Въведение

Корицата на “US News and World Report” от 25 март 1991 г. гласи следното:

“Силно завръщане на доктрината за Ада. Трима от петима американци вече вярват в Хадес, но възгледите им се различават коренно. Теолозите се опитват да обяснят естеството на ада.” 

Журналистът отбелязва, че днес повече хора приемат сериозно реалността за ада, отколкото през последните години, но от друга страна в църквите има дебат относно какво е естеството на ада. Аз също се присъединявам към това наблюдение. За мен адът е безспорна реалност, категорично разкрита в библейското свидетелство, но въпросът е наистина какво точното е неговото естество.

Предполагам, че от всички богословски статии, които са тревожили човешката съвест през вековете, най-силна тревога е предизвиквало възприетото от традицията тълкуване на ада като вечно съзнателно наказание за тялото и душата – тревога, която се засилва от множество мрачни представи. Имам предвид вярвания като двойното предопределение, ограничената бройка спасени и идеята, че съдбата на прокълнатите носи наслада на светиите, които ги наблюдават от небесната слава. Въпреки че тук акцента е върху естеството на ада като вечно наказание, макар и да няма място за по-дълбоко опровержение на тази идея, би било грешка да не се посочи по-широкият модел, към който принадлежи традиционният възглед за ада който подчертава неговия ужас.

В съответствие с по-голямата картина от нас се иска да повярваме, че Бог измъчва вечно милиони грешници, които загиват, защото Отец е решил да не ги избере за спасение, въпреки че е можел да го направи, и чиито мъки трябва да радват сърцата на вярващите в рая. Проблемите с тази традиционна доктрина са обширни и дълбоки.

Не е изненадващо, че традиционният възглед за естеството на ада е препъни камък за вярващите и ефективно оръжие в ръцете на скептиците, което те използват срещу вярата. Ситуацията е толкова сериозна, че днес адът почти не се споменава, дори и от амвони, които се придържат към традиционния възглед. Този факт показва, че защитниците му не са особено ентусиазирани от идеята за него, въпреки че доктрината продължава да е в сила. В Уестминстърската изповед например се посочва, че нечестивите, които не познават Бога и не се покоряват на благовестието на Исус Христос, ще бъдат хвърлени във вечни мъки и наказани с вечна гибел от присъствието на Господа и от славата на Неговата сила. (http://www.bojidarmarinov.com/bgrecon/Confessions/wccf/chap33.htm). Дори когато някой има смелостта да защитава доктрината, рядко в нея наблюдаваме удоволствието или насладата, която са имали предишните поколения, и никога в изложението не се споменава за предопределението. Доктрината, която някога беше в пълен разцвет, днес е повехнала.

Целта на това есе е да обоснове едно алтернативно тълкуване за естеството на ада. То не отрича реалността на ада или факта, че неразкаяните нечестивци ще страдат в него, а само поставя под въпрос естеството му според традиционния възглед. 

Ще докажа, че е по-библейско, богословски последователно и практично да се тълкува естеството на ада като унищожение, а не като безкрайно мъчение на нечестивите. Ще твърдя, че крайният резултат от отхвърлянето на Бога е самоунищожение и абсолютна смърт в тялото, душата и духа. Приемам сериозно стиха, в който се казва: “Заплатата за греха е смърт” (Римл. 6:23). Този възглед не представя Бога като отмъстителен и садистичен наказател. Адът е възможността човешките същества да направят своя свободен избор и по този начин да прекъснат отношенията си с Бога. Бог обича тези хора и не избира смъртта за тях, а адът е възможност, произтичаща от техния грях и упорство. Адът не е началото на нов безсмъртен живот в мъки, а краят на живота в бунт. Адът е, както казва К. С. Луис, “външният ръб, където битието изчезва в небитието”.

Може да се предположи, че позицията, която застъпвам относно естеството на ада, е най-адекватна не само от гледна точка на екзегезата¹ и богословската, рационална последователност, както се надявам да докажа, но и по-добра в своя потенциал да запази учението за ада за християнската есхатология. Защото, като се има предвид мълчанието, съпътстващо традиционния възглед за ада – дори сред неговите поддръжници, цялата идея за ада може би е на път да изчезне, освен ако не бъде предложено по-добро тълкуване за неговото естество. 

Струва ми се, че ако бъдат изправени пред избора между ада като вечно съзнателно наказание и универсалното спасение, много вярващи днес ще изберат универсализма.² Това, което аз им предлагам, е трета възможност. Ще се опитам да докажа, че разбирането на ада като окончателно унищожение се оказва по-добро във всяко отношение както от традиционния възглед, така и от универсализма, който е негов съперник.

Адът според традицията 

Включването във всяка богословска тема изисква непрекъснат диалог. Ето защо преди да представя собственото си виждане за естество на ада е уместно да направя кратък преглед на традиционното тълкуване по въпроса. Искам да съм сигурен, че читателите ми са наясно с пълния ужас на възгледа, който се опитвам да преразгледам.

Няма единно еврейско виждане за ада. Много източници говорят за унищожаването на нечестивите (Притчи. 4:18-19), а други за вечни и съзнателни мъки (1 Енох 27:1-3). Подобно разнообразие се наблюдава и в раннохристиянските източници. В Апостолския символ на вярата се потвърждава, че Исус ще се върне, за да съди живите и мъртвите в края на историята, макар че не се уточнява точното естество на този съд. Идеята за вечни мъки виждаме в учението на Тертулиан, идеята за унищожение – в Дидахията, а идеята за универсализъм – при Ориген.

Разнообразието по темата обаче не трае толкова дълго. Възгледът за ада като вечно физическо и психическо мъчение доминира в ортодоксалното мислене още от началото. Адът като място на жестоки мъчения сред материален горящ огън за съжаление получава квазиофициален статут в няколко текста: например “Ако някой каже, че наказанието на демоните и нечестивите хора е временно и накрая ще престане, нека бъде анатемосан” (Константинопол, 543 г.). Нечестивите могат да очакват “вечно наказание” (Четвърти латерански събор, 1215 г.). “Ако някой умре неразкаян в състояние на смъртен грях, той несъмнено ще бъде вечно измъчван в огъня на ада” (папа Инокентий IV, 1224 г.). И още: “Ако някой каже, че наказанията на прокълнатите в ада няма да продължат вечно, нека бъде анатемосан” (Ватикана I, 1870). Подобни възгледи са увековечени и от поета Данте в “Ад”, включително схващането, че светиите в слава ще изпитват удоволствие от съзерцаването на мъките на прокълнатите. Удоволствието от болките на погубените, макар и осъдително за нас днес, е логично продължение на доктрината, защото (ако е вярно) адът би възвеличил Божията справедливост и би осигурил ярък контраст с блаженството на рая. Августин ни учи да гледаме на ада като на състояние на безкрайно съзнателно мъчение на тялото и душата. В своята книга “За Божия град” (том 21) той защитава този възглед и подробно аргументира всички възражения срещу него. В отговор на едно от възраженията той размишлява върху това как възкръсналото тяло би могло вечно да гори физически и да страда психически, без да бъде материално погълнато или да загуби съзнание. Как нечестивият би могъл да изтърпи изгаряния, каквито човек би получил на земята при близък контакт с бушуващи пламъци, и да не бъде погълнат от тях? За да обясни това чудо, Августин ни уверява, че Бог има силата да прави чудеса, които надхвърлят обикновената природа, и че ще използва тази сила, за да запази грешниците живи и в съзнание в огъня. Древният читател е бил развълнуван от богословската проницателност на Августин, но се съмнявам, че мнозина днес са в състояние да възприемат възгледите му. И въпреки това, силата на Августиновия възглед е мощен и доминира в християнското въображение повече от хилядолетие. 

Протестантският (реформиран) богослов Джонатан Едуардс е не по-милостив в учението си за ада. Известната му проповед “Грешници в ръцете на един гневен Бог” обрисува Бога като поставящ грешниците над пламъците като отвратителни паяци: 

“О, грешник, ти висиш на тънка нишка, около която проблясват пламъците на божествения гняв, готови всеки миг да я разкъсат и изгорят.” 

Едуардс се заиграва с човешкия страх, за да доведе душите при Бога. 

Джон Герстнър, изследовател на Едуардс, обобщава възгледа му: 

Адът е духовна и материална огнена пещ, в която жертвите са вечно измъчвани в умовете и телата си, според както Бог е наредил мъчението им. Това е място за демоните и прокълнатите хора, които се мъчат в спомените и съвестта си, в бушуващи и неудовлетворени огнени страсти на отмъщението – място, в което Божията спасителна благодат, милост и състрадание са изчезнали завинаги, без възможността да се върнат дори за миг.

И така, Бог не само желае да измъчва нечестивите, но и това носи радост на светиите, които виждат и знаят, че Бог го постига чрез вяра. Четейки Едуардс, човек си представя хора, които изпитват удоволствие да гледат как котка се гърчи в агония, докато се пече в микровълнова фурна. Така и светиите в небето, според Едуардс, ще гледат на мъченията на прокълнатите с голямо удоволствие и удовлетворение. 

Трудности свързани с традиционния възглед 

Очевидно има доста проблеми с тази доктрина, което насърчава богословите да обмислят нейното преразглеждане. Просто се запитайте: Как може да я свържем с откровението на Бога в Исус Христос? Нима Той не е Бог на безгранична милост? Как можем да си представим божество с такава жестокост и отмъстителност? Безкрайното измъчване на хора не е нещо, което “Авва” Отецът на Исус би направил. Нима Бог, който ни казва да обичаме враговете си, възнамерява да отмъщава на враговете си цяла вечност? Ханс Кюнг задава труден въпрос: 

“Какво бихме си помислили за човешко същество, което задоволява жаждата си за отмъщение толкова неумолимо и ненаситно?”

Има и много други проблеми. Как традицията свързва този възглед с моралната добрина на Бога? Да измъчваш хора вечно, според моралните стандарти на Евангелието, е действие по-скоро присъщо на Сатана, отколкото на Бога. Какви ще са тези човешки престъпления, които биха заслужили вечно съзнателно мъчение? Традиционният възглед за ада е много тревожна концепция, която се нуждае от преразглеждане. 

В своята книга, защитаваща традиционния възглед за естеството на ада, Робърт Мори се оплаква, че във всяко поколение хората продължават да поставят под съмнение ортодоксалната вяра във вечното съзнателно мъчение, въпреки че основанията за това са излагани многократно в книги като неговата. Обяснението за това е просто: Като се има предвид жестокостта, която традиционното учение приписва на Бога, неизбежно е чувствителните християни винаги да се питат дали учението е вярно. 

Алтернативни тълкувания за ада 

Поради сериозните проблеми, свързани с традиционния възглед, нормално е да се предлагат алтернативни тълкувания. Те представляват нови опити за разбиране на библейските данни, нови възгледи за естеството на ада, които трябва да бъдат проверени. Нека се спрем накратко на три от най-влиятелните алтернативи.

Възгледът за ада като метафора

Най-скромната ревизия (и най-привлекателната възможност за онези, които почитат традицията) възприема естеството на безкрайните адски мъки в един метафоричен смисъл. 

В пиесата си “Без изход”, Жан-Пол Сартр иска от нас да си представим ада като мизерен хотел, в който трима грешници са завинаги свързани един с друг в порочен кръг и където всеки от тях психически измъчва и е измъчван от другите двама. Няма нужда от нагорещени котли или горяща сяра, защото “адът са другите хора”. Това е най-привлекателно, защото звучи като традиционния възглед, но без никакви физически страдания, а само с вътрешната болка и разкаяние от живота, изживян за себе си, без никакво покаяние. 

На традиционния език тази позиция означава, че има болка от загубата, но не и болка от усещането, а огънят е метафоричен. Това е версия, която звучи традиционно, без да е садистична или отмъстителна, и следователно не се сблъсква със споменатите възражения. Августин и Едуардс, разбира се, биха я отхвърлили като включваща смекчаващи страдания. Те биха попитали: “Защо предполагате, че огънят не е материален? Нима не сме създадени в тяло и душа, така че да усещаме неговата топлина?”. Аз бих добавил: “Каква е ползата мъчението да е толкова тежко, колкото те настояват? Дали този възглед смекчава традиционният възглед, при случай, че душевното страдание е също толкова тежко, колкото и физическото? Това не е традиционният възглед, но не е и негово подобрение”. 

Възгледът на Универсализма за Ада

Вторият възглед, произхождащ от Ориген, е по-радикален и превръща ада в пречистващ и усъвършенстващ огън, който накрая пренася всички негови обитатели в рая.

Този възглед премахва вечните мъчения и превръща състоянията в ада в ограничени и степенувани наказания, водещи към рая. Страданията на нечестивите в ада не са безкрайни и в крайна сметка довеждат до спасението на всички души (универсализъм). Това е привлекателна позиция, защото приема сериозно греха, като същевременно поддържа безусловната Божия победа (Christus Victor). 

Лесно е да се премине от традиционния към универсалния възглед, защото всичко, което всъщност се изисква, е да се разшири броят на хората избрани за спасение. Този процес не представлява голям проблем, защото в рамките на августиновата логика винаги е било възможно да си представим, че Бог избира всички за спасение и осъществява волята Си непреодолимо по обичайния начин. Последователите на Августин са отлични универсалисти, щом приемат Йоан 3:16 и 1Тимотей 2:4. Скрит зад тази логика, Беркхоф споменава нещо по-лично: 

“Заради Бога се надяваме, че адът ще бъде форма на пречистване”.

Разбира се, има малък проблем. Бог може да иска да спаси всички, но какво става, ако някой не иска да бъде спасен? Какво става тогава? Бог ще предопредели ли такъв човек да Го обича? В това няма особен смисъл. Как може Бог да предопредели свободния избор на любовта? ТОВА Е НЕЩО, КОЕТО ДОРИ БОГ НЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИ. Всичко, което можем да кажем, е следното: Бог не престава да работи за спасението на света, но трябва да приеме резултата. АДЪТ Е ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА ТОВА КОЛКО СЕРИОЗНО БОГ ПРИЕМА ЧОВЕШКАТА СВОБОДА.

Възгледът Анихилационизъм (Условно безсмъртие)

Моята собствена позиция е третата възможност, наречена анихилационизъм или условно безсмъртие. Тъй като не мога да отхвърля възможността за ада като окончателно необратимо състояние, аз съм принуден да избирам между две тълкувания на ада: Дали непокаяните ще страдат от вечно, съзнателно наказание (в тялото и душата, буквално или метафорично), или съществуването им ще бъде преустановено при втората смърт? С други думи, адският огън ще ги измъчва ли, или ще ги погълне веднъж завинаги? Твърдя, че Бог не дава безсмъртие на нечестивите, за да имат безкрайна болка, но ще им позволи накрая да погинат, т.е. Да изчезнат от съществуването си. 

Едуард Гордън Селуин³ пише: 

В Новия Завет има малко неща, които предполагат състояние на вечно наказание, но много неща, които показват окончателно унищожение или разпад на онези, които не могат да влязат в живота: условното безсмъртие (анихилационизмът) изглежда е доктрината, която в най-голяма степен съответства на учението на Писанието.

Знам, че това не е традиционният възглед за естеството на ада, но се надявам, че читателите ми ще бъдат готови да допуснат възможността традицията да е сбъркала по този въпрос. За евангелистите е обичайно да казват, че Августин и традицията са объркали например при следните доктрини: учението за хилядолетното царство, кръщаването на бебета и Божието суверенно осъждане на нечестивите. Значи би трябвало моите читатели да приемат и вероятността (в името на аргументацията), че Августин е сгрешил относно естеството на ада. Теологията понякога се нуждае от реформиране; може би се нуждае от реформиране и по въпроса, който стои пред нас. Вярвам, че е така, и приканвам читателя да обмисли тази възможност като мисловен експеримент.

Адът като затваряне и абсолютна смърт 

Библейско тълкуване

Евангелското богословие започва с Библията, за да разясни какво казва Писанието за естеството на ада. Библията има първенство пред останалите източници на богословие, тъй като е наш канон и учител. Ние сме длъжни да приемем това, което тя учи за ада. Между традиционалистите и моята гледна точка няма разногласия по този въпрос, въпреки че често те се опитват да го представят като проблем. 

Ритуалът, който те следват ви е познат. Традиционалистите тържествено признават, че вярата им във вечните адски мъки е наистина ужасна идея, но след това добавят, че възгледът е задължителен, защото Исус и Библията го преподават, което не им дава друг избор, освен да го вярват. По този начин те се надяват да докажат своята непоколебима вярност към Библията, като внасят и известна доза героизъм, че вярата им в тази ужасна истина е само защото Писанието я учи. Те го правят така, сякаш непогрешимостта на Библията е поставена на карта. Но дали наистина е така? 

Като се има предвид особеният характер на есхатологичните твърдения, със сигурност се изисква смирение в тълкуванието. Важно е да разберем, че Библейските текстове за нашето състояние в бъдещото, подобно на тези за сътворението, предоставят малко конкретна информация. Библията е изключително резервирана към предоставянето на подробности, които да задоволят нашето любопитство. Над тази тема витае мистерия. Писанията не разкриват нито времето, нито естеството на крайните неща. Използват се пъстроцветни символични образи, които не могат да бъдат преведени буквално. От самата заплаха за ада не може да извлечем точни познания за неговото естество, както не можем да разберем естеството на небето от обещанията, които Бог ни дава за него. 

Въпреки това Библията ни дава едно силно общо впечатление за естеството на ада – впечатление за окончателно, необратимо унищожение, както и приключване на живота с Бога. Езикът и образите, използвани от Писанието, са толкова силни в тази посока, че е учудващо как повечето богослови не са ги доловили досега. 

Библията използва езика на смъртта и разрушението, на разрухата и погиването, когато говори за съдбата на непокаялите се нечестивци. Тя използва образа на огъня, който поглъща всичко онова, което е хвърлено в него; свързването на образите на огъня и разрушението предполагат унищожение. За съжаление създава се впечатлението, че унищожението е “вечното наказание”, което се отнася по-скоро до Божията присъда, която не може да бъде отменена и води до безкрайно мъчение. (традиционалистите не правят разлика между присъда за унищожение и вечно наказание – бел. ИК). Въпреки че има много основателни причини да се постави под съмнение традиционният възглед за естеството на ада, противно на гръмките твърдения на традиционалистите, този възглед не е библейско учение, защото Библията не го проповядва. Малко е досадно от страна на тях – традиционалистите, да казват, че не може да се докаже крайното унищожение на нечестивите; за тях възгледа за вечното наказание, което е съпроводено с безкрайно мъчение на човешката душа е изцяло библейски. Именно поради тази причина е необходимо опровержението на този възглед. 

Артър Пинък може да нарече възгледа за “ада като унищожение” – пълен абсурд, Уилям Хендриксен може да каже, че е ужасно да се спори по този въпрос, а Дж. И. Пакър може да припише възгледа на светската сантименталност . Нека читателят сам прецени истинското положение на нещата. Библията прави силно впечатление на всеки честен читател, че адът означава окончателно унищожение, така че тежестта на доказване лежи върху онези, които отказват да повярват и да приемат това учение. 

Старият Завет ни дава ясна представа за края на нечестивите, изразяващ се в унищожение, и дава на божествения съд основните образи, които Новият завет използва.

В Псалм 37 например четем, че нечестивите ще се окосят като трева и като зелена трева ще повехнат (ст. 2), че ще бъдат отсечени и няма да ги има вече (ст. 9), че ще загинат и ще изчезнат като дим (ст. 20) и че ще бъдат напълно унищожени (ст. 38). Същата образност се разкрива и в пророк Малахия: “Защото, ето, идва Денят, който ще гори като пещ; и всички горделиви и всички, които постъпват безбожно, ще бъдат плява и идващият ден ще ги изгори, казва ГОСПОД на Войнствата, така че няма да им остави нито корен, нито клонче.” (Мал. 4:1 ст). 

Макар да е вярно, че отправната точка на тези предупреждения в Стария Завет е от този свят, основните образи в огромна степен означават унищожение и гибел и задават тона на Христовото учение. В Новия Завет учението на Исус за вечната съдба на нечестивите е смело в предупрежденията си, но скромно в описанията си. Въздържайки се от създаването на ясна картина за ада, Исус не се спира на акта на проклятията или на мъченията на нечестивите (за разлика от Апокалипсиса на Петър).⁴  Учението Му по този въпрос е насочено предимно към подчертаване на важността на решението, което трябва да се вземе в земния живот, а не към занимания с разсъждения за точното естество на рая и ада. Исус не говори за ада, за да предаде информация за него като за място отвъд настоящия човешки опит и след това да използва тези информация, за да предизвика хората към решения за което Евангелието призовава. Точно обратното, Исус потвърждава впечатлението, което Старият завет създава за ада като окончателно унищожение. Нашият Господ говори съвършено ясно за Божия съд като унищожение на нечестивите, като предупреждава за Божията способност да унищожи тялото и душата в ада (Мат. 10:28). Той повтаря термините, които Йоан Кръстител използва, когато представя нечестивите като сухи дърва, които ще бъдат хвърлени в огъня, и плява, която ще бъде изгорена (Мат. 3:10, 12). Исус предупреждава, че нечестивите ще бъдат хвърлени в ада (Мат. 5:30), като боклук, хвърлен в геената (алюзия за долината край Йерусалим), където някога са принасяни човешки жертви на Молох (3 Царе 11:7 и 4 Царе 23:10) и където по времето на Исус може би са тлеели и горели боклуци. Нечестивите щели да бъдат изгорени точно както плевелите, хвърлени в огъня (Мат. 13:30, 42, 49-50). Така че впечатлението, което Исус ни оставя за съдбата на нечестивите е силно, защото ще бъдат унищожени от Божия гняв.

Апостол Павел създава същото впечатление, когато пише за вечната погибел, която ще дойде върху непокаялите се грешници (2 Сол. 1:9). Той предупреждава, че нечестивите ще пожънат поквара (Гал. 6:8), и заявява, че Бог ще погуби нечестивите (1 Кор. 3:17; Фил. 1:28); говори за тяхната съдба като за смърт, която те заслужават (Римл. 1:32), като за заплата за греховете им (6:23). По отношение на нечестивите апостолът заявява ясно и кратко: “Тяхната съдба е погибел” (Фил. 3:19). Във всички тези стихове Павел ясно заявява, че адът ще означава прекратяване. 

Не е по-различно и във всяка друга книга от Новия завет. Петър говори за “погубването на нечестивите човеци” (2 Петрово 3:7) и за лъжеучителите, които се отричат от Господа и така си навличат “бърза погибел” (2 Петрово 2:1, 3). Той казва, че те ще бъдат като градовете Содом и Гомор, които бяха изпепелени ( 2 Петрово 2:6), и че ще погинат, както древният свят погина при големия потоп (2 Петрово 3:6-7). Авторът на Евреи по същия начин говори за нечестивите, които се отдръпват назад за своя погибел (Евр. 10:39). Юда посочва Содом като аналогия на Божия окончателен съд, като град, който е подложен на “наказанието на вечния огън” (Юда 7). По подобен начин в апокалипсиса на Йоан се говори както за огнено езеро, което ще погълне нечестивите, така и за втората смърт (Откр. 20:14-15). На всички свои страници, следвайки примера на Стария завет, Новият завет използва образи на смърт, погиване, унищожение и поквара, за да опише пълното унищожение на нечестивите. 

Искреният човек би трябвало да заключи, че от тези текстове може да се направи обосновано заключение, че Библията учи за окончателното унищожение на нечестивите. Шокиращо е когато някой каже, че няма основание да се мисли по този начин. Очевидно е, че то е правдоподобно като тълкуване и почтено като мнение. То е естествено тълкуване на основния характер на божествения съд. Искрено се надявам, че традиционалистите ще престанат да казват, че няма библейска основа за този възглед, когато за него има толкова силна основа от Писанието.

Безсмъртието на Душата

С какво тогава може да се обясни погрешният прочит на Библията, представен от традиционния възглед за ада? Какво не са забелязали нашите учители, така че адът да се свързва с нещо различно от унищожение? Какво е породило силното убеждение, че езикът на унищожението не може да има предвид това, което казва Писанието? 

Обяснението се крие в елинистичното вярване за човешката природа, което доминира в християнското мислене за есхатологията почти от самото начало. Имам предвид вярата в безсмъртието на душата, която изкривява екзегезата. Вярвам, че истинската основа на традиционния възглед за естеството на ада не е това което е описано в Библията за погиването на нечестивите, а една небиблейска антропология между редовете. Ако библейският читател подхожда към текста с предположението, че душите са безсмъртни, не би ли бил принуден да тълкува текстовете, в които се говори за погубване на нечестивите, като измъчвани завинаги, тъй като според това предположение душите не могат да излязат от битието? 

Подобно убеждение, приложено към библейските текстове като тълкувателна система, би трябвало да доведе до погрешно тълкуване на Писанието. Ако душите са естествено безсмъртни, те непременно трябва да прекарат някъде съзнателна вечност и, ако има огнена геена, те ще трябва да я преживеят в огнени мъчения. Именно тази вяра в естественото безсмъртие, а не в библейските текстове, е в основата на традиционното схващане за естеството на ада като вечно съзнателно наказание, което пречи на хората да четат Библията правилно в нейния екзегезатичен контекст.

Вярата в еленистичния възглед за безсмъртието на душата отдавна е свързана с християнското богословие. На практика съществува консенсус между различните възгледи за ада, че душата оцелява след смъртта, тъй като по своята същност тя е безтелесна субстанция. Това предположение води началото си от възгледа на Платон за душата като метафизически неразрушима, възглед, споделян от Августин, Тома Аквински и Калвин. Жак Маритен⁵ го заявява категорично: “Човешката душа не може да умре. След като веднъж съществува, тя не може да изчезне; тя непременно ще съществува вечно и ще трае безкрайно”. Това схващане влияе на богословието от много, много време, но то не е библейско. 

Библията не проповядва естественото безсмъртие на душата; вместо това тя посочва възкресението на тялото като Божи дар за вярващите. Единствено Бог притежава безсмъртие (1 Тим. 6:16), но милостиво предоставя въплътен живот на своите хора (1 Кор. 15:21, 50-54; 2 Тим. 1:10). Бог ни дава живот и Бог ни го отнема. В природата на човешката душа няма нищо, което да изисква тя да живее вечно. Библията учи на условност: Бог е създал хората смъртни с възможност за вечен живот, но живота не е тяхно присъщо притежание. Безсмъртието е дар, който Бог ни предлага в Евангелието, а не неотменимо притежание. Душата не е безсмъртна субстанция, която трябва да бъде поставена някъде ако отхвърли Бога. Ако човек все пак отхвърли Бога окончателно, в библейската антропология няма нищо, което да противоречи на това, което Исус ясно е учил – Бог ще унищожи нечестивите, с тяло и душа, в ада. След като веднъж човек види това, той е свободен правилно да чете Библията за ада с по-ясен възглед.

Гръцката доктрина за безсмъртието – добър пример за елинизирането на християнската доктрина, е повлияла неоправдано по този въпрос. Идеята, че душите са естествено безсмъртни изкривява тълкуването на библейските текстове за ада. Това на практика изисква от човек четящ Писанието да тълкува унищожението като безкрайно съзнателно мъчение. Вероятно традиционният възглед за естеството на ада първоначално е бил изграден по следния начин: 

Хората са смесили вярата си в божествения съд след смъртта (която е библейска) с вярата си в безсмъртието на душата (което е небиблейско) и са заключили (неправилно), че естеството на ада трябва да бъде вечно съзнателно мъчение.

Логиката би била безупречна, ако втората предпоставка беше вярна. Разбира се ако се окаже, че Бог все пак дава безсмъртие на нечестивите, Той ще изисква от тях да изпитат ада във вечни огнени мъки. Ако този аргумент е правилен, макар че би било проблем да се обясни, защо Той би решил да го прави?

Морал

Традиционният възглед  за ада се сблъсква и с дълбоки възражения отвъд библейската екзегеза. Съществуват морални, съдебни и метафизични проблеми, с които трябва да се справим. Нека да започнем с моралните проблеми, свързани с традиционния възглед, който изобразява Бога, действащ по начин, който противоречи на Неговата доброта и оскърбява нашето чувство за морал. 

Според християнското богословие естеството на Бога се разкрива в Исус Христос и показва, че Той е безкрайно милостив. Бог обича целия свят. Неговото сърце кани грешниците на празнична трапеза (Мат. 8:11). Той е прощаващ и любящ баща (Лука 15:11-32), а не жесток и садистичен мъчител, както предполага традиционната представа за ада. Какво би означавала Божията доброта, ако Бог измъчва хората вечно? Разбира се, не е наша работа да критикуваме Бога, но е позволено поне да се замислим. Традиционният възглед за естеството на ада не се съгласува добре с характера на Бога, разкрит в Евангелието; най-малкото, той трябва да накара човек да се замисли сериозно, преди да заключи, че адът означава вечно съзнателно наказание. 

Традиционната доктрина за естеството на ада предизвиква силен морален отпор. Вечните мъчения са непоносими от морална гледна точка, защото представят Бога като кръвожадно чудовище, което поддържа вечен Аушвиц за Своите врагове, на които дори не позволява да умрат. Как може човек да обича такъв Бог? Предполагам, че може да се страхуваме от Него, но можем ли да Го обичаме и почитаме? Бихме ли искали да се стремим да приличаме на Него в тази безмилостност? Със сигурност идеята за вечно съзнателно мъчение издига проблема за злото на невъзможни висоти. Антъни Флю⁶ е прав да възрази, че ако християните наистина вярват, че Бог е създал хората с пълното намерение да измъчва някои от тях в ада завинаги, то те могат и да се откажат от усилията да защитават християнството. В такъв случай апологетичната задача по отношение на теодицеята⁷ би била напълно безнадеждна. Джон Стот изглежда е съгласен с това: 

“Намирам концепцията за непоносима и не разбирам как хората могат да живеят с нея, без да припечелят чувствата си или да се пропукат под напора на напрежението”.

Направени са много опити проблемът да бъде скрит. Чарлз Ходж⁸ и Б. Б. Уорфийлд⁹, например, намаляват броя на населението в ада чрез постмилениална есхатология и автоматичното спасение на бебетата, които умират в детска възраст, като стигат до заключението, че все пак много малко хора (относително погледнато) ще отидат в ада. Защо да се притесняваме, ако статистически погледнато само незначителен брой от тях ще бъдат вечно измъчвани? Поне някои традиционалисти осъзнават проблемите тук и се опитват да се справят с тях. За съжаление, според тези доблестни принстъновци милиони хора все още се мъчат вечно дори и при този “щедър” сценарий. 

Нуждаем се от нещо по-добро. 

Друг опит да се заобиколи моралният проблем е да се редефинира естеството на вечното наказание. К. С. Луис прави това, когато представя ада в “Големият развод” като почти приятен, макар и малко скучен. Той превръща огненото езеро в място, от което се правят еднодневни екскурзии до рая и в което се връщаме, за да се срещнем с богословското общество в ада в четвъртък. Според подобни интерпретации адът може да е неприятен и неудобен, но със сигурност не е огнено езеро. 

Макар и да симпатизирам на усилията да се премахне адът от ада (игра на думи – бел. ИК), не мога да се съглася с истинските традиционалисти, които възразяват срещу начина, по който библейските предупреждения се обезсилват, а моралният проблем се решава чрез чисти спекулации или фантастики, а не чрез истинска екзегеза. Изглежда, че библейските предупреждения описват ужасна гибел, която очаква непокаяните нечестивци; така че, ако адът е вечно мъчение, както смятат традиционалистите, те не бива да се опитват да се измъкнат от него. По-добре е хората да се изправят лице в лице с ужаса и да призоват за истинско богословско обновление по този въпрос. 

Моралът прави темата за ада трудна за обсъждане. Как някой, в когото има поне малко човешка доброта, може да размишлява безпристрастно върху тази идея, когато традиционното учение е дълбоко смущаващо? Но ако е така, дали не сме водени от субективни чувства, които трябва да потискаме? Джеймс И. Пакър казва, че се противопоставя на чувството за морално превъзходство, което открива у критиците на традиционния възглед, и ги обвинява, че са водени от светски сантиментализъм. Това обаче не е полезно. Ако светският сантиментализъм подтиква Джон Стот (човекът, за когото Пакър говори), то какво подтиква Пакър? Дали това е коравосърдечност или жажда за възмездие? СТИГА ТОЛКОВА! Истинският въпрос тук е Божието естество и съвестта, а не просто човешките чувства. Бог е или Бог на безграничното милосърдие, или Бог, Който измъчва душите безкрайно. 

Всяко учение за ада трябва да премине моралния тест, а версията, която представям, може да го направи. Анихилационистът не е длъжен да защитава вечните мъчения, а ориентираният към човешката свобода не е длъжен да се занимава с божественото предопределение за ада. Според моя възглед Бог е морално оправдан да унищожава нечестивите, защото уважава техния човешки избор. Той няма да ги спаси, ако те не искат да бъдат спасени. Бог желае спасението на всички хора (2 Петр. 3:9), но няма да успее да спаси някои от тях поради избора основан на тяхната човешка свобода. Да се утвърждава адът означава да се приема човешката значимост. Грешниците имат своето право да не желаят спасение, както и няма да бъдат  принудени да отидат в рая. Те имат морално “право” на ада. Бог, Който търси нашето благополучие в общение със Себе Си, няма да наложи на никого Своето приятелство. В крайна сметка Той ще ни позволи да станем това, което сме избрали. 

Правосъдие

Принципите на правосъдието също представляват сериозен проблем за традиционната доктрина за естеството на ада, тъй като тя изобразява Бога като действащ несправедливо. Подобно на морала, тя повдига въпроси за Божия характер и накърнява чувството ни за справедливост. Възгледът за ада като унищожение не го прави. 

Нека читателите сами се запитат какъв начин на живот, какъв набор от действия биха заслужили най-висшето наказание – вечно съзнателно наказание? Лесно е да се приеме, че унищожение заслужават онези, чийто живот се е превърнал в окончателно “не” за Бога, но е трудно да се приеме адът като вечно съзнателно мъчение без надежда за спасение или опрощение като справедливо наказание за каквото и да било. Това е твърде тежка присъда и не може да бъде успешно защитена като справедливо действие от страна на Бога. Изпращането на нечестивите на вечни мъки би означавало да се отнасяме с хората по-лошо, отколкото те биха могли да заслужават. Разгледайте го въз основа на старозаветния стандарт за справедливост – стандарта на строгата еквивалентност: Око за око и зъб за зъб (Изход 21:24). Дали грешникът е нанесъл на Бога вечно мъчение? Дали е причинил на Бога или на своите ближни вечна болка и загуба? Разбира се, че не! Никой човек няма силата да причини такава вреда. Според старозаветния стандарт никакъв краен набор от дела, които отделните грешници са извършили, не би могъл да оправдае подобна вечна присъда. Тази гледна точка е валидна дори без да се позоваваме на по-висшия стандарт на Исус …” Чували сте, че е казано… но Аз ви казвам” (Мат. 5:38-39). 

Последователите на Исус са призовани към по-висш стандарт на справедливост в името на Господ Бог, Който сам действа от по-висш стандарт. Заповедта на Мойсей “Око за око и зъб за зъб” ограничава неограниченото отмъщение, а Исус го ограничава още повече. При евангелската етика традиционният възглед за ада е немислим. Немислимо е да се причинят вечни страдания на онези, които са извършили грехове в рамките на един човешки живот – това далеч надхвърля дори Старозаветния стандарт “око за око и зъб за зъб”. 

Анселм Кентърбърийски¹⁰ се опитва да докаже, че нашите грехове са достойни за безкрайно наказание, защото са извършени срещу безкрайно величие. Това може и да е вършило работа през Средновековието, но няма да свърши работа като аргумент днес. Ние не приемаме неравнопоставеност в присъдите въз основа на честта на жертвата, сякаш кражбата от лекар е по-лоша от кражбата от просяк. Фактът, че сме съгрешили срещу един безкраен Бог не оправдава безкрайно наказание. Никой съдия днес не би степенувал наказанието по скалата на честта на този, който е ощетен. Старите аргументи в полза на ада като вечно наказание не вършат работа. Каква друга Божия цел би имало безкрайното мъчение на нечестивите, освен тази на отмъщението и мъстта? Такава съдба на нечестивите би означавала безкрайно и напълно безпощадно страдание. 

Това би било наказание само заради самото наказание. Със сигурност Бог не действа по този начин. Дори язвите в Египет са били предназначени да бъдат изкупителни за онези, които щяха да откликнат на предупреждението. Вечното мъчение е напълно безсмислено и напразно страдание, което никога не би могло да доведе до нещо добро. 

Искам да кажа, че вечното мъчение няма никаква цел и е проява на отмъстителност, която е в пряк разрез с Божията любов, разкрита в Евангелието. 

Ханс Кюнг е прав като обръща внимание на факта, че идеалът за наказателна и отмъстителна справедливост е в основата на традиционното мислене за естеството на ада. Грешниците ще трябва да изплатят дължимото до последния цент и след това. В този начин на мислене Бог е най-строгият съдия. Без съмнение се опасяват, че ако срещу грешниците не бъде вдигната тоягата на отмъщението, нечестивите няма да бъдат възпрени да извършват престъпления срещу Бога и човечеството. 

От друга страна, “Анихилацията” осмисля ада по-добре от гледна точка на справедливостта. Ако хората отхвърлят Божието приятелство, не би било правилно да получат наказание, каквото би било вечното съзнателно мъчение. Това което би било справедливо за тях е да не бъдат оставени живи, покварени и във вечни мъки. Бог не е длъжен да поддържа душите на такива хора безсмъртни. Пълното унищожение на техните души е тяхната съдба. Това е справедливо решение като плод от техния осъзнат избор. Но ако е така, какво да кажем за възможните степени на наказание в ада, които някои текстове предполагат (Мат. 10:15; Лука 12:47-48)? Как евентуалното унищожение на душите се връзва с това? Не съм съвсем сигурен как да отговоря на този въпрос, защото се изисква по-подробно познаване на точния акт на проклятието, отколкото ни е дадено. Сигурен съм, че не е отвъд Божията мъдрост да измисли как степените на наказанието могат да влязат в това събитие. Може би ще има период на наказание преди забравата и небитието. Това, което със сигурност не може да има, е онова, за което настоява традицията: прекомерно наказание. 

Метафизика 

Последното възражение срещу традиционното учение за естеството на ада е космологичният дуализъм. Доктрината създава скрито чувство на метафизична тревога. Историята завършва изключително зле според стария сценарий. Победата на Христос над злото и бунта продължават в ада в условия на изгаряне и мъчения. В това, което се предполага, че е разрешение на ситуацията, раят и адът продължават да съществуват един до друг завинаги във вечния космологичен дуализъм. В Новия завет се казва, че Бог ще бъде “всичко във всичко” (1 Кор. 15:28) и че Бог ще направи “всичко ново” (Откр. 21:5), но новото творение се оказва дефектно още от първия ден. Джон Стот не смята, че това е правилно, и пита: 

“Как може Бог в някакъв смисъл да бъде наречен “всичко за всички”, докато неопределен брой хора все още продължават да се бунтуват срещу Него и да бъдат под Негов съд?”

 Какво помирение и изкупление е това, ако небето и адът съществуват вечно, ако злото, страданието и смъртта продължават да бъдат реалност? Как е възможно в новия ред все още да съществува сегмент от необновено битие, т.е. две царства, едното от които принадлежи на Бога, а другото – на Сатаната, който царува поне в ада? Това просто не звучи правилно. Със сигурност Бог премахва всичко това в новото творение. Със сигурност библейската картина е тази на Исус, който напълно побеждава греха и смъртта, страданието и Сатана, и всички тези врагове са погълнати в огненото езеро и втората смърт. Само ако злото, смъртта, демоните и нечестивите отидат в небитието, само тогава историята ще разкрие безусловна победа. Победата означава, че злото е премахнато и не остава нищо друго освен светлина и любов. Традиционната теория за вечните мъки означава, че сянката на мрака виси над новото творение завинаги. 

Августин не се притеснява от тази двойственост поради естетическия мотив в мисленето си. Паралелизмът на небето и ада, на съжителството на злото и доброто допринася за сложното съвършенство при обновлението. Това било измерение на божественото художествено майсторство, което ще предизвика голямо възхищение у светиите. 

Августин пише: 

Нечестивите ще горят, за да могат всички праведници в Господа да видят радостта, която получават, и наказанията, които са избегнали, за да разберат, че колкото повече са забогатели с божествена благодат за вечността, толкова по-ясно ще видят, че онези злини са наказани за вечността, които те са преодолели с Негова помощ.

Според Августин вярващите, които далеч не са обезпокоени от тези адски мъчения, ще изпитат удовлетворение и възхищение от тях. Признавам този възглед, но се съмнявам, че повече от шепа хора днес биха могли да се съгласят с тази жестока естетика. 

В заключение, от метафизична гледна точка е по-разумно да се мисли за естеството на ада като за окончателно унищожение и изчезване на нечестивите, отколкото за нелоялна опозиция, съществуваща вечно редом с Бога в едно неизкупено кътче от новото творение. 

Разглеждане на доказателствени текстове. 

Сега се обръщаме към текстовете с доказателства, които се използват в подкрепа на доктрината за естеството на ада като вечно съзнателно мъчение. Те са само няколко, но е добре да бъдат разгледани. Могат ли те да се тълкуват справедливо в посока на унищожението? Мисля, че човек има право да очаква това. 

1. За хвърлените в геената Исус казва: “Червеят им не умира и огънят не угасва” (Марк 9:48). Някои смятат, че това означава вечно съзнателно страдание. Но то не предполага това, ако се върнем към образите от Исая 66:24, откъдето е заимствана фразата. Тук мъртвите тела на Божиите врагове са изядени от червеи и са изгорени. Огънят и червеят в тази фигура унищожават мъртвите тела, а не измъчват съзнателни хора. Наричайки огъня неугасим, Библията казва, че огънят не угасва, докато работата не приключи. Традицията тълкува погрешно този стих, когато вижда в него вечно страдание. 

2. В тържествена декларация Исус казва: “Те ще отидат за вечно наказание, а праведните – за вечен живот” (Мат. 25:46). Признавам, че тълкуването на ада като вечно съзнателно мъчение може да бъде открито в този стих, ако някой пожелае, особено ако прилагателното “съзнателно” бъде вмъкнато в израза “вечно наказание” (както е обичайно). Но има съображения, които подреждат значението в съответствие с по-голямата част от доказателствата. В този текст Исус не определя естеството нито на вечния живот, нито на вечната смърт. Той казва, че ще има две съдби, и спира дотам. Тази перспектива ни дава свободата да тълкуваме изречението за ада или като вечно съзнателно мъчение (вечно наказание), или като необратимо унищожение. Текстът позволява и двете тълкувания, защото учи само за окончателността на съда, а не за точното му естество. Мат. 25:46 не е доказателствен текст за вечното съзнателно наказание. 

3. Какво ще кажете за текста в известната притча за шестимата братя (Лука 16:23-24), в която Исус описва един богаташ, който страда в адски мъки? Със сигурност фигурата е там сред много съвременни еврейски образи и фолклор. В една класическа притча за обръщане на съдбата, беднякът (Лазар) е отнесен от ангелите в лоното на Авраам (ст. 22). Но, освен ако в скута на патриарха няма много място, детайлът изглежда по-скоро образен (метафоричен), отколкото буквално описание за бъдещия живот. Освен това разказът се отнася за хадес (междинното състояние между смъртта и възкресението), а не за геената (окончателния край на нечестивите), и не е строго свързан с нашата тема. Въпреки това пасажът редовно и несправедливо се използва в традиционалистката литература, за да се опише адът, а не междинното състояние. Факт е, че от него не можем да заключим какъв ще бъде окончателният край на нечестивите, освен по въпроса за литературния му жанр. 

4. Един по-обещаващ текст, доказващ традиционния възглед, е Откровение 14:9-11, в който се говори, че онези, които са се поклонили на звяра и са приели неговия белег, ще бъдат “измъчвани с горяща сяра в присъствието на светите ангели и на Агнето”. 

В него се казва още: “Димът от мъчението им се издига до вечни векове. Няма покой нито денем, нито нощем за онези, които се покланят на звяра…”. 

Според мен този текст е най-близо до потвърждаване на традиционното мнение. Би било иронично, ако въпросът се сведе до тълкуването на един единствен стих от Откровение, като се има предвид неговата уникалност като литературно произведение. Но това може да стане, защото традиционалистите, лишени от своите некачествени доказателствени текстове в други книги на Библията, винаги ще прибягват до този пасаж, макар че с оглед на трудния жанр на Откровение това не ги поставя в много силна позиция. Във връзка с Откровение 14:11 можем да отбележим, че макар димът да се издига вечно, текстът не казва, че нечестивите ще бъдат измъчвани вечно. В него се казва, че те нямат облекчение от страданията си, докато те продължават, но не се казва колко дълго продължават. Като такъв той би могъл да отговаря на ада като унищожение или на традиционното схващане. Преди забравата може да има период на страдание, но не безкрайно. Освен че не проповядва традиционния възглед, текстът не описва и края на историята, който е наречен втора смърт – образ, който до голяма степен съвпада с унищожението (Откр. 20:14). 

Според мен основната идея на Йоан в цялото Откровение е, че всичко, което се е разбунтувало срещу Бога, ще бъде победено и ще приключи. 

Г. Б. Кърд улавя този момент: 

“Йоан вярва, че ако в края на краищата има хора, които останат неподвластни на Божията благодат и любов, те ще бъдат хвърлени заедно със смъртта и Хадес в огненото езеро, което е втората смърт, т.е. изчезване и пълно забравяне.”

В заключение твърдя, че възраженията срещу традиционния възглед за естеството на ада са огромни и че положителната основа за разбирането на ада като унищожение е по-силна от тази на традиционния възглед. Библейската екзегеза, богословските разсъждения и практическите реалности подкрепят категорично възгледа за ада като унищожение. 

Коментар върху богословския метод 

Богословският метод е важен фактор, който се проявява винаги, когато обсъждаме някаква тема в богословието. За да бъдат разсъжденията ни задълбочени, трябва да доловим някои от тези динамики. Тъй като има четири основни източника, на които редовно се позоваваме – Писанието, Традицията, Разумът и Опитът, нека направим проверка чрез тях и да видим какво се случва в този дебат.

Писанието 

Що се отнася до Библията като източник, има два елемента, които трябва да се наблюдават във връзка с нейния авторитет и тълкуване. Първо, що се отнася до нейния авторитет, защитниците на традиционния възглед за естеството на ада често твърдят следното: 

“Ние не харесваме това учение за вечните мъки, но трябва да го приемем, защото Библията го учи. Не показва ли това колко високо ценим библейския авторитет?”

Те твърдят, че вярата във вечното съзнателно мъчение е доказателство за вяра в библейския авторитет, а оспорването му е доказателство за отричане на Библията. Въпреки че това може да е вярно в случая с религиозните либерали, читателят вече знае, че в настоящия случай то е без значение. Аз споделям уважението към авторитета на Библията с традиционалистите и само оспорвам тяхното тълкуване на авторитетната Библия. Това е въпрос на библейска херменевтика, а не на библейски авторитет. Във връзка с библейското тълкуване ключов въпрос е как да се тълкуват есхатологичните текстове. Впечатлението ми е, че традиционалистите избирателно тълкуват и прекалено много буквализират библейските символи на бъдещето. Казвам “избирателно”, защото повечето от тях не възприемат библейския език на унищожението! Прекаленото буквализиране е неразумно, защото есхатологията е област от библейското учение (подобно на сътворението), в която това, което знаем чрез конкретна фактическа информация, е ограничено. 

Библията е резервирана по отношение на даването на подробна информация за естеството на рая или ада; затова се изисква смирение в тълкуването. Изказванията на Исус за ада, например, са насочени по-скоро към съвестта, отколкото към интелектуалното любопитство. Подробности като времето (Марк 13:32), обстоятелствата (Деяния 1:6-7) и естеството (1 Йоан 3:1) на бъдещите събития не са ни дадени. Впечатлението ми е, че традиционният възглед за ада извлича подробности от малък брой текстове, за да подкрепи теория, която Библията не поддържа. 

Традиция 

Традицията играе важна роля в определянето на мисленето на хората за ада, затова ще отделя повече място на този фактор. Въпреки че библейската подкрепа за ада като вечно съзнателно страдание е слаба, а възраженията срещу нея са силни, традицията е силен аргумент в полза на традиционния възглед. Не се чувствам никак комфортно да противореча на такива светии като Анселм и Жан Калвин. 

Съгласен съм, че традицията е ценен източник за богословието, макар че от време на време се нуждае от коригиране. Ключовият въпрос тук е дали тя се нуждае от корекция в този детайл от есхатологията. Евангелистите очевидно не са принципно против промяната на традициите, защото са го правили редовно. Например мнозина от нас отхвърлят кръщението на бебета, двойното предопределение и сакраментализма на месата, които са древни католически традиции. Така че евангелистите не са в състояние да се противопоставят на оспорването на стария възглед за естеството на ада само защото е стара традиция. 

Мисля, че трябва да търсим други пътища, за да обясним евангелската упоритост по отношение на тази особеност на традицията. В този момент нека спомена една такава причина: Те се страхуват, че една промяна в тази област би означавала, че стават либерални. Много от тях са решили, че вярата във вечните съзнателни мъки е определяща характеристика на евангелската вяра. На конференция през 1989 г., организирана с цел да се обсъди какво означава да бъдеш евангелист, сериозно се обсъждаше дали човек като Джон Стот или Филип Хюз, които смятат, че адът е анихилация, трябва да се смятат за евангелисти. Те могат да бъдат приети, когато кръщават бебета, но може би не и когато се застъпват за преразглеждане на традицията относно естеството на ада. Гласуването за тяхното изключване се провали. Очевидно е, че много хора се борят с легитимните граници на разнообразието в евангелизма.

Тук има една главоблъсканица. Защо евангелистите, които свободно променят старите традиции в името на Библията, отказват толкова категорично да обмислят традиционната доктрина за естеството на ада. Защо настояват да се придържат към старата позиция, както е посочено тук: 

“Следователно, отвъд възможността за съмнение, Църквата изрично учи за вечността на адските мъки като истина на вярата, която никой не може да отрече или да постави под съмнение без явна ерес”. 

Трябва да погледнем и към останалите фактори на богословския метод, различни от Писанието или традицията, за да достигнем до правилните изводи. 

Преди да продължа, нека защитя възможността за промяна в традиционното учение за естество на ада. Всички доктрини претърпяват известно развитие във времето – въпроси като христологията и сотериологията се възприемат в различни периоди от църковната история и получават специален отпечатък от интелектуалните и социалните условия, съществуващи по онова време. Различни фактори в обществото и мисълта оказват влияние върху начина, по който въпросите се тълкуват. Всички доктринални формулировки отразяват до известна степен историческите и културните условия и имат историческо качество.

Есхатологията не е изключение от този принцип, а по-скоро пример за него, тъй като е преминала през толкова много промени през годините. Помислете за промяната в очакването на ранната Църква за близостта на второто пришествие на Христос до забавеното очакване на по-късните православни богослови по отношение на него; от хилядолетната вяра в първите векове до вярата на Августин, който вижда Божието управление в света над и отвъд историята; от поставянето на последния съд в края на историята до очакването му в момента на смъртта; от акцента върху славно възкръсналото тяло до акцента върху естествено безсмъртната душа и т.н. Есхатологията е доктрина, при която тълкувателите трябва да внимават да не се доверяват безкритично на казаното от традицията, тъй като тя е претърпяла няколко големи промени и не говори с един глас.

Във връзка с евангелския контекст осъзнавам, че тълкувайки ада като унищожение, приемам възгледа на малцинството сред евангелистите и се излагам на риск сред тях. Въпреки че същите тези хора допускат съществуването на десетки различия помежду си и сами са направили много промени в древните традиции, по някакъв начин да предложиш тази промяна все още е забранено. Човек може да очаква да му кажат, че само еретици или почти еретици биха си помислили да отричат учението за вечното съзнателно наказание и да защитават унищожението. Изглежда, че е открит нов критерий за истина, който гласи, че ако либералите поддържат някакъв възглед, то този възглед трябва да е погрешен. Очевидно едно твърдение за истина може да бъде решено от неговите асоциации и не е необходимо да бъде проверявано чрез публични критерии в открит дебат. Подобен аргумент, макар и безполезен в интелигентна дискусия, може да бъде ефективен при невежите, които се подвеждат по подобна реторика. Така, когато известен евангелист като Джон У. Уенъм¹¹ се окаже склонен да приеме ада като унищожение, това се отдава на либерални влияния в издателството му (Inter Varsity Press) и на слаби изследвания от негова страна, за да мисли така. Същото се случи и с мен, когато Christianity Today публикува възгледа ми за ада като унищожение (20 март 1987 г.); Ейдриън Роджърс,тогава президент на Южната баптистка конвенция, се позова на него, за да докаже, че моето богословие става либерално.

Въпреки тези тактики на тормоз, мнението на евангелистите се променя и утвърждава. Публичното приемане на анихилизма от Джон Р. У. Стот със сигурност ще насърчи тази тенденция. По ирония на съдбата това създава известна акредитация по асоциация, противодействайки на същите тактики, използвани срещу него. Стана почти невъзможно да се твърди, че само еретици и почти еретици заемат тази позиция, макар че съм сигурен, че някои ще отхвърлят ортодоксалността на Стот точно на това основание. Самият Стот изразява безпокойство да не би да стане източник на разделение в общността, в която той е известен лидер. 

Той пише:

Колебая се дали да напиша тези неща, отчасти защото много уважавам дългогодишната традиция, която претендира за истинско тълкуване на Писанието, и не я отхвърлям с лека ръка, и отчасти защото единството на световната евангелска общност винаги е означавало много за мен. Но въпросът е твърде важен, за да бъде потулен, и аз съм благодарен на вас (Дейвид Едуардс), че ме предизвикахте да заявя сегашното си мнение. Не съм догматик по отношение на позицията, до която съм стигнал. Поддържам я предпазливо. Но пледирам за откровен диалог между евангелистите въз основа на Писанието. Вярвам също, че окончателното унищожение на нечестивите трябва да се приеме поне като легитимна, библейски обоснована алтернатива на тяхното вечно съзнателно мъчение.

Той с право изпитва безпокойство по този въпрос, защото предлага да се промени това, което ортодоксалността твърди за естеството на ада. Някои настояват, че това е основно учение, което Стот е трябвало да защитава срещу Едуардс. 

Те ще се съгласят с Уилям Шед, който пише: 

“Общоприетото мнение в древната църква е, че бъдещото наказание на непокаяните нечестивци е безкрайно. Догматически това е било част от вярата на Църквата, толкова, колкото и вярата в Троицата.”

Докато евангелистите се придържат към този възглед, хората, предлагащи промяна, ще трябва да бъдат разглеждани като еретици. 

В заключение важно е да се роформира темата за ада в традицията. Вместо да настояваме възгледът за ада като вечно съзнателно мъчение да остане определяща характеристика на ортодоксалната доктрина. Ние трябва да отхвърлим тази идея. Всъщност целият набор от вярвания, свързани с ада, включително безкрайните мъчения, двойното предопределение и удоволствието, което светиите изпитват от болките на прокълнатите, не носи абсолютно никаква полза за ортодоксалното богословие. Този набор от мрачни идеи трябва да бъде изхвърлен в името на достоверното учение. Защо здравата доктрина трябва да носи такова бреме? Ако изчистим действията си, може би дори ще е възможно да запазим ада като разбираемо убеждение. 

Разумът

Разумът е ценен източник и за богословието. Всеки човек използва разума си, когато преценява значението на текстовете от Писанието, когато изгражда доктрини и се стреми да ги разбира. 

Както казва Анселм: “Вярата се стреми към разбиране”. 

Разумът навлиза в богословието и от двете страни на дебата за вечното мъчение и унищожението. И двете страни се опитват да представят позицията си за ада като последователна в светлината на Божията природа като справедлива и добра. Видяхме това, когато разгледахме въпросите около областите на морала, справедливостта и метафизиката. И от двете страни разсъжденията действат по служебен начин, като играят роля при решаването на доктринални въпроси. Макар да е вярно, че традиционалистите се позовават по-често на мистерията, отколкото анихилационистите, може би за да се измъкнат от болезнената кукичка на някои от възраженията, традиционният възглед може да бъде интелигентно защитен, а аз оставям на читателя да реши кой възглед е най-разумен. 

Опит и култура 

Опитът и културата са четвъртият фактор, който влияе върху богословската преценка, както се вижда и от двете страни на този дебат. В дискусията влизат много културни и ситуационни фактори. Възможно е дори да сме на пътя на най-важния фактор. 

Могат да се разграничат поне три такива влияния на традиционната страна от опита и културата. 

Първо, това е елинистическата вяра в безсмъртието на душата. Както казва Суинбърн: “Подозирам, че един от факторите, които са повлияли на отците и схоластиците да утвърдят вечното сетивно наказание, е била вярата им в естественото безсмъртие на душата”. Ето едно светско убеждение, което оказва влияние върху богословието. 

Второ, обичайно е адът да се използва като морално възпиращо средство. Богословът Пюси използвал вярата като камшик, за да държи хората в подчинение, и той не е бил единствен в това отношение. Ортодоксалните често се страхуват какво ще се случи в обществото, ако вярата във вечните мъки намалее. Дали хората няма да се държат без морални задръжки и обществото да се превърне в анархия? Поради тази причина Уилям Шед не смята, че има по-важно учение от ада, като се има предвид увеличаването на богатството и греховните излишества, които той вижда да растат в западния свят. Следователно причината да я защитава включва силно контекстуален фактор. 

Трето, Джонатан Едуардс използва ада, за да плаши хората с вяра, а и той не е единствен в това отношение. Чувал съм хора, които се противопоставят на ада като унищожение с мотива, че той не е достатъчно плашещ и би оставил нечестивите да се измъкнат твърде лесно. Вечното съзнателно наказание е огромна тояга, от която някои хора не искат да се откажат. То винаги е било използвано, за да се насърчи спешността на мисиите, и най-силното възражение срещу всяко преразглеждане може да дойде от мисионерските агенции.

Тези три точки са силни и ме карат да се запитам дали истинската сила на традиционния възглед за ада не се крие по-скоро в опита и културата, отколкото в Писанието, традицията или разума. Ако това е така, иронията би била, че традиционалистите действат в случая с ада от една по същество либерална методология, която използва предимно контекстуални фактори по отношение на доктрината.

Но може би и анихилационистите са в същото положение, когато факторът “опит-култура” доминира и в техния възглед? Съществуват някои доказателства за това. Читателят ще открие например силна емоция в моето отхвърляне на традиционния възглед. Очевидно е, че отхвърлям традиционния възглед за ада отчасти поради чувство на морално и богословско отвращение от него. Идеята, че едно съзнателно същество трябва да бъде подложено на физически и психически мъчения в продължение на безкрайно време, е дълбоко обезпокоителна, а мисълта, че това му е причинено по божия заповед, оскърбява убеждението ми за Божията любов. Вероятно това е основната причина, поради която хората изобщо поставят традицията под въпрос толкова яростно. Те не са впечатлени преди всичко от липсата на добра библейска основа (това идва по-късно), а са ужасени от ужасните ѝ морални последици. Този процес показва, че наред с Писанието те се опират на морални интуиции в богословските си размишления, точно както правят техните опоненти в своите. И двете страни очевидно черпят от ресурсите на субективността и релевантността, макар че по моя преценка традиционалистите са по-засегнати от нея, отколкото анихилационистите. 

Заключение 

Стигам до заключението, че традиционното убеждение, че Бог кара нечестивите да страдат в безкрайни съзнателни мъки в ада, е небиблейско, подхранва се от елинистичен възглед за човешката природа, вреди на Божия характер, защитава се по същество на прагматични основания и се отхвърля от все повече съвременни учени, вярващи в Библията. Вярвам, че може да се направи по-добра обосновка за разбирането на природата на ада като унищожение – по-добра от библейска, антропологична, морална, съдебна и метафизична гледна точка. 

Но, какъвто и да се окаже адът, той е много мрачна перспектива. Макар че анихилационизмът прави ада по-малко мъчителна камера, той не намалява неговата изключителна сериозност. В края на краищата, да бъдеш отхвърлен от Бога, да пропуснеш целта, за която си бил създаден, да преминеш в забрава, докато другите влизат в блаженство, да влезеш в небитието – това ще означава плач и скърцане със зъби. Адът е ужасяваща възможност, възможността да използваме свободата си, за да изгубим Бога и да унищожим себе си. Разбира се, ние не знаем кой и колко ще бъде прокълнат, защото не знаем кой накрая ще каже “НЕ” на Бога. Това, което знаем, е, че грешниците могат окончателно да отхвърлят спасението, че абсолютната загуба е нещо, с което трябва да се съобразяваме. Не мисля, че е необходимо да се знае повече за ада от това. 

В настоящата ситуация, предвид трудностите, които съпътстват традиционния възглед за естеството на ада, смятам, че е възможно промяната на възгледа ни да бъде мъдра стъпка. Вместо да застраши доктрината за ада, тя всъщност може да я запази. Истинският избор е между универсализъм и анихилационизъм, като от тези два варианта анихилационизмът със сигурност е по-библейският, защото запазва реализма на това, че някои хора най-накрая казват “НЕ” на Бога, без да превръща понятието за ада в чудовище. 

———————————————————————————————————————————

Бележки към статията

1. Екзегеза (от старогръцки: ἐξήγησις, „извеждам“) е критическо обяснение или интерпретация на текст, обикновено с религиозен характер[1]. Според Православен речник това е дял от богословието, тълкуване на Свещеното Писание, а екзегет е тълкувател на съдържанието на библейските книги. Традиционно понятието се използва главно по отношение на Библията, но в наши дни за тази цел се използва термина „библейска екзегеза“ в отличие от по-широкото значение. Екзегезата обхваща широк кръг критически дисциплини – текстологията включва изследванията на историята и произхода на текстовете, но към екзегезата се отнасят също историческата и културна среда на автора, текста и очакваната публика. Други анализи са класификацията на литературните жанрове, представени в текста, и анализа на граматичните и синтактични особености на самия текст.

2. Християнските универсалисти не са съгласни дали съществува или не адът. Те обаче са съгласни, че ако то съществува, наказанието там е коригиращо и не продължава вечно.

3. Едуард Гордън Селуин (6 юли 1885 – 11 юни 1959) е английски англикански свещеник и теолог, който служи като надзирател на колежа Радли от 1913 до 1919 г.; Ректор на Ред Хил, близо до Хавант . Той беше декан на Уинчестър от 1931 до 1958 г. Пише проповеди и други книги и беше редактор на либералното англо-католическо списание Theology 

4. Апокалипсис на Петър , наричан също Откровение на Петър , pseudepigraphal (noncanonical и недостоверна) християнски писане, датиращ от първата половина на 2 век рекламата . Неизвестният автор, който твърди, че е апостол Петър, разчита на каноничните евангелия и на Откровение на Йоан, за да изгради разговор между себе си и Исус относно събития в края на света. За разлика от Откровение към Йоан обаче, Апокалипсисът на Петърспира се на вечни награди и наказания. Очевидно графичният разказ за мъченията, които трябва да носят грешните хора, е заимстван от орфическите и питагорейските религиозни текстове, като по този начин въвежда езическите идеи за рая и ада в християнската литература.

5. Жак Маритен:  1882 – 1973 е френски католически философ. Възпитан като протестант, той е агностик, преди да приеме католицизма през 1906 г. Автор на повече от 60 книги, той спомага за възраждането на Тома Аквински за съвремието и оказва влияние при разработването и съставянето на Всеобщата декларация за правата на човека. Интересите и трудовете на Маритен обхващат много аспекти на философията, включително естетиката, политическата теория, философията на науката, метафизиката, природата на образованието, литургиката и еклисиологията.

6. Антони Гарард Нютън Флю: (1923 – 2010) е английски философ . Принадлежащ към аналитичните и доказателствените школи на мисълта, Флю е най-забележим с работата си, свързана с философията на религията . По време на кариерата си преподава в университетите в Оксфорд , Абърдийн , Кийл и Рединг и в Йоркския университет в Торонто. През по-голямата част от кариерата си Флю беше известен като силен защитник на атеизма , твърдейки, че човек трябва да предполага атеизъм, докато не се появят доказателства, предполагащи Бог. Той също така разкритикува идеята за живота след смъртта, на свободната воля на защитата на проблема за злото, и смислеността на концепцията за Бога. През 2003 г. той е един от подписалите Хуманистичния манифест III. Въпреки това, през 2004 г. той променя позицията си и заявява, че сега вярва в съществуването на Интелигентен Създател на Вселената, шокирайки колеги и колеги атеисти. ^[За да се изясни допълнително личната си представа за Бог, Флю открито направи вярност към деизъм, по-специално вярата в аристотеловата идея за Бог, и отхвърли многократно хипотетичен обръщане към християнство, ислям или друга религия. Той заяви, че спазвайки ангажимента си през целия живот да отиде там, където водят доказателствата, сега вярва в съществуването на Бог. През 2007 г. книга, очертаваща причините за промяната на позицията си, Има Бог: как най-известният атеист в света промени мнението си, беше написана от Флю в сътрудничество с Рой Ейбрахам Варгезе. Книгата е обект на спорове след статия в списание The New York Times Magazine, в която се твърди, че интелектът на Флю е намалял поради старостта и че книгата е основно дело на Варгезе; Самият Флю изрично отрече това, заявявайки, че книгата представя неговите възгледи; въпреки че той призна, че поради възрастта си Варгезе е свършил по-голямата част от действителната работа по написването на книгата.

7. Теодицеята: от гръцки theos = θεός = бог + díke δίκη = справедливост е класически теологичен проблем за онези религии, които изхождат от съществуването на един всемогъщ, безкрайно добър и всезнаещ (безкрайно мъдър) Бог. Въпросът гласи: Как съществуването на един такъв Бог да се съвмести със съществуването на зло в света. 

8. Чарлз Ходж (1797 – 1878) е презвитериански теолог и директор на Принстънската теологична семинария между 1851 и 1878 г. Той беше водещ представител на Принстънската теология , ортодоксална калвинистка богословска традиция в Америка през 19 век.  Много от идеите му са възприети през 20-ти век от фундаменталисти и евангелисти.

9. Бенджамин Брекинридж Уорфийлд (1851 – 1921) е професор по теология в Принстънската семинария от 1887 до 1921 г. Той служи като последен директор на Принстънската теологическа семинария от 1886 до 1902 г. Някои консервативни презвитериани го смятат за последния от големите теолози в Принстън преди разцеплението през 1929 г., което формира Уестминстърската теологична семинария и Ортодоксалната Презвитерианска Църква.

10. Анселм Кентърбърийски е средновековен философ, теолог, бенедиктински монах и архиепископ на Кентърбъри от 1093 до 1109 г. Наричан е основател на схоластиката и е известен като създател на онтологическото доказателство за съществуването на Бога. През 1720 г. Анселм е признат за доктор на църквата от папа Климент XI. Той е един от най-изтъкнатите богослови на западното християнство през Средновековието.

11. Джон Уилям Уенъм (1913 – 1996) е англикански библеист, посветил професионалния си живот на академична и пасторална работа. Двама от четиримата му сина, Гордън Уенъм и Дейвид Уенъм, също са известни, теолози.

АВТОР: КЛАРК Х. ПИНОК
Пинок учи в програмата по древни близкоизточни изследвания в Университета в Торонто и през 1960 г. се дипломира. Тъй като е много изявен получава стипендия “Удроу Уилсън” в Харвард, така и стипендия “Британска общност” в Англия. Пинок решава да замине за Англия, за да учи при Ф. Ф. Брус в Манчестърския университет. Дисертацията му за докторска степен е “Учението за Светия Дух в служението на св. апостол Павел”. Няколко години по-късно, през 1965 г., той се присъединява към преподавателския състав на Баптистката богословска семинария в Ню Орлиънс. От 1969 г. до 1974 г. Пинок преподава в Trinity Evangelical Divinity School, Диърфийлд, Илинойс, а от 1974 г. до 1977 г. – в Regent College във Ванкувър. От 1977 г. до пенсионирането си през 2002 г. преподава в Богословския колеж Макмастър.

Пинок е роден в Торонто, Онтарио, Канада, на 3 февруари 1937 г. Израства в либерална баптистка общност. Пинок веднъж разказва, че като дете не е имал голям интерес към църквата. Въпреки че е възпитан в либералното християнство, по-късно той става част от широката евангелска традиция и изследва реформаторските, арминианските и петдесятните течения на мисълта.

Макар че Пинок вероятно е най-известен като привърженик на отворения теизъм, той има принос и в много други области на богословието. Например най-задълбоченият труд по систематично богословие на Пиннок може би е книгата му “Пламъкът на любовта”, която е носител на наградата за книга на Christianity Today за 1997 г. В нея той изследва различни аспекти на богословието от гледна точка на Светия Дух. В тази книга той разглежда въпроси, свързани с Троицата, Христос, църквата, единението с Бога и откровението. Неговото богословие е съсредоточено около Троицата и е едновременно сакраментално и харизматично. Той се опира на влияния от протестантството, петдесятничеството, римокатолицизма и източното православие.

В книгата си “Широтата на Божията милост” Пинок изследва идеята за съдбата на неевангелизираните. Той твърди, че плурализмът е основен проблем в съвременното богословие, както и че строгият ексклузивизъм също е такъв. Той се спира на позицията, известна като инклузивизъм. Според него е погрешно да се твърди, че общото откровение може само да осъжда, тъй като Бог е Господар и на общото, и на специалното откровение. Той утвърждаваше, че спасението е единствено чрез Христос, но беше отворен към идеята, че хората могат да откликнат на светлината, която имат. Той се опитваше да подкрепи това от гледна точка на Писанието, като посочваше примери като Мелхиседек. Той също така оставя отворена възможността за посмъртно обръщане.

В книгата “Most Moved Mover” той най-обстойно обяснява своята отворена теистична перспектива. Книгата му “Проследяване на лабиринта” се занимаваше със ситуацията в съвременното богословие и се опитваше да намери път напред, а “Принципът на Писанието”, написана в съавторство с Бари Калън, изследваше един евангелски възглед за Писанието. Бари Калън е автор и на биографията на Пинок, озаглавена “Пътуване към обновлението”.

Кларк Пинок пише статии по няколко други въпроса, включително по анихилационисткия възглед за ада. В тях той посочва проблемите с традиционния възглед и продължава да показва как един анихилационистки възглед може да бъде напълно обоснован в Писанието. Той обвинява традиционния възглед в грубо изопачаване на Божия характер и в това, че се основава на небиблейски предпоставки. Той твърдеше, че тъй като душите не са вечни по своята същност (възгледът, че душите са вечни сами по себе си, идва от Платон, а не от Павел), не е трудно да се разберат образи като “поглъщащ огън” като “поглъщащ” и “вечно унищожение” в смисъл на “вечно унищожени”. Той отбеляза, че това все пак е много сериозен въпрос, за да може човек да пропусне всичко, за което е предназначен.

След смъртта на Пинок Christianity Today пише за него, че “той се славел с това, че изучавал внимателно, мислел прецизно, аргументирал се решително и с готовност променял позициите си, ако откриел по-ползотворен път на разбиране”.

Негово изказване:

“Така че не се извинявам за това, че признавам, че съм на поклонническо пътуване в богословието, като че ли това само по себе си е някаква слабост на интелекта или характера. Усещането за пътя към истината е естеството на богословската работа, дори и с помощта на Писанието, традицията и общността. …. Следователно поклонничеството, далеч от това да е нещо необичайно или леко непочтено, е това, което бихме очаквали да изпитат богословите, които правилно осъзнават своите ограничения.”