Постконсервативните характеристики на евангелската теология – 3 част / Роджър Олсън

by Editor
81 views
Сподели

Съгласих се, че евангелското движение винаги се е характеризирало с напрежение и съпоставка между Пиетизма и Консервативната теология, която е плод на пуритано-протестантските идеи, без които всъщност не бихме могли да говорим за евангелско движение.

Какво е отношението на постконсервативната теология към това? Моята теза за това, което наричам постконсервативна теология до голяма степен произхожда от пиетистичната страна на евангелското движение. Тази теология произлиза от там, точно както консервативната теология е плод на пуритано-протестантските идеи. Това обаче не означава, че консервативната теология не е била повлияна от Пиетизма; много от поддръжниците на консервативната теология са пиетисти в смисъла на начина на посвещението. Както и да е, просветлението на двата стила теология в границите на евангелското може да се проследи до не толкова далечното минало.

Много консервативни евангелски теолози пишат и говорят сякаш е имало време, в което „евангелската теология” е била на практика синоним на теологическото училище Олд Принстън, представено от теологическата династия, започваща от А.А. Александър, през Чарлз Ходж, Бенджамин Уорфилд, стигайки до Дж. Гришъм Махън, който прекратява работата си с училището Олд Принстън, за да основе Уестминстърската Теологическа Семинария.

Някои от тях твърдят, че „евангелската теология” трябва да остане почти непроменена спрямо новите си идеи и направления. Спомням си за един знак, който видях на Интерстейт 35, между Остин и Сан Антонио, Тексас, рекламиращ туристическото градче Грийн. Мотото на града е „Нежно отхвърляме промяната от 1872 г.” Неслучайно това е била годината, през която е публикувано първото издание на Чарлз Ходж – Систематична теология.

Постконсервативните евангелски теолози подозират, че консервативните такива – след 1872г. – не искат да променят нищо в теологията. По време на същия период е имало и други евангелски теолози, нямащи общо с консервативните; приносът им не е признат за нещо голямо от много евангелски теолози, въпреки това влиянието им било значително, особено над пастори и обикновени вярващи в средите на движението. Те били теолозите на преживяването, съживленческата част на движението, а в тяхно число се включват А.Б.Симпсън, основател на Християнския и Мисионерски Алианс; Осуалд Чеймбърс, известен с книгата “Всичко от себе си за Неговото най-добро”, влиятелният методистки теолог и ректор на университет Лоренцо Маккейб; Е. У. Мълинс, автор на много теологически книги и ненадминат ръководител на южнобаптистката теология в продължение на почти половин век; и Х. Ортън Уайли, представител на теологията на Движението на Святостта през първата половина на XX век. Тези и други теолози работили повече с преживяването и пиетистичната страна на евангелското, без да използват схоластични методи. Много от тях не са били повлияни от концепти като безпогрешността на Библията, което за тях специално изглеждало твърде рационализиран (психоаналитичен) подход към Словото. Постконсервативната теология не е изникнала от нищото; корените й се намират именно в тази част на евангелската история, в която прогресивните уеслиански теолози Хенри Найт и Кенет Колинс, както и арминианските баптисти Кларк Пинък и Стенли Гренц имат за опора изброените преди малко по-горе теолози.

До голяма степен следва, че консервативната евангелска теология е разширение на интересите, методите и стила на училището Олд Принстън за Реформираната теология, макар и някои от възпитаниците му да са били баптисти или членове на Свободната Църква. Този стил продължава традицията на търсене на конкретен вид рационална сигурност, която да подкрепя вярата и постиженията на консервативната Реформирана теология, защитавайки традицията и доказаните откровения по един относително агресивен начин.

Защитаването на тази традиция се изразява в изграждането на силно съгласувани и затворени теологически системи, които отстояват възприемането на „общоприетата евангелска традиция.” Поддържането на традицията става чрез наблягане над когнитивното (вече познато) съдържание на откровението и евангелското като цяло, вместо чрез осланяне на преживяването и личния трансформиращ аспект на откровението и евангелската вяра. Набляга се още над изграждането на определени граници около това, което би трябвало да е автентичното евангелско движение и се поставят под въпрос трудове на евангелски теолози, претендиращи да работят извън такива граници. Централна особеност е „спорът за вярата”, където „вярата” представлява традиционни вярвания, свързани с протестантската ортодоксалност. Точно както теологическото училище Олд Принстън, консервативната евангелска теология работи несъзнателно под влиянието на Просвещението и съвремието, макар и да отрича тези си действия.

Постконсервативната теология има други корени, но работи до голяма степен в сферата на евангелската етика. В останалата част на тази статия ще разясня този стил на правене на теология, като обсъдя някои от нейните най-важни особености. Самостоятелните теолози до известна степен са постконсервативни. Не ги приемам за образци на постконсерватизма, въпреки че Пинък и Гренц се доближават до такова определение. Някои от общите характеристики на постконсервативната теология ще разгледаме по-късно. Сега ще представя само най-главното от тях, за да придобият читателите някаква идеа за стила на постконсерватизма.

Първо, постконсервативните теолози, както и консервативните такива, приемат откровението, но смятат, че неговата главна цел е не толкова информираща, колкото трансформираща. Тук са вкоренени и последвалите многобройни различни гледни точки. Разбира се, консервативните теолози вярват, че откровението е предназначено да трансформира, но наблягат повече на важността от полученото знание, т.е. на фактите.

Карл Хенри, председател на евангелските теолози през втората половина на XX век, обяснява консервативния стил с разбирането за откровението. В малката му книга За поправката на християнската вяра той пише: „Божественото откровение е плод на мисловна дейност”, към което се включва и „разбираемото разкритие.” Друг консервативен евангелски теолог, Пол Хелм, казва, че откровението е неотменно свързано със знанието: „Откровението е познавателно понятие. То се свързва със знанието, с негов актуален или възможен метод на възприемане.” Повечето консервативни евангелски теолози биха се съгласили с Хенри и Хелм; специалното Божествено откровение, в контраст с по-общото откровение, е основен източник на теологията и е нейна норма, то е информация за това как да се създаде познание в областта. Те биха се съгласили също, че знанието, получено от откровението е трансформиращо, но постконсервативните теолози не са сигурни дали знанието е единственото и най-добро средство за трансформацията на човека.

Постконсервативните теолози не отхвърлят теоретичните, фактическите и информационните аспекти на Божественото откровение, но предпочитат да наблегнат над това, че откровението се дава най-вече с целта за изкупление чрез лично преживяване и лична връзка, като тези не толкова теоретични аспекти могат да бъдат полезни и за теологическите изследвания. Те не искат да ограничат откровението само до комуникиране на информация – възглед, който считат за половинчат. Пинък казва за повечето постконсервативни теолози: „Главната точка на откровението не беше комуникирането на определени истини, нито доказателството, че има Бог, а провъзгласяването на нещо, което се беше случило.” Той още твърди, че „Откровението…обхваща исторически действия, вербални разкрития и лични преживявания.” От което следва, че Библията не е „книга, пълна с безкрайни истини”, а е носител на откровения, много видове откровения, като всичките подкрепят основния разказ в Писанието.

Много от постконсервативните евангелски теолози са влюбени в разказвателната теология, която набляга върху силата на историята да трансформира хора по начин, по който теоремите и законите не могат. Други, като например Кевин Ванхузер, добавят че откровението под формата на божествени думи и действия, носи не само информация, но в същото време твори нещо; то е творческо и трансформиращо извън познавателната сфера. Според Ванхузер, в единодушие с повечето постконсервативни теолози „Думите на Библията не са просто носители на информация, но и средства за трансформация.”

Постконсервативните теолози се притесняват за консервативната теология и нейната затвореност спрямо идеите на консервативното християнство и пренебрегването на християнството в ролята му на лично трансформиращо взаимоотношение, вкоренено в откровението, дадено лично от Бог, което може да се наблюдава в комплексни (цялостни) действия, включително и в гледните точки за истините.

Втората характеристика на постконсервативната евангелска теология е определеното виждане за целите на теологията. За постконсерваторите теологията е по-скоро поклонение и пътешествие, отколкото разкритие и завоеваване. Според тях задачата на теологията е винаги конструктивна и отворена, а не теология, която завинаги да е затворена в схоластични системи. 

Пинък представлява най-добре постконсервативния стил теология като поклонение. За него в повечето случаи теологията е „обединение на консервативност и съвремие”. Под „консервативност” той има предвид верността към Писанието и уважението на традицията. Впоследствие той развива термина допълнително в книгата “Проследяване на загадката”, във връзка с това, което говоря тук. Чрез „съвремие” той описва постоянната готовност за преразглеждане на старите формулировки и създаването на нови в контекста на откровението на различните послания в техния контекст. В списанието “Християнството днес” той пише: „Словото е нормативно, но трябва да се чете винаги по нови начини.”

Пинък ясно признава, че работата му като теолог винаги е била и продължава да бъде пътешествие. Бил е готов да започне отначало по всяко време, или поне след проницателен теологически разговор през 70-те, основан на среща с харизматичното движение и обръщането му от августинско-калвинистката, към арминианската теология. Някои го наричали „подвижна мишена”, но постконсервативните теолози, незадължително съгласни с всичките му трудове, уважават волята му за промяна.

Пинък говори от името на всички постконсервативни теолози, като задава въпроса: „Защо консервативните теолози приемат, че доктриналните образци, създадени от хора като нас не могат да бъдат усъвършенствани?” Постконсервативните теолози могат единствено да се съгласят с неговата критика към начина на мислене на консервативните такива: „Колко е лесно за хора, мислещи се за обсебени от Божието безпогрешно Слово, да прехвърлят малко от тази безпогрешност на самите себе си… И колко им е лесно да отговарят гневно и непреклонно на всеки, поставил под въпрос аспекти от “здравата” им позиция.” 

Противно на някои критици, постконсервативните евангелски теолози не упражняват неограничена теологическа експериментация, нито пък отхвърлят търсенето на обективна истина. Въпреки това вярват, че поемането на риск в теологическите усилия чрез мисловни експерименти не е грях. Ванхузер представя по особен начин важността на въображението, далеч от онова, което би се определило като дяволско, и твърди, че то е дар от Бога, използвано от Библейските автори, и е полезно за теолога, който трябва да реши къде Словото спира, за да „се огледа наоколо”.

Евангелската теология се нуждае от преоткриване и „реабилитиране” ролята на въображението с цел „вярна импровизация” на теолого-драматичните теми за Библеските откровения. С други думи, за Ванхузер, както и за много други постконсервативни теолози, теологията не е толкова „премисляне на Божията мисъл” или създаването на безкрайни и затворени системи на мислене, а е креативно изпълнение, базирано на „драматични слова” на канонични откровения плюс Великата Традиция на християнството: „Теологията пита: Какво трябва ние, като последователи на Исус, да вярваме, говорим и правим, така че да продължим теологическата драма в нов интелектуален и културен смисъл?” 

Предложението на Ванхузер за разбиране задачата на теологията е напълно постконсервативно, дори той самият го определя като такова. Някак си потресаващо е описанието му на задачата на теологията във връзка със Словото и традицията; то изразява добре постконсервативния дух или стил евангелска теология, но през неговата собствена гледна точка:

Не е нужно правилното изпълнение и креативната импровизация да си противоречат; самият Библейски текст е сбор от предишни импровизации – на Бог, на пророците и на апостолите – това може да се нарече креативна прецизност. Най- добрата импровизация, както най-добрият превод, са онези, които най-добре представят последователността на Библейския разказ. Теологията не се различава в това отношение. Ако някой е сметнал този възглед за консервативен, авторът продължава, като казва „Канонът е нормата на теологията, но това не означава да затворим теологическото разбиране в миналите му форми” и „доброто изпълнение (било теологическо или драматично) открива потенциално значение в текстовете на Библията, скрито до този момент.”

Мога да видя съвсем малка разлика между гледната точка на Пинък за теологията като поклонение в процес, предпоставящ и рискове, и виждането на Ванхузер за теологията като креативно изпълнение, включващо въображаеми импровизации, основани на откровението на текста. И двамата са съгласни, че нито една човешка доктринална система не е окончателна и че винаги трябва да се изисква ново виждане.

Постконсервативната теология, за разлика от консервативната, защитава конструктивната задача на теологията и я счита за недовършена. Не можем да затворим вратата пред възможността, че предишните ни открития, завоевания или изводи са погрешни; изисква се преразглеждане и реконструкция на доктрината в светлината на Божественото откровение чрез Исус Христос и Писанията, поради нашата ограниченост, а не заради културата или някоя грешка в определено откровение.

Третата характеристика на постконсервативната теология е дискомфорта и неудовлетворението спрямо уповаването на консервативната теология на Просвещението и на съвременните методи на мислене основани върху епистемологични философии.

Това, разбира се, има голяма доза на ирония, защото голямата част от консервативните теолози омаловажават както Просвещението, така и съвременността. Дейвид Уелс, например, обвинява евангелското движение, че е деградирало в плурализъм и че му липсва пророчески глас, понеже се е нагодило към съвремието. Много други консервативни евангелски теолози описват по подобен начин „заболяването” на евангелското движение. Съвременността е изкупителната жертва на фундаментализма в консервативния евангелизъм. Ироничното е, че според много проницателни наблюдатели на конвенционалния (общоприетият) евангелизъм, движението само по себе си се влияе силно от модернизма. Марк Нол заявява в чест на Просвещението: „По…много начини евангелското движение е автентичен израз на принципите на Просвещението.”

Алистър Макграт изследва подробно феномена „евангелско Просвещение” и неговото влияние над движението в светлината на консервативната апологетика и теология: „Подобни централни идеи на Просвещението изглежда да са били приемани без критика от някои евангелски вярващи, като резултатът е, че част от движението поема риска да бъде таен затворник на светския мироглед, умиращ днес пред очите ни.”

Макграт определя тези „централни идеи на Просвещението”, които неоправдано и покрито влияят на консервативната евангелска теология и ги характеризира с училището за реформирана теология Олд Принстън и Карл Хенри. Според Макграт тези и други консервативни теолози са работили с философски метод, вдъхновен от Просвещението, познат като ФУНДАЦИОНАЛИЗЪМ, подкрепящ рационалната сигурност и издигащ твърденията и последователните системи на нивото на идоли. Фундационализмът произлиза от философските схващания на мислителите от Просвещението Рене Декарт и Джон Лок; отхвърля и счита за съмнително всичко освен знанието, основано на лично доказуеми истини на разума или на доказателствата на сетивата. Обсебено е от идеите за рационална сигурност и има склонността да отрича истинни твърдения, които се базират на вяра и откровение, произтичащи от вътрешно послание на Святия Дух, чрез духовни преживявания. Макграт и други намират философския подход за силно ограничаващ консервативното евангелско мислене.

Постконсервативните евангелски теолози постоянно издигат червен флаг над този проблем и заявяват, че евангелската теология трябва да се освободи от Просвещението и че някои постмодерни гледни точки биха помогнали в процеса на освобождението. Хенри Кнайт, Стенли Гренц, Джон Франке, Брайън Уолш, Ричард Мидълтън и куп други постконсерватори се обединяват и борят за осъществяването на тази идея. Споделяното от всички притеснение е, че консервативният фундационализъм и пропозиционализъм издигат нещо различно от откровението, чиято роля и истинност принизява християнството до философия чийто методи вдъхновени от Просвещението движат евангелската мисъл.

Четвърта характеристика на постконсервативната евангелска теология, е виждането й в самото евангелско движение. Както видяхме, консервативните евангелски теолози имат претенцията да определят границите на автентичността. Това беше целта на целия проект и предложение на конференцията на Евангелските Утвърждения през 1989 г. По-късно, в началото на XXI век, Евангелската Теологическа Асоциация повдигна въпроса за евангелските граници и ги тества чрез запитване дали да бъдат отхвърлени двама от нейните членове, все пак накрая и двамата останаха на позициите си на членове на асоциацията. Кой е „вътре” и кой е „вън” е фикс идеята на някои консервативни евангелисти. За много от тях „палатката” на автентичното евангелско движение е малка, макар и „палатката” на евангелската субкултура да е огромна.

Постконсерваторите гледат на евангелското движение като на централизирано обединена категория, вместо като на обединение, имащо граници. Така въпросът не е кой е „вътре” и кой е „вън”, но кой е по-близо до центъра и кой се движи далеч от него. Автентичното евангелско движение се дефинира от центробежния си център и силната гравитация около него, а не от отдалечени граници, служещи като стени и прегради. Център са Исус Христос и евангелието, но също и четирите или петте общи характеристики, за които говорихме: библицизъм, конверсионизъм, крусиентризъм, активност в мисии и социални трансформации, както и респект към историческото ортодоксално християнство. Хора, събрани около центъра или движещи се покрай него са автентичните евангелиски вярващи; хора или институции, движещи се надалече или обърнати с гръб спрямо него са със съмнителен евангелски статус. Но не става дума за това дали си „вътре” или „вън” щом няма евангелски магистериум, който да прецени вместо нас. Изглежда консервативните теолози желаят подобен евангелски магистериум, но как би изглеждал той? Няма евангелско седалище, няма и централен удостоверяващ авторитет.

Някои консервативни критици задават въпроса как може да има център без да има периферия? Те трябва да знят това по-добре. Има много центрове, на които липсва периферия, в природата, математиката и в други сфери на реалността. В природата слънчевата система е център (слънцето) без определена периферия. Математиците пък говорят за „неясни категории” числа, нямащи дефиниран лимит. Социологията признава, че движенията са центрове без граници; в момента, в който дадено движение постави граници около себе си, то се превръща от движение в организация. Двата термина са различни, макар и често свързвани един с друг. Организацията трябва да има граници; движението не може да има такива. Една аналогия може да помогне. Кой е американец? Всеки гражданин на САЩ е американец. Америка не е движение, а дефинирана организация, макар и никой да не знае със сигурност броя на членовете или пък това кой точно може да се нарече член (деца на граждани, родени в други страни, които трябва да бъдат национализирани, въпреки формалността на процеса). За разлика от това, кой е западняк? Не всички европейци и американци са истински западняци като култура, но много хора, живеещи в Азия вече се влияят от Запада. Други се смятат за образци на западната култура, трети са просто представители на тази култура, смесена с още много други.

Същото е с „евангелското движение”. Няма лимити, които прецизно да определят кой е евангелски вярващ, но все пак знаем, че не всеки, представящ се за такъв, действително заслужава подобен етикет. Налице е дефинирано движение, което обаче няма граници. То има само център, и това трябва да е достатъчно, за да бъде дефинирано. Това няма да се хареса на консерваторите, но на тях се пада задачата да преценят дали може да има друг отговор. Кой трябва да решава, според тях, кой е вътре и кой е вън от евангелското движение? В този смисъл думата „евангелски” би била оспорвана концепция. Много от изброеното, както и други несъгласия между консервативните и постконсервативните теолози, в крайна сметка се свеждат до нивото на удобство, с което всеки може да работи.

Пета характеристика на постконсервативната теология е фокусът към трайната същност на християнството, и от там на коренната идентичност на евангелската вяра, като духовно преживяване, вместо като доктринални убеждения.

Тук може да се наблюдават най-добре пиетистичните корени на постконсерватизма. Тук е и точката, в която консервативните теолози съсредоточават най-големите си критики заради предполагаемото сходство с теологията на Фридрих Шлайермахер, бащата на либералната теология. Никой постконсервативен теолог не е работил толкова усърдно по това виждане както Стенли Гренц, чиято книга “Преразглеждане на евангелската теология”, издадена през 1993 г., провокира консерваторите и предполага сравняване с метода на Шлайермахер, центриран около религиозното преживяване като сърцевината и есенцията на религията, включително и на християнството. Гренц твърди, че евангелското движение е видение на християнската вяра, изразено най-вече с характерната си духовност. Споделеното духовно преживяване – „променящо благочестие” – е предпочетено пред доктриналната система като източник на автентичен евангелизъм.

За Гренц, както и за повечето постконсервативни теолози, дефиницията за евангелска та вяра идва от „променящото благочестие”, което се проявява в личното взаимоотношение с Исус Христос и е изразено в различни истории (послания), химни, свидетелства и хваления. Гренц проповядва придвижване от „основаното на символа на вяра” към „основаното на духовното” гледище за автентичен евангелизъм, чрез което трансформацията и прилагането й в живота на евангелския вярващ представляват дефиниращ център на широката, нямаща граници евангелска „палатка”. Той не измества доктрината, а я прави второстепенна по статус: “Да си истински евангелски вярващ чисто доктринално не е достатъчно. Истината на християнството трябва да е лично преживяната истина”, за да може автентичната вяра да съществува. Като последствие, Гренц поставя църковния доктринален език на втори ред; той е колективното преживяване на Бога в откровението.

Ревизионистичната гледна точка на Гренц за евангелската идентичност и по- специално за понижаване теологическите беседвания и доктринланите формулировки до второстепенна по значение материя, зависима от духовното, задава въпроса „Какво да кажем за Шлайермахер?”, тъй като много консервативни теолози пропускат ясната граница между двата вида „преживяване”. Когато бащата на либералната теология поставя духовното преживяване в центъра на християнската вяра и идентифицира теологията и доктрината като негово второстепенно проявление, той е приел духовното преживяване за универсално религиозно – понеже у всеки човек може да се открие частица от такова преживяване. За него това е било универсалното Божествено съзнание, макар и впоследствие то да е придобило характерна форма в християнските среди. Според Гренц преживяването, което дефинира автентичната евангелска вяра, е свръхестественото и уникално влияние на Бог в християнството, което само по себе си е „обръщение”, даващо резултати в трансформирания живот, посветен на Исус Христос. Това включва приемането на авторитета на Библията като вдъхновено, писмено Божие откровение, провокиращо промяната и съществуването на християнската структура.

Шеста характеристика на постконсервативната теология е относителното придържане към традицията, без да се губи уважението към Великата Традиция на християнската вяра.

Докато консервативните теолози придават на традицията специален авторитативен статус, постконсервативните такива проявяват уважение към нея, но я подчиняват на откровението и я намират по-скоро за пътеводител. Според последните дори Великата Традиция играе по-скоро служебна, отколкото учебна роля в теологията и има “право на глас” но не и на “вето” относно неща свързани с доктринално проучване и преустройство. Макар и Алистър Макграт да не е точно постконсервативен, той предприема постконсервативна крачка, като твърди, че традицията трябва да бъде преразглеждана от време на време под светлината на Писанията. Причината за това според него е, че „вероятно поради слабост или от чист инат понякога правим погрешни интерпретации, които се нуждаят от поправка.”  Макграт звучи отново постконсервативно, когато заявява „Евангелското движение означава най-вече да бъдем библейски, а не да повтаряме без настояща проверка миналите евангелски вярвания.” 

Кевин Ванхузер е съгласен с Макграт и набляга на постконсервативното несъгласие спрямо евангелския традиционализъм, било той на библейска или палео-ортодоксална основа: „Sola scriptura означава поне това: църковната прокламация е обект на потенциална поправка от страна на канона. Не бива да позволяваме обикновеното прилагане на текста към интерпретациите на теологията.”  За разлика от твърденията на някои консервативни критици, постконсерваторите не отхвърлят традицията, считайки я за неуместна, в частност Великата Традиция на ранните екуменически събори, плюс известните учения на Реформацията от XVI век. Те имат различно отношение към нея, но се отнасят с респект и смятат, че е винаги отворена за преразглеждане чрез Библията. Гренц, Пинък и Джон Франке ненавиждат „виртуалната елиминация на традицията във видимо традиционната протестантска теология”; резултатът е ироничното „антитрадиционален традиционализъм.” Съгласяват се, че символите на вярата и конфесионалните твърдения на християнската история са важни, понеже осигуряват поглед над църковната вяра в миналото и така поясняват контекста на нашата собствена вяра. В допълнение, те стоят като паметници пред вратите на нашето общество и прокламират гласа на Духа. Въпреки масивния им вид, те не заемат мястото на Канона. Освен това е нужно често да бъдат тествани от нормите на Библията.

Противно на консервативните теолози, претендиращи да поддържат някаква част от традицията над всеки въпрос или опит за преразглеждане, постконсервативните теолози нястояват за свободата да се задават въпроси и дори да се построят наново някои части от християнската традиция в чест на по-дълбокото усвояване на Словото. В същото време гледат на Великата Традиция, както съдиите на САЩ гледат на Върховния съд и неговите писмени решения в историята – като на прецедентни постановления, имащи възможност да бъдат променени, само ако разумна интерпретация на конституцията на САЩ може да ги предпостави.

Тези шест характеристики на постконсервативната евангелска теология не изчерпват предмета. За да разберем този стил теология трябва да гледаме през нови хоризонти, по които да разбираме Бог (реконструиране и пренареждане на класическия християнски теизъм), да вървим по нови пътища за описването на задачите на теологията, основани на Словото.

Надявам се, че тази част от статията придаде смисъл на теологията, описана тук като постконсервативна. Иейлският теолог Ханс Фрай, често описван като баща на постлибералното движение в теологията, е автор на фразата „щедра ортодоксалност”, която евангелските теолози Доналд Блоеш и Брайън Макларън използват в своите трудове. Тази фраза описва много добре стила теология, който нарекох постконсервативен, макар и да не го обхваща в пълнота. Мисля, че е от полза да говорим и за „критична ортодоксалност”, когато описваме постконсервативната теология. Този стил теология не отбягва нито правилната доктрина, нито различните твърдения, нито Великата Традиция на християнската вяра, а поставя всички под знаменателя и авторитета на откровението чрез Исус Христис и чрез Библията, което може по всяко време да открие нов поглед за неща, в които се е вярвало неотменно досега. Този стил изисква смирение, великодушие и отваряне на духа, когато стане дума за работа над теологията и отношение към познавателното съдържание на вярата.

От книгата “Реформирани и винаги реформиращи” – всички права по текста и предстоящето издаване на книгата под формата на статии online са собственост на Vetil ltd. и www.ivokoychev.org.

Текста, видеото и всички останали изображения публикувани в сайта: www.ivokoychev.org са собственост на сайта и са под закрила на закона на Авторско Право и сродните му права. Всяка промяна на съдържанието на публикуваните материали и неправомерното им ползване се преследва от предвидения закона ред.

Автор: Роджър Олсън

Роджър Олсън е доктор по философия (Rice University) и професор по теология в Теологическата семинария George Truett към Университета “Бейлър” Уако, щата Тексас. Той е автор на книгата “История на християнската теология: двадесет века на традиции и реформи” един изключителен богословски труд признат от академичните богословски среди, като една от 10-те най-влиятелни книги написани върху темата Историческо богословие.

Също така е написал и “Уестминистърски наръчник на евангелска теология”“Мозайка на християнската вяра”“Арминианска теология: Митове и истини” (издадена и в България  https://www.vetilbg.com/?product=арминианска-теология-митове-и-истини) и още 16 книги засягащи различни сфери на християнския живот. Той също така е и един от водещите гласове по предмета на арминианство и калвинизъм.


Сподели

Може да харесате още

error: