Произходът на злото – Грегъри Бойд

от Editor
1,2K четено
Сподели

ОБЩИ МИСЛИ, ЦИТАТИ И ИЗВОДИ

Признавам, че истинското Християнство е много по-близо до дуализма, отколкото повечето хора мислят. Разликата е, че според Християнството силата на мрака беше сътворена от Бога и беше ДОБРА при сътворяването си, но след това се поквари. Както дуализма, така и Християнството твърдят, че Вселената е във война, но според християнството не става дума за война между две НЕЗАВИСИМИ сили, а по-скоро за ГРАЖДАНСКА ВОЙНА (за БУНТ) и ние всички живеем в онази част от Вселената, която е окупирана от бунтовническите сили. К.С. Луйс, Обикновено Християнство

Библията учи, че Бог е Творец на всички, както и Сувереният Господар на историята (Битие 1:1; Второзаконие 10:14; Псалм 135:6-18; Йоан 1:3; Деяния 17:24-27; Ефесяни 1:11; Колосяни 1:16-17). ПОНЯКОГА Той упражнява ПЪЛЕН контрол над историята, намесвайки се по чудотворен начин, за да промени курса на нации и личности, като дори ПРЕДОПРЕДЕЛЯ събития (Исая 46:10-11; Деяния 2:23; 4:28). Понеже Бог е Всемогъщ, Неговият план за Невястата (Църквата) и за Царството със СИГУРНОСТ ЩЕ се изпълнят (1 Коринтяни 15:25-28; Ефесяни 1:16-23; Колосяни 1:18-20; Откровение 20:10). Поради това, много Християни са заключили, че ВСИЧКО, което се случва в света е ЧАСТ от този Божий Суверен план.

“Нищо не се случва, освен ако Всемогъщият не РЕШИ С ВОЛЯТА СИ то да се случи” – Августин. Дори ЗЛИТЕ дела са позволени от Бога с някаква специфична ДОБРА цел. Августин насърчава жертвите на насилие да намерят утеха във факта, че техните опресори не биха могли да ги наранят, ако Бог не им беше позволил, с цел някакво по-висше добро. Затова, дори и днес, когато се изправят пред трагедии, битка с рак, инциденти или природни бедствия, вярващите се утешават като казват неща от сорта на: “Бог си има причини”, “Има цел за всичко”, “Провидението пише с криви букви” и “Неговите пътища не са като нашите”.

“…ВСИЧКИ събития са управлявани от Божият таен план” – Калвин.

Да наречем това “Възгледа на чертежа” – Божият таен план е като Божествен чертеж. Бог или постановява, или позволява събитията да се случват, като ВИНАГИ има специфична причина за тях. Ако Бог искаше да предотврати дадено събитие, Той щеше да го направи. След като не го е направил, явно има добра причина за това.

Идеята, че Бог има “по-висша цел” да позволи отвличането и страданието на деца (да не говорим за постоянния ужас, който родителите им преживяват), е ОБИДА за страдащите и за Божия характер. В новелата на Достоевски “Братя Карамазови”, Иван отхвърля Бога по морални причини: “Отхвърлям идеята за по-висша хармонична цел. Не си заслужава, заради сълзите дори на едно отвлечено и мъчено дете”. Всеки план, който УМИШЛЕНО включва страданието на невинни деца поради някаква “по-висша цел” е ДУХОВНО НЕМОРАЛЕН.

Писанието набляга както на Божията КРАЙНА власт, така и на факта, че творенията Му МОГАТ и понякога се ПРОТИВОПОСТАВЯТ на волята Му. Никъде Писанието не учи, че Бог КОНТРОЛИРА поведението на ВСИЧКИ Свои творения – хора или ангели. Последните могат да ОСКЪРБЯВАТ Святия Дух и до известна степен да объркват плановете Му (Битие 6:6; Исая 63:10; Лука 7:30; Деяния 7:51; Ефесяни 4:30; Евреи 3:8, 15; 4:7). Например, Бог иска (волята Му) ВСИЧКИ да се спасят, но е факт, че мнозина избират обратното (1 Тимотей 2:4; 2 Петрово 3:9). Изглежда, че главната идея на Писанието е да опише тази БИТКА между Бога и Неговите човешки и ангелски опоненти.

Изглежда, че Бог НЕ спира дадени зли събития или защото е РЕШИЛ да ги осъществи, или защото НЕ МОЖЕ да ги спре. Тъй като не искаме да приемем, че има дадена специфична цел от Бога зад ВСЯКО зло, трябва да приемем, че понякога Бог просто НЕ МОЖЕ да спре дадено събитие. Въпросът е как да свържем това с Божието всемогъщество?

Като Отец, Син и Святи Дух, Божието естество е ЛЮБОВ (1 Йоан 4:8, 16). Бог създаде света с цел да ИЗЯВИ тази Своя любов и да покани творенията да я споделят (Йоан 17:20-25). Логически е невъзможно, обаче, тази Божия цел да НЕ включва РИСКА от избухване на война в творението. По дефиниция, самата ВЪЗМОЖНОСТ за ЛЮБОВ сред ангелите и хората включва и ВЪЗМОЖНОСТТА за обратното, тоест, омраза и война. Ако Бог иска първото, налага се да поеме риска и за второто.

Новият завет идентифицира болестите, духовната слепота и демонизацията като част от делата на Сатана (Лука 13:10-17; Деяния 10:38; 2 Коринтяни 4:4; 1 Йоан 3:8). Битката включва всички ангели и хора, но преди всичко е между Бог и Сатана. Отец изпрати Сина Си, чрез силата на Духа да победи дявола и да освободи човеците (1 Йоан 3:8; 4:7-16). Ако размишляваме последователно за Божиите ЛЮБЯЩИ цели, ще разберем защо творението трябваше да включва и ВЪЗМОЖНОСТТА за вида война и страдание, в които в момента се намираме.

Бог ПОНЯКОГА може да позволи, или дори да постанови страдание със специфична по-висша цел, например за да накаже греха, да изгради характер в някого или заради по-голямото благо. Писанията са съгласни с това. Но, Писанията, разумът и практиката НЕ изискват от нас да вярваме, че страданието и злото ВИНАГИ служат на и са продиктувани от Божията цел.

Творенията са истински свободни (с реална свободна воля) САМО АКО самите те са ИЗЦЯЛО отговорни за действията си. Ако разберем целта, която дадено творение е имало за определено свое действие, няма да се налага да обясняваме действието с някаква Божествена причина. Теолозите често определят отговорността за дадено действие като принадлежаща на творението, но целта защо самото действие е било отредено или позволено – на Бога. Би трябвало КРАЙНАТА ЦЕЛ зад всяко действие да бъде неразривно свързана с лицето, което е морално отговорно за извършването на действието. 

Писанието, разумът, опитът и традицията са критериите за теологическата истина. Писанието е Боговдъхновено и следователно – достоверно по всички въпроси. Приложен правилно, Разумът също е достоверен водач в търсенето на истината. Откровението от Писанието надхвърля разума, но никога не върви СРЕЩУ разума. Писанието може да ни кара да приемаме парадокси (като Троицата и Въплъщението), но не и противоречия, лишени от значение. Опитът също играе роля в търсенето на истината. Ние сме създадени по Божия образ, за да преживяваме света такъв, какъвто е. Фактът, че светът изглежда като военна зона между доброто и злото е много добра причина да вярваме, че светът наистина е военна зона. Освен ако нямаме неопровержими доказателства за обратното, би трябвало да приемаме нещата такива, каквито изглеждат. Разбира се, опитът никога не трябва да бъде издиган над Писанието и Разума, нито отделно от тях, но винаги в светлината на Писанието и разума. Разбира се, Писанието е и над Традицията, тъй като е единствения КРАЕН арбитър на теологическата истина. Но, от друга страна, всички теологически и философски размишления ще спечелят, ако се провеждат в критичен диалог с църковната история.

Шест тези

Първата теза е, че любовта трябва да бъде избрана със свободната воля.

Творенията могат да имат способността да обичат САМО АКО имат свободна воля. Писанието казва, че ангелите и хората имат такава. 

Втората теза е, че тази любов включва риск. 

Нямаше как Бог да създаде свят, в който творенията притежават мярка свобода, без риск от загуба. Неговите творения могат да изберат нещо, което Той е нямал напредвид за техния живот. 

Третата теза е, че любовта, а следователно и свободата, включват морална отговорност в творенията, едно към друго. Няма как да имаме капацитета да обичаме, без да притежаваме и силата да влияем на другите по положителен или отрицателен начин. 

Четвъртата теза е, силата да влияем по отрицателен начин е грубо казано пропорционална на силата да влияем по положителен начин. 

Петата теза е, че любовта не само включва свобода, но тази свобода трябва да бъде неотменима (безвъзвратна) в дадени граници. Това обяснява защо Бог не може винаги да предотврати нечестивите дела. До известна степен Бог е ограничил Себе Си с решението Си да сътвори същества, които да имат капацитета да обичат и следователно – да бъдат свободни. 

И накрая шестата теза е, че това е ограничено НЕ е безгранично, понеже и капацитета ни да избираме със свободната си воля не е безграничен . Ангелите и хората са ОГРАНИЧЕНИ същества, които следователно притежават само ограничен капацитет да изберат или отхвърлят Божиите цели за живота си. То разкрива защо Бог трябва истински да воюва срещу бунтарите, въпреки, че в същото време е ясно, че накрая Той ще победи в глобалната Си цел.

Страданието в днешни дни е неизбежно и съвсем логично, като се има предвид, че светът се намира във война. Преживяването на страдание се явява метафизично изискване на възможността да има любов. Но, това, което би обяснило страданието в наши дни, не би могло да обясни ВЕЧНОТО СТРАДАНИЕ В АДА, след като войната е ПРИКЛЮЧИЛА. Изглежда, че страданието в Ада може да съществува ЕДИНСТВЕНО АКО Бог го желае с волята Си.

ДУХОВНОТО ВОЮВАНЕ В БИБЛИЯТА

В Стария завет

Битката в Стария Завет се изразява в Божия конфликт с враждебните води, космическите чудовища и другите “богове”. Подобно на древните близки източни съседи, древните юдеи са вярвали, че земята е била основана върху и обкръжена от вода (Псалм 104: 2-3,5). Както и при тези съседи, древните израилтяни често са изобразявали тези води като хаотична или враждебна сила. Създателят е трябвало да воюва, за да запази реда в творението. “Смъмрянето” от страна на Яхве  кара враждебните води да “побягват”. “При гласа на гръмотевиците Му” те “се впускат в бяг“ (Псалм 104:7). Всъщност, тези враждебни води се плашат и треперят само като видят Бога (Псалм 77:16). Нещо повече, Господ определя на тези бунтовни води “граница, за да не преминават” (Псалм 104:9, Йов 38:6-11, Притчи 8:27-29). Господ и никой друг, побеждава тези врагове, като тъпче морето с воюващите си коне (Авакум 3:15) и който седи над величествените води” (Псалм 29:3-4,10). Няма и намек тук войната на Йехова срещу тези сили да е предписана или неестествена.

Друг обичаен древен израилски начин на изразяване на войната на Създателя срещу противопоставящите се сили е да ги изобрази като космически чудовища – Левиатан и Раав. Както и в митологията на ханаанците, Левиатан е смятан за свиреп, извиващ се морски змей, обкръжаващ земята. Той има много глави (Псалм 74:14) и може да изпуска дим от носа и огън от устата си (Йов 41:18-21). Хората не биха могли да победят или контролират този звяр, защото човешките оръжия са безполезни срещу създание с такава сила. Всъщност, това чудовище може да яде желязо като слама и да мачка медта, сякаш е гнило дърво (Йов 41:26-27). Господ е “смазал главите на морските чудовища и строшил главите на Левиатан” (Псалм 74:13-14). Исая пише: “В онзи ден Господ с жестокия, великия и здрав Свой меч ще накаже левиатан, бързия змей. Да! Левиатан, извиващия се змей; и ще убие змея, който е в морето.” (Исая 27:1). Когато Господ изрази гнева си против злото, “помощниците на Раав се повалят под Него” (Йов 9:13). Силата на Господ “развълнува морето”, мъдростта му “поразява Раав” и ръката му “пробожда бягащия змей” (Йов 26:12-13). Псалмистът също отпразнува суверенитета на Йехова над “бушуването на морето”, като обявява, че Бог е “смазал Раав като смъртно ранен“ и “разпръснал враговете си със мощната Си мишца” (Псалм 89:9-10). По подобен начин Исая ни уверява, че Господ ще се “събуди”, за да освободи Израел, като си спомня, че в миналото Бог е “съсякал Раав” и е “пробол змея” (Исая 51:9). Злият характер и заплашващата сила на Раав на космическо ниво се разкрива и предава чрез злия характер и заплашителната сила на Египет (Псалм 87:4, Исая 30:7, Еремия 51:34, Езекил 29:3; 32:2). Поради тази причина, когато Израел победи някой свой противник, това понякога се възприема като Господ, който отново побеждава космическите сили на хаоса (Исая 17:12-14). Когато например Господ освобождава израилтяните от Египет, това се смята за победа над бушуващите води (Авакум 3:12-13, Наум 1:4). А когато изведе Израел чрез разделяне на Червено море, това е видяно като прилагане на победа над Раав (Псалм 77:16; 51:9-10). И обратното, поражението на Израел от даден враг може да се опише като поглъщането им от могъщата морска змия (Еремия 51:34). По същия начин Давид идентифицира враговете, които му се противопоставяха, като противопоставящи се на Бог от началото на творението (Псалм 93:3-4). Освен това, когато животът на Давид беше заплашен, той помоли Господ да възстанови първоначалната Си победа над зловещите космически сили в негово име. Той призова Господ да го избави “от дълбоките води, устрема на водите, дълбочината и ямата” (Псалм 69:14-15). Отново той казва: “Протегни ръката Си. , , освободи ме и спаси ме от големи води, от ръката на чужденци” (Псалм 144:7).

Освен космическите води и чудовища, старозаветните автори приемат и съществуването на множество други мощни небесни същества, наречени “богове”, “Божии синове” или, по-рядко – “ангели.” Заедно те сформират “небесен съвет”, в който се вземат решения засягащи хората (1 Царе 22:20, Йов 1:6, 2:1, Псалм 82:1, 89:7). Те трябваше да изпълняват Божията воля и да воюват ЗА Бога (2 Царе 5:23-24; 2 Царе 2:11; 6: 6-17; Псалм 34:7; 68:17; 82:1-8; 103:20; Данаил 7:10). Най-значимият аспект на тези богове е, че те упражняваха значително влияние върху потока на историята и не задължително се покоряваха на волята на Йехова. Например, в противоречие с Божията воля, някои от тези “Божии синове” се съвкупяваха с човешки жени и произвеждаха хибридни гиганти в дните преди потопа (Битие 6:1-4). По същия начин “князът на Персия” се противопоставя на Божията воля, като отлага отговора на една от молитвите на Данаил (Данаил 10). Господ трябваше да изпрати  могъщ ангел, за да се бие с този “княз”. Един национален бог, на име Хамос, очевидно успя да провали Израел от името на моавците, когато моавският цар пожертва своя син на него (2 Царе 3:21-27). Всъщност може да се каже, че всички “богове на народите” първоначално бяха слуги на Бога, натоварени да се грижат за определените народи. Но, вместо да използват позицията си, за да водят нацията към Яхве, те започнаха да приемат поклонение от хората в самата нация. (Псалм 82:1-4, 6-8)

В Новия завет

Исус нарича Сатана три пъти “княза” (архон) на този свят (Йоан 12:31; 14:30; 16:11). Терминът архон е използван в светски контекст, за да обозначи най-висшия служител в даден град или регион. Накратко, Исус признава, че Сатана е най-висшата сила на този паднал свят. Когато Сатана предлага на Исус цялата “власт” над “всички царства на света”, Исус не оспорва твърдението му, че той я притежава (Лука 4:5-6). Други писания изрично показват, че целият свят е “под властта на лукавия” (1 Йоан 5:19), защото Сатана е “богът на този свят” (2 Коринтяни 4:4) и “князът на въздушната власт” (Ефесяни 2: 2). Исус говори за този зъл “княз” като за водач на относително единна и силна армия от духовни началства и власти – демони. Сатана е наречен “владетелят на демоните” (Матей 9:34), а падналите ангели са ​​”неговите ангели” (Матей 25:41). Съответно, Исус учеше, че онези, които искат да разрушат това зло царство и да отнемат “собствеността” му, първо трябва да вържат “силния човек”, който ръководи цялата операция (Матей 3:27). Това може да стане само, когато “един по-силен от него го нападне и го превъзмогне” и така “отнема оръжията на които се е надявал” (Лука 11:22). Това, накратко, е което Исус разбира, че прави чрез Своите учения, изцеления, екзорсизми и особено чрез Своята смърт и възкресение. Цялото Му служение е за превъзмогване на “напълно въоръжения” силен човек, който пази “собствеността си” (Лука 11:21) – земята и нейните обитатели, които по право принадлежат на Бога.

“Ако чрез Божия пръст изгонвам демоните”, учеше Исус, “тогава Божието царство е дошло сред вас” (Лука 11:20). Където царува Бог, Сатана и демоните му не могат. Иначе казано, ако земята трябва да стане място, в което Бог е цар (Божието царство), тогава земята трябва да престане да бъде област, в която Сатана е цар. Това е, което Исус дойде да постигне. Той дойде да “унищожи делата на дявола” (1 Йоан 3:8, Евреи 2:14) и да установи Божието управление на земята. Исус никога не третираше болестта като нещо различно от дело на врага. Той непрекъснато третираше болните и демонизирани хора като военни жертви. Освен това, вместо да приема обстоятелствата им като тайнствено прилягащи в Божия суверен план, Исус се отвращаваше от същите обстоятелства. Когато се изправи срещу жена, която имаше деформиран гръб, например, Исус не се чудеше защо Бог е позволил това да се случи. По-скоро Той незабавно я диагностицира като вързана от Сатана и я освободи от това й робство (Лука 13:11-16). Много пъти Исус диагностицираше болестите като пряко причинени от демони, както когато изгонваше неми и глухи демони (Матей 9:25; Лука 11:14). Затова Петър по-късно обобщи изцелителното служение на Исус, като отбеляза, че Той “вършеше добро и изцеляваше всички опресирани от дявола” (Деяния 10:38).

Исус учеше учениците си да се молят Божията воля ДА БЪДЕ извършена “на земята, както е на небето” (Матей 6:10). Това предполага, че Божията воля НЕ БЕШЕ извършена на земята, тоест, имаше ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ на Божията воля. Според Новия завет Исус ДЕ ЮРЕ победи Сатана и установи Божието царство. Чрез своето служение, екзорсизъм, изцеление и най-вече чрез смъртта и възкресението Си, Исус разруши силата на дявола (1 Йоан 3:8, Евреи 2:14), разоръжи началствата и властите (Колосяни 2:14-15) и постави всички Свои врагове под нозете Си (Ефесяни 1:22; Евреи 1:13). Но, Новият завет не стига до заключението, че Сатана е престанал да контролира този свят. Сатана ДЕ ЮРЕ е бил победен от Христос, но Божията победа все още не е напълно реализирана на земята. Прилагането на тази победа над останалата част от света е основната дейност на Църквата – тялото на Христос. Следователно, новозаветните автори казват, че Сатана, демоните, падналите ангели и различните нива на злите началства и власти, са доста активни в света (Ефесяни 1:21; 3:10; Колосяни 1:16). Освен това екзорсизмът и изцелението продължават да играят важна роля в служението на ранната църква (Деяния 3:1-10; 8: 6-7; 13; 14: 3; 8-10; 19:11-12; 28:5). Светът е под робството на злото (Галатяни 1:4, Ефесяни 5:16; 1 Йоан 5:19). Новозаветните автори изобразяват дявола като “рикаещ лъв”, който “се разхожда, търсейки кого да погълне” (1 Петрово 5:8). Той е смятан за “изкусител”, който влияе на хората (1 Солунци 3:5, Деяния 5:3, 1 Коринтяни 7:5, 2 Коринтяни 11:3) и измамник, който заслепява умовете на невярващите (2 Коринтяни 4:4). Сатана и легионите му стоят зад ВСЯКО фалшиво учение (Галатяни 4:8-10, Колосяни 2:8, 1 Тимотей 4:1-5, 1 Йоан 4:1-2, 2 Йоан 7). Той може да се явява като “ангел на светлината” (2 Коринтяни 11:14) и дори да извършва “лъжливи чудеса и всякакъв вид заблуда спрямо онези, които погиват” (2 Солунци 2:9-10). Павел разбираше, че поради постоянната си власт и въпреки смъртната си рана, Сатана можеше да възпрепятства делото на Църквата, както когато не позволи на Павел да проповядва в Солун (1 Солунци 2:18). Сатана обезсърчава християните и впримчва църковните водачи (1 Солунци 3:5, 1 Тимотей 3:7). Той установява крепости на заблуда в умовете на вярващите, срещу които християните трябва да воюват (2 Коринтяни 10:3-5). Поради това Павел ни предупреждава, че Божиите воини никога не трябва да бъдат “невежи относно плановете и хитростите на Сатана” (2 Коринтяни 2:11). Всъщност Павел обобщава християнския живот като битка “срещу космическите сили на настоящата тъмнина” (Ефесяни 6:12, 10-18).

Любопитно е, че нечестивият, на когото Библията пряко или непряко приписва всяко зло, играе НЕЗНАЧИТЕЛНА роля в теологията на църквата СЛЕД Августин. Ако приемем, че има конкретна божествена причина за всяко конкретно събитие, включително делата на Сатана, тогава КРАЙНОТО обяснение за злото не може да се намира в Сатана. По-скоро то ще трябва да се търси в причината, която Бог е имал за постановяването или позволяването му Сатана да го извърши. Новият Завет НЕ споделя това предположение.

Постапостолски период на Църквата, ПРЕДИ Августин

Юстин Мъченик обобщава преобладаващия възглед на след-апостолския период: “Когато Бог създаде целия свят и подчини неща на човека…. Той предаде грижата за хората и за всичко под небето, на ангелите, които Той постави над тях. Но ангелите нарушиха своето назначение”. Атенагор отбелязва, че “службата на ангелите беше да упражняват Божието провидение над сътворените и наредени от Него неща”. Според него Бог упражнява “универсално и общо провидение над глобалното”, но контрола над “отделните части се осигурява от ангелите, назначени над тях.” Ориген твърди, че всеки отделен аспект на земята, от отглеждането на плодове до потока на реките и чистотата на въздуха, са под “надзирателството и контрола на някои същества, които можем да наречем невидими земеделци и пазачи”. Атинагор изразява добре този консенсус: “Както при хората, които имат свобода на избор за добродетели и за пороци, така е и сред ангелите”. Той продължава: “Някои свободни творения, такива каквито са били създадени от Бога, продължават да функционират в онези неща, за които Бог ги е създал и над които ги е поставил; но някои нарушиха същността на своето естество и природа, както и управлението, което им беше поверено. Тациан подчертава важната роля на свободата в Божието творение: “Логосът, преди създаването на хора, беше Който оформи ангелите. И двете творения (хора и ангели) бяха свободни да действат както им е угодно, без да имат естеството на доброто, която принадлежи само с Бога, но се усъвършенства и при хората чрез свободния им избор, за да може лошият човек да бъде справедливо наказан, а праведният човек – заслужено възхвален…. Такова е естеството на нещата по отношение на ангелите и хората”. За Тациан тази свобода обяснява защо нещата са се объркали в творението: “Когато хората се привързаха към онзи, който беше по-хитър и лукав от останалите (Сатана, като се позовава на Битие 3:1), като се има предвид, че той беше първороден и го обявиха за Бог, въпреки че той се противопоставя на Божия закон, тогава силата на Логоса изключи начинателя на безумието и неговите последователи от цялото общение със Себе Си. И така, онзи, който беше създаден по подобие на Бога [хората]… станаха смъртни; а първородният, чрез прегрешението и невежеството си, стана демон; и онези, които го имитират…. Приемат в себе си демони и чрез свободата си на избор се отдават на собственото си увлечение”. За Тациан трагичното естество на света в сегашното му състояние е резултат от ангелите и хората, които злоупотребяват със свободната си воля. Причината, поради която Бог им е дал свободна воля, е, че те, като сътворени същества, не могат да притежават “естеството на доброто” като необходимост. Ако целта беше МОРАЛНАТА ДОБРОДЕТЕЛ, то свободата трябваше да бъде СРЕДСТВОТО за постигането на тази цел. Следователно, злото като възможност е вградено във възможността за морална добродетел.

Ириней предоставя още един пример за този следапостолски акцент върху свободата и властта на ангелите. След като повтаря пред-августинската гледна точка на божествения суверенитет, като казва, че “няма принуда от страна на Бога, но добрата воля постоянно присъства при Него”, той продължава: “И в човека, и в ангелите, [Бог] е дал силата на избора (понеже и ангелите са рационални същества), така че онези, които са се предали на покорството, да могат да притежават справедливо доброто, дадено от Бога, и да го пазят. От друга страна, онези, които не са се подчинили, справедливо няма да притежават доброто и ще получат осъдително наказание, защото Бог благосклонно първо им беше предложил доброто… но [те] изляха презрение към Неговата превъзходна доброта”. Нито Ириней, нито някой друг пред-августински богослов определят Божия суверенитет само по отношение на контрола. Много от тези ранни автори твърдо се противопоставят на тази идея. Така, с идеална последователност, Ириней и други постапостолски бащи твърдят, че Творецът е всемогъщ, въпреки че не винаги получава това, което иска. Нещата се объркват, понякога много, а когато това се случи, тези ранни отци НЕ търсят божествена причина да го обяснят. Това разбиране на суверенитета и свободната воля е ясно изразено в Ориген. В отговор на езическото твърдение, че “каквото и да се случва във Вселената, независимо дали става дума за Божие дело, за ангели, или за демони… се регулира от закона на Всевишния Бог”, Ориген отговаря: Това е… неправилно; защото не можем да кажем, че престъпниците следват Божия закон, когато прегрешават; и Писанието заявява, че не само нечестивите са престъпници, но и нечестивите демони и нечестивите ангели… Когато казваме, че “Божието провидение регламентира всичко”, ние изговаряме велика истина, АКО приписваме на това провидение САМО ОНОВА, което е справедливо и правилно. Но, ако приписваме на Божието провидение всичко, което е несправедливо, то тогава вече НЕ е вярно, че Божието провидение регламентира всичко”.

Главната идея е, че законът на Божието провидение е морален закон, а не детерминистичен закон. Да казваме, че “Бог регламентира всичко” не означава да казваме, че “Бог контролира всичко”. По-скоро, Божието управление “запазва свободата на волята във всички разумни същества.” Следователно, Божията суверенна воля “регламентира всичко” не чрез контролиране на събитията, а чрез налагане на морален закон върху тях, като например закона, че грехът има последствия. “Ако всъщност Божият суверенитет включваше грях”, твърди Ориген, “това вече нямаше да бъде управление чрез морален закон и вече нямаше да е вярно, че “Божието провидение [дефинирано морално] регламентира всичко”. Юстин Мъченик изтъква това толкова ясно. След утвърждението, че Бог е поставил ангелите като морално отговорни творения, да отговарят за администрирането на сегментите на Неговия космос, той заявява: “Ангелите обаче нарушиха това свое назначение… След това те покориха човешката раса на себе си… и между хората посяха убийства, войни, прелюбодейства, нечестиви дела и всякакво нечестие. Невежите поети и митолози пък, които не знаят кои са ангелите и демоните, които вършат подобни неща… ги приписаха на самия Бог и на онези, които бяха считани за Негово потомство”.

Не само, че Ориген е съгласен с Юстин, че гоненията са демонично вдъхновени, но той също така развива общото разбиране за връзката между свободата на авторитетните ангели и злото в света. В обсъждането на проблема за злото и по-конкретно, докато обяснява защо проблемът е неразрешим за езическите философи, Ориген пише: “Който не е чувал за онзи, който се нарича “дявол” и неговите “ангели” и какъв е бил преди да стане дявол и как е станал такъв и каква е причината за едновременното отстъпление на онези, които се наричат ​​неговите ангели, НИКОГА НЯМА ДА МОЖЕ да установи произхода на злините. Но, онзи, който би достигнал до това знание, трябва да научи по-точно характера на демоните и да знае, че те НЕ са Божие дело що се отнася до демоничната им природа, а само дотолкова, доколкото притежават разум и са били сътворени. Те СТАНАХА същества от подобно демонично естество, но макар да са се ПРЕВЪРНАЛИ в демони, силите на техния ум остават”.

“Ако сатана и демоните са зли”, предполага Ориген, “това е НЕ защото Бог ги е създал по този начин. Те са направили себе си по този начин от дадената им от Бога сила, по собствената си воля”. А срещу гностичното разбиране, че материята е зло, Ориген добавя: “Злините НЕ произлизат от Бога… Но да се казва, че материята е… причина за злото, според нас не е вярно. Защото ума и съзнанието на всеки човек е причината за злото, което възниква в него и това е зло…, докато действията, които произлизат от него, са нечестиви и ако трябва да сме точни, нищо друго според нас не е зло”. Срещу всички, които приписват на Бога “природни” бедствия, например, Ориген настоява: “гладът, изгарянето на лозята и овощните дървета, морът и зверовете – всичко това е подходящо занимание на демоните. Също така, демоните са причина за язвите, безплодието, бурите [и] подобни бедствия”.

Може би най-изчерпателното смесването на гледната точка за ангелите като свободни посредници на Божието провидение с проблема на злото се намира в апологета от втори век – Атинагор. Според този проницателен ранен писател Сатана първоначално е бил “духът над материята, който е бил сътворен от Бога, както и останалите ангели… и натоварен с контрола над материята и формите на материята”. Този дух, обаче, избрал да упражнява свободата си да злоупотреби с “управлението, което му е било поверено” и така “князът на материята, упражнява контрол и управление противоречащи на доброто, което е в Бога”. Това идентифициране на Сатана с “духът над материята”, който контролира “материята и формите на материята”, представлява дълбоко развитие на библейския възглед за войната. Злото не е просто нещо, което се случва в (иначе девствения) космос, а е по-скоро сила, която разяжда самия космос! Има нещо враждебно на Бога, което е засегнало творението до ядрото му и Бог ТРЯБВА ДА СЕ БОРИ с него. Ако на този опонент наистина беше първоначално поверена самата материя и ако властта и демоните, които го последваха първоначално бяха определени да управляват над други области на творението, според Божието провидение, тогава не е изненадващо, че творението е разядено в сърцевината си. Когато морално отговорните свободни творения изберат да се противопоставят на Божията воля, всичко, за което отговарят ще пострада също. Според Атинагор, самата материя е била замърсена със зло влияние и съответно цялата физическа сфера страда.

Злото НЕ СЕ ДЪЛЖИ на Божието отсъствие (като върховен администратор), а на присъствието на Сатана. Волята на Върховния администратор НЕ Е ЕДИНСТВЕНАТА ВОЛЯ, която влияе на света.

СВОБОДНАТА ВОЛЯ

“Свободната воля е това, което направи злото възможно. Защо Бог даде [на творенията Си] свободна воля? Защото свободната воля, макар че прави злото възможно, е единственото, което прави възможни и любовта, добротата и радостта”. К. С. Луйс, Обикновено Християнство

Бог е любов (1Йоан 4:8,16). Същността Му е съставена от съвършена любов, която е вечно споделена между Отец, Сина и Святия Дух (Йоан 17:24). Бог създаде света от Своята триединна любов, с цел да придобие за Себе Си народ, който да участва и да отразява блясъка на Неговата триединна любов. Божията цел е да има църква, която да каже “Да” на любовта Му, да приеме напълно тази любов, да въплъти тази любов и да отразява тази триединна любов обратно към Него. Тази крайна цел на сътворението е красиво изразена в молитвата на Исус в Йоан 17 глава:

И не само за тях се моля, а и за онези, които биха повярвали в Мен чрез тяхното слово – да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Теб, така и те да бъдат в Нас (едно), за да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ти Ми даде, Аз дадох на тях; за да бъдат едно, както и Ние сме едно: Аз в тях и Ти в Мен, за да бъдат съвършени в едно, за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както си възлюбил Мен. Отче, желая, където съм Аз, да бъдат с Мен и тези, които си Ми дал, за да гледат Моята слава, която си Ми дал; защото си Ме възлюбил преди създанието на света. И явих им Твоето Име, и ще явя, така че любовта, с която си Ме възлюбил, да бъде в тях, и Аз в тях. (Йоан 17:20-24, 26)

По същество Исус се моли Неговият народ (в който Той включва целия свят – Йоан 3:16, 12:32, 1 Тимотей 2:4, 2 Петрово 3:9), да участва в триединната любов на Бога, да отразява тази любов към Бога и един към друг.

Ако любовта е целта, какви са нейните условия? Какви трябва да бъдат съществата, за да могат да участват в любовта на Троицата? Първото условие на любовта: тя трябва да бъде свободно избрана. Тя не може да бъде принудена. Творенията трябва да притежават капацитета и възможността да отхвърлят любовта, за да притежават капацитета и възможността да се въвлекат в любовта. Това не означава, че Бог също трябва да притежава способността да НЕ обича. Божията същност НЕ може да бъде различна от това, което е. Неговият характер е непроменим (Малахия 3:6; Евреи 1:12; Яков 1:17). Бог не може да не обича по същата причина, поради която не може да лъже (Евреи 6:18). По дефиниция, от друга страна, УСЛОВНОТО ТВОРЕНИЕ може да бъде различно от това, което е. По дефиниция, следователно, едно условно същество може и да не бъде непременно любящо или доброжелателно.

В цялото Писание хората и ангелите понякога казват НЕ на Бога, което предполага, че Бог е създал творения с възможността да му кажат НЕ. Нищо в Писанието не изисква да вярваме, че това “НЕ” е част от Божия дизайн. Например, Писанието многократно потвърждава, че Бог не иска никой човек да бъде изгубен (1 Тимотей 2:4, 4:10, 2 Петрово 3:9). Но, Словото също така недвусмислено заявява, че множество хора ще бъдат загубени. От това изглежда разумно да се заключи, че ако Бог можеше да проектира света по такъв начин, че всички да му кажат ДА и никой да не бъде изгубен, би го направил (понеже това определено е волята Му). Фактът, че Той не го е направил, предполага, че НЕ Е МОГЪЛ да го направи. Възможността да се каже “Не” на Бог, следователно, трябва да бъде метафизично свързано с възможността да се каже “Да”.

Хората могат и се противопоставят на Бога (Исая 63:10; Деяния 7:51; Евреи 3:8, 15; 4:7, Ефесяни 4:30). Господ често е наскърбен, понякога дори изумен от това как “твърдоглавите” хора Му се противопоставят (Изход 33:3, 5; 34:9; Второзаконие 9:6; 13; Съдии 2:19, 2 Царе 17:14, 2 Летописи 30:8, 36:13, Неемия 9:16, Исая 46:12, 48:4, Еремия 7:26, Осия 4:16).

От това може да заключим, че или 1) Бог умишлено е проектирал света така, че да Му носи скръб и разочарование. Божият дизайн за света следователно включва бунт, грях и всички ужаси, които Го наскърбяват. Трудно е да се разбере защо някой би решил да бъде огорчаван и разочарован, ако притежава властта и мъдростта да избегне това. Писанието единодушно ни информира, че Бог НЕ иска греха и страданието в Своето творение. В целия библейски разказ Бог се стреми да се отърве от греха и наистина се наскърбява, когато грехът продължава да съществува. Или 2) Бог предпочита да НЕ бъде огорчаван или разочарован и предпочита света да бъде освободен от греха. Той обаче създаде свят, в който тази скръб над греха беше възможна, просто защото не можеше да се избегне тази възможност, ако в същото време Той искаше свят, съдържащ възможността за любов. Любовта трябва да бъде СВОБОДНО избрана! Ако възможността да се каже “Не” на Божията любов е необходимата корелация на възможността да се каже “Да” на Божията любов, тогава няма мистерия във факта, че хората често казват “Не” и че Бог наистина е огорчен и разочарован, когато го правят.

Възможно ли е да принудите хората да ви обичат? Злите хора могат да принудят другите чрез психологическо или физическо изтезание. Те дори могат да накарат другите да действат така сякаш, и казват, че ги обичат. Но, никой не може да накара друг човек да ОБИЧА НАИСТИНА. “Но, Бог ни е създал”, някой може да отговори, “така, че да не трябва да ни принуждава да Го обичаме. Той може просто да ни създаде с непоколебимо желание да Го обичаме. В този случай бихме избрали да обичаме Бога просто по силата на това как сме били създадени”. Ако е така, защо НЕ всички Го обичат? Помислете и за тази аналогия: Да предположим, че измисля компютърен чип, които може да взаимодейства с човешкия мозък по детерминистичен начин, като кара човека, който носи чипа, да прави точно това, което чипът диктува, без човек да знае това. Да предположим още, че съм програмирал този чип, за да създам “съвършената съпруга” и го вмъкна в мозъка на моята съпруга, докато тя спи. На следващата сутрин тя ще се събуди като МОЯТА ИДЕЯ за съвършена съпруга. Тя ще чувства, ще се държи и ще говори по абсолютно любящ начин. Благодарение на сложността на чипа тя дори ще вярва, че доброволно е избрала да ме обича по този начин, макар че в действителност не би могла да направи друго. Въпросът е: Дали съпругата ми НАИСТИНА МЕ ОБИЧА? Не мисля. Доказателство за това е, че аз (и надявам се, всички съпрузи) в крайна сметка ще намерят тази “любов” за НЕЗАДОВОЛИТЕЛНА. Аз бих знаел, че моята съпруга НЕ изпитва тези любящи чувства наистина. В действителност просто бих действал и говорел на СЕБЕ СИ си чрез този сложен компютърен чип. Поведението на жена ми няма да бъде избрано от нея СВОБОДНО, така че всъщност тя изобщо няма да ме обича РЕАЛНО. Тя ще е просто марионетка. Ако искам ИСТИНСКА любов от нея, тя лично ще трябва да притежава възможността да избере и да НЕ ме обича.

Ако Бог желае невяста, съставена от хора, които ИСТИНСКИ Го обичат – които не само действат любвоебилно спрямо Него – Той трябва да създаде хора, които имат способността да Го отхвърлят. Той трябва да даде на творенията Си само-определяне и воля. Всъщност Те, а не Той, трябва да решат дали ще Го обичат или не. Това обяснява защо Бог създаде свят, в който злото е възможно. Ако любовта е целта, не би могло да бъде другояче. Бог избра да създаде свят, в който злото е възможно само в смисъла, че Той избра да създаде свят, в който любовта е възможна. Възможността за зло не е второ (отделно, допълнително, различно) решение, което Бог взе; то е вградено в решението да се сътвори свят, в който любовта е възможна. Това всъщност е метафизичната цена, която Бог трябва да плати, ако иска да има невяста, която казва “Да” на Неговата триединна любов.

Компатибилистична свобода и опровержение

Според компатибилизмът, няма нужда даденото творение да бъде самоопределящо се, за да бъде действително свободно. Творението е свободно, ако няма нищо, което да му попречи да прави това, което иска. Но не е задължително – и повечето твърдят, че не е и възможно – творенията да бъдат свободни да определят какво искат. Повечето компатибилисти твърдят, че това понятие за свобода е достатъчно, за да направи творенията морално отговорни за действията си. Бог в крайна сметка оркестрира действията на всяко творение, въпреки че всяко творение е морално отговорно за това как действа. Августин учи, че когато човек несправедливо страда от ръцете на друг човек, “той не трябва да приписва [страданието] на волята на хората или на ангелите или на който и да е сътворен дух, а на волята на Бога, Който дава на всички сила за воля, “защото в Бога” се намира силата, която действа върху волята на всички създадени духове, помагайки на добрите, съдейки злите, контролирайки всичко, давайки сила на някои, но не и на други”. 

Макар в крайна сметка Бог да контролира дадено събитие, Августин вярва, че извършителят все пак е морално отговорен за своите действия. Свободното решение на престъпника е непосредствено обяснение и отговорност за извършеното престъпление, а не Бог, Който според този възглед дава сила за воля и е в контрол на престъпните функции. Това поставя Бог в морално противоречие и пряко обвинение, че не е предотвратил злото.

Първо, този възглед НЕ обяснява адекватно моралната отговорност. Адекватността на нашите убеждения за моралната отговорност зависи от предположението, че творението е крайната (окончателната) причина и обяснение за своето поведение. Ако творенията нямат властта “да бъдат крайните творци (или инициатори) и поддръжници на своите собствени цели”, нашето чувство за морално отговорно само-определяне не може да бъде адекватно. Ако творенията трябва да бъдат свободни и морално отговорни, те самите трябва да бъдат това, което в крайна сметка произвеждат и по този начин да се обяснява тяхното поведение. Те трябва да бъдат до известна степен само-определящи се същества. Правомощието да решават между алтернативите, да превърнат ВЪЗМОЖНИТЕ курсове на действия в ДЕЙСТВИТЕЛНИ действия, трябва в крайна сметка да е тяхна отговорност.

Но, ако следваме компатибилисткия възглед, че причините могат да бъдат проследени отвъд волята на творението, до “наследство или среда, до Бога или съдбата”, тогава “КРАЙНОТО РЕШЕНИЕ няма да е свързано с творението, а с нещо другo”. Отделянето на ОТГОВОРНОСТТА и КРАЙНОТО РЕШЕНИЕ И ОБЯСНЕНИЕ подкопава автентичността както на свободата, така и на моралната отговорност. Самият факт, че няма нищо извън творенията, което да им попречи да направят това, което искат, не е достатъчен, за да направи моралната отговорност адекватна. Просто да можеш да правиш това, което искаш, не прави човек свободен или морално отговорен, ако самото решение е извън крайният контрол на човека. Аналогията с компютърния чип, вмъкнат в мозъка на моята съпруга, илюстрира това. Фактът, че няма никакви външни ограничения, които да пречат на моята компютъризирана съпруга да ме обича, не я прави ИСТИНСКИ СВОБОДНА ДА ИЗБЕРЕ ДА МЕ ОБИЧА, защото крайният източник и обяснение за нейната “съвършена” любов е извън нея. Ако бях я програмирал да извърши убийство, никой съд в света нямаше да я осъди за престъплението. За да може любовта й да бъде истинска и моралната й отговорност да бъде адекватна, крайният източник и обяснение за нейните дела трябва да бъде ТЯ САМАТА.

Когато творенията не се считат за КРАЙНИ творци и обяснения на собствените им действия, това засилва проблема със злото, което е Втория проблем при компатибилизма. Ако крайното обяснение защо всичко е по начинът, по който е, се крие в Бога, а не в свободните творения, тогава е трудно да се избегне заключението, че Бог в крайна сметка носи отговорност за ВСИЧКО. Ако Августин правилно твърди, че всяка воля, която се противопоставя на Бога, всъщност изпълнява Божията воля, докато Му се противопоставя, не е ли тогава Божията битка срещу Сатана и всички, които го следват, напълно несправедлива и нелогична?

Компатибилистични (Детерминистични/Калвинистични) възражения спрямо само-определящата се свободна воля

Научно възражение: Ролята на гените, околната среда и наследствеността влияят на човешката личност и поведение, което предполага, че ВСИЧКО за хората е НАПЪЛНО определено от фактори извън и предшестващи творенията. Нашето субективно преживяване на само-определяне е илюзорно. Ако имахме изчерпателни познания, неща които са отговорни за формирането на конкретната личност и ако притежавахме изчерпателно познание за всяко преживяване, което творението щеше да преживее през целия си живот, поведението на творението би било напълно предвидимо. Тъй като (1) Човек Е такъв, какъвто Е, в резултат на наследствеността и преживяванията си, от това следва, че (2) Човек не може по някакъв начин да промени това, което Е, в резултат на наследствеността и преживяванията си, понеже (3) както конкретният начин, по който човек се опитва да се промени, така и степента на успеха на човека в опита му за промяна, ще се определят от това какъв човекът вече Е, в резултат на наследственост и преживявания.

Ако предпоставката на аргумент (1) бъде приета, заключението изглежда неизбежно. Следват шест аргумента срещу това първо предположение:

1). Ангелската свобода. Злото не е просто човешко явление. Преди всичко то е резултат от злоупотребата с ангелската свободна воля. Каквото и да е вярно за ангелите, те не са свързани с гените и околната среда, както хората са. Следователно, макар позицията да е определено странна, по принцип може да се приеме, че хората не са свободни в само-определящ се смисъл, но в същото време вярваме, че ангелите СА СВОБОДНИ и че злото в света в крайна сметка е резултат от свободната им дейност?

2). Недостатъчни доказателства. Докато емпиричните доказателства доказват, че гените и средата имат СИЛНО ВЛИЯНИЕ върху човешкото поведение, тези доказателства НЕ доказват, че тези фактори ОПРЕДЕЛЯТ нашето поведение. Според няколко неотдавнашни проучвания за престъпното поведение, често няма криминална тенденция в семейната история на осъден престъпник и никакви детски фактори на заобикалящата го среда, които биха могли да обяснят нагласата на престъпника. В много случаи престъпникът най-добре се описва като “насилник”, по-скоро създал своята околната среда, отколкото да е продукт на нея.

3). Детерминизмът и моралната отговорност. Ако гените и околната среда определят поведението, как можем да държим другите морално отговорни за това, което правят? Ние не обвиняваме хората за неизбежните черти на външния им вид, защото разбираме, че причините за тези характеристики се намират извън тях. Но това означава, че ако поведението се определя от фактори извън нашия контрол, ние нямаме повече морална отговорност за поведението си, отколкото за цвета на очите си. Нашето основно чувство за морална отговорност е, че творенията могат да бъдат държани отговорни за тяхното поведение САМО АКО биха могли да направят обратното. Само ако нещата биха могли да бъдат различни и само ако в крайна сметка зависи от творението да направи тази разлика, можем последователно да кажем, че нещата трябваше да са различни и че грешката е на творението, че нещата не са различни.

4). Само-опровергаващото се естество на физическия детерминизъм. Ако ВСИЧКО (без изключение) за нас е генетично и екологично определено, значи и убеждението на човек, че всичко за нас е генетично и екологично определено, трябва да бъде генетично и екологично определено. Но, физически определените последствия от физически определените причини НЕ могат да притежават никаква истинна стойност. Химическите реакции и въздействия върху околната среда просто се случват – те не са нито верни, нито неверни. Тогава твърдението, че всичко за хората е генетично и екологично определено, не може да бъде вярно или невярно. Самото твърдение е просто физически определен феномен. То също “просто се случва”. Следователно, ако убеждението, че всичко е физически определено, е вярно, твърдението, че всичко е физически определено, не може да бъде. С други думи, позицията е само-опровергаваща се и следователно задължително е невярна.

5). Обясняване на феномена на свободата. Хората се чувстват като само-определящи се личности. Компатибилистите често казват, че ние се чувстваме повлияни значително от фактори извън нашия контрол. Ние не избираме нашите родители, нито нашата среда, нашите основни личностни черти, нашите основни физически черти или дори голяма част от нашия житейски опит. Голяма част от живота ни – минало и настояще – просто ни се случва. Това е вярно, но също така е вярно, че в рамките на параметрите, определени от тези външно определени фактори, ние всички се чувстваме като само-определящи, морално отговорни творения. В рамките на параметрите на всички променливи, които са извън моя контрол, но които допринасят за това кой съм в настоящия момент, аз чувствам също, че имам ГЛАС и ВЛИЯНИЕ относно това, което ще се появи в следващия миг. В рамките на параметрите, които ми се дават, преживявам бъдещето като сфера от възможности, чието актуализиране зависи от мен. Това е начина, по който преживяваме света и именно това преживяване се нуждае от обяснение. Това чувство за само-определяне не е периферен въпрос. То е неразривно свързано с нашето чувство за стойност и значимост. Чувството за “творчественост” е в основата на човешкото преживяване и нашето чувство за себестойност. Докато голяма част от света, в който живеем и дори голяма част от нашия собствен живот, се определят от сили извън нашия контрол, убеждението, че притежаваме само-определяне, остава. Докато голяма част от живота може да бъде решен ВМЕСТО нас, НЯКОИ аспекти на нашия живот все пак се решават ОТ нас.

6). Детерминизмът и прагматичният критерий за истината. Детерминизмът не може да бъде илюстриран или проверен в нашето ежедневие, в процеса на вземане на решения. Взимането на решения изисква да разсъждаваме между вариантите и човек може да решава само относно неща, които смята за възможни в рамките на собствената си власт. Дадено действие предполага убеждението, че зависи от нас да определим коя опция да изберем. Никой не може истински да РЕШАВА за нещо, което е емпирично, метафизично или логично невъзможно. Например, аз НЕ мога ИСТИНСКИ да РЕША дали да летя всеки ден до работа, защото не вярвам, че мога да летя със собствената си сила. Нито пък мога да РЕША относно нещо, което ВЕЧЕ СЕ Е СЛУЧИЛО, защото не вярвам, че каквото и да е зависи от мен в този случай. Но, спокойно мога НАИСТИНА да РЕША дали да ям яйца или зърнени храни за закуска, защото вярвам, че и двата варианта са в моите правомощия да реша. Сега, ако наистина вярвам, че ВСИЧКО за мен се определя от фактори извън мен самия, без значение дали това определяне идва от гените ми, околната среда, съдбата или Бога, тогава аз също вярвам, че за мен е емпирично или метафизически невъзможно да направя нещо различно освен това, което така или иначе ще направя. Ако съм детерминист, трябва да повярвам, че НИКОГА не зависи от мен да избера едно или друго. И все пак, с всяко следващо мое действие на размисъл какво да избера, в което се ангажирам, аз автоматически предполагам, че моята вяра в невъзможността ми да РЕШАВАМ е невярна. Така че е невъзможно да се илюстрира вярата, че детерминизмът е верен според това, как човек избира между вариантите. Калвинистите и детерминистите просто не могат и не живеят в съгласие с вярванията си относно естеството на света и самите тях. Това категорично предполага, че детерминистичните мнения са неверни, ако не и безсмислени.

Теологични възражения: Свободната воля е несъвместима с библейското разбиране за първичния грях и спасението само по благодат. Ако хората могат и трябва сами да изберат да приемат или отхвърлят Божията любов, разкрита в Христос, тогава не можем да потвърдим с Писанието, че сме “мъртви” в греха (Ефесяни 2: 1) и “по природа деца на гнева” (2:3). Нито можем да твърдим, че сме спасени само по Божията благодат и единствено чрез вяра (Ефесяни 2:8-9). Ако се изисква само-определящо решение, за да бъдем спасени, то вярата е “заслужено дело”, което извършваме. В крайна сметка нашето спасение се основава на някакво праведно действие на волята, което ние сме извършили. Ние фактически сме заслужили заслугите на Христос. Благодатта е благодат единствено ако Бог новоражда хората без никакво сътрудничество от тяхна страна, което би трябвало да е делото, което Бог върши, ако наистина сме “мъртви” в нашия грях преди спасителното Му дело. Очевидно труповете не могат да си сътрудничат с Бога.

Проблемът с безусловния избор. Ако в човешкия субект няма НИЩО, което обяснява защо дадено лице е или не е спасено, значи КРАЙНОТО ОБЯСНЕНИЕ за това, защо всяко лице е или не е спасено, трябва да е в Бога. Бог избира кой ще бъде и кой няма да бъде спасен въз основа на нищо друго, освен на Собственото Си желание да спаси или да не спаси някого. Това е класическата калвинистка доктрина за безусловния избор.

Писанието учи, че Бог обича ВСИЧКИ и желае ВСИЧКИ да бъдат спасени. Въпреки че Божият народ винаги е изпитвал трудности да Го приеме, Писанието постоянно описва Божията любов като универсална и безпристрастна (Деяния 10:34, Второзаконие 10:17-19, 2 Летописи 19:7, Йов 34:19, Исая 55:4-5; Йоан 3:16, Римляни 2:10-11, Ефесяни 6:9, 1 Петрово 1:17). Господ изрично ни казва, че Той НЕ е произволен или несправедлив (Езекил 18:25), Той “не желае да наскърбява или да наранява никого” (Плачът 3:33). Той НЕ се радва на разрушението на нечестивите, а по-скоро желае ВСИЧКИ да се покаят (Езекил 18:23, 32; 33:11). Петър ни казва, че Бог е търпелив, “като не иска НИКОЙ да загине, а ВСИЧКИ да дойдат на покаяние” (2 Петрово 3:9). Павел ни казва, че Бог “желае ВСИЧКИ да бъдат спасени и да дойдат до познаването на истината” (1 Тимотей 2:4). Бог желае да бъде “Спасителят на ВСИЧКИ хора” (1 Тимотей 4:10), а според думите на Йоан, Христос умря като “изкупителна жертва за нашите грехове, но не само за нашите, но и за греховете на ЦЕЛИЯ СВЯТ” (1 Йоан 2:2). Това е така, защото “Бог толкова възлюби света, че даде единствения Си Син”, и Той направи така, че “ВСЕКИ, който вярва в Него, да не загине, а да има вечен живот” (Йоан 3:16).

Калвинистите заключават, че благодатта е несъвместима с избора за или против Бога и по този начин допълнително заключават, че Бог едностранно избира кой ще бъде или няма да бъде спасен. Нищо в Писанието НЕ учи това изрично. Когато логическо заключение противоречи на изричното, недвусмислено и всепроникващо учение на Писанието, трябва да се постави под въпрос предпоставката, от която се прави изводът, или логиката на самото заключение. Проблемът, следователно, се крие в предпоставката. Заключението, че не можем да припишем нашето спасение на Божията благодат, ако трябва да го изберем, е погрешно. Дарът не е по-малко дар, защото е приет. Например, една жена наскоро дари няколко милиона долара, за да помогне на хора пострадали от пролетните наводнения. Не бихме ли сметнали за абсурдно, ако някой твърди, че дарът й НЕ е наистина дар, защото жертвите на това наводнение са избрали да го приемат?

Вярата дело ли е? Писанието изглежда потвърждава тази перспектива. Навсякъде в Стария и в Новия Завет намираме, че Господ МОЛИ хората да направят избор да приемат предложението Му за спасение и да сключат завет с Него. Мотивът е изрично изразен във Второзаконие, когато Господ, след като излага условията на Своя завет, предизвиква народа на Израел (Второзаконие 30:15-19). Виждаме, че дали израилтяните ще са благословени или прокълнати, зависи от избора, който ще направят. Бог благосклонно им предлага живот и ги моли да го приемат. Но те са индивидуално и колективно свободни да изберат смъртта. Всеки пасаж, който изобразява Господ или един от Неговите говорители, които молят хората да вярват в Господ, да се подчиняват на Неговите постановления, да не се противопоставят на Светия Дух или да се покаят за греховете си, предполага същото. Всеки подобен пасаж изобразява хората като морално отговорни за своите решения. Тези текстове подсказват, че в крайна сметка зависи от хората като морално отговорни творения, да изберат да приемат или отхвърлят Божието предложение за спасение.

Фактът, че Писанието не вижда конфликт между този акцент върху човешкия избор и благодатта на Божието предложение, показва, че няма конфликт. Писанието никога не описва избора да се приеме Божия дар като “дело”. Когато авторите на Новия завет подчертават, че спасението не се постига с “дела”, те имат предвид “делата на закона”. Божията праведност НЕ идва от външно послушание на закона, както предполагаха някои евреи. Божията праведност не може да бъде спечелена. Тя може да дойде само като дар (Римляни 4:4-16). Но, Новия Завет също така учи, че дарът трябва да бъде приет. Човек трябва да избере да постави доверието си (вярата) в Божията благодатна разпоредба. Този избор в никакъв случай не е причината за спасението, но е условието, което трябва да бъде изпълнено, за да бъде освободен спасителният дар на живота. Ако някой не е праведен, Новият Завет НИКЪДЕ не учи, че това е понеже Бог е решил да подмине този човек. Той бива осъден единствено на основание, че е отказал да изпълни условието да се довери на Христос. Ако са закорави срещу Бога, това е заради неговото собствено неверие (Римляни 11:20, Римляни 10:3, 11:7, 25). Това означава, че от моралния център на своето съществуване, такива хора са избрали да устоят на Святия Дух и са отказали да се подчинят на Христос като Спасител и Господ (Лука 7:30).

Делото на Святия Дух неустоимо ли е? Християните обикновено вярват, че понеже сме роби на греха и на Сатана (Йоан 8:34; Римляни 6:16), никога не бихме могли да изберем да приемем Божието предложение за спасение, освен ако Бог благосклонно не ни даде възможност да направим това. Дали тази гледна точка не противоречи на идеята, че ние сме само-определящи се творения, в процеса на спасение? Не вярвам, че е така. Писанието учи, че вярващите избират да се доверят на Христос само защото Отец “ги привлича” и Духът им дава способност (Йоан 6:44, 65, 1 Коринтяни 12:3, Ефесяни 2:8). Но това не означава, че Отец ни привлича, а Духът ни дава способност по един неустоим начин. Бог благосклонно прави ВЪЗМОЖНО, но НЕ и НАЛОЖИТЕЛНО за нас да повярваме. Едно е да твърдим, че без Святия Дух НЕ МОЖЕМ да повярваме и съвсем друго е да кажем, че с делото на Светия Дух ТРЯБВА да повярваме. Писанието потвърждава първото, но не и второто.

Писанието отрича, че Святият Дух действа неустоимо, като настоява, че Божията любов е универсална; като поставя отговорността за вземане на решение ЗА или ПРОТИВ Бога върху човека, а не върху Бога; и изрично ни информира, че хората могат и се противопоставят на Светия Дух (Исая 63:10, Деяния 7:51; Евреи 3:8,15; 4:7, Ефесяни 4:30). Фактът, че Господ често е огорчен, разочарован и дори изумен от това колко твърдоглави са хората спрямо Него, предполага същото (Изход 33:​​3, 5, 34:9, Второзаконие 9:6,13; 31:27, Съдии 2:19, 4 Царе 17:14, 2 Летописи 30:8, 36:13, Неемия 9:16, Исая 46:12, 48:4, Еремия 7:26, Осия 4:16). Това е грешка – твърдението, че хората, които потвърждават само-определящата се свободна воля, не могат последователно да вярват в протестантското учение sola gratia (само по благодат). Няма заслуги в приемането на даден дар, особено ако дори способността да приемеш дара е сама по себе си дар от Бога. Така можем да твърдим, че Бог желае всички да бъдат спасени и всеки, който е спасен, е спасен единствено чрез Божията благодат; от друга страна, всеки, който не е спасен, е виновен сам за себе си.

РИСКЪТ ПРИ СЪТВОРЯВАНЕТО НА СВЕТА

При създаването на същества със свободна воля, всемогъществото от самото начало отваря възможността за… поражения. Това, обаче, което вие наричате “поражение”, аз наричам чудо: понеже да сътвори неща, които са способни да Му се съпротивят, е най-удивителният и невъобразим подвиг, който можем да припишем на Божеството. К. С. Люис, Проблемът с болката

Щастието, което Бог желае за творенията Му, е… екстаз на любовта…. И за това те трябва да са свободни. К. С. Люис, Обикновено християнство

Бог знае всичко… Нещата, които знае, са частично божествени и безсмъртни, частично нетрайни и временни… Неговите познания за несигурните неща… не могат да бъдат различни от тяхното естество… Те са… възможни и в двете посоки (затова са несигурни, а НЕ подчинени на необходимостта)… Подобни условни неща не са предопределени от самото начало, с единственото изключение на самия факт, че е предопределено, че те трябва да бъдат несигурни (тоест, опционални). Калцидий, За съдбата

По същия начин, по който Бог НЕ може да създаде две съседни (доближени една до друга) планини, без да създаде долина между тях (защото това е логично невъзможно), така Бог НЕ може да създаде свят, в който любовта е възможна, без да рискува война. Leslie Weatherhead казва, че това не е “най-добрият от всички възможни светове”, но е “светът на най-добрите възможности”. Това представлява второто условие на любовта: Свободата предполага риск. Ако не успеем да докажем, че Бог поема ИСТИНСКИ рискове, няма да можем да докажем и, че светът е военна зона, като тази война НЕ е Божията воля.

Приписването на РИСКУВАНЕТО на Бога изглежда противоречи на класическото разбиране за Божието предузнание. В това отношение Бог притежава изчерпателно ясно предузнание за ВСИЧКО, което ще се случи някога. То е изчерпателно, защото се състои изцяло от вечно дефинирани факти: бъдещето е предопределено по ТОЧНО ТОЗИ начин и НЕ по НИКАКЪВ ДРУГ начин. Няма открити възможности за Бога. Дори и бъдещите решения на свободните творения са решени предвечно в ума на Бога. Това изключва приписването на рискуване на Бога, защото е трудно да се припише РИСК на Някой, Който се въвлича ЕДИНСТВЕНО в дейности, за които резултатът е ясен от вечността, още ПРЕДИ Той да се въвлече в тях. Изглежда, че никое решение не може да бъде рисковано, ако резултатът от него е сигурен от вечността, преди дори то да бъде взето. 

Помислете за вечната съдба на прокълнатите. Ако осъждането им е сигурно за Бога, невъзможността за тяхното спасение е също толкова сигурно, така че няма никакъв риск от вземането на Божието решение да ги създаде. Това повдига трудния въпрос защо Бог ще създаде хора, които със 100% сигурност знае, че ще се окажат в ада. Класическите калвинисти твърдят, че Бог го прави с по-висша цел: Собствената Си слава. Ако обаче съдбата на индивидите е отворена по времето, когато те са сътворени, тогава няма пъзел за това защо Бог ще създава индивиди, които избират ада вместо Него. Бог не желае тази съдба, но е готов да РИСКУВА, поради прекрасната възможност същите хора в крайна сметка да решат да изберат Неговото царство.

Просто предузнание. Някои предлагат модел на божествено предузнание, който им позволява да избегнат дилемата между това Бог да създава хора с цел да ги изпрати в ада (Калвинизъм) или, че ги създава без сигурно знание на тяхната съдба (Отворен теизъм). Според този алтернативен възглед Бог знае, че някои хора ще бъдат прокълнати, но не може на тази база да откаже да ги сътвори. Това се нарича “просто предузнание”, защото твърди, че Бог ПРОСТО ЗНАЕ какво ще се случи, но не може да го промени в светлината на това знание.

Първоначалното несъгласие между Арминий и съвременните му Калвинистки опоненти се отнася до това дали Бог предопределя избраните въз основа на Своето предузнание за тяхната вяра, както Арминий смята, или предузнава избраните въз основа на това, че Той Самият ги е предопределил. Арминианската позиция е изградена на базата, че Бог реагира според предузнанието Си. Той предузнава кои ще повярват и СЛЕД ТОВА ги предопределя. Простото предузнание отрича, че Бог може да реагира според предузнанието Си по този начин, като така избягва проблема със създаването на хора, които Бог знае, че ще отидат в ада. В този възглед Божият акт на създаване на хора не се влияе от това, че Той е знаел какво ще стане с тях. Съществуват обаче няколко проблема:

Първо, това не може адекватно да отчете многото пасажи в Писанието, които изобразяват Бога като изправен пред частично открито бъдеще.

Второ, как може Бог да реагира на каквото и да е? Ако Бог НЕ може да промени бъдещето, за което знае, че идва, как може Той да реагира на същото бъдеще, когато то стане настояще? Обратно, ако Бог може да реагира на събитията само когато те вече се случат, как може Той да не може да реагира на Своите знания, че тези събития ще се появят, ако Той не се намеси, за да ги промени? Според простото предузнание, Бог трябва първо да преживее дадено събития в настоящето, сякаш няма предузнание за него изобщо и след това да предузнае това, което е преживял и как е реагирал. С други думи, предузнанието Му функционира като “поглед от миналото”. От цялата вечност Бог е видял това, което идва – космическата война, ужаса, болката, страданието, безкрайното тежко положение на прокълнатите. И, дори Той да може да предвиди как Той Самият ще отговори на тези трагедии, щом се случват, все пак Той НЕ може да направи нищо предварително, за да ги избегне. Така Той е безнадеждно заключен в пълно виждане на ВСИЧКО, за което не може да направи НИЩО.

Трето, това разбиране за божественото предузнание няма НИКАКВА практическа стойност. Всичко се случва така, сякаш Бог не притежава предузнание за него. Наистина, ако се придържаме към прагматичния критерий на истината и настояваме, че дадено убеждение и вяра трябва да са в състояние да извършат възможна промяна в живота, за да бъдат обосновани, простото предузнание трябва да бъде отхвърлено.

Отвореният възглед за бъдещето ни позволява постоянно да приписваме риск на Бога. Този възглед потвърждава, че Бог е всезнаещ, познавайки съвършено миналото, настоящето и бъдещето. Но той също така потвърждава, че бъдещите решения на само-определящите се творения са само възможности, докато творенията ги актуализират със свободната си воля. Ето защо, в това отношение, бъдещето е частично съставено от възможности. И тъй като Бог знае всичко съвършено – точно както е – то Бог познава бъдещето като частично съставено от възможности. Отвореният възглед за бъдещето потвърждава, че при сътворяването на света Бог беше изправен пред възможността, но не и сигурността, че свободните същества биха могли да изберат да се противопоставят на Него.

Ясно е, че много неща за бъдещето са изобразени като ясно предопределени в Библията, поради Божия суверен дизайн или поради неизбежните последствия от настоящите действия. Темата е най-силно подкрепена в Исая. Като начин да се отличи от мъртвите идоли, които израилтяните бяха склонни да следват, Йехова заявява:

Аз съм Господ; това е Моето име; и не искам да дам славата Си на друг, нито хвалението Си – на изваяните идоли. Ето, нещата, предсказани от началото, се сбъднаха и Аз ви известявам нови, преди да се появят, ви ги казвам. (Исая 42:8-9)

Декларацията е направена като предизвикателство няколко глави по-късно, когато Господ пита:

Откак съм настанил древните народи, кой може да прогласи, както Аз? Нека възвести това и Ми го изложи; нека им известят идващите и бъдещите неща. Не бойте се, нито се страхувайте; не ти ли възвестих Аз от древността и не ти ли показах това? И вие сте Ми свидетели – има ли бог освен Мене? Наистина няма канара: Аз не познавам такъв. (Исая 44:7-8)

Очевидно е, че Господ владее потока на историята и затова има гледна точка за бъдещето, която обикновените човешки същества и безполезните идоли никога не биха могли да имат. Няколко глави по-късно има още по-драматично обявяване на същата истина.

От древността обявих предишните дела. Да! Излязоха от устата Ми и Аз ги прогласих; внезапно ги извърших и те се сбъднаха. Понеже познавах, че си упорит, че вратът ти е желязна жила и челото ти – медно, затова от древността ти обявих тези неща, преди да станат ти ги прогласих, да не би да кажеш: Идолът ми ги извърши, да! Изваяното ми и излятото ми ги заповяда. (Исая 48: 3-5)

Този мотив може би е най-категорично изразен в Исая 46, когато Господ провъзгласява:

Помнете предишните дела от древността; защото Аз съм Бог – и няма друг; Аз съм Бог – и няма подобен на Мене, Който от началото изявявам края и от древните времена – нестаналите още неща, и казвам: Намерението Ми ще се изпълни и ще извърша всичко, което Ми е угодно; Който зове хищна птица от изток, от далечна земя – мъжа на намерението Си. Да! Казах – и ще направя да стане; намислих – и ще го извърша. (Исая 46:9-11)

Единственият истински Бог е Господ на историята, а не някакъв мъртъв идол. Каквото и да реши да направи, Той със сигурност може да го постигне. И за да го докаже и да се отличи от идолите, Йехова казва на хората Си какво ще прави, преди да го направи. Идеята на тези пасажи обаче НЕ Е, че Бог знае всичко, което ще се случи, а че Господ е Този, Който контролира историята. По същия начин, когато Господ казва на Своя народ, че “Той обявява края от самото начало”, Той незабавно добавя: “Намерението Ми ще се изпълни и ще извърша всичко, което Ми е угодно” (Исая 46:10). Каквото и да извърши Господ в бъдещето, Той го предузнава от времето, когато е РЕШИЛ да го извърши. И така, Той изявява това предузнание, за да докаже, че Той, а не някакъв идол, го върши. Но тези пасажи казват ли, че бъдещето е вечно и изчерпателно уредено в Божия ум? Само ако учат, че бъдещето е изчерпателно и едностранно определено от Бог. Но, нищо в тези пасажи не ни подтиква да направим подобно заключение. Идеята на всеки от горепосочените пасажи е доста специфичен: Господ говори за намерението Си да върне евреите обратно в родината им. Не можем да си позволим да универсализираме тези пасажи.

Някои пророчества са просто декларации за това, което самият Господ ще направи, както пасажите от Исая, споменати по-горе. Не става дума за това, че Бог вижда бъдещето, а за това, че Бог знае Собствените Си намерения за бъдещето. Много пророчества, включващи свободни творения, НЕ са безусловни прогнози за това, което СЪС СИГУРНОСТ ще се случи, а по-скоро предупреждения за това какво МОЖЕ да се случи, ако нещата не се променят. Такива пророчества могат да изглеждат като безусловни прогнози, когато НЕ са изпълнени условията за промяна на ума на Бога. Но, условното им естество се разкрива, когато са изпълнени условията.

Йона и Ниневия. Господ заповяда на Йона да прогласи: “Още четиридесет дни и Ниневия ще бъде унищожена!” (Йона 3:4). Това звучи като безусловна декларация за бъдещо събитие. Ниневийците, обаче, за щастие, не го приеха по този начин (безусловно), а се разкаяха за злото си, с идеята: “Кой знае? Бог МОЖЕ да отстъпи и да ПРОМЕНИ РЕШЕНИЕТО СИ; Той МОЖЕ да се ОТВЪРНЕ от яростния Си гняв, за да не загинем” (Йона 3:9). Според Библията Бог направи точно това: “Когато Бог видя това, което направиха, как се отклониха от злите си пътища, Бог ПРОМЕНИ МНЕНИЕТО СИ за бедствието, което беше казал, че ще им донесе (разкая се за злото, което беше РЕШИЛ); и Той НЕ го извърши” (Йона 3:10). Ако Ниневия не се беше разкаяла, разбира се, вдъхновеното пророчество, че Ниневия ще загине след четиридесет дни ЩЕШЕ да се изпълни. Това без съмнение щеше да изглежда като безусловна прогноза за бъдещето. Редица пророчества изглеждат безусловни по същата причина: не са изпълнени условията за промяна на плановете на Бога. В този случай обаче ниневийците се покаяха, затова Бог промени мнението Си и ясно демонстрира, че Бог декларира пред Йона УСЛОВНОТО Си намерение да унищожи Ниневия (3:4), а НЕ да разкрие предузнанието Си за БЕЗУСЛОВНОТО БЪДЕЩЕ НА Ниневия.

Ако Бог знаеше със сигурност, че Ниневия ще се покае, тогава пророчеството Му, че градът ще бъде унищожен след четиридесет дни, изглежда неискрено, понеже НЕ изразява истинското Му намерение. А ако Бог наистина НЕ Е ПРОМЕНИЛ мнението Си относно бъдещето на Ниневия, тогава изричното библейско учение, че “Бог промени мнението си за бедствието”, е подвеждащо.

Възстановяването на Езекия. Друга интересна илюстрация на готовността на Господ да обърне пророческите Си наредби в светлината на човешките решения е неговото изцеление на цар Езекия. Езекия се разболя много сериозно и Господ изпрати Исая да му съобщи: “Така казва Господ: Нареди дома си, защото ще умреш и няма да живееш” (4 Царе 20:1, Исая 38:1). Езекия получи това пророчество от Господа, но, като ниневийците, той НЕ прие посланието за НЕПРОМЕНИМО. Напротив, като човек, който имаше лична връзка с Бога, Езекия се помоли на Бога да промени мнението Си (4 Царе 20:2-3, Исая 38:2-3). Както често се случва в Писанието, Бог отговори на молбата на слугата Си. В отговор на молитвата на Езекия, Господ каза на Исая:

Върни се и кажи на вожда на Моя народ, Езекия:  Така казва Господ, Бог на баща ти Давид:  Чух молитвата ти, видях сълзите ти и Аз ще те изцеля; след три дни ще възлезеш в Господния дом. Ще прибавя към живота ти петнадесет години;  ще избавя теб и този град от ръката на асирийския цар;  и ще защитя този град заради Себе Си и заради слугата Ми Давид.  (4 Царе 20:5-6, Исая 38:5-6)

Ако Господ наистина не промени решението Си, не е ли Писанието подвеждащо, когато казва, че Господ е добавил петнадесет години към живота Му? И обратното, ако Бог беше заявявил истинското Си намерението да сложи край на живота на Езекия, тогава не трябва ли да приемем, че Бог наистина е променил решението си? И ако Божият ум може наистина да се промени, могат ли намеренията Му да бъдат предопределени от вечността?

Гъвкавият грънчар. Мотивът на Божията готовност да се промени дори след като е установил намерението Си да предприеме определен курс на действие е изрично и красноречиво илюстриран в Еремия 18. Господ показва на Еремия, че грънчарят е преобразувал по-рано “развален” съд (1-4). След това той казва:

Доме Израилев, не мога ли да направя с вас, както този грънчар? – казва Господ. Ето, както е глината в ръката на грънчаря, така сте и вие, доме Израилев, в Моята ръка. (Йеремия 18:6)

От Августин насам, аналогията на грънчаря и неговата глина често се използва в подкрепа на детерминистичния модел на божествено провидение.  Съсредоточавайки се преди всичко върху това, че Павел използва тази аналогия в Римляни 9, много християни заключават, че Бог предопределя ВСИЧКО, включително кой ще отиде на небето и кой ще отиде в ада. От една буца глина (човечеството) Бог уж прави “съдове за милост” (избраните), които “е подготвил предварително за слава” (небето), докато прави от други “обекти на гняв” (хора, които са “направени за унищожение”, или ад (Римляни 9:22-23). Трябва да отбележим обаче, че тъй като аналогията се използва в Йеремия, тя всъщност има ТОЧНО ОБРАТНАТА ИДЕЯ. Вместо да подчертава ПРОИЗВОЛНАТА сила на грънчаря над неговата глина, тази аналогия показва Божията готовност ДА БЪДЕ ГЪВКАВ И ДА СЕ ПРОМЕНЯ СПОРЕД СИТУАЦИЯТА. Затова в Йеремия 18 Господ казва:

Когато бих рекъл за някой народ или за някое царство да го изкореня, съсипя или погубя, ако онзи народ, за който съм говорил, се отвърне от злото си, Аз ще ПРОМЕНЯ РЕШЕНИЕТО СИ (ще се разкая за злото), което съм намислил да му сторя. А когато бих казал за някой народ или за някое царство да го съградя и насадя, ако извърши това, което е зло пред Мене, като не слуша гласа Ми, тогава ще ПРОМЕНЯ РЕШЕНИЕТО СИ (ще се разкая за доброто), с което съм решил да го облагодетелствам. И така, сега иди, говори на Юдовите мъже и на йерусалимските жители: Така казва Господ: Ето, Аз кроя зло против вас и намислям замисли против вас; и така, върнете се всеки от лошия си път и оправете постъпките и делата си. (Йеремия 18:7-11)

Тъй като Господ е грънчарят и грънчарят има абсолютна власт над глината, Господ има суверенното право да промени решението Си всеки път, когато избере. Той е грънчарят, Който е в състояние и желае да промени първоначалните Си планове и да преработи съдовете според новия Си план. Той има властта и желанието да отмени пророкувано благословение или проклятие СПОРЕД СИТУАЦИЯТА. И така, според Йеремия, въпреки че Господ вече пророкува срещу Израел, Израел трябваше да се покае от греха си, а не да се отчая и да каже: “Няма смисъл! Напразно!” (Йеремия 18:12).

Използването на тази аналогия от Еремия е трудно да се свърже с доктрината на детерминизма. Това предполага, че бъдещето до известна степен се състои от възможности, дори след като суверенният “грънчар” е заявил Своето намерение да действа по определен начин. Ако Израел просто се покае и се обърне към Бога, според Йеремия, Бог ще промени мнението Си за бедствието, което е предсказал и ще благослови Израел вместо това. По-късно Господ заповяда на Еремия да напомни на юдеите тази истина: Бог е Бог, Който желае да промени решението Си:

Така казва Господ: Застани в двора на Господния дом и изговори на всички Юдейски градове, които идват да се покланят в Господния дом, всички думи, които ти заповядвам да им говориш; не задържай нито една дума. Може би ще послушат и всеки ще се отвърне от нечестивия си път, за да се разкая за злото (ЗА ДА СИ ПРОМЕНЯ РЕШЕНИЕТО), което възнамерявам да им сторя поради лошите им дела. (Йеремия 26:2-3)

Еремия послушно повтаря това послание почти дословно на старейшините на Юда:

Затова сега оправете постъпките и делата си и послушайте гласа на Господа,  вашия Бог; и Господ ще се разкае за злото, което е изговорил против вас. (стих 13)

Тогава старейшините повториха посланието почти дословно на народа, като им напомниха как Господ промени мнението Си преди, когато Езекия се помоли за (Йеремия 26:19). Изводът беше, че АКО Господ беше готов да промени решението Си тогава, може би щеше да бъде готов отново да промени решението Си. Ето защо юдеите не биваше да принизяват Божия характер, като мислят, че Бог не може да променя плановете Си. Докато някои вярващи днес отхвърлят идеята като еретична, главната идея в тези пасажи е да разкрият точно тази истина: Бог е готов да промени решението Си.

Разочарованият Бог. Господ МИСЛЕШЕ, че Израел ще се върне при Него, но те направиха обратното (Еремия 3:6-7). Той също така МИСЛЕШЕ, че те ще Го призоват и ще Го последват, но те не избраха да го направят (19-20 стихове). Как би могъл Господ НАИСТИНА да мисли, че Израел ще направи нещо, ако всъщност вечно е предузнал, че Израел няма да го направи? Изявлението на Господ за това, че е разочарован може да бъде автентично САМО АКО бъдещето частично се състои от възможности и вероятности, а не само от уредени със сигурност позиции. САМО АКО ИЗОБЩО Е БИЛО ВЪЗМОЖНО Израел да се върне при Господа и да го нарече “Отец”, можем да разберем Господ да казва, че МИСЛИ, че Израел ще направи това и че е разочарован, когато не го направи.

Сравнявайки Себе Си с разочарован собственик на лозе в Исайя 5:1-4, Господ казва, че “е очаквал [лозето] Му да има плод от СЛАДКО грозде, но то е донесло ДИВО такова” (Исая 5:2). Фактът, че Господ е направил всичко, което е могъл да направи, за Своето “лозе”, показва, че очакването и разочарованието Му са истински. Но как може да бъде това, ако Господ предвечно е бил сигурен, че лозето Му няма да “даде сладко грозде”? Защо да се стреми към нещо, което вече е сигурно, че никога няма да стане?

Подобни пасажи НЕ означават, че Бог е бил ИЗНЕНАДАН, сякаш не е предвидил възможността за това, което е станало. Нито пък пасажите говорят за това, че Бог погрешно е мислил, че хората ще направят едно, с те са направили друго. Ако Бог знае реалността напълно и изчерпателно, Той предвечно познава ВСИЧКИ БЪДЕЩИ ВЪЗМОЖНОСТИ С ТЕХНИТЕ РАЗЛИЧНИ ВЕРОЯТНОСТИ И РАЗНОВИДНОСТИ, защото те са съвсем обективни реалности. Всъщност, тъй като Бог е безкрайно интелигентен – Неговата интелигентност не се “износва”, когато Му се налага да обмисля многобройни възможности – от вечността Бог очаква всяка ситуация толкова съвършено, все едно, че тя е била единствената възможност, която е можело да се случи.

Богът, Който задава въпроси. “Колко дълго ще Ме презират тези хора?”, пита Господ. “И колко време ще отказват да повярват в Мене, въпреки всичките знамения, които съм направил между тях?” (Числа 14:11, 3 Царе 22:20, Осия 8:5). Господ беше извършил чудеса, очаквайки израилтяните да повярват в Него. Въпросът Му подсказва, че Той наистина е бил изненадан, когато те постоянстваха в неверието си.

Богът, Който съжалява. Що се отнася до невероятното нечестие на антиделувианското (преди потопа) човечество, например, Библията казва: “Господ съжали, че е направил човечеството на земята и се наскърби в сърцето Си” (Битие 6:6). Фактът, че ги унищожи и започна със семейството на Ной наново демонстрира истинността на съжалението Му. Но, как би могъл Господ да съжалява, че е направил човечеството, ако е бил предвечно сигурен, че ще се случи точно това, след като ги създаде?

Друг пример е, в който Бог изпитва съжаление относно решението Си е когато провъзгласи Саул за цар на Израел. Бог възнамеряваше да благослови Саул и неговите потомци (1 Царе 13:13), но поведението на Саул промени Божиите намерения. След като назначеният от Него цар избра непокорството и беззаконието, Господ каза на Самуил: “Съжалявам, че направих Саул цар, защото се отклони от Мене” (1 Царе 15:11). Авторът повтаря: “И Господ съжали, че беше направил Саул цар над Израил” (1 Царе 15:35).

Нещата могат да НЕ ПОТРЪГНАТ както Бог се е надявал. Въпреки това Бог винаги реагира адекватно спрямо бунтарите. Бог знае ВСИЧКИ бъдещи възможности, всички бъдещи сигурности и контролира цялостния поток на историята. Той никога не е неподготвен и в безкрайната Си мъдрост Той може да извади добро от всичкото зло, по начини, които никога не бихме могли да очакваме. Всъщност, понеже Господ притежава неограничена интелигентност, Той може да предвиди и да се справи с многобройни възможности, все едно, че всяка от тях е единственото бъдеще, което би могло да се случи. Което и бъдеще да се актуализира, от Божията гледна точка сякаш това е бил единственият вариант, с който Той е трябвало да се занимава. Отвореният възглед НЕ оспорва никаква част от възможностите на Бога да реагира на бъдещето. Той НЕ описва “Бог, Който кръсти ръце притеснено” и Който се тревожи за бъдещето, както предполагат някои хора противопоставящи се на този възглед. Поради ограничената си интелигентност, колкото повече възможности се откриват пред творенията, толкова повече те БЛОКИРАТ в ума си. Не и Бога! Когато човек като Саул се проваля, Бог вече има човек като Давид, който чака в “съблекалнята” за да “влезе в играта”.

Господарят на настоящето. В 1 Царе 23 младият Давид бяга за живота си от цар Саул до град Кейла. Чувайки слухове, че Саул може да обсади града в опит да го залови, Давид пита Господа: “Господи, Боже Израилев, слугата Ти със сигурност знае, че Саул възнамерява да дойде в Кеила и да съсипе града заради мене. Ще ме предадат ли Кеилските мъже в ръката му? Ще слезе ли Саул, както слугата Ти чу? Господи, Боже Израилев, моля Ти се, кажи на слугата Си. И Господ отговори: Ще слезе. Тогава Давид каза: Кеилските мъже ще предадат ли мен и мъжете ми в Сауловата ръка? И Господ отговори: Ще ви предадат.” (1 Царе 23:10-12) До този момент разказът може да се прочете като пример за това как Господ може да вижда в бъдещето. Интересно е обаче, че НИЩО ОТ ТОВА НЕ СЕ СЛУЧВА. Саул НЕ обсажда града и Давид НЕ е предаден на Саул. Въз основа на информацията, дадена му от Господ, Давид и хората му незабавно напускат Кейла. Следователно, това, което Господ каза, че ще се случи, вече НЕ МОЖЕ да се случи дори и теоретично.

Познавайки съвършено настоящето, Господ познаваше сърцето на Саул, както и това на хората от Кейла и по този начин можеше точно да предвиди какво ще направят те, ако Давид остане в града. Но, това предсказание НЕ е пример за изчерпателно определено предузнание, защото това, което Господ прогнозира, НЕ се случи. Това е по-скоро пример за това как бъдещето е донякъде отворено към различни възможни действия и как Господ напълно прогнозира тези възможни действия.

Деяния 21:10-12 е друг пример. Пророк Агав предупреждава Павел, че ще бъде вързан от юдеите и предаден на езичниците, ако отиде в Ерусалим. Въз основа на това пророчество приятелите на Павел “го молеха да НЕ отива в Ерусалим” – очевидно те НЕ приемаха пророчеството на Агав като БЕЗУСЛОВНО. Въпреки това сърцето на Павел беше решено да отиде. Нещата съвсем не се случиха, обаче, както Агав пророкува. Евреите НЕ вързаха Павел и НЕ го предадоха на римляните; по-скоро римляните спасиха Павел от евреите, които искаха да го убият (21:27-33). Такъв обрат на събитията е озадачаващ, ако Бог притежава БЕЗУСЛОВНО ПРЕДУЗНАНИЕ и е ПРЕДОПРЕДЕЛИЛ всичко и ако пророчеството на Агав наистина беше вдъхновено от Святия Дух. Ако Бог знаеше всеки детайл за бъдещата дейност на свободните творения, няма адекватно обяснение за факта, че нещата НЕ се случиха точно както Светият Дух бе пророкувал чрез Агав. Ако разберем, че бъдещето до известна степен е отворено, разказът не представлява проблем. Чрез Агав Бог информира Павел и неговите приятели за това какво щеше да стане, АКО Павел избере да отиде в Ерусалим (Павел имаше избор по въпроса) и АКО всички останали участващи лица останат непроменени. Павел избра да отиде в Ерусалим, въпреки предупреждението, но, очевидно, някои евреи, по свой свободен избор, действаха по-агресивно, отколкото Бог очакваше, когато откриха Павел в храма. Това може да обясни и други пророчества в Библията, които не са изпълнени точно както са изговорени.

Богът, Който открива. Господ често изпробва Своите партньори, за да разбере дали те ще Му останат верни или не. Например, след като Авраам премина Божия “тест” (Битие 22:1), като пожела да пожертва своя син, Господ каза: “СЕГА ЗНАЯ, че се боиш от Бога, ПОНЕЖЕ не отказа да пожертваш сина си” (Битие 22:12 ). Ако Бог беше сигурен, че Авраам ще се “страхува от Бога” преди изпитанието, тогава обявената ПРИЧИНА ЗА САМОТО ИЗПИТАНИЕ, заедно с времето (“сега”) и условието (“понеже”) на Божието познание за характера на Авраам не могат да бъдат верни. По същия начин, Господ забрани на израилтяните да събират повече от ежедневната манна, когато бяха в пустинята, защото искаше да ги “изпитам, ще ходят ли по закона Ми, или не” (Изход 16:4). Нямаше да има смисъл за това изпитание, ако Господ вече (от вечността!) беше сигурен как ще се държат израилтяните.

Писанието изобилства със сходни твърдения. Мойсей казва на израилтяните, че Господ ги е пазил в пустинята четиридесет години, “за да ви смири, да ви изпита и да узнае какво е в сърцето ви; дали ще пазите заповедите Му или не” (Второзаконие 8:2) , Той също така им казва, че Бог позволява понякога на фалшивите пророци да говорят истината, защото “Господ твоят Бог те изпитва, за да узнае дали наистина обичаш Господа твоя Бог с цялото си сърце и душа” (Второзаконие 13:3). Господ временно оттегля подкрепата си от Израел, за да “разбере дали ще се покорят на Господните заповеди” (Съдии 3:4, 2:22). По същия начин Бог оставя Езекия в един момент, “за да го изпита и да узнае всичко, което е в сърцето му” (2 Летописи 32:31).

Търсенето на ходатай. Господ казва за своя народ: “Народът на тази земя прибягваше до притеснение и грабеха насилствено, да! Угнетяваха сиромаха и немощния и несправедливо притесняваха чужденеца. А като потърсих между тях мъж, който би издигнал оградата и би застанал в пролома пред Мене заради страната, за да не я разоря, не намерих. Затова излях негодуванието Си върху тях, довърших ги с огнения Си гняв и върнах върху главите им техните постъпки, казва Господ Йехова”. (Езекил 22: 29-31).

Изглежда, че съдбата на Израел зависеше от това дали Господ щеше да намери някой да “застане в пролома” пред Него, както Моисей беше направил векове по-рано (Изход 32:7-14). Ако Господ не се надяваше ИСТИНСКИ, че би могло някой да се издигне, че би могло Той да се опита да открие такъв човек и че истински беше разочарован от това, че не е намерил никого, то НАИСТИНА НЕ Е ЯСНО за какво изобщо говори този пасаж.

Есхатология с отворен край. Господ заплашва да “изтрие”…. от книгата на живота “имената на всички, които изоставят вярата (Откровение 3:5, Изход 32:33). На друго място ни се казва, че имената на верните са в процес на записване, от основаването на света (Откровение 17:8). Но, въпреки Божието желание да не загуби никого (2 Петрово 3:9) и силните Му ангажименти да запази всичките Си овце (Йоан 10:28-29, Филипяни 1:6, 1 Солунци 3:3; 1 Петрово 1:4-5, Юда 24) тази книга с имена очевидно е пробационна (условна) през цялата настояща ера. Вярващите могат да изгубят имената си от книгата на живота, ако отпаднат от вярата (Евреи 6:3-6; 2 Петрово 2:20-22). Ако бъдещето е изчерпателно уредено и Бог е предопределил всичко изцяло, Той ще знае от цялата вечност кои ще са тези, които ще отпаднат от вярата. Човек да се зачуди защо изобщо имената им са написани в книгата, че после да трябва да се изтриват.

В 2 Петрово 3:9-12, въпреки че Исус ни учеше, че само Отец знае деня и часа на Христовото завръщане (Матей 13:32), Петър казва, че Бог забавя второто идване, защото е “търпелив с вас, като не иска да погинате” (2 Петрово 3:9). Освен това Петър насърчава вярващите да “чакат и ускоряват (speudo) идването на Божия ден” (стих 12). По подобен начин Павел и ранните християни се молеха Господ да дойде бързо (1 Коринтяни 16:22; Откровение 22:20). Ако може да бъде забавено от Бог и ускорено от нас, времето на второто идване не може да бъде вечно уредено. Когато Исус ни казва, че самият Отец знае “деня и часа” на второто идване, можем лесно да приемем това като идиоматичен начин да утвърдим, че решението по този въпрос е на Отец. Само Той ще знае кога е времето. Мога да кажа на дъщеря ми, че знам кога ще бъде готова да кара кола, без да твърдя, че имам предвид предварително зададена дата. По-скоро казвам, че знам критериите, които търся в живота й, на които ще се основе решението ми. Съдейки по 2 Петрово, изглежда, че скоростта на растежа на царството в света е една от важните ПРОМЕНЛИВИ, която Отец взима напредвид, когато решава кога да завърши тази епоха. И така, как да разбираме забавянето от страна на Бога или ускоряването от наша страна, на нещо, което е вечно уредено в Божия ум?

Богът на неизчерпаемите ресурси. В Изход 3, Господ заповяда на Моисей да каже на израилевите старейшини, че Господ е чул молитвите им и възнамерява да ги избави от Египет (Изход 3:7-17). Той уверява несигурния Мойсей: “Те ще послушат гласа ти” (Изход 3:18). Мойсей не тълкува Божието изявление като непогрешимо предсказание за бъдещето, обаче, понеже бързо противоречи: “Ами ако не ми повярват или не ме послушат?” (Изход 4:1). Господ НЕ увери Мойсей, че знае всеки детайл от това, което ще се случи преди още да се е случило. Той показва на Моисей как може да превърне тоягата в змия и отново да я превърне в тояга след това (Изход 4:2-4). Това чудо, Господ му каза, е с цел “да повярват, че ти се яви Господ, Бог на бащите им, Бог Авраамов, Бог на Исаак и Бог Яковов” (Битие 4:5). Мойсей отново не е убеден, че първото чудо ще е достатъчно. Така Господ добавя второ чудо: показва на Мойсей как може да направи прокажена ръка и след това да я изцели (Изход 4:6-7). Тогава Господ казва: “АКО НЕ повярват или не вземат под внимание първия знак, може да повярват на втория знак” (Изход 4:8). Но Господ бързо признава възможността дори това второ чудо да не ги убеди. И така, Той продължава: “АКО НЕ повярват дори и на двата знака, нито на теб, ще вземеш малко вода от Нил и ще я излееш на сухо; и водата, която ще вземете от Нил, ще стане кръв на сушата. (Изход 4:9)

Текстът ясно показва, че Бог НЕ Е сигурен колко чудеса ще трябват, за да убедят израилевите старейшини, че Той е изпратил Мойсей. Ако настояваме, че Господ през цялото време е знаел, че ще трябват точно три чудеса, тогава Той изглежда неискрен, като казва на Мойсей, че може да повярват след първото или второто чудо (Изход 4:5, 8). Как може Господ да каже на Мойсей, че нещо може да се случи, ако знае със сигурност, че това няма да се случи? Тази липса на сигурност по отношение на някои аспекти на бъдещето не е дефект от страна на Бога. Просто единствената реалност, която Бог знае, е, че старейшините могат да повярват след едно, две или може би три чудеса. Това е, което е истинско и така Бог напълно познава реалността като истинска. Докато старейшините не откликнат на чудесата на Мойсей, няма нищо друго освен възможности пред Бога и Бог ги знае всичките. Бог едва ли може да бъде обвинен, че не знае нещо, което не съществува. Този пасаж обаче ясно показва, че Бог е абсолютно уверен, че МОЖЕ и ЩЕ убеди старейшините на Израел да последват Моисей и да избягат от Египет. Тази част от бъдещето е уредена, защото Бог е решил да бъде така. Този епизод има за цел да научи Мойсей, че Бог има повече от достатъчно средства, за да постигне каквото и да се стреми да постигне.

Богът, Който казва “Може би”. Писанието съдържа много божествени “Може би-та” (Еремия 26:3, Езекил 12:3, Изход 13:17, Еремия 22:4-5, 3 Царе 9:4-7)

Суверенният грос-майстор по шах. Както бе отбелязано по-горе, пасажите, които показват, че Бог е изправен пред частично открито бъдеще, НЕ са в конфликт с онези, които изобразяват Бога като всемогъщ, суверен, величествен Господ на историята. Напротив, те допълнително възхваляват този суверенитет. Заедно тези два мотива показват, че Божието провидение не е просто въпрос на контролиране на нещата. Ако Той реши, разбира се, че Бог може да действа и по този начин. Но това не би издигнало мъдростта Му (колко мъдрост се изисква да контролираш нещо, което и без това е в твоята власт?) и не би позволило на истинската любов да съществува.

Фактът, че Писанието ни казва, че Бог понякога говори за бъдещето като за нещо, което МОЖЕ да се случи вместо за нещо, което СЪС СИГУРНОСТ ЩЕ се случи, предполага, че аналогията с грос-майстора по шах е подходяща. Като мъдър шах-майстор Господ предвижда ВСИЧКИ ходове на противника и знае, че може да е необходимо повече от едно или две чудеса, за да убеди израилевите старейшини, че Мойсей е неговият пратеник, но въпреки това е сигурен, че в крайна сметка ще ги убеди. Той знае, че израилтяните могат да се вслушат в посланието, което дава чрез Еремия; може да разберат посланието, което Езекиил изиграва нагледно; може да отстъпят, ако се изправят пред филистимците и могат да се обърнат към Него и да го нарекат Отец – или пък не. Докато се надява на едното, Той очаква и другото. В крайна сметка Той “печели играта” не чрез щателно контролиране на всичко, или чрез притежаване на “вътрешна информация”, а като е безкрайно мъдър Бог, какъвто наистина Е.

Въпреки че отворените теисти често са обвинявани в ограничаване на Божието познание или в подкопаване на Неговия суверенитет, това разбиране за бъдещето служи за увеличаване на нашата оценка на Божието знание и сила. Да се ​​предвиди перфектно всяка възможна комбинация от движения през цялото време в историята – толкова лесно, колкото ако имаше само едно възможно развитие на нещата – изисква безкраен интелект по начин, който не е нужен, ако всичко беше предопределено. Освен това, постигането на целите на Бога, докато Той работи със свободни личности, изисква увереност и добродетелна форма на влиятелна сила, която НЕ контролира всичко. Когато “шахматният мач” на тази световна история приключи, на нас ще ни изглежда все едно, че Бог е имал само един възможен курс на действие. Отвореният възглед просто възхвалява Божията мъдрост, като признава, че Бог притежава перфектното очакване на всяка възможна комбинация от отворени опции, без предварително да ги е фиксирал в съзнанието или волята Си от цялата вечност.

ЗАЩИТА НА ОТВОРЕНИЯ ТЕИЗЪМ

Предузнаването на църквата. Римляни 8:29 казва: “Защото които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Неговия Син, за да бъде Той първороден между много братя”. Това НЕ означава, че Бог предузнава ВСИЧКО, КОЕТО НЯКОГА ЩЕ СЕ СЛУЧИ, включително кой ще иска и кой няма да иска да повярва в Христос.

Първо, обхватът на това, което е предузнато в този пасаж, е ограничен. Когато Павел се позовава на онези, които са “предузнати”, както и на онези, които са били “предопределени”, “призовани”, “оправдани” и “прославени” (Римляни 8:29-30), той ясно разграничава тази група (вярващите) от друга група (невярващите). Това, което се казва за тази група НЕ може да се каже за другата. “Онези, които Бог предузна,” контрастират с онези, които Бог не е предузнал. Следователно, ако Павел използва глаголът proginosko (буквално: да знам предварително) в смисъла, че Бог притежава определена информация преди време, всъщност текстът ще докаже именно, че Бог НЕ предузнава всичко (понеже ясно се казва, че е предузнал само НЯКОИ).

Второ, няма основателна причина да приемаме глагола proginosko в познавателен смисъл. По-вероятно е Павел да използва този глагол в обичайния семитски смисъл на обич, а не само в когнитивния смисъл. Да “знаеш” някого означава да го обичаш. Така че, да “предузнаеш” някого означава да го обичаш преди време. Три глави по-късно Павел се отнася към Израел като към “Божия народ, когото Той предузна” (Римляни 11:2). Ако това е значението му и в Римляни 8:29, значи Павел просто твърди, че Бог е обикнал Църквата, преди да я призове, точно както възлюби Израел, преди да го призове.

Трето, няма причина да мислим, че Павел се позовава на определени индивиди в този пасаж, както няма причина да мислим, че Павел се позовава на определени индивиди от Израел в Римляни 11:2. Не става дума за това, че Бог е обикнал предварително избрани индивиди (за сметка на други индивиди, които Бог не е обикнал) и след това ги е призовал и предопределил. Това, което Бог обикна преди време (още от основаването на света), беше невястата на Христос – Тялото на Христос – Църквата като цяло.

От зората на сътворението, сърцето на Бога е било насочено към групата от всички, които щяха да кажат “Да” на поканата на Царя. Бог е предопределил тази група да бъде спасена (2 Тимотей 1:9), за да бъдем святи и непорочни (Ефесяни 1:4), за да вършим добри дела (Ефесяни 2:10), да бъдем прославени (1 Коринтяни 2:7) и да бъдем съобразни с образа на Исус Христос (Римляни 8:29). Когато ние свободно решим да се свържем с цялото Тяло – този нов народ Израел (Галатяни 6:15-16; Филипяни 3:3) всичко, което е било предопределено и предузнато за тази група от хора сега вече ще важи и за нас индивидуално.

Представете си, че в последната минута реша да присъствам на теологична конференция, в която ще бъде прочетен даден специфичен доклад. В края на презентацията питам: “Кога беше решено, че ще слушаме този доклад?”, на което организаторът на конференцията отговаря: “Беше взето решение преди шест месеца.” Преди шест месеца НЕ беше решено, че АЗ ЛИЧНО ще чуя този доклад; по-скоро беше решено, че този, който РЕШИ да присъства на тази конференция, ще чуе доклада. Сега, след като аз и другите сме решили да присъстваме на тази конференция, всички спокойно можем да кажем: “Беше решено [предопределено] преди шест месеца да чуем тази книга”. Това, което беше решено за групата като цяло сега се прилага индивидуално, поради свободното решение на всеки да участва. Така е и с учението на Библията за предопределената църква. Всички, които ИЗБЕРАТ да станат част от невястата на Христос, могат да провъзгласят, че сме били обикнати от Бога и избрани в Христос “преди основаването на света да бъдем свети и непорочни преди Него в любов” (Ефесяни 1:4; 1 Петрово 1:2). Ние бяхме “предопределени” да бъдем осиновени “като Негови деца чрез Исус Христос” (Ефесяни 1:5). Ние получихме благодат от основаването на света (2 Тимотей 1:9) и бяхме определени да живеем вечно за възхвала на Божията славна благодат (Ефесяни 1:11). Но, индивидуалната принадлежност към тази група в крайна сметка беше наше решение – да се включим към групата, или да отхвърлим поканата.

Месията и предузнанието на Бога. Десетки пророчества в Стария Завет акуратно предсказват подробности за идващия Месия (например, че ще се роди във Витлеем, че ще се издигне от потомството на Авраам, Исаак, Яков, Есей и Давид, че ще бъде екзекутиран с престъпници, че ще бъде прободен; че ще бъде погребан с богатите, че ще умилостиви греховете на мнозина). Повечето от тези пророчества изглежда включват бъдещи свободни решения на отделни лица.

Един от най-изявените пасажи по този въпрос е Деяния 2:23, където Петър казва за Исус, че беше “предаден според определената Божия воля и предузнание, вие разпънахте и убихте чрез ръката на беззаконници”. Също така, в Деяния 4:27-28 ранните християни провъзгласиха, че “наистина и Ирод, и Пилат Понтийски, с езичниците и Израилевия народ се събраха в този град против Твоя свят Син Исус, Когото си помазал, за да извършат всичко, което Твоята ръка и Твоята воля са определили да стане”.

Докато отвореният възглед твърди, че хората трябва да бъдат свободни до степента, в която са способни на любов, то тази свобода очевидно има и граници. Всъщност, концепцията за свобода има смисъл само на фона на ограничения детерминизъм. Нашата свобода е обусловена (но не изцяло) от нашите гени, околна среда, предишни избори и придобит характер, а със сигурност и от Божията воля. Отвореният възглед за бъдещето, следователно, потвърждава, че много аспекти на бъдещето се определят от Бога, или от неизбежните последици от настоящите причини. Следователно, този възглед е съвместим с библейския портрет на Бог като суверенния Господар на историята, който знае предварително всички аспекти на бъдещето и Който е в състояние да определи каквото иска, преди време, за да постигне целите Си. Ето защо, няма логически проблем в съчетаването на библейската истина, че Господ предопредели и предузна някои подробности за Месията, както и други неща, с библейската истина, че бъдещето е частично отворено.

В Деяния 2:23 и 4:28, обаче, Бог изглежда е предопределил нечестиво дело (т.е. разпъването на Исус), като в същото време определя извършителите, отговорни за него, за виновни. Това подкопава ли твърдението, че морално отговорните свободни действия НЕ могат да бъдат част от бъдещето, което е уредено? Първо, нито Деяния 2:23, нито 4:28 предполагат, че лицата, които разпнаха Исус, бяха индивидуално предопределени или предузнати. Тези стихове само потвърждават, че беше предопределено и предузнато, че Месията ще бъде разпнат. Това, че Исус ще бъде убит, беше предопределено. Кой ще Го убие не беше. Реалността е баланс между детерминизъм и свобода, стабилни закони и шанс, редовност и спонтанност, обща предсказуемост и елемент на непредвидимост относно спецификите. В този контекст няма противоречие в твърдението, че дадено събитие е предопределено, но не и конкретните извършители. Вярвам, че този мироглед е много по-близо до семитския светоглед на Библията и затова хората по онова време не изпитваха трудности да установят, че някаква част, но НЕ ЦЯЛОТО бъдеще, е предопределена и предварително позната като уредена. В случая с разпъването на Исус, Бог знаеше, че при определени обстоятелства ще има определен процент от хора, които биха действали точно както нечестивите хора в тези пасажи действаха. Така Бог можеше да предопредели и предузнае, че Месията ще бъде разпнат, без да се подкопава свободата на всеки индивид.

Второ, защитниците на отворения възглед за бъдещето могат допълнително да потвърдят, че Бог понякога предопределя определени действия на нечестивите личности. Отвореният възглед просто отрича, че това предопределение е ОТ ПРЕДИ същите тези нечестиви хора да са решили свободно какви ще станат. Бог би бил морално виновен, ако е предопределил хората да извършват зли действия, още преди раждането им. Но, Той не би бил морално виновен, ако избере да насочва пътя на хора, които ВЕЧЕ са избрали да станат нечестиви. Следователно, човек, който е втвърдил характера си като алчен човек, след като е взел множество неправилни свободни решения, е морално виновен не само за всички по-нататъшни алчни действия, които извършва, но също така и най-вече за това, че се е превърнал в човека, който е станал, със свободния си избор. Моралната виновност не се отнася само действията на хора, които действат по определени начини, вместо по други. Моралната виновност най-вече се отнася за самите хора, тоест, в какви хора са се превърнали, когато можеше да бъдат различни. Следователно, ако Бог реши, че в Своя провиденчески план Той може да използва човек, чийто избор ВЕЧЕ е втвърдил характера му като нечестив, Бог не носи отговорност за нечестието на този човек.

Писанието казва, че предателството на Месията беше предопределено и Исус предузна, че Юда щеше да го предаде (Йоан 6:64, 70-71; 13:18-19). Тези твърдения НЕ противоречат на мнението, че морално отговорните, само-определящи се действия НЕ могат да бъдат предопределени или предузнати, стига Юда да не е бил ИЗБРАН УМИШЛЕНО за извършване на това дело, преди Юда да се превърне в човека, който щеше да извърши това дело. След като Юда, за съжаление, се закорави в този вид човек, Бог вкара характера му в Своя провиденчески план. Така Бог използва злото за по-висше добро (Битие 50:20). Следователно, Исус би могъл да предузнае, че Юда ще бъде този, който ще Го предаде. Но, нищо не подсказва, че това е бил Божия план още от вечността, а именно ТОЧНО ЮДА да трябва да изиграе тази роля.

В заключение, не е трудно да разберем как Бог може да предопредели и по този начин да предузнае, че Исус ще бъде предаден и разпнат от нечестиви хора, без да е предопределил или предузнал кой конкретно ще Го предаде и разпъне. Бог оркестрира събития до степента, в която някои нечестиви хора (и някои нечестиви духове, Йоан 13:27, 1 Коринтяни 2:8) действат според вече изградения си нечестив характер и правят това, което искат да направят, в съответствие с Божия план Синът Му да бъде предаден и разпънат. Но, тези нечестиви хора все пак са отговорни за това, което са извършили, защото те са отговорни за вида хора, в който са се превърнали, чрез свободния си избор. Бог просто е използвал техните греховни намерения за Своите цели.

МОЖЕМ ЛИ ДА СЕ ДОВЕРИМ БОГ, КОЙТО НЕ КОНТРОЛИРА ВСИЧКО?

Колкото по-добре е направено дадено творение – колкото по-умно, по-силно и по-свободно, толкова по-добре ще е, ако то върви в правилната посока, но и толкова по-зле, ако тръгне в погрешната такава. К.С. Люйс, Обикновено Христоянство

Някои хора твърдят, че ако Бог не контролира всичко, тогава нещо трябва да контролира Него, което е равносилно на това да кажем, че Бог не съществува. По думите на Р. C. Спраул: „Ако има КАКВАТО И ДА Е част от творението извън Божия суверенитет, тогава Бог изобщо НЕ е суверен. Ако Бог не е суверен, тогава Бог не е Бог.” Спраул последователно прилага това разсъждение към Божието провидение. Ако КОЕТО И ДА Е НЕЩО не се контролира от Бога, значи ВСИЧКО е застрашено. Той пише: “Ако в цялата вселена има ЕДНА ЕДИНСТВЕНА молекула, която се движи наоколо свободно, тогава няма гаранция, че което и да е Божие обещание някога ще бъде изпълнено. Вероятно точно тази молекула ще развали всички велики и славни планове, които Бог има и ни е обещал… Може би точно същата молекула ще попречи на Христос да се върне”.

Четири възражения могат да бъдат отправени срещу тези мисли:

Приключенски суверенитет. Първо, възражението, че Бог НЕ е суверен, освен ако не контролира всичко, предполага, че суверенитетът е синоним на едностранен контрол. Но, защо да приемаме това разбиране за Божествения суверенитет? Както вече казах, няма рационални или библейски причини да се предполага, че Божественият суверенитет трябва да се свежда до изчерпателен, щателен, Божествен контрол. Да го кажем с по-екстремните термини на Спраул, защо трябва да мислим, че Бог ще престане да бъде Бог само защото е решил да създаде нещо, което не контролира щателно? Напротив, възгледът на Спраул изглежда ограничава Божието всемогъщество! Той свежда Създателя до имащ само един възможен начин на поведение: едностранен контрол. Бог трябва да контролира всичко, за да съществува! Защо да предполагаме, че това е най-възвишената, да не говорим за единствената форма на суверенитет?

Не можем ли да си представим Бог, Който е толкова велик, че се осмелява да създаде творения, които в известна степен могат да вземат самостоятелни решения? Не можем ли да си представим Бог, Който може да избере да изпита риск и приключение, особено след като самото Писание показва, че Бог понякога изпитва изненада и разочарование? Наистина, не можем ли да си представим, че Бог се уморява да контролира, или дори просто да предузнава всичко в подробности, от вечността? Ако ние, които сме направени в Божия образ, естествено желаем здравословен елемент от новост, риск и приключение, защо да приемаме, че обратното е вярно за Бога? И обратното, ако пълната липса на новост, приключение и спонтанност за нас е мъчение, защо да приемаме, че това е Рай за Бога? Не знам добри отговори на тези въпроси.

Подкопаването на Божествения суверенитет. Дефиницията за суверенитет като контрол не е само неоправдана; за мнозина от нас това не е суверенитет изобщо. Трудно е да си представим ПО-СЛАБ бог от онзи, който би бил застрашен от събития, които се случват извън прецизния му и пълен контрол. Трудно е да си представим по-малко величествен възглед за Бога от този, който е непременно ограничен до едностранно, детерминистично отношение към своето творение. Според Спраул, Бог не може да създаде свят, който да включва новост и приключение за Него Самия, дори ако иска. Той ще престане да бъде Бог. Ако властта и силата са свързани с избора, не би ли било вярно, че всеки възглед, който отрича Бога да е имал избор при творението, напълно подкопава Божията сила?

Но на Спраул не е единственият възглед, който подкопава Божия суверенитет по този начин. Традиционният възглед, че Бог притежава изчерпателно определено предузнание като необходим атрибут, ограничава Бога по същия начин. И в двата възгледа Бог НЕ МОЖЕ да създаде свят, който има частично отворено бъдеще и в който може Той Самият да изпита риск, приключение и новост. Освен ако самата идея за частично отворено бъдеще не е логично противоречие (тоест отворен свят да е логически невъзможен свят), трябва да заключим, че и Спраул, и традиционният възгледи ограничават Божието право на избор и следователно – Неговото всемогъщество. Във всеки случай, мнението, че Бог трябва да контролира всичко, със сигурност подкопава Божия суверенитет. Дори и да смекчим твърдението на Спраул, че Бог ТРЯБВА да контролира всичко и кажем, че Бог просто ИЗБИРА да контролира всичко, то все още това НЕ изглежда като изключително похвална форма на суверенитет. Какво е похвално при контролирането на нещо, просто защото притежавате вродената сила да го контролирате? Имам силата да упражнявам пълен и изчерпателен контрол над малкия си пръст, като го свивам, например, но никой не мисли, че това е похвално. 

Главният проблем с тази концепция за суверенитет е, че няма нищо похвално относно грубата сила. Хвалата би трябвало да е свързана с характера. Това, което е похвално за Божия суверенитет НЕ е в това, че Той упражнява власт, която очевидно има, но че поради Своя характер Той НЕ упражнява цялата Си власт, която би могъл да упражни. К.С. Люис твърди, че най-великото чудо на Божественото всемогъществото и по този начин най-голямото свидетелство за Божия суверенитет, е фактът, че Бог е създал същества, които притежават властта да Му казват “Не”.

Тъй като нашето разбиране за Бога е аналогично вкоренено в нашия опит и преживявания, помислете на какъв вид суверенитет обикновено се възхищаваме. Не гледаме ли на лидерите, които искат (или трябва) напълно да контролират другите, за да гарантират, че нещата вървят точно както те искат, като на несигурни, слаби и манипулативни хора? Обратно, не се ли възхищаваме на лидери, които влияят на другите чрез уважението, което техният характер печели без принуда? Не се ли възхищаваме на лидери, които не само влияят на другите, но и овластяват другите да им влияят? Не е ли вярно, че „способността да се приема от друг или да бъде повлиян човек от друг е наистина показател за сила?” Смятам, че истински великият лидер, който е суверен над своето царство, е достатъчно сигурен в своето лидерство и характер, че не е необходимо да прибягва до принуда. 

Изглежда, че църковните теолози преди Августин обикновено споделят това прозрение. Макар да са различни в много отношения, всички са съгласни, че “няма принуда в Бога.” Някои от тях са категорично против мнението, че Божият суверенитет трябва да бъде приравнен с контрол, тъй като тази концепция е фаталистична и езическа. По думите на Атинагор, Бог по-скоро упражнява „всеобщо и общо провидение на цялото“, но контролът над „отделните части се осигурява от ангелите, назначени над тях“. Или, както по-широко Ориген го определя, Божието управление е това, което е в съответствие със „запазването на свободата на волята във всички разумни създания“. Поради тази причина той твърди, че всяка гледна точка, която приписва на “провидението на Бога абсолютно всичко” е възглед, който всъщност отрича, че “Бог регулира всичко”. С други думи, контролиращият модел на провидението подкопава Божия суверенитет.

Детерминизъм и индетерминизъм. Заключението, че ВСИЧКО е изложено на риск, ако ДОРИ МАЛКА ЧАСТИЧКА ОТ ВСИЧКО е изложена на риск, просто е заблудително. Това е погрешно от гледна точка на Писанието, защото Бог често заявява, че ще произведе нещо, без да знае точно как ще го направи, тъй като последният въпрос зависи от това какво правят другите свободни творения (Изход 3:18-4:10). То е погрешно и от съвременна научна гледна точка. В широк спектър от съвременните научни дисциплини ние откриваме, че „хаосът и редът се допълват; присъствието на едното изглежда подсказва другото”.

В теорията на сложните системи, например, е демонстрирано, че всички „възникващи свойства“, включително живот, съзнание и интелигентност, са резултат от ред, произтичащ от и танцуващ на „ръба на хаоса“, като по този начин се произвежда творческа сложност. От гледна точка на квантовата механика, всяка редовност във феноменологичния свят е статистическа. Това не подкопава истинската стабилност на закономерността на природата, тъй като в рамките на редица възможности поведението на квантовите частици е много предсказуемо и по този начин поведението на големи групи от такива частици е силно предсказуемо. Основната идея за разбиране е, че тази предсказуемост е в рамките на рамка от възможности. Естеството на частиците е такова, че можем да кажем как те като цяло са склонни да действат при дадени условия (тук се прилагат “законите” на природата), но не можем да кажем как точно ще действа всяка КОНКРЕТНА частица. Законите на природата “НЕ уточняват какво ТРЯБВА да се случи… Те уточняват какво НЕ МОЖЕ да се случи. Те са разрешителни закони.” Следователно, от квантовата механика, както и от теорията на хаоса, теорията на сложността и термодинамиката, “ние имаме свят, който не е нито механичен, нито хаотичен, а едновременно отворен и подреден по своя характер. Бог е в контрол именно защото може и ограничава свободата на творението, а творението има свобода именно защото Бог не упражнява изчерпателен едностранен контрол.

Ако разберем общата траектория на областите на науката, които обсъждаме, не бива да се смущаваме от факта, че Бог може да гарантира определени резултати, без да определя щателно техните средства, както не се смущаваме и можем да разчитаме на стабилността на бюрото пред нас, въпреки че е съставено от квантови частици, които са до известна степен непредсказуеми. Законите, които поддържат света относително предсказуем, не трябва да бъдат щателно принуждавани на квантово ниво, за да бъдат задължителни на феноменологично ниво. По същия начин, Божието провидение не трябва да бъде щателно контролиращо на ниво свободни творения, за да гарантира Бог, че Неговият суверенен план за света ще бъде изпълнен.

Универсалността на детерминистично-индетерминисткото допълване. Идеята, че провиденциалният контрол на Бог трябва да бъде ПЪЛЕН, за да може Бог да контролира световната история, е погрешна от гледна точка на феноменологичната оценка на живота. Допълняемостта на детерминизма и индетерминизма се доказва навсякъде, където погледнем. Полето на социологията например се основава на факта, че човешкото поведение е статистически предсказуемо. Но, индивидуалното поведение в значителна степен НЕ е предсказуемо. Например в рамките на определен диапазон можем да предвидим процента от хора, които ще се опитат да се самоубият през дадена година и процента на тези, които ще успеят. В рамките на определен диапазон можем да предвидим процента от хора, които ще пропушат, процента, който ще се опита да откаже цигарите, и процентът, който действително ще успее в опитите си. Също така можем със значителна точност да предвидим процента от хора, които ще извършват насилствени престъпления, ще изневерят на половинките си, ще ходят на църква, ще попаднат в автомобилни злополуки, ще развият дадено заболяване, ще реагират положително на конкретни реклами и т.н. Но, КОИ ТОЧНО хора ще и няма да вземат различни решения или ще се включат в някое от тези различни поведения, с малки изключения е НЕВЪЗМОЖНО да се предскаже със сигурност. Виждаме, че връзката между индивиди и корпоративни цялости на човешко ниво е подобна на това, което намираме на квантово ниво. Поведението на групите е далеч по-предсказуемо от поведението на индивидите.

Това важи и за животните и за насекомите. Например, можем точно да предвидим работното поведение на колония мравки, но не можем точно да прогнозираме точното поведение на ВСЯКА конкретна мравка поотделно. Можем точно да предвидим образуването на птиче ято, но не можем да предвидим точно кои птици ще формират коя част от тази формация или кои птици ще се присъединят към нея. Можем да предвидим какъв тип песен ще изпее определен вид птица, но всяка конкретна песен винаги показва елемент на непредсказуема креативност и спонтанност. Можем точно да предскажем дестинациите и дори курсовете на полети на различни видове пчели в търсещи експедиции, както и миграционния модел на различни птици, риби, китове и други подобни, но в рамките на тези общи модели винаги има елементи на непредсказуема спонтанност, особено на индивидуално ниво.

Този принцип се илюстрира почти навсякъде, където погледнем. Старото механистично предположение, че изчерпателните знания биха довели до изчерпателна предсказуемост, винаги е било точно това: ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ. Механистичният, детерминистичен мироглед на Нютон не е свят, който някой действително е преживял; по-скоро е свят, който би могъл да съществува само на теория. В действителност този възглед винаги е бил несинхронизиран с това, което знаем, че представляваме индивидуално (ние се самоопределяме), както и с измерението на света, който наблюдаваме около нас (във всичко има елемент на спонтанност). В този смисъл квантовата физика не открива нищо ново; просто разпознава спонтанността на ново, по-раздробено (индивидуално) ниво.

Имаме всички основания да вярваме, че елементът на непредсказуемост ще си остане, дори ако ние (като Бог) притежавахме изчерпателни познания за всичко. Разбира се, повишените знания водят до по-голяма предсказуемост, особено на феноменологично ниво. Механистичният модел на света от Нютон отразява тази истина. Но това не е цялата истина. Колкото по-отблизо наблюдаваме феноменологичния свят и колкото повече научаваме за квантовия свят, толкова повече имаме причина за заключението, че елементът на непредсказуемост се крие в природата на нещата. Следователно, предсказуемостта на света никога не може да бъде изчерпателна, дори ако, подобно на Бог, нашето познаване на реалността е изчерпателно. Затова заключавам, че по принцип няма противоречие между твърдението, че Бог със сигурност ще постигне целите Си в историята, от една страна, и че само-определящите се творения до известна степен са непредсказуеми, от друга. Напротив, това твърдение се подрежда идеално с начина, по който преживяваме себе си и света.

Давайки на човека естество, което включва само-определяща се воля, Бог определя параметрите на човешката свобода. Като Създател, Той познава хората изчерпателно, безкрайно по-добре, отколкото всеки човек би могъл да ги познае. Ако социолозите, рекламодателите и застрахователните компании могат точно да предскажат поведението на големи групи хора при определени условия, въпреки че не са в състояние да предскажат поведението на някой конкретен индивид в рамките на тези групи, колко повече трябва да приемем, че Бог е в състояние да предскаже поведението на големи групи хора за дълги периоди от време, т.е. цялото човечество в цялата световна история?

Според мен Господ е знаел от самото начало, че човешкият бунт е възможност, ако не и неизбежност. Тази възможност е присъща на дара на само-определението, което Бог е дал на човечеството. Господ също така е знаел, че АКО настъпи падение, определен процент от хората може да отхвърлят Неговото предложение за спасение въпреки въплъщението и постоянната любяща намеса на Святия Дух. Но, Господ също така е предузнал, че определен процент от хората, чрез вяра и чрез Неговата благодат, ще приемат спасителната Му любов. Като Създател на човечеството и всезнаещ Господ на цялото творение, Бог знаеше, че Той ще бъде в състояние милостиво да изкупи невяста за Себе Си. Освен това Той можеше да направи това, без да определя и по този начин да предузнава, кои хора биха и кои не биха принадлежали на тази невяста. Това не е определена действителност, която може да бъде позната, докато самите творения не приемат или окончателно отхвърлят Божията любов.

Второ, и още по-фундаментално, Господ можеше да знае от самото начало, че със сигурност ще има невяста на базата на съвършеното Му познание за собствения Му характер и способности. Както свидетелства библейският разказ, Той е Господ на любовта, Който не се отказва! Дори да е възможно цели поколения напълно да се разбунтуват срещу Него, Господ е знаел, преди да влезе в този план, че е готов да направи каквото е необходимо и да работи за това, колко е нужно, за да види творението Му да носи плода, който Той търси. Ако трябва да забави изпълнението на плана Си, за да позволи на повече хора да влязат в Неговото вечно царство, той е готов да го направи (2 Петрово 3:9-10). Този аспект на Божия характер постоянно се разкрива в Писанието. Например, преди потопът, хората и падналите ангели започнаха толкова много да се отдалечават от Божия курс, че стана почти безнадеждно. Това ниво на поквара точно преди потопа винаги е било възможност, така че всезнаещият Господ, разбира се, го е знаел от основаването на света. Но, възможността изглежда е била малка, ако се съди по факта, че Господ беше толкова огорчен, че съжаляваше, че е сътворил хората (Битие 6:6). Най-лошият сценарий се случи: „ГОСПОД видя, че злото на човечеството е голямо по лицето на земята и че всяка склонност на мислите на сърцата им е непрестанно зло” (Битие 6:5).

Дори и тук, обаче, Господ не се отказа. Вместо това Той реши да започне отначало. Той унищожи всички, които Му се противопоставиха и тръгна да възстановява света с остатъка, който щеше да бъде спасен. Въпреки че Господ понякога трябва да използва екстремни мерки, всемогъщият Бог винаги намира начин да се движи към Своите цели. По-късно в Библията откриваме подобно положение с Израел. От времето на Авраам Господ търпеливо изграждаше хора, които да Го обичат и да действат като нация от свещеници, за да достигнат целия свят. Но, хората, които принадлежаха на този народ, се разбунтуваха до точката, в която Господ беше готов да унищожи всички и да започне отново с Моисей (Изход 32:9-10). Тази степен на бунт, която отново възникна по-късно в историята на Израел, изненада Бог, вероятно защото възможността за това ниво на упоритост беше толкова малка (Йеремия 3:7, 19; 7:31; 19:5; 32:35). Но в един свят на свободни творения понякога се случва невероятното. В този случай Моисей убеди Бога да „промени мнението Си” за унищожаването, което бе планирал за Израел. Епизодът показва как Господ желае и може да се движи напред с плановете Си, дори когато хората изберат да осуетят Неговата воля за живота си.

На тази основа можем да разберем как Господ може да има пълна увереност, че крайните Му цели ще бъдат изпълнени, дори и да е несигурен кой ще се покори и кой няма, на същите тези цели. Бог е решил – Той е предопределил – че ще има невяста и Той няма да се откаже, докато тази цел не бъде постигната.

Тъмната страна на потенциала за любов

Дори да приемем, че Бог контролира света в глобален план, като същевременно позволява свобода в рамките на този контрол, трябва да се запитаме защо Бог не стеснява параметрите на свободата на творенията в определени случаи. Едно е Бог да позволи на творенията да избират против Него и така да унищожават себе си; съвсем друго е схващането, че чрез решенията си те биха могли да унищожат МНОГО ДРУГИ ТВОРЕНИЯ. Накратко, дори да приемем, че любовта трябва да бъде избрана свободно и по този начин творението да включва риск, не е ясно защо този риск трябва да включва другите творения.

Отговорът е свързан с по-нататъшен анализ на естеството на любовта. Могат ли творенията да имат способността да обичат други творения, без да имат капацитет също така да им навреждат? Не! Ако потенциалът за избирането на любовта изисква потенциала да може да се избере и противоположното, тогава способността ни свободно да се обичаме един друг трябва да включва и възможността до известна степен да можем свободно да нанасяме и вреди един на друг. Обратното на това да помагаме на другите НЕ е просто да се въздържим от това да им помагаме, а е да им вредим. Не можем да си представим потенциал за обич, без съпътстващ потенциал за навреждане, поради което свободата да обичаме изисква риска от морална отговорност. За да може Бог да ни даде способността да се обичаме, Бог неминуемо ни поставя и в риск един спрямо друг и така ни направи морално отговорни един за друг.

Както любовта изисква свобода (Първото условие на любовта и свободата) и свободата изисква риск (Второто условие на любовта и свободата), рискът води до морална отговорност (Третото условие на любовта и свободата). За добро или зло, потенциалът да обичаме засяга и другите. Потенциалът на един родител да обича детето си и по този начин да го благославя е и способността му да наврежда на детето си – тоест, родителят е морално отговорен за детето си. Възможността на съпругът да обича и благославя жена си е способността му и да я наранява – тоест, мъжът до известна степен е морално отговорен за благосъстоянието на съпругата си. Всъщност, силата на всеки човек да благославя другите е балансирана от силата му също така да ги наранява. До степента, до която можем да обичаме, ние можем и да навреждаме. Как използваме този потенциал ще определи нашия морален характер. Поради тази причина Исус ни учи, че всички споделяме отговорността един за друг; ние сме си БЛИЖНИ (Лука 10:29-37). Именно поради тази причина и всеки непознат, с когото се срещаме, има някакъв потенциал да ни навреди, ако реши да го направи, и обратно.

Другият въпрос е защо Бог позволява и на ангелите да влияят на хората? Отговорът е, че ние трябва да разбираме взаимодействието между физическите и духовните същества по подобен начин. Морално-отговорното взаимодействие включва всички свободни творения. Това не бива да ни изненадва, защото Библията (и почти всички културални вярвания) изобразяват света “горе” като много подобен на света “долу” и като неразривно свързан с него. Следователно, следвайки ръководството на ранната църква, ние трябва да заключим, че на ангелите е поверена възможността да ни благословят или да ни нараняват. Способността и Божието поръчение към даден ангел да защитава с любов някоя нация може също така да навреди на същата нация, ако този ангел се разбунтува (Данаил 10:12-13). Способността и Божието поръчение към други ангели, да се грижат за бедните, може да заработи срещу бедните, ако тези ангели станат зли или безотговорни в администрирането на своите задължения (Псалм 82). Духове, които някога са имали способността да помагат за запазване на здравето на хората, могат сега да допринесат за болест (Марк 9:25; Лука 11:24). Според древната традиция, някои ангели, които бяха натоварени с опазването и обучението на хората преди потопа, станаха зли и използваха силата си, за да покварят дори генетиката на човешката раса (Битие 6:1-4). Освен това, може би някои ангели, които биха могли да помогнат за защитата на малките деца (Матей 18:10), сега се опитват да ги унищожат.

Използвайки Писанието, теолозите от ранната църква стигат до заключението, че голяма част от злото в света е в резултат на „началства“, „власти“ и „управници“, които злоупотребяват с дадения им от Бог потенциал да обичат. Начело на този бунт е Сатана – ангелът, който е имал най-голям потенциал за добро и който, следователно, упражнява най-голямата сила за унищожение. Докато този ангел можеше да администрира любящите Божи планове за целия космос, сега той действа като върховен архитект за всичко, което е противно на Бога. Неговите зли намерения покваряват всичко.

Не може да се отрече, че много пъти хората отправят неправомерни обвинения към Сатана и демоните, само за да отрекат личната си отговорност за погрешното си поведение. Но, между това да признаем, че Сатана и демоните понякога ВЛИЯЯТ на нашето мислене и действия, и това да казваме, че те ОПРЕДЕЛЯТ нашето мислене и действия, има голяма разлика. Няма причина да мислим, че нещата са различни при духовните творения, спрямо физическите творения. Когато други хора влияят на нашето поведение, те споделят отговорността за нашето поведение до известна степен. Но това не означава, че те отнемат нашата отговорност за нашето поведение. Ето защо Адам и Ева бяха отговорни за своя бунт, въпреки, че змията също беше частично отговорна за падението им (Битие 3:14-15).

Бог не пое ли прекалено голям риск? Да приемем, че любовта е свързана със свободата; че свободата включва риск и че този риск води до морална и социална отговорност. Да приемем и, че хората и ангелите участват в космическата рискова морална и социална отговорност и че това не подкопава човешката отговорност. Все още трябва да се запитаме защо Бог би заложил толкова много да зависи от човешката и ангелската свобода. Наистина, в светлината на войните, разрушенията и трагедиите, които бушуват наоколо, именно поради същата тази свобода понякога изглежда, че Бог е рискувал и загубил твърде много.

Ако Бог дава на едно творение достатъчно свобода, за да може то да унищожи свободата на друго творение (например като го убие) изглежда, че Бог е заложил твърде много на свободата на първото творение. Прилича на лош „залог“. В края на краищата, смисълът да се даде свобода на творението е той или тя да имат потенциала да обичат. Но, какъв е смисълът да се даде на едно творение този потенциал, ако то може да го използва, за да унищожи същия потенциал в друго творение?

Ако този въпрос е озадачаващ по отношение на потенциалното унищожаване на ЕДНО свободно творение от друго, помислете за свободни творения като Хитлер, които са злоупотребили с морално отговорната си свобода да ограбят милиони хора от живота им и по този начин от потенциала им да обичат. Той е получил свобода, за да има потенциала да обича, но му е било позволено да използва тази свобода, за да унищожи същия потенциал в милиони други. На пръв поглед това изглежда невъобразимо лошо провиденческо планиране.

Принципът на пропорционалност. Най-правдоподобното разрешение на този проблем се състои в по-нататъшния анализ на необходимите последици от възможността за любов в творенията. Любовта включва свобода (Първото условие на любовта и свободата), риск (Второто условие на любовта и свободата) и морална отговорност (Третото условие на любовта и свободата). Сега бих добавил, че обхватът на тази отговорност, този потенциал за благословение или проклятие, трябва да бъде пропорционален на потенциала на дадено творение да обича. Ето защо, като четвърта структурна теза за теодицеята на любовта, считам, че моралната отговорност е пропорционална на потенциала да се влияе на другите (Четвъртото условие на любовта и свободата).

Тази теза постановява, че колкото по-голям е потенциалът на дадено творение за любовта, толкова по-голям е потенциалът на същото творение за обратното на любовта. Ако Второто условие казва: „Без риск няма победа“, то Четвъртото условие казва: „Колкото повече е риска, толкова повече може да се спечели или загуби.“ Това прозрение не е ново. Аристотел го е изразил, когато е отбелязал, че тъй като сме способни на „закон и справедливост“, ние хората имаме потенциала да станем по-добри или по-лоши от всяко друго животно. Тезата се изразява основно в средновековната теология с фразата corruptio optimi pessima: “Покварата на най-добрите е най-лоша”. Тя се споменава и в думите на 94-тата соната на Шекспир: „Изгнилите лилии миришат много по-зле от плевелите”. Това се доказва и в учението на Исус, че ще се изисква повече от онези, на които е дадено повече (Лука 12:48), както и в инструкцията на Павел лидерите да имат по-висока квалификация и да бъдат държани на по-високо ниво на отчетност, отколкото останалите (1 Тимотей 3; Тит 1:6-8). Когато хората, които имат способността и моралната отговорност да благославят много хора не успеят да направят това, техният изключителен потенциал за благословение се превръща в изключителна способност за вреда. Следователно тези хора се нуждаят от по-голяма отчетност и заслужават по-строго осъждение, ако пропаднат.

Принципът на пропорционалност в една или друга форма е очевиден навсякъде, където погледнем. Внимателното наблюдение показва, че „всяко увеличение на възможностите за добро означава подобно увеличение на капацитета за зло“, както твърди Дейвид Грифин. Ползите от телевизията, например, са балансирани от лошото влияние, което тя може да има върху децата, особено когато неетичните продуценти непрекъснато излъчват сексуална неморалност и насилие. Интернет значително увеличава разпространението на полезна информация, но също така пропорционално увеличава и наличните зли влияния и информация, които могат да бъдат разрушителни. По същия начин всички ползи от ядрената енергия трябва да се претеглят спрямо способността й да унищожава живота с демонична ефективност.

Този принцип е илюстриран в цялото творение, както отбелязва К. С. Луис: „Колкото по-високо е нещо, толкова по-ниско може да падне.“ И отново: Колкото по-умно и свободно е сътворено дадено творение, тогава по-добре ще бъде, ако то реши да върви в правилната посока, но и толкова по-зле ще бъде, ако тръгне в погрешната посока. Кравата не може да бъде много добра или много зла; кучето може да бъде по-добро и по-зло; детето може да бъде още по-добро или още по-зло; възрастният човек – още повече; геният – още повече от обикновения възрастен; а свръхчовешкият дух – най-добрият или най-лошият от всички. Фактът, че някои хора и паднали ангели се държат като гротескно зли, свидетелства за огромния потенциал за любов и морална доброта, които те имат или поне са имали в първоначалното си сътворяване. Потенциалът на майката да облагодетелства своите деца е пропорционален на потенциала й да им наврежда. Същата харизма, която един лидер може да използва, за да помогне на хиляди, може да бъде използвана и за да ги нарани. Същото творчество и гений, които могат да бъдат използвани за лечение на болести, могат да се използват и за изобретяване на биологични оръжия за масово унищожение. Потенциалът за дяволското зло в Адолф Хитлер е обратното на потенциала на Христовата любов, разкрита в Майка Тереза.

„Колкото е по-силен ангела“, пише Люис, „по-жесток е дяволът, в който той може потенциално да се превърне“, ако ангелът падне. Данаил 10 предполага, че способността на падналия ангел да осуети Божията воля за една нация е пряко пропорционална на предишната способност на същия този ангел да администрира Божията воля за нацията. Всъщност, както отбелязва Уинк, този бунтовнически “княз на Персия” просто продължава да използва дадената му от Бога власт, но вече с различна цел. По същия начин, според най-ранните тълкувания на Битие 6:1-4 някои ангели извращават дадения им от Бог потенциал за благословение на човечеството и започват да допринасят за разпадането и унищожаването на древната раса.

Според традиционното тълкуване на Писанието, Сатана някога е бил „светлата утринна звезда” („Луцифер”, Исая 14:12-15). Той е бил върхът на Божието творение – този, който притежава най-големия потенциал за добро. По същата причина обаче Сатана притежаваше и най-големия потенциал за зло, защото макар да беше най-великото от Божиите творения, той все пак беше условно творение, което означава, че той притежаваше способността да избира едното или другото.

Защо изглежда, че Бог рискува толкова много – понякога твърде много – заради свободата? Според Четвъртото условие на любовта и свободата, това е така, защото Той се цели на високо. Дълбочината, до която индивидът или групата може да потъне, е обратнопропорционална на височината, до която такъв човек може да се издигне. Ако Бог иска свят, в който е възможна Майка Тереза, Той трябва да е готов да се бори със свят, в който е възможен и Адолф Хитлер. По същия начин, ако Бог иска свят, в който високопоставен ангелски офицер би могъл чудесно да администрира Неговия провиденчески план за космоса, Той трябва да бъде готов да приеме свят, който включва възможността да има високопоставен ангелски офицер, който да използва същата от Бога власт да поквари космоса.

Прекалено много ли е заложил Бог на свободата? Дори ако се приеме, че потенциалът за любов и доброта трябва да съответства на пропорционален потенциал за война и зло, някои все още могат да твърдят, че излагането на милиони животи на риск заради свободата на един човек е неразумен риск, независимо от потенциала на този човек за добро. Дали някой от шестте милиона евреи, които пострадаха под нацисткия режим, биха били съгласни, че възможността Хитлер да е можел да помогне на света, вместо да го разруши, си е струвала риска? Залагането на потенциалното унищожаване на шест милиона души за това как един човек би могъл да използва свободата си изглежда много лошо. Залагането на благосъстоянието на цялото творение в историята на волята на едно творение (Луцифер) изглежда още по-лошо. Възражението е тежко и трябва да бъде разгледано.

Споделеното естество на моралната отговорност. Първо, ние изопачаваме ситуацията, ако представяме Бог като залагащ милиони животи на това, което ЕДНО ЕДИНСТВЕНО свободно творение, пълно с потенциал за добро или зло, ще извърши или няма да извърши. Холокоста НЕ може да бъде поставен изцяло върху плещите на Хитлер, както всичкото зло на света НЕ може да бъде поставено изцяло върху плещите на Сатана. Злото в глобален мащаб, подобно на доброто в глобален мащаб, винаги включва сътрудничество в глобален мащаб. Моралната отговорност винаги е до известна степен споделена социална реалност.

Холокостът е отличен пример за това. Докато Хитлер със сигурност носи по-голяма отговорност от всяко друго лице за тази жестокост, всъщност тази отговорност трябва да бъде широко разпределена. Наред с други неща, Холокостът никога не би могъл да се случи, ако не беше ДЪЛГОГОДИШНАТА традиция на антисемитизъм, смесена с традицията на Пруската гордост, която датира поне от Средновековието. Мартин Лутер по-специално също носи голяма отговорност за своите влиятелни, горчиви и трагично антисемитски публикации. Много възрастни хора в нацистка Германия и нейните окупирани територии споделят известна отговорност за разрешаването на този кошмар. Дори ако приемем, че мнозина не са осъзнавали пълния обхват на злото, от което са били част и дори да признаем, че повечето не са допринесли пряко за злото, то сравнително малко хора са направили каквото и да е, за да се опитат поне да ограничат това зло. Те също са най-малкото виновни за „греха на пропускането“. Европа и Америка също споделят някои от отговорностите, тъй като те не реагираха толкова бързо и решително, колкото биха могли, за да спрат напредъка на Хитлер и на ранните доклади за извършените зверства. Латентният антисемитизъм, апатията и самопоглъщащият се национализъм допринесоха за тази неморална нерешителност. В значителна степен християнската църква също трябва да сподели някаква отговорност за тази жестокост, защото Църквата е проявявала антисемитизъм през по-голямата част от своята история и много църкви по това време или са подкрепяли нацизма на Хитлер или не са се противопоставили. Следователно, колкото и да е влиятелен Хитлер, той не притежаваше потенциала да убие милиони хора самостоятелно. Затова пък милиони желаещи свободни творения през вековете ПРЕДИ Хитлер поставяха основите за този провал – и ние дори не сме помислили за множеството паднали ангелски творения, които също несъмнено са участвали в това събитие.

Рискът, който Бог поема в стремежа Си към любовта НЕ е прекомерeн. Потенциалът за любовта и потенциалът за унищожение, които Бог дава на Своето творение, са споделени потенциали. Нито Хитлер, нито Майка Тереза ​​можеха да постигнат онова, което са постигнали, без голяма помощ от другите. Нещо повече, ние нямаме причина да приемаме, че духовната област е коренно различна от физическата сфера. Бунтът на Сатана срещу Бог нямаше да има такова въздействие, ако САТАНА БЕШЕ ОСТАНАЛ САМ В ТОЗИ БУНТ и нямаше още безброй други високопоставени ангели, които да го подкрепят. Новият завет НЕ описва Сатана като действащ сам. Неговата разрушителна сила не е само негова; това е силата на цяло едно демонично царство. Ето защо това царство стои или пада като цяло, както учи Исус (Матей 12:26)

В обобщение, способността на отделния човек или ангел да обича или унищожава много други е донякъде илюзорна. Въпреки че има индивиди, които по силата на техния вроден потенциал и място в историята имат по-голям потенциал да облагодетелстват или да навреждат на други хора, потокът на историята се определя повече от безброй хора, които взимат безброй решения, отколкото от едно или две лица, вземащи еднолични решения.

Трябва да се запитаме КОЛКО свобода би била прекалено много и как се определя „правилното” количество. Струва ми се, че дори Бог да беше ограничил с ясна граница способността ни да обичаме или да нанасяме вреда на другите, то способността ни да навреждаме винаги щеше да изглежда прекалено крайна. Екстремните примери за добро ни впечатляват и вдъхновяват, а екстремни примери на зло ни ужасяват, именно защото са ЕКСТРЕМНИ. Следователно, когато преживяваме екстремни примери за зло, естествено имаме трудности с разбирането как някой създаден от Бог може да е способен на такова нещо и се чудим защо Бог би заложил толкова много давайки им свобода. Преживяваме го като прекалено много, именно защото е далеч извън нормалните параметри.

Ние, които сме създадени в Божия образ интуитивно знаем, че любовта си струва риска. Въпреки потенциала за огромна болка, всички, които сме емоционално и психологически здрави продължаваме да встъпваме в любовни взаимоотношения. Дори след като сме пострадали от болезнени отхвърляния – някои от които са били толкова лоши, че сме се заричали НИКОГА ПОВЕЧЕ да НЕ рискуваме в любовта – повечето от нас въпреки това избират отново да обичат. Освен това, онези, които са здрави, инстинктивно гледат на онези, които избират да не рискуват в любовта, като на хора вземащи дълбоко нездравословно решение. По подобен начин, хората продължават да раждат деца в свят, който добре познава потенциала за болката, която тези деца могат да преживеят или донесат. Всяко дете е свидетелство за нашата неутолима вяра, че любовта си струва риска.

Ако ние имаме подобна вяра, как можем да поставим под въпрос увереността на Бога, че любовта си струва риска въпреки потенциала за болка? Подобно на нас, Господ много добре знае, че многократно рискува болката от отхвърлянето от онези, които обича (Езекил 6:9; Осия 11; Матей 23:37) и дори от самото начало знае, че тази любов ще изисква от Него да стане човек и да умре “адска” физическа и духовна смърт на кръста (1 Петрово 3:19-21; Откровение 13:8). И все пак, Бог, като нас, сметна, че любовта си струваше този риск.

Любовта трябва да бъде свободно избрана (Първо условие); любовта предполага риск (Второ условие); този риск представлява наша моралма отговорност (Трето условие) и нашият потенциал за морално отговорна доброта трябва да бъде пропорционален на нашия потенциал за морално отговорно зло (Четвърто условие). Нека се опитаме да отговорим обаче на следните три въпроса:

(1) Защо Бог толерира продължаващата дейност на злите творения? Ако Бог има силата да унищожи дявола ОЩЕ СЕГА, защо да чака до края на света, за да го направи? 

(2) Защо Бог изглежда толкова произволен в Своите взаимодействия със свободните творения, понякога позволявайки им да Му се противопоставят, а друг път не?

 (3) Ако потенциалът за любов води до рискован потенциал за зло, дали небето ще бъде вечно под риска всичко това да се повтори?

Можем да разберем защо творенията трябва да имат потенциала да се противопоставят на Бога, ако имат потенциала да Го обичат. Но защо Бог толерира продължаващото лошо влияние на бунтовните същества, след като те са избрали да се бунтуват срещу Него? Защо Бог просто не ги унищожава? След като е Всемогъщ, Бог трябва да има силата да го направи и това не би подкопало истинността на избора на всяко творение. Целта на свободата все още може да бъде изпълнена, но не би имало невинни хора, които да страдат заради нечестивия избор на друго творение. Затова трябва да се запитаме защо Бог избира да участва в продължителна и изключително болезнена война със Своите опоненти, сякаш ресурсите Му са ограничени.

По-голямото добро. Доминиращият класически философски отговор  е, че Бог позволява на враговете Си да упорстват в злото, защото Той може да донесе повече добро от тяхното зло, отколкото би могъл без него. Именно затова Той е създал същества, които е предузнал, че ще станат зли. По думите на Августин, Бог пресметна, че е „по-подходящо Неговата сила и добрина да извадят добро от злото, отколкото да попречи на злото да съществува”. Следователно Бог създава войни и след това воюва срещу злите агенти. Тази перспектива е традиционна, но проблематична. Докато Писанието със сигурност учи, че Бог работи, за да извади добро от злото, то никъде не учи, че всичкото зло е постановено или позволено с някаква определена по-висша цел. Тази гледна точка е трудна за възприемане и на ниво опит. Тя ни кара да приемем, че по някакъв начин балансът на доброто спрямо злото се е увеличил, поенеже отвличанията, изнасилванията и убийствата не са били предотвратени.

Надежда за универсализъм. Алтернативен начин да се отговори на тази дилема е да предположим, че Бог толерира продължаващото деструктивно влияние на нечестивите хора и ангели защото се надява (или знае със сигурност), че тези бунтовни същества в крайна сметка ще бъдат спечелени от Неговата упорита любов. Подобен отговор със сигурност решава дилемата и не е напълно без исторически прецедент в църковната традиция (напр. Ориген, Григорий Нисийски). За жалост, трудно ще намерим подкрепа в Писанието. Вярно е, че има определени ангели, чиято съдба все още не е решена – за или против Бог. Бог ги коригира, предупреждава и насърчава да следват пътя Му, за да не погинат (Псалм 82). Но, Библията изрично учи, че Сатана и неговите ангели са вечно обречени. Те ще бъдат хвърлени в ада, където „ще бъдат мъчени ден и нощ завинаги” (Откровение 20:10). Ако има възможност за покаяние и спасение в ада, Библията не ни казва за това.

Изглежда, че хората също могат да отхвърлят Бога в полза на горчив за тях край и да бъдат хвърлени в “огненото езеро” (Откровение 20:15). Така Исус описа онези, които ще бъдат отхвърлени на съдния ден и ще влязат във “вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели” (Матей 25:41). Така и Исус учи за грях, който никога няма да бъде простен “в този или идния век” (Матей 12:32). Подобни учения са трудни за съгласуване с надеждата на универсалистите.

Трета перспектива. Не изглежда, че обяснението за това защо Бог толерира продължаващата разрушителна дейност на бунтовните агенти е, че те мистериозно допринасят за по-висшото добро, или че в крайна сметка всички ще се обърнат към Бога. Предлагам на вниманието ви оставащата възможност, а именно, че Бог не може веднага да прекрати тяхното съществуване.

Това първоначално може да прозвучи като отричане на Божието всемогъщество, но не е така. Разбира се, ако приемем, че Божията неспособност незабавно да унищожи злите същества се дължи на нещо неприсъщо на Бога (нещо, което Бог няма като способност), тогава наистина бихме отрекли Божието всемогъщество. Но, ако Божията неспособност е необходим резултат от решения, които Сам Той е взел, значи те са резултат от Божието всемогъщество, а не от отричането му. Това, което искам да кажа е, че един от метафизичните смисли на Божието решение да създаде същества, които имат потенциала да избират любов или война, е и това да имат властта да упражняват своето влияние във времето, за добро или за зло.

Творенията не могат да притежават властта да обичат или да нараняват другите без времева рамка на тяхното влияние. Влияние, лишено от време не е реално влияние. Времевата продължителност е вградена в значението на любовта, свободата и моралната отговорност. Следователно, според мен, веднъж щом

Бог е дал дара на само-определянето, Той трябва, в определени времеви граници, да понесе и неправилната му употреба. Това съставлява петата структурна теза на военната теодицея: властта да се влияе е неотменима (Пето условие).

Според петото условие, Бог се ангажира в продължителна борба срещу бунтовните същества, но не защото от това ще излезе нещо по-добро, или защото се надява за тяхното спасение (макар това да е вярно за човешките бунтовници, които все още не са безвъзвратно закоравяли в бунта си), а по-скоро понеже алтернативата незабавно да отнеме тяхната власт ще поквари морално отговорната свобода, която е необходима за любовта.

Необратимостта на само-определянето. Една простичка аналогия може да помогне в илюстрирането на тази теза. Да предположим, че дам на моята дъщеря тийнейджърка 200 долара за рождения й ден. Ако съм й ги дал в истинския смисъл на думата, не мога след това да й казвам как да ги изразходва. Тя ги притежава вече, което означава, че има власт да ги харчи, както смята за необходимо. Ако я заплашвам, че ще си взема парите обратно всеки път, когато тя иска да ги харчи по начин, различен от начзина по който аз бих ги похарчил, всъщност все още аз притежавам парите. Просто избирам да ги похарча през нея.

Но сега разгледайте следния сценарий. Да предположим, че давам на дъщеря си парите и след това съм съвсем хаотичен и непоследователен във взаимодействията си с нея, докато тя ги харчи. През част от времето й позволявам да харчи за това, което тя реши, дори и да не одобрявам закупеното, докато друг път я спирам да не харчи със същото основание – че не одобрявам закупеното! Понякога ограничавам нещата, които дъщеря ми може да купи; друг път й казвам какво точно трябва да купи. Ако ме гледате като външен наблюдател, ще изглеждам напълно непоследователен и произволен.

Очевидното ми произволно държание плаче за обяснение. Колкото повече имате доверие в характера ми като честен и последователен баща, толкова по-силен е този плач. Това объркване отразява проблема (или поне един аспект от проблема), с който всички ние се сблъскваме, когато се опитваме да разберем взаимодействието на Бог с конкретни свободни творения. И в двата случая се ограничаваме да съдим по външни прояви. Като човек, който може само да чуе единия край на телефонния разговор, ние не знаем какво се случва зад кулисите, за да обясним поведението.

Това, което всъщност се е случило, може да е нещо от сорта на: На шестнадесетия рожден ден на дъщеря ми й дадох 50 долара, за да ги похарчи както тя намери за добре. Освен това й дадох други 100 долара, за да ги похарчи специално за дрехи за предстоящата учебна година, по нейн избор относно модела и кройката. Накрая й дадох още 50 долара, за да си купи точно определен часовник, за който тя ми беше казала преди, че й харесва.

Да предположим, че тя изхарчва първите 50 долара, които й бях дал безусловно, купувайки нещо некачествено от някоя сергия. Разбира се, аз не одобрявам тази глупава загуба на пари и се опитвам да я убедя да ги похарчи за нещо по-смислено. Но, аз съм й дал тези пари без условия. Този ангажимент е част от непреодолимите дадености на ситуацията. Това са вече нейните пари, така че не мога просто да се намеся принудително, без да се отметна от първоначалното си решение и така да подкопая своя интегритет.

Дъщеря ми, обаче, прекрачва границата, когато установявам, че е изхарчила и парите за дрехите и часовника, за още сергийни дреболии! Да се намеся в този случай не би подкопало интегритета ми, понеже предварително бях поставил условия за какво да се изхарчат 100-те и 50-те долара, които й дадох допълнително. Това също е част от непреодолимите дадености на ситуацията. Моята намеса в този случай е оправдана, за разлика от предишната ми намеса, въпреки, че и в двата случая НЕ одобрявам прахосничеството на дъщеря ми. 

Вярвам, че нашето схващане за взаимодействието на Бог със свободните същества е подобно на тази илюстрация. Неговият режим на работа определено изглежда произволен. Много пъти в Писанието Бог позволява на нечестивите творения да извършват своето зло без никаква съпротива. В други случаи в Писанието, влиянието на Бог е силно, до степен, че предотвратява възникването на определени злини. Но, според мен това не бива да ни изненадва, като се има предвид колко малко знаем за пълния контекст на нещата. Ние просто не знаем за „даденостите“ на всяка конкретна ситуация. Не знаем качеството на свободата на всяко отделно творение. Не знаем какво се е случило и продължава да се случва зад кулисите.

По същия начин, ако Бог наистина ни дава дара на само-определянето, ние го притежаваме, което означава, че имаме способността да се определяме по един или друг начин, както сметнем за подходящо. Ако не преживяваме във времето като самостоятелно творение, не можем да кажем, че наистина сме получили дарбата на само-определянето. Ако Бог трябваше да ни взема свободата всеки път, когато сме на път да изберем нещо против волята Му, тогава не може да се каже, че Той наистина ни е дал свобода или че всъщност сме истински само-определящи се индивиди.

Накратко, истинността на дара на само-определянето зависи от неотменимост му. Нещо повече, тъй като морално отговорното само-определяне предполага власт да се влияе на другите, както видяхме, трябва да заключим, че нашата сила да влияем на другите трябва да бъде до известна степен неотменима. Когато свободните творения избират да нараняват другите, до известна степен Бог трябва да понася това нещастие.

Изглежда, че степента, до която Бог трябва да понася това, зависи от потенциала, който Той първоначално е дал на даденото творение, точно както степента, в която аз трябва да търпя навиците на дъщеря ми, зависи от сумата, която първоначално съм й дал. Колкото повече се рискува, толкова повече може да се спечели и загуби (Четвъртото условие). Това, което твърдя, е, че тази двойствена потенциалност трябва да има временен елемент към нея. Ако Сатана има способността да покварва космоса в продължение на милиарди години, то е само защото първоначално е имал способността да благославя космоса за същия период от време. Той не можеше да има първото, без да е имал последното. Когато избере злото, то трябва да бъде разрешено; в противен случай той никога не е притежавал истински и доброто. В по-малка степен същото важи и за всички свободни творения. Ще се позова на областта на неотменимата свобода на всяко творение като на: качеството на свободата на това творение.

Ако Божията провиденческа програма за нашия свят включваше незабавното унищожаване на същества, когато те свободно се обръщат срещу Бога, решението да не се обръщат срещу Него би било принудително. Изборът да следваме Бога ще бъде въпрос на оцеляване, а не на морал. Изборът да обичаме Бога или не (както и всеки друг избор между благочестиви и безбожни алтернативи) ще има същия морален характер като „изборът“ да дишам или не.

Божието самоограничаване. Ако приемем твърдението, че свободата изисквана от любовта е по необходимост неотменима, можем да разберем защо Бог трябва (като се има предвид предишния Му избор да има свободни творения) да толерира разрушителната сила на Сатана и неговите паднали ангели, както и злото влияние на хора. Не че тези зли творения мистериозно допринасят за по-доброто на космоса (макар че Бог със сигурност работи, за да извади добро от злото). Нито пък Бог храни надежда за тяхното изкупление, особено в случая с падналите ангели. Продължаващата деструктивна дейност на бунтовническите творения е просто тъмната страна на красивия потенциал. Именно срещу този потенциал за продължаващо зло, осъществено от свободните творения, Бог трябва наистина да се бори. Бог можеше да гарантира, че тази ситуация няма да възникне само ако беше създал безрисково роботосъздание, в което автентичната любов и морална доброта също щяха да бъдат невъзможни.

Крайността на свободата

Петото условие постановява, че до степента, в която хората или ангелите се само-определят, до тази степен тяхната морална отговорност трябва да бъде неотменима. Тя не определя колко широко или тясно, колко дълго или кратко трябва да бъде степента на само-определяне на даденото творение. Също така не предвижда условията, при които само-определянето на дадено творение е или не е неотменимо. Петото условие не води до това, че Бог никога не може да упражнява принудителна сила в взаимодействията Си със свободните същества. Нито пък означава, че съществата имат властта вечно да упражняват

зло влияние върху творението. Петото условие просто казва, че само-определянето и неотменимостта са две страни на една и съща монета. Потенциалът на едно същество за любов трябва да бъде балансиран от неотменимия му потенциал и за злото. Колкото по-голямо е едното, толкова по-голямо е другото. Накратко, качеството на свободата работи и в двете посоки. Така Петото условие не противоречи на библейския образ на Бог, Който понякога едностранно се намесва в света, или ясното библейско учение, че Бог в крайна сметка ще победи враговете Си. 

Шестата и последна структурна теза за теодицеята на тринитарната война е: силата да се влияе е ограничена (Шестото условие). Тази теза по принцип обяснява защо Бог може да се намеси в света понякога, но не винаги и защо Бог може да бъде сигурен, че накрая ще спечели космическата битка, но не веднага. Ще видим, че Шестото условие също обяснява защо никога не можем да знаем степента на свободата на едно творение и затова взаимодействията на Бог със свободните творения обикновено изглеждат произволни за нас. Три съображения помагат запотвърждаването на тази теза.

Аргументът идващ от естеството на условните същества. Петото условие се отнася до потенциала за любов между условните същества. Условните същества по дефиниция са същества, които биха могли да бъдат различни от това, което са. Условните същества по дефиниция са ограничени, защото са ограничени във всяко отношение от това, което не са. Ако последователно развием естеството на това извънредно обстоятелство, вярвам, че ще видим убедителността на Шестото условие. Невъзможно е да си представим условни същества, притежаващи качество на свобода, което е неограничено по време или обхват. Ще трябва да си представим творения, които са ограничени във всяко отношение, освен в това, че могат да избират. Самата идея за неограничена свобода за условно творение изглежда съдържа противоречие. Условно творение по дефиниция е онзи, който е “това същество”, а не “онова същество”, което означава, че едно условно същество е онзи, който не избира да бъде “това същество”, вместо “онова същество”. Техният набор от възможности е предвиден на базата на тяхната условна идентичност, което означава, че е ограничен по своята същност. Казано по различен начин, условните същества са онези, които по дефиниция биха могли да бъдат иначе, и това предполага, че диапазонът от възможности, с които разполагат (това, което наричам тяхното „качество на свободата“), би могъл да бъде иначе. Както всеки друг процес, който наблюдаваме в света, нашата свобода е условна и времева.

Аргументът идващ от Божията мъдрост. Дори и да е било логически възможно за Бог да даде на условните същества способността да Му се противопоставят неограничено по време и обхват – т.е. Да имат неограничено качество на свободата – би било крайно неразумно за Него да го направи. Собственикът на дадено дружество може да раздава или продава много акции на компанията си, така че и други да имат глас в бъдещето на тази компания. Но, мъдрият собственик, който се грижи за бъдещето на компанията си, няма да раздаде толкова много акции, че самият той или тя да станат минорен акционер.

По същия начин, ако вярваме, че Божията цел в творението е да има небожествени същества, които да участват в Неговата триединна любов, ние можем да си представим за Него, първоначалния собственик на цялата власт, да разпределя „дялове“ с право на глас сред участниците в огромното човешко / ангелско общество на условни същества. Тези същества трябва да са способни да избират срещу Него, ако искат да изберат за Него. Но, ако всъщност Бог е съвършено мъдър, ние не можем да си представим, че Той раздава повече “дялове” от силата Си, отколкото би могъл да контролира в общ мащаб. Бог е готов да поеме съответните рискове, както видяхме, но рисковете Му са винаги разумни. Изглежда, че всемогъщият Създател ще запази достатъчно “дялове”, така че цялостният поток на историята и постигането на крайната Му цел в творението да останат в Неговата власт. Той иска “акционери” в Своята космическа компания, но също така иска да се опази от враждебното й поглъщане от който и да е “акционер” в нея.

Аргументът идващ от опита. Убеждението, че само-определящата се свобода е ограничена по обхват и продължителност се потвърждава от нашия собствен опит. Всички знаем, че обхватът на нашата свобода е ограничен от фактори като нашия генетичен състав, средата, в която сме възпитани, и свободната воля на другите същества. Ние също така знаем, че диапазонът от налични опции има тенденцията да намалява с времето, което предполага, че продължителността на нашата само-определяща се свобода също е ограничена. Падналите хора не са в състояние сами да изберат Бог. “В Адам” ние сме раса във война с Бога и в робство на Сатана (Римляни 5:12-14). Ние сме мъртви в греха и стоим под Божия съд (Ефесяни 2:1,5). Само защото Исус умря за всички и Святият Дух непрекъснато работи в нашите сърца, ние можем (но никога не сме принудени) да кажем „да“ на Божията любов. Когато го направим, ние се освобождаваме от силата на Сатана, примиряваме се с Отец, дадена ни е нова идентичност в Христос и сме упълномощени да живеем в правилна връзка с Отец и Сина. Ако постоянстваме във вярата, ние сме предопределени да бъдем съобразни с образа на Исус Христос (Римкляни 8:29). Това ясно отхвърля всяка пелагианска представа за спасение или освещение като нещо, което хората могат или трябва да постигнат сами. Напротив, и двете са възможни само защото сме милостиво получили нова идентичност в Христос, която все повече се проявява, когато се предаваме на Бога. След като бяхме овластени от Бога, ние трябва да изберем да приемем и да се отдадем на Божията благодат в живота ни. В този живот ние не правим това перфектно, поради което непрекъснато се нуждаем от Божието опрощение. Но, докато постоянстваме в този избор, ние все повече се променяме “от слава в слава” (2 Коринтяни 3:18). Ако не изоставим вярата и не загубим първородството си, ние ставаме деца, които не са в състояние да ги загубят, и това, според мен, е целта на целия процес. Божията благодат, която работи чрез нашите избори, произвежда невяста, която безвъзвратно обича Христос и отразява Неговия характер.

Това, което мисля, че можем да знаем е следното: Ако целта на сътворението е любов, свободните творения трябва да притежават сфера на само-определяне. Тази сфера е ограничена, защото сме ограничени творения. Това, което обаче не можем да знаем, е качеството на свободата, която всяко отделно творение притежава във всеки един момент. Ние не знаем обхвата на първоначалния потенциал на всяко отделно творение или степента, до която то е укрепило своя характер чрез изразходването на този потенциал. Нито знаем степента, до която сегашното състояние на всяко отделно творение е резултат от променливи извън неговия или нейния контрол (например решения на други свободни творения) или как свободата на всяко отделно творение е ограничена от цялостния провиденчески план на Бог в настоящия момент. С други думи, за да се върнем към нашата аналогия, не можем да знаем колко пари е дал бащата на дъщерята, каква част от тях са дадени безусловно, колко са дадени условно, какви са тези конкретни условия и други подобни. Така че, разбира се, взаимодействието на бащата с дъщеря – Бог със свободното творение понякога ще изглежда произволно. Сега, помислете колко много по-произволни въпроси ще се появят, ако искаме да изпробваме тази аналогия с две или три други деца едновременно. Липсвайки цялата необходима информация за това кой е получил колко пари, при какви условия, не би могло да се разбере взаимодействието на бащата с децата му. Това, аз твърдя, е защо не можем да разберем особеностите на взаимодействието на Бог с хората. Наистина, дори личното взаимодействие на Бог с нас поотделно трябва понякога да изглежда произволно, защото за разлика от моите деца, ние дори не знаем „количеството пари“, което ни е дадено на нас самите, нито знаем условията, при които ни е позволено да „харчим“. Собствените ни сърца са до голяма степен скрити от нас (Еремия 17:9).

Трудността ни да използваме тази информация, за да разберем взаимодействието на Бог със свободните творения е, че обикновено знаем толкова малко за това как миналите решения на други народи са повлияли на качеството им на свобода, както знаем за качеството на първоначално предоставената им свобода. За да преразгледам аналогията си, да предположим, че не само давам на дъщеря си 200 долара при условията, посочени по-горе, но също така предвиждам, че тя трябва да инвестира определен процент от подаръка си на фондовия пазар. Предлагам й редица стимули в това начинание: първите 100 долара, които направи на фондовия пазар, може да похарчи за дрехи; всичко над това може да похарчи както реши тя самата. Да предположим още, че аз, следвайки примера на Исус (Матей 25:14-30), включвам отрицателен стимул: ако тя не успее да направи определена сума пари до определена дата, ще изтегля парите, дадени й за тази цел. И накрая, представете си, че предлагам подобна, макар и в по-малък мащаб, договореност с двамата й по-малки братя.

Представете си колко объркващо изглежда, ако наблюдавате моите взаимодействия с трите ми деца, без да притежавате тази информация. Всичките три деца имат различни суми пари, но не знаете колко от тях първоначално са им били дадени, колко от тях (ако има такива) са за тях самите или колко от тях (ако има такива), вече са изразходвани. Понякога им позволявам да използват парите си, както им харесва, въпреки че не одобрявам. Понякога ги спирам да ги използват, колкото и да искат, точно защото не одобрявам. Вие обаче нямате представа защо понякога е така, а друг път – иначе. Понякога насочвам децата си към начина, по който те могат да харчат парите си, а друг път – не. Понякога насочвам едно, но не и другите, в дадена посока. Накрая, понякога, очевидно без предупреждение, просто оттеглям част от парите от едно или повече от тях.

Да предположим, че за да науча децата ми на рисковата взаимосвързаност на морално отговорните същества, поставям нещата така, че всичките ми финансови взаимодействия с тях да не са зависими само от условията, които съм им поставил поотделно, но и от, например, какво се случва с различните акции търгувани на фондовия пазар. Да предположим например, че в рамките на моя подарък към моята най-възрастна дъщеря съм определил, че всеки път, когато дадена акция се е повишила с повече от 5%, бих увеличил парите, които тя вече е спечелила, с 10%. Всеки път, когато акциите спаднат с 5 или повече процента, обаче, бих изтеглил 10%. Представете си, че направя подобна договореност с нея в случай, че акциите се повишат с 10, 20 или 30 процента и така нататък. Представете си сега, че правя подобни споразумения с нея във връзка с всички отделни акции, търгувани на фондовия пазар. И накрая, представете си, че го правя при РАЗЛИЧНИ условия с всяко от другите ми деца.

Освен това, представете си, че децата ми получават анонимни финансови подаръци от приятели и роднини през цялото време, подаръци, които са имали условия, точно както първоначалният ми подарък от 200 долара. Да предположим, че външните наблюдатели НЕ ЗНАЯТ нищо за това. Те можеха само да видят, че понякога едно или повече от децата ми по някакъв начин са придобили повече пари, отколкото преди, и че понякога могат да харчат тези допълнителни пари, както желаят, а понякога – не. Един външен наблюдател може да предположи, че аз отново произволно давам на едно или повече от децата ми допълнителни пари и произволно определям как те понякога да ги изразходват. В действителност обаче привидно капризният и произволен поток от допълнителни пари се дължи на финансовото състояние и личните решения на други хора, а не на моя непостоянен характер.

И така, към разискваните по-рано тези, че любовта включва свобода (Първото условие), свободата включва риск (Второто условие), рискът предполага морална отговорност (Третото условие) и моралната отговорност е пропорционална на силата да влияем (Четвъртото условие), добавям тезата, че силата на влиянието ни е неотменима (Петото условие) и силата да влияем е ограничена (Шестото условие).


Сподели

Може да харесате още

Translate »
error: