо от тяхната религиозна вяра. Но трябва да разберем, че никоя версия на това царството не е по-близо до Божието Царство, отколкото други версии, само защото върши своята работа сравнително добре. Божието царство не е идеална версия на царството на света; то не е нещо, към което всяка версия на царството на света може да се стреми или да бъде измерена. Божието царство е напълно различен и алтернативен начин да се живее.

Поддържане на здравословната особеност

Всъщност трябва да сме далеч от приравняването на която и да е версия на царството на света с Божието царство. Християните трябва да запазят здрави подозрения към всяка версия на царството на света иначе лесно ще попаднат в изкушението да станат идолопоклонници. 

Чрез авторитета на Божието Слово ние знаем, че колкото и добро да е дадено правителство – според световните стандарти, то все пак е силно повлияно от падналите духовни началства. Следователно никой християнин не би трябвало да поставя доверието си във която и да е политическа идеология или програма. Също така не би трябвало да бъде прекалено шокиран, когато лидерите или партиите на царството на света действат противно на Христовите пътища. Римските власти в дните на Исус често пъти са се държаха грубо и неморално, но нито Исус, нито и авторите на Новия Завет се изненадваха от това. Лидерите на царството на света смятат, че техният курс е правилен.

Не само това, но ние знаем, че колкото и да е добра дадена версия на царството на света, то не може да бъде крайния отговор на проблемите на света. В някои отношения може да е по-добре да поддържаме законите, реда и справедливостта, за които трябва да сме благодарни. Но гражданинът на Царството на Бог знае, че светът няма да бъде трансформиран от „мощта“ на използването на меча (закона). Ние знаем, че любовта, мирът и справедливостта няма да бъдат преживяни в глобален мащаб, докато царството Божие не бъде окончателно утвърдено, докато човешката природа не бъде трансформирана и докато корумпиращото влияние на демоничните сили окончателно не бъде унищожено. Крайната надежда на света не се крие в човешката мъдрост на царството на света, а в напредъка на Божието царство и завръщането на Исус Христос!

Всъщност християните трябва да знаят, че дори най-добрите версии на царството на света са част от световния проблем. Основният проблем в света е, че падналите хора се доверяват на “власт над“, а не „власт под,”, тоест на принуда, а не на любов. Тъй като ние сме в робство, ние сме склонни да пазим и насърчаваме нашите собствени интереси със сила. Тази паднала тенденция се възползва от всички най-добри версии на царството на света. Всяка версия на царството на света се защитава и напредва в своята кауза, като основава интереса на своите граждани в колективна племенна сила, която прави всеки гражданин готов да убие или да бъде убит за това, което според него е добро за обществото.

Царството на света оцелява и напредва, като обединява и мотивира своите поданици около тяхната отделна или колективна идентичност, идеали, личен интерес и желание за сигурност над и против други индивиди или правителства, чиято лична или племенна идентичност, идеали или интереси е заплаха за тяхната сигурност. За тази цел всяка версия на царството на света демонизира враговете си и генерира мотивацията да се отиде на война, като убеди онези, които трябва да пролеят кръв, че тяхната кауза е справедлива.

Именно това мислене „ние-те” прави конфликта неизбежен, както очевидно виждаме в епическата поема Илиада на Омир. Докато хората желаят да наложат собствения си интерес със сила дотолкова, доколкото тяхното чувство за идентичност, стойност и сигурност се корени в техните национални, етнически, религиозни и политически същности (тяхната „племенна идентичност“) – винаги ще се проявява насилие и несправедливост. 

Докато Божието царство трансформира цялото земно кълбо, конфликтът е неизбежен. От друга страна това по никакъв начин не предполага, че хората от царството на Бога не трябва да се стремят да се молят за мир в света, защото сме призвани да бъдем миротворци (Мат. 5:9). Макар че не сме “от” света, ние сме „в“ него. Но ние също трябва да помним, че основните проблеми в света, включително и неизбежната му тенденция към насилствен конфликт, няма да бъдат окончателно решени, докато човешката природа не бъде изцяло трансформирана  чрез установяване на Божието царство в света.

Само когато всяко коляно се поклони и всеки език изповядва любящото господство на Христос (Фил 2:10-11); само когато Христос е трансформирал сърцата ни в Свое подобие (Римл. 8:29; 2 Кор. 3:18; 4:4; Фил. 3:21) и когато всичко, което е на небето и на земята бива очистено от огъня на Божия любящ съд (2 Петрово 3: 7,10,12), само тогава ще бъдат изкоренени фундаменталните проблеми на света. И единственият начин да се придвижим към тази цел е гражданите на Царството на Бога да упражняват „власт под“, а не „власт над“. Това се случва само като горчивото семе на царството Божие (вж. Мат. 13:31-32) расте чрез индивидуални и корпоративни репликации на Голгота.

Исус в политически трудни времена

Животът и служението на Исус постоянно запазваха радикалната уникалност на Царството, което Той дойде да установи на земята. Запазването на яснотата на Божието царство винаги е било най-важната и най-трудна задача на Църквата – както и задачата, с която най-много се е провалила.

За да оценим важността на запазването на това разграничение, трябва да разберем, че еврейският свят, в който се роди Исус, беше политическо място. Затова между управляващите римляни и техните еврейски субекти имаше постоянно политическо и културно сътресение и повечето евреи презриха факта, че те – “истинският Божий народ“ – бяха управлявани тиранично от божествено отречени неморални езичници. Те гледаха на тяхното управление като обида към техния Бог. Повечето евреи копнееха за появяването на политически месия, като Давид, който с военна сила и свръхестествено съдействие на Бога възстановяваше Израел в славните му дни. 

В същото време евреите от първи век бяха дълбоко разделени по въпроса как да реагират. На едната крайност бяха ревностните, които вярваха, че евреите трябва да вдигнат оръжие срещу римляните и да започнат война, като се доверят на Бог, че ще се намеси, за да им даде победа. Техният боен вик беше нещо като „Ние трябва да победим враговете си и да върнем Израел за Бога“. От другата крайност бяха „консерваторите“, които смятаха, че е най-добре да не се тревожат водите, а по-скоро да си сътрудничат с римското правителство колкото е възможно повече. 

Между тези две крайности имаше редица позиции, които се отличаваха една от друга по начина, по който се търсеха други алтернативи за възстановяването на Израел. Дали юдеите трябва да се подчиняват на римските закони и ако да, на кои? Трябва ли да плащат данъци на Кесаря и да подкрепят неговия тираничен режим? Трябва ли да участват в римската армия и да помагат за защитата на империята? Трябва ли да заложат вярност към управляващото ги правителство, като отдават почит на статуи на императори? Трябва ли да бъдат обучени в римска (елинистична) литература и по римски методи на преподаване? Трябва ли да участват в националистически празници? Колко от римската култура може да се приеме или отхвърли? Списъкът от конкретни въпроси беше почти безкраен. В такава интензивно политизирана обстановка Исус се роди. И не е изненадващо, че през цялото Му служение хората се опитваха да Го накарат да прецени и отговори на тези въпроси. Юдеите очакваха политически месия, който да отговори на техните въпроси, да разреши проблемите им и да ги освободи. Това, което те не разбираха – това, което дори и учениците на Исус бавно научиха – е, че Исус не беше дошъл да отговори на техните въпроси от царството на света или да реши техните проблеми на царството на света. Както отбеляза Бонхофер:

Исус едва ли се занимава с разрешаването на светски проблеми. Когато Той е помолен да направи това, Неговият отговор е забележително уклончив … Всъщност Той едва ли отговаря директно на техните въпроси, но отговаря по-скоро от съвсем различна перспектива. Думите му не са отговор на човешките проблеми; те са отговорът на Бога засягащи взаимоотношението между Бога и човека. Думата му по същество не се определя отдолу, а отгоре. ТЕ НЕ СА РЕШЕНИЕ, А ИЗКУПЛЕНИЕ.

Исус не дойде да ни даде християнския отговор на многото социополитически затруднения в света и той не дойде да въведе нова и подобрена версия на царството на света. Неговият дневен ред беше много по-радикален, защото дойде да изкупи света и в крайна сметка да събори царството на света, като постави алтернативно царство. Той не дойде да дава решения, да засяга външните правила и да налага по-добро поведение. Той по-скоро дойде да трансформира животи отвътре, като спечели хора за царуването на Божията суверенна любов, като по този начин превърна тактиката на “власт над“ на царството на света в нещо ненужно.

По думите на Андре Тросме „Исус дойде да донесе революция, която би засегнала всяка сфера на съществуване, включително социални и властови отношения …“. Той не искаше да реформира политическите структури, но искаше всичко да попада под управлението на Бога. „ 

От тази идея, Лий Камп пише: Вместо да приеме съществуващите социални институции и да ги реформира отвътре; вместо да опита да установи контрол отгоре-надолу и след това да доминира над масите; вместо да разпространява само „духовно“ послание, Исус направи нещо радикално, като прогласи и въплъти нов ред и ново царство. И така, Той призова учениците Си в техния стремеж да се присъединят към Него.

Мисията на Исус не беше да подобрява старата система; мисията която даде на учениците Си, беше да олицетворява нов начин на сътворен живот. Този живот е реален и ориентиран към Бог в рамките на Божието царство, като единствен източник на сигурност, стойност и значение. 

Даването на Бога принадлежи на Бога

Като се има предвид колко е политизирана средата в която Исус служеше, Той запази уникалността на Царството което донесе и не позволи на тази уникалност да бъде копирана от царството на света. Той не позволи на политическите и етичните опасения на хората да определят своят дневен ред. Вместо това, Исус мъдро преобразуваше всяка среща във възможност да разкрие Божието царство.

Например, на няколко места в Своето служение, някои от противниците на Исус се опитаха да Го уловят в една от най-горещите политически теми на деня – въпросът за плащането на данъци. Фарисеите отчаяно искаха да разочароват тълпата, която Го следваше, и смятаха да я отчуждят от Него, защото имаха различно политическо мнение. Но Исус не се хвана на въдицата. По-скоро ги конфронтира като закара дискусията на по-дълбоко ниво – ниво на царството на Бога. В един случай Исус отговори на въпроса дали евреите трябва да плащат данъци или не. Държейки данъчна монета Той им зададе въпрос: чий е този отбраз и надпис? Отговора беше: на императора. Тогава Той им каза: Като е така, отдавайте императорското на императора, а Божието – на Бога (Мат. 22:20-22).

За да схванем ироничния отговор на Исус, е полезно да знаем, че евреите от това време бяха дълбоко обидени от римската валута, която носеше образа на императора. Те виждаха в тази валута не само изразен егоизъм от страна на императора, но и като пряко нарушение на заповедта срещу изображението (напр. 20:4; Лев. 26:1). Само Бог може да направи образ на Себе Си и Той Го направи, когато създаде Адам (Битие 1:26-27). 

Исус прекрасно свърза въпроса за езическия егоизъм и идолопоклонството с въпроса за плащането на данъци. Със сарказъм (предполагам, че Той с яростна усмивка дава тази илюстрация), Исус по същество казваше: „Вие, разбира се, вярвате, че тази монета е идолопоклонническо престъпление пред Бога. Защо тогава ние, които сме Божии хора, трябва да се бием един срещу друг за да пазим или да върнем на егоистичните, идолопоклонни престъпници? Това, което нас като Божии хора трябва да занимава, казва Исус, е дали ние даваме на Бога това, което издига Неговият авторитет, и дали нашият живот принадлежи изцяло на Него?! 

Всъщност Исус иронично повдигна въпроса за образа на Кесаря, за да покаже какво отразява човешкото сърце, защото дори ако някои идва с “правилната” позиция за плащането на данъци, каква е ползата ако загуби душата си (Марк 8:36)? По този начин Исус разумно използваше противоречивите въпроси, които разделяха обществото в царството на света. Исус демонстрира, че не е дошъл да разреши двусмислените противоречия които характеризират царството на света. По-скоро Той предложи на всички един по-радикален алтернативен начин на живот, свръзан под управлението на Бога.

Защита срещу лакомия

Същата мъдрост се прояви и в отговора на Исус към човека, който искаше да му се уреди семейният спор. Човекът каза на Исус: „Учителю, кажи на брат ми да раздели семейното наследство с мене“ (Лука 12:13). Мъжът очевидно се чувстваше измамен от управляващия еврейски закон, който дава правото на най-големия син да разпредели наследството на семейството и искаше от Исус да използва общественото си влияние, за да принуди брат му да направи нещо по въпроса. Но Исус отказа да разреши тази дилема.

А Той му каза: Човече, кой Ме е поставил да съдя или деля между вас? (Лука 12:14). Всъщност Исус го запита: “Приличам ли ти на адвокат?” Исус не дойде да действа като юридически или етичен съветник, защото тези въпроси и роли са противоречиви и създават причини за разделения в царството на света. Това не попада в обсега на Неговата юрисдикция. Имаше обаче нещо, което беше в рамките на мисията на Исус, като използва въпроса на този човек като трамплин за спряване със самия него. “Внимавайте и се пазете от всякаква алчност, защото животът на човека не се състои в изобилието на имота му.” (Лука 12:15) Докато решаваме нашите правни и етични въпроси, важни са нашите сърце и мотиви. Защото, дори човек да успее да подобри правната система и да разреши противоречията в обществото, това няма значение, ако в обществото продължава да мисли, че животът се състои в изобилието от имота.

Това, което Исус предложи на този човек, а и на всички хора, е връзка с Бога, която ще ги освободи от необходимостта да запълнят празнината в живота си с материални притежания, “правилни” етични възгледи или праведно подчинение на религиозни закони. Чрез Исус животът ни може да бъде изпълнен с божествена любов, която удовлетворява глада на душата ни. Само когато душата се напълни, тя може да бъде освободена от светските, етични и религиозни желания, които я задържат в робство.

Консерватори и либерали в същото Царство

Исус никога не би позволил царството на този свят да определи условията на Неговия ангажимент към света. Това обяснява защо Той е нарекъл Матей, който е бирник, както и Симон, който е зилот, Свои ученици (Мат.10:3-4). Данъчните бирници бяха най-дясното крило на еврейската политика, зилотите на най-отдалеченото ляво крило. Всъщност, историческите записи показват, че зилотите презираха събирачите на данъци дори повече, отколкото презираха римляните, защото събирачите на данъци не само плащаха данъци, за да подкрепят римското правителство, но всъщност те активно – целеустремено, събираха данъци от евреите в името на Рим. 

Още по-лошо, данъкоплатците често увеличаваха доходите си, като налагаха повече такси, отколкото се дължат като запазваха разликата. Поради тази причина, имаше голямо презрение към събирачите на данъци!  Матей и Симон прекараха три години в служение на Исус. Без съмнение те имаха интересни разгорещени разговори за политиката. Но това, което бе удивително, е, че те служиха заедно с Исус, за да разширяват Божието царство на земята. Също толкова интересно е, че никога не намираме в Евангелието думи за техните различни политически възгледи. Всъщност никога не сме чели и една дума за това, което Исус е мислил за техните радикално различни виждания за царството на света. Това мълчание предполага, че при следването на Исус, Матей и Симон имаха нещо общо, което е занижило техните индивидуални политически различия до такава степен, че преодоляха своите политически пристрастия помежду си. Това мълчание посочва важната разлика на Божието царство от всяка версия на царството на света. Разбира се, животът и ученията на Исус несъмнено биха променили доверието, което и двамата имаха в своите политически възгледи – ако позволеха това.

Най-малкото, когато царуването на Бога завладее живота им, събирачът на данъци повече няма да мами клиентите си, а зилотът повече няма да убива опонентите си. И все пак Исус ги покани и двамата да Го следват, така както са били преди тяхната трансформация, и с широко разминаващи се политически възгледи, които никога не бяха точка на спор с Исус.

Следователно какво трябва да направим за факта, че евангелската църква е до голяма степен разделена по политически причини? Християнската позиция подобна на Матей е сред консерваторите, а тази на Симон е сред либералите. Исус никога не се е сблъсквал и не е позволявал на някое от тези различия и противоречия от царството на света да определят Неговата позиция, както в момента те влияят толкова силно в Църквата.

Това предполага, че Църквата е повлияна силно от царството на света. До голяма степен загубихме ясното видение за царството на Бог и изоставихме нашата мисия. Ние позволихме на света да ни определи, да определи нашата програма и да определи условията на нашия ангажимент с Него. Приехме ограничените и разделящи възможности на царството на света и следователно приехме конфликтите на царството на света. Поради това ние не търсим мъдрост отгоре (Яков 3:17), мъдростта, която Исус постоянно показва, че ще ни помогне да разпознаем уникалният подход на царството на Бог към проблемите на падналите конфликти, които характеризират царството на света. Вместо това сме направили тези конфликти наши, като се борим един срещу друг по отношение на „християнския“ вариант в царството на света.

Изгубихме простотата на Божието царство и до голяма степен оставихме трудното предизвикателство да живеем в царството. Забравили сме, ако някога сме били обучавани, простичкия принцип, че Божието царство прилича на Исус и че нашата единствена задача като царство е да имитираме любовта, която се разкрива на Голгота. Ние до голяма степен сме изчезнали от Божието царство, позволявайки то да бъде сведено до религиозна версия на света. Светът доставя възможностите и в пряко противоречие с примера на Исус, станахме съдии произнасяйки съд за това кого Бог смята за прав. 

Нашата основна задача не е да решаваме проблемите на света. Нашата задача е да извлечем целия живот от Христос и да го изявим в живота на другите. Нищо не може да бъде по-лесно и нищо не може да бъде по-голямо от това предизвикателство. Може би това отчасти обяснява защо сме си позволили да бъдем толкова добре повлияни от света. Трудно е да кажем на проститутка, че тя е изключително ценна за Бог, а след това да я кръстим, и да й служим в продължение на години, като постепенно я променяме отвътре и бавно да спечелим доверието й, като говорим в живота й (и я оставим и тя да говори в нашия, понеже ние също сме грешници).

Всъщност за подобна любов, подобна на Голгота, се изисква човек да умре в себе си. Много по-лесно и по-удовлетворяващо е да приемем морално превъзходна позиция и да се почувстваме добре, когато изпълняваме християнския си дълг да гласуваме против „греха на проституцията“. Може би това обяснява защо много евангелисти прекарват повече време в борбата срещу някои грешници на политическата арена, отколкото в жертва за грешниците. Но Исус ни призовава и ни дава право да следваме примера Му, като вземем по-трудния, по-малко очевиден, много по-бавен и по-болезнен път – пътя на Голгота. Това е пътят на саможертвената любов.

Когато приемем това различно царство на Бога, всичко се променя. Докато живеем в царството на света, разбира се, все още се борим с данъчни и наследствени въпроси. И ние трябва да го направим колкото се може по-прилично и колкото е възможно по-ефективно. Но нашето уникално призвание като царство не е да излезем с Божието мнение за правилното решение на тези въпроси. Уникалното ни призвание е просто да възпроизведем жертвената любов на Христос в служба на света.

Когато се върнем към простотата и трудностите на Божието царство, въпросът, който ни определя, вече не е “какви са християнските политики и кандидати?”  Защото ние, като Матей и Симон, знаем, че единственият въпрос на когото сме длъжни да отговорим е “ как обичаме, като Христос ли?” Или да зададем същият въпрос по различни начини: “как да убедим другите в невероятната стойност, която имат пред Бога? Как можем индивидуално и колективно да служим в този конкретен контекст? Как можем да покажем, че Голгота обича всеки човек? Революцията, която Исус идва да донесе, е „истинска човешка“, както отбелязва Андре Трокме: „Хората, а не принципите, са Неговата загриженост.”

 

Грегъри А. Бойд е професор по теология и е старши пастор на църквата „Уудленд Хилс“ (баптистка генерална конференция), мегачърч, разположен в Сейнт Пол, Минесота. Той е автор на повече от 20 книги. Той също е забележителна фигура в новозаветната наука и търсенето на историческия Исус.  Той е критичен към либералната наука, участвал е в многобройни публични дебати. През 2006 година Бойд е включен в първата страница на Ню Йорк Таймс като основен колумнист, след като е загубил 20% от конгрегацията си, тъй като отказва публична подкрепа на консервативни политически сили и пряко оспорва силно политизирания характер на американското евангелско християнство. Според него, Божието Царство винаги изглежда като Исус Христос. Последните му две книги (The Crucifixion of the Warrior God: Volumes 1 & 2 – 2017 и Cross Vision: How the Crucifixion of Jesus Makes Sense of Old Testament Violence – 2017) стават бестселъри в онлайн книжарницата Amazon. През 2010 г. Бойд е включен като един от двадесетте най-влиятелни живи академични християнски учени.

 

Тук можете да прочетете предните три части от същата поредица Християнски митове:

ХРИСТИЯНСКИ МИТОВЕ – Двете царства 1 част – Грегъри Бойд
ХРИСТИЯНСКИ МИТОВЕ – Царството на меча 2 част – Грегъри Бойд ХРИСТИЯНСКИ МИТОВЕ – Царството на Кръста 3 част – Грегър Бойд

 


Сподели с приятели
  •  
  • 1
  •  
  •  
    1
    Share
  •  
    1
    Share
  •  
  • 1
  •  
  •  
  •  
  •