След обръщението си Августин поставя ударението върху благодатта и силата на Бога при спасението. Той мисли, че Божието действие при неговото собствено новорождение е толкова силно, че той не би могъл да устои по никакъв начин. Той не избира Бог; Бог избира него. Той смята, че това негово впечатление се потвърждава от учението на апостол Павел в пасажи като Римляни 9-11. В Изповеди Той хвали и благодари на Бога за това, че суверенно го променя и затова Августин отдава цялата слава на Бога, като същевременно признава собствената си безпомощност да направи каквото и да е добро. Той пише: “Цялата ми надежда е в Твоята извънредно голяма милост. Дай ни това, което заповядваш и заповядай това, което искаш. Ти заповядваш въздържание от нас и никой не би могъл да живее живот на въздържание, ако Бог не му го даде – дори това е въпрос на мъдрост, да знаем чий подарък е това”.
Когато британският монах, Пелагий, пристига в Рим около 405 г., той забелязва, че много християни живеят морално неприличен живот, а много други изглеждат неразтревожени за нарастващото безразличие към моралната чистота и покорство в църквата. Той започва да разпитва за възможните причини за това, и когато чува или прочита цитираната по-горе молитва на Августин, той е ужасен и веднага убеден, че това е основната причина за проблема. Ако християните са убедени, че не биха могли да се въздържат от неморалност, освен ако Бог не им даде този дар, то тогава не би трябвало да учудва никого, ако те практикуват невъздържание. Това е аргументът на Пелагий. Той пише книга, За естеството, която осъжда възгледа на Августин и твърди, че хората не само могат да живеят безгрешен живот чрез своите “естествени способности” но и са отговорни да го правят. Това е катализаторът, който започва великото противоречие за първородния грях, свободната воля и благодатта, които поглъщат Западната църква в продължение на векове.
Пелагий и пелагианската ерес
Пелагий е роден някъде във Великобритания през 350 г. Подобно на много еретици в ранното християнство, животът му е обгърнат в мистерия и много от неговите писания са известни само чрез цитати в книгите, които му се противопоставят или го осъждат. Той пристига в Рим някъде около 405 г. и пътува до Северна Африка, където е можел да се срещне с Августин, но такава среща не се състои. След това той отива в Палестина и написва две книги за греха, свободната воля и благодатта: За естеството и За свободната воля. Неговите възгледи биват яростно атакувани от Августин и приятеля му, Джером, преводач и коментатор на Библията, който живее във Витлеем. Пелагий бива оправдан от обвинението в ерес, от Синода на епископите в Диосполис, в Палестина, през 415 г., но осъден като еретик от епископа на Рим, през 417 г. и 418 г., както и от Съвета на Ефес през 431 г. Годината на смъртта му не е известна, но е вероятно да е малко след 423 г. Неговото осъждане от страна на Съвета на Ефес е вероятно посмъртно.
Един съвременен писател нарича Пелагий: “Неохотният еретик”. Пелагий не възнамерява умишлено да проповядва лъжливо евангелие или друго благовестие, различно от това, което е научил във Великобритания. Всъщност той никога не отрича която и да е доктрина или догма на християнската вяра, поне не такива, които вече са били обявени за ортодоксални. Той е най-вече християнски моралист, насърчаващ силните морални възгледи и поведение в църквите. Той се противопоставя на някои общоприети за неговото време вярвания и практики. Той приема кръщаването на деца, но отрича ефикасността му за отмиване на наследствената вина. Той напълно отхвърля идеята за първородния грях. И със сигурност не е само той. Повечето от източните християни също отхвърлят идеята за първородна или наследена вина. Той вярва пламенно в свободната воля и в необходимостта от благодат за спасение, но гледа на част от благодатта като естествения арсенал на човека, и на друга част от нея като на Божествено откровение на Божията воля чрез Закона.
Въпреки че мнението му не е било постоянно, изглежда, че Пелагий смята, че човешките същества могат просто изберат да се покоряват на Бога през цялото време и никога своеволно да не грешат. Той размишлява по следния начин: Ако грехът, в контекста на вина, която осъжда, е неизбежен, тогава как можем да носим отговорност за греха? И защо просто да не се отпуснем и да не грешим през цялото време, след като греха е неизбежен? И ако всяко добро, което можем да извършим, е винаги дар от Бога, защо обвиняваме хората, ако те съгрешават, докато чакат дара на добротата да пристигне?
Противниците на Пелагий, начело с Августин, го обвиняват в три ереси. Първо, те твърдят, че той отрича първородния грях. Второ, според тях той отрича, че Божията благодат е от съществено значение за спасението. Трето, те казват, че той проповядва постигане на безгрешно съвършенство чрез свободната воля и без благодат. Със сигурност има нещо вярно и в трите обвинения, доколкото бихме могли да кажем.
От друга страна, въпросът не е толкова прост, колкото изглежда. Когато Пелагий отрича първородния грях, той отрича възгледа на Августин за първородния грях, а не възгледа за първородния грях, който често се среща в Източните църкви. Затова той намира някакво приемане и убежище на Изток. И така, какво точно поучава Пелагий? Важно е да установим това, доколкото е възможно, за да разберем и теологията за греха и спасението, на Августин, която до голяма степен е оформена по време на споровете с Пелагий.
Без съмнение Пелагий отрича първородния грях като наследена вина. Той не вярва, че бебетата се раждат отговорни пред Бога, за греха на прародителят им, Адам. В книгата си За свободната воля, той пише, че “злото не се ражда с нас”. Той вярва, че всички се раждаме в свят, който е повреден от греха и всички сме склонни да грешим, поради лошите примери на нашите родители и връстници. Това може да бъде наречен “инкубаторският модел” за първородния грях, в контраст на биологичните и правни модели на Августин. Ако грешим, то е, защото избераме умишлено и съзнателно да грешим, а това е винаги въпрос на свободната воля, ако след това ще бъде държани в отговорност за това. Пелагий отива толкова далеч, че отрича неизбежността на греха. Ако всеки прави грях, това е просто защото те свободно и съзнателно са избрали да повторят това, което Адам направи. Няма вродена склонност или предразположение към греха. Има само грешни примери, които примамват хората да грешат. Метафорично казано, за Пелагий грехът е социална болест, а не генетична такава.
Що се отнася до необходимостта от Божията благодат, Пелагий се изразява двусмислено. Той потвърждава нуждата на всеки от Божията помощ, за да върши добро, но като че ли смята, че даването на закона и съвестта е достатъчна помощ. Той пише: “Бог ни помага чрез поучението и откровението, като отваря очите на сърцето ни, посочвайки бъдещето, така че да не бъдем погълнати от настоящето, разкривайки ни примките на дявола, просветлявайки ни с неизказния дар на небесната благодат”. С други думи, благодатта на Божието Слово и собствената ни съвест е всичко, от което имаме нужда. Всеки новороден християнин може просто да избере да следва Божията воля през цялото време и никога да не се нуждае от допълнителна специална благодат от Бог, за да живее безгрешен живот. Пелагий не твърди това за нехристияните. Той държи на необходимостта от кръщение за установяване на взаимоотношение с Бога. Определено има известна непоследователност в неговата теология в този момент.
Ясно е, че Пелагий твърди, че един християнин може да бъде без грях, ако той или тя пожелае. Кръстеното новородено може и трябва да живее, без да се налага да се моли на Бога за прошка. Прошката е достъпна, ако човек се препъне и попадне в грях (несъзнателно или дори умишлено), но Пелагий счита това за ненужно, ако човек живее правилно, чрез свободната си воля и според светлината, дадена ни в Божието Слово и в съвестта ни. Но, когато бива предизвикан от епископите на Синода в Диосполис, през 415 г., Пелагий казва, че потенциалът на човек да живее безгрешно, е теоретична, а не действителна възможност. Той заявява, че подобно съвършено послушание е възможно постижение за всеки, но в същото време казва, че освен Христос, не вярва някой да го е постигал:
Наистина казах, че човек може да бъде безгрешен и да пази заповедите на Бог, ако желае; тази способност му е дадена от Бога. Но, не съм казвал, че мога да открия такъв човек в действителност, който никога да не е съгрешавал, от ранно детство до старост. Казах само, че когато човек се покяе и новороди, той може да живее без грях, чрез силата на собствените си усилия и чрез Божията благодат.
И в трите случая на обвинения в ерес, повдигнати срещу него, е трудно да се установи в какво точно вярва Пелагий. Не е толкова трудно да се установи онова, което той отрича. Той отрича наследената вина и неизбежността на греха. Той отрича абсолютната необходимост от свръхестествената подпомагаща благодат, за покорство спрямо Божия закон и утвърждава силата на свободната воля. Той отрича, че съвършено послушание към Божия закон е абсолютно невъзможно за падналите хора. Но, в същото Пелагий твърди, че тези негови възгледи са само теоретични и че никой освен Самият Исус Христос никога действително не е живял живот на зрялост, в пълно съответствие с Божията воля и закон. С други думи, той може да претендира, че безгрешното съвършенство без специално подпомагане от Божията благодат е просто теоретична възможност, иначе не би било справедливо Бог да го изисква от нас и да държи хората си отговорни за това, че не са го постигнали. Известният съвременен немски философ Имануел Кант перифразира основната нагласа на Пелагий, в своя афоризъм “Думата трябва предполага, че е възможно”.
Отговорът на Августин към Пелагий
В отговор на предполагаемите учения на Пелагий, за греха, свободната воля и благодатта, Августин разработва своя собствена силна теология за човешката поквара и Божият суверенитет и благодат. Неговите основни анти-пелагиански творби включват За Духа и буквата (412), За естеството и благодатта (415), За благодатта на Христос и първичния грях (418), За благодатта и свободната воля (427) и За предопределението на светиите (429). Той включва вижданията си и в много други писания, включително: За вярата, надеждата и любовта (421) и главния му труд Божият град, който той приключва малко преди смъртта си през 430 г. Някои от тези книги са написани след осъждането на Пелагий, от Папата (418) и смъртта му скоро след това, и не са насочени толкова към Пелагий, колкото към някои монаси и богослови, които защитават аспекти от Пелагиевото учение срещу собствените монергистични разработки на Августин. С други думи, Августин в крайна сметка се опитва да опровергае не само предполагаемата ерес на Пелагий относно безгрешното съвършенство без подпомагането на благодатта, но и всички форми на синергизъм. До края на живота и кариерата си, Августин позволява единствено собствения си монергизъм като основа за ортодоксалната доктрина за спасението. Дебатът за това продължава не само в следващия век, но и през цялата история на християнското богословие.
Сотериологията на Августин произтича от две основни вярвания: 1). абсолютната и пълна поквареност на човешките същества, след грехопадението, и 2). абсолютната и пълна власт и суверенитет на Бога. Начините, по които Августин тълкува тези доктрини и ги развива идват от дебата му с Пелагий и неговите умерени защитници, наречени полупелагиани.
Според Августин, всички хора по земята (с изключение единствено на Богочовека Исус Христос) са включени в “масата на погибелта” и са напълно виновни и осъдени от Бога, поради първичния грях на Адам. Както пуританите го формулират през XVII век: “В падението на Адам ние всички съгрешихме”. Самият Августин го изразява по-многословно:
След греха му, той (Адам) беше изпратен в изгнание, а чрез греха му, цялото човечество, на което той е коренът, беше покварено в него, и по този начин беше подложено на смъртно наказание. И тъй като всички произлизат от него и от жената, която го въведе в греха, и която беше осъдена заедно с него, всички са потомци на плътската страст, получаващи същото наказание на неподчинение. Всички бяха опетнени от първородния грях и получават крайното и вечно наказание, което ще страдат заедно с падналите ангели.
Освен това, “покварата на нашето естество се предава на нашето потомство толкова дълбоко, че то е напълно покварено, дори когато покварата е отмита от родителите, чрез прощаване на греховете им”. Според Августин, дори бебета, родени от християнски родители, се раждат напълно покварени от греха и падналото естество на Адам.
Противно на Пелагий и повечето теолози от Източните църкви, Августин смята, че всички хора, освен Самият Христос, се раждат не само покварени, така, че грехът е неизбежен, но също така и виновни за греха на Адам и заслужаващи вечно проклятие, освен ако не се кръстят за прощаване на греховете и не продължат в благодатта, чрез вяра и любов. Августин основава своята доктрина за първородния грях като универсална наследена вина, върху един текст от Посланието на Павел към Римляните. Гръцкият текст на Римляни 5:12 казва, че смъртта премина към всички човешки същества “тъй като всички съгрешиха”. Но, Августин не чете гръцки, а използва много лош латински превод на Римляни, който погрешно превежда стиха да казва: in quo omnes peccaverunt, или “в когото (има се предвид Адам) всички съгрешиха”. С други думи, когато Августин чете Римляни 5:12, той вижда, че смъртта преминава във всички човеци, тъй като всички са съгрешили в Адам. Но това не се казва в оригинала. Разбира се, Августин твърди, че цялата пета глава на Римляни и дори цялото послание към Римляните, както и Евангелията, учат, че всички ние, хората, сме родени от Адам и следователно сме наследили вината и покварата си. Защо иначе Исус Христос трябваше да се роди от девица? Августин смята, че причината е понеже вината и покварата на греха се предават на поколенията чрез сексуалната връзка. Затова Христос трябваше да бъде роден по различен от естествения процес, за да може човешкото Му естество да бъде безгрешно.
Доктрината за първородния грях, на Августин, може да се нарече “Семенна идентичност” между човека и прародителя Адам. Новороденото кърмаче и човекът на средна възраст, са покварени и виновни заради връзката си с Адам. Тази връзка може да бъде временно прекъсната чрез кръщението, но тя се установява отново, когато човек съгреши след кръщението си и трябва да бъде разрушена чрез покаяние и тайнството на благодатта. Августин смята, че този процес на трансформиращата ни благодат може да доведе до истински прогрес, така че човек в крайна сметка да се радва на живот на непрекъснато общение с Бога, напълно свободен от осъждането и покварата на първичния грях, но такъв живот би бил изцяло дело на Божията благодат и по никакъв начин не е продукт на човешки усилия или свободна воля. Освен това, дори такъв светец би произвел потомство, което ще се роди виновно, покварено и нуждаещо се от кръщението и благодатта, за да се наслаждава на собственото си общение с Бога.
Поради наследената поквара на греха, Августин твърди, че падналите хора не са свободни да не грешат: “Свободната воля на човека”, пише той срещу Пелагий, “не става за нищо друго, освен, за да може той да греши”. Преди непокорството на Адам, той имаше властта да не греши. Състоянието му след това беше posse non peccare (невъзможно да не греши). След непокорството и заради него, състоянието на Адам и това на цялото му потомство, с изключение на Исус Христос, стана posse non peccare (невъзможно да не греши).
Августин твърди, че две специфични заключения не могат да се извлекат от това. Първо, той отрича, че неговият възглед говори за абсолютната необходимост от греха. Грехът и злото са продукти на злоупотребата със свободата и не са метафизически необходими. След като първата човешка двойка съгреши, обаче, грехът стана неизбежен в собствения им живот и в живота на тяхното потомство. Августин настоява за разграничение между необходимост и неизбежност. Дори и сега – много след греха на Адам – грехът е неизбежен, но не и необходим.
Другото погрешно заключение, което Августин отрича е, че неговият възглед предполага пълната загуба на свободната воля. Августин твърди, че човешките същества запазват свободната си воля, дори след грехопадението. Но, тази свободната воля е обусловена от греха, така че тя винаги води до непокорство, освен ако Божията благодат не се намеси и не обърне волята в друга посока. Дори при избора на човек да съгреши – което е неизбежнo – човешкото същество роденo от Адамовата раса, избира свободно да съгреши.
Как е възможно това? Августин определя свободната воля просто като да правиш това, което искаш да правиш. Според него, “Аз съм свободен по отношение на всяко действие, тъй като желанието ми и изборът ми да извърша това действие са достатъчни, за да го извърша”. Когато човек прави това, което иска да направи, действието му е “свободно”. Това е доста по-различно, разбира се, от определянето на свободната воля като “способността да се направи нещо по различен начин” – начинът по който най-вероятно Пелагий и неговите последователи вярват. Според Августин, хората са свободни да грешат, но не са свободни да не грешат. Това е така, защото те искат да грешат. Падението толкова поврежда техните мотиви и желания, че съгрешаването е всичко, което те искат да правят, освен ако не се намеси Божията благодат. По този начин те съгрешават “свободно”. Пелагий и неговите последователи почти сигурно отхвърлят тази идея за свободата и твърдят, че дадено лице е истински свободно единствено тогава, когато то може да греши или да не греши.
Така стигаме до фундаментална раздяла в теологията. Почти всички християнски теолози вярват в свободната воля, но някои следват Августин, свързвайки свободната воля с детерминизма, тъй като вярват, че каквото и да правим, то е предопределено от нещо различно от нас самите и въпреки това ние го вършим със свободна воля. Други християнски теолози смятат, че свободната воля е несъвместима с детерминизма и е налице само тогава, когато сме изправени пред истински алтернативи за решение и действие. Това е способността да тръгнем по който и да е от противоположните пътища, когато се изправим пред избор.
Защо Августин определя свободната воля по толкова нелогичен начин? Той казва: “Понеже Всемогъщият Бог задвижва в сърцето на хората волята им, така че да може да извърши чрез тях каквато Той желае”. С други думи, според Августин Бог е изцяло определящата реалност и каквото и да се случи, включително човешките грехове, то трябва да се корени в суверенната Му воля и власт. За да може хората да бъдат отговорни, те трябва да имат свободна воля. Но, за да може Бог да бъде суверенн, всяко събитие трябва да бъде под Неговия контрол, понеже “ако твърдим, че волята на едно човешко същество не е в Божията сила, но се контролира изцяло от лицето, значи Бог може да бъде разочарован. А това е просто абсурдно”. Единственото решение е да се определи свободна воля като човек да прави това, което иска да направи. Но, според Августин, Бог е източникът на всички човешки желания. Каквато и да се случва, то извършва Божията воля.
Следователно благодатта е абсолютно необходима за всяко добро решение или действие, на всяко паднало човешко същество. Августин спори срещу Пелагий и неговите последователи в тази област, на няколко нива. Първо, хората са толкова напълно покварени, че ако Бог не им даде дара на вярата по благодат, те никога не биха дори помислили да извършат нещо добро. Августин казва: “Духът на благодатта, следователно, ни кара да имаме вяра, за да може чрез вяра и молитва да получим способността да извършим това, което ни е заповядано. Затова апостолът постоянно поставя вярата пред закона; тъй като ние не сме в състояние да извършим това, което законът заповядва, ако не получим сила да го извършим, чрез молитва на вяра”. 27 Според Августин, всяко друго мнение отслабва вярата в нашата поквара и в абсолютната достатъчност на Божията благодат, включително смъртта на Христос на Кръста. Той настоява, че благодатта е единствената причина за всяко добро, което ние вършим. Ако някой може да придобие мярка на правда само чрез естеството или свободната си воля, без свръхестествената помощ на благодатта, тогава Христос е умрял напразно: “Ако, обаче, Христос не умря напразно, тогава човешкото естество не може по никакъв начин да бъде оправдано и изкупено от Божия най-праведен гняв – с една дума, от наказание – освен чрез вяра и тайнството на кръвта на Христос”.
Ако всичко добро, което хората могат да извършат, е дар от Бога; ако всяко желание на човешката воля е дело на Бога и ако Бог изцяло определя реалността, съвсем естествено заключение е, че Бог суверенно предопределя всичко, което се случва, включително греха и злото, от една страна, и спасението и правдата, от друга. Августин не е толкова склонен да приписва греха и злото на Бога, но логиката на цялостната му теология се движи в тази посока. В последната си творба, За предопределението на светиите, Августин потвърждава това, което по-късно поколения богослови ще започнат да наричат “безусловното избиране” и “Неустоима благодат”. Това означава, че Бог избира някои хора от човечеството, да получат дара на вяра по благодат и оставя други да бъдат проклети. Онези, които Той избира да получат дара на благодатта, не могат да устоят. Защо Бог не спасява всички? Августин казва, че “причината, поради която един човек получава благодатта, а друг – не, се отнася до тайните решенията на Бога”. Това важи дори и за причината, поради която някои бебета биват кръстени, а други – не. Това също попада в графа: “мистериозни Божии решения”.
