Кой всъщност е евангелски теолог? – 1 част / Роджър Олсън

by Editor
71 views
Сподели

Идентичността на евангелския теолог

Без съмнение някои читатели започват да се чудят дали теолозите, чийто стил аз представям за постконсервативен, действително заслужават да бъдат наречени евангелски теолози. Има ли основание самата постконсервативна теология да се счете за евангелска? Преди да представя пълно описание на този стил теология, ще бъде много по-полезно, дори задължително, да обсъдим как да разпознаем евангелските теолог и теология. Какво определя дали даден теолог или вид теология са евангелски? Този въпрос изниква заради общоприетото мнение, че „евангелски” и „консервативен” са неразривно свързани понятия. Ако теологът или теологията не са консервативни, възможно ли е да са евангелски? До какава степен бихме могли да разграничим тези две концепции?

Предлагам ви определение, което много християнски теолози ще се опитат да оспорят:

Eвангелска теология е теология, създадена от евангелски теолог, а евангелски теолог е онзи, който твърди, че е такъв, работи задълбочено в сферата на евангелските мрежи и се придържа към четирите главни характеристики на евангелизма, представени от Дейвид Бебингтън, плюс още една (която ще обясним по-късно).

Някои консервативни теолози поставят определени граници около евангелската теология, придържайки се към силно конфесионалното й съдържание. За тях евангелският теолог е обучен конструктивно да допринася в областта на християнската теология, придържайки се към строгия набор от вярвания и доктринални направления, издържани в стила на правата вяра. Това е ясно изразено в документа на Евангелските Утвърждения, подкрепен от много говорители и защитници на едноименната конференция, спонсорирана от Националната Асоциация на Евангелистите и Евангелското училище по богословие „Тринити” през 1989 г. Участниците в тази конференция, както и подписалите горепосочения документ, ясно казват, че в значението си терминът „евангелски вярващ” е наситен със строго доктринално съдържание. За тях евангелската теология е най-вече „ортодоксално” християнство (не в смисъла на Православно, а в смисъла на християнство изградено върху правилните доктринални традиции). Водачите на конференцията са притеснени, че „не само сред външните лица, но дори и в нашите среди съществува неяснота относно това кой точно е евангелски вярващ.” Те често изразяват разтревоженост относно голямото разнообразие от тълкувания сред евангелските вярващи. Издаденият от конференцията документ за Утвърждение има за цел да „представи евангелските истини, които трябва да бъдат систематизирани и изяснени, за да могат да се ползват в нашето ежедневие.” Анонимно есе, добавено в същата книга, със заглавие „Евангелските Утвърждения”, изяснява, че всеки, който би оспорил посочените девет точки, вероятно не е „автентичен” евангелски вярващ. По своята същност деветте точки са чисто доктринални. Карл Хенри, един от водачите на конференцията, твърди, че „евангелски вярващи” са онези, които се придържат към структурирано знание със специализирано съдържание, доближаващо се до понятието за доктрина.

Този подход за определяне кой е евангелски вярващ и кога една доктрина е евангелска, е проблематичен, тъй като затваря вратата за реформиране на доктриналната структура, а и добавя към Божественото откровение. Основен принцип на Реформацията е reformata et semper reformanda – реформирани и винаги реформиращи се. Как е възможна постоянна реформа в евангелските вяра и живот, ако да бъдеш евангелски вярващ означава придържане към човешки учения и доктрини? В този смисъл, ако да бъдеш евангелски вярващ неотменно означава да изповядваш правата вяра, то как е възможно тя да се реформира от самите евангелски вярващи?

Консервативният евангелски теолог Д. А. Карсън определя разнообразието от евангелски вярващи като проблем. Той не е единственият. Мисля, че е безопасно да се каже, че никой от консервативните теолози не одобрява разнообразието, особено, когато става дума за евангелското движение.

В книгата си “Да запушим Божията уста” Карсън пише:

„Съвременното евангелско движение, било то верно на принципите си, конфесионално, или каквото и да е, може да обхваща широк кръг от хора (вкл. и някои, които не биха се нарекли такива), но не и всичките им теологически мнения.” 

С други думи, както много консервативни евангелски теолози, Карсън описва разликите между „социологическия евангелизъм” и „автентичния доктринален евангелизъм” (термини на автора). В рамките на евангелското движение съществува голямо разнообразие, дори и когато става дума за вярвания, въпреки това автентичната евангелска теология е по-контролирана и не трябва да се допуска сравняването й по плуралистични идеи със самото евангелско движение. За Карсън, както и за повечето консервативни евангелски теолози, доктриналният плурализъм в средите на евангелските общества задава много важен въпрос: “Каква част от историческата евангелска вяра може да се отхвърли, без това да разрушава определението за евангелски вярващ?” 

Под „историческа евангелска вяра” Карсън изглежда има предвид специфично влияние в доктриналната вяра, като например Евангелските Утвърждения, представени на конференцията през 1989 г. и издадени като едноименна книга година по-късно. В “Да запушим Божията уста” Карсън вероятно говори от името на всички консервативни евангелски теолози, когато се оплаква, че в плурализма на евангелското движение традиционното теологическо съдържание на евангелското се размива. Той твърди:

„Съвременното евангелско движение се опитва да се разделя на теологически подкатегории. Различните евангелски вярващи имат различни по приоритет и важност гледни точки.”

Още според Карсън „има много проблеми, както сред евангелските интелектуалци (теолози и Библейски изследователи), така и сред обикновените евангелски вярващи (народна религия), макар и разликите да са малки. И в двата случая продуктът е „все по-малко и по-малко евангелски вярващи” във исторически и теологичен смисъл.”

Друг консервативен евангелски теолог, който споделя притеснението на Карсън и който е виден присъстващ на конференцията на Евангелските Утвърждения през 1989 г., е Дейвид Уелс от Теологическата Семинария Гордън-Конуел. Книгата му от 1993 г. “Няма място за истината, или Какво се случи с евангелската теология?” изразява подобно недоволство от доктриналния плурализъм сред евангелските вярващи и специално сред евангелските теолози. Обвинението му към евангелските вярващи е в „безсрамното изоставяне на познавателната материя на вярата”, а към евангелските теолози в очарованието им от новите тенденции и идеи. Уелс красноречиво се оплаква от плурализма сред евангелската теологическа гилдия:

Евангелските вярващи, които подхождат към теологията исторически, в смисъла на интелектуалци като Атанасий, Августин, Лутер, Калвин, Уесли, Едуардс, Ходж и т.н. (имайки предвид консервативни вярващи като него самия), са често прекалено объркани заради останалата част от днешната евангелска общественост. Новите интереси и стремежи могат да се свържат с исторически евангелската или протестантската вяра единствено чрез неимоверни усилия на въображението и тактична неприязън към задълбочения поглед. Трябва ли да се храним с тези нови интереси, както е трябвало да изяждаме зеленчуците, които не сме харесвали като малки, за да запазим мястото си на масата? Има огромна пропаст между това как евангелската вяра е изглеждала преди и как изглежда днес; между миналата духовност и съвременната нищета, към която сме се приспособили.

Трудно е да не симпатизираме на подобно вълнуващо оплакване, но не всички евангелски вярващи гледат на нещата по начина, по който Карсън и Уелс го правят. За какво говоря? Ако трябва да обобщим, тези и други консервативни евангелски теолози вярват, че „евангелски” означава тежко натоварен с когнитивно(познавателно) съдържание концепт; християнската ортодоксалност трябва да бъде част от собственото си определение, а ортодоксалността трябва да бъде пълна с детайли. Промяната в доктрината е нещо лошо; тя омаловажава силата на евангелската вяра и води до голям упадък на достоверността, ако не и дори до вероотстъпничество от християнството. Единственият начин да “предпазим” евангелската си вяра е като се откажем от теологическата креативност и доктриналните иновации и се придържаме към поставените граници на течението, които забраняват подобни промени и многообразие.

Уеслианският теолог Кенет Дж. Колинс гледа на нещата по-различно, като по никакъв начин не омаловажава доктрината. Той защитава многообразието в евангелското движение и дава широко определние на концепта (иновативната идея, която съдържа творчески смисъл – бел.прев.), за да достигне гледната точки на възможно най-много теолози:

„Простичко казано, в наши дни има много начини да бъдеш евангелски вярващ в Америка. Евангелските вярващи се наслаждават на това разнообразие и приветстват подобно богатство.” 

Със сигурност той няма предвид теолози като Карсън и Уелс! Колинс добавя:

„Американското евангелско движение одобравя отличителността и различието, като в същото време е налице силно единство, разкриващо се в свидетелство, общение и цел.”

Съвместно с много постконсерватори, Колинс твърди, че „няма евангелски метанаративи(изчерпателно обяснение на историческата опитност или пък на знанието – бел. прев.).”

Единството на евангелските вярващи не се крие в подробната им ортодоксалност; те не са просто затворен кръг от хора, които мислят и вярват по еднакъв начин. Eвангелското движение може по-скоро се открие в теми, които всички обсъждат. Колинс нарича тези теми „четирите трайни акцента”, общи за евангелските вярващи в историята. Това са „евангелски характеристики”, които обхващат движението и го обединяват в смисъла на динамизъм и разнообразие:

  1. Ключовата роля на Словото в християнския живот
  2. Необходимостта от новорождение (било то драматично преживяване или не)
  3. Изключителната важност на изкупителна жертва на Христос като посредник между Бог и човека 
  4. Евангелизирането – разпространяването на добрите вести за спасението на изгубения свят. Всяка от тези четири точки се появявава неведнъж в литературата, когато евангелски вярващи оформят своята собствена идентичност.

Тези четири точки са важна част от установяването на евангелските характеристики. Широко скроени, те говорят за евангелски плурализъм, но са и достатъчно специфични, за да дефинират разбирането за евангелското християнство.

Както всички постконсервативни евангелски теолози, Колинс изразява уважението си към традиционното християнство в неговите основни и най-общи положения. Начинът, по който аз бих се изразил е, че всеки евангелски теолог уважава ортодоксалната доктрина, такава каквато я виждаме в икуменическите (вселенските) доктринални консенсуси и обединението на реформаторите през XVI-и век.

Тук обаче не става дума за “затворена книга” или набор от заповеди, написани върху камък; ортодоксалната доктрина сама по себе си не е откровение. Тя е продукт на човешки размисли върху Божии откровения, от което следва, че подлежи на преосмисляне, чрез верен и нов прочит на Божието Слово. Всъщност, бих искал да добавя една характеристика към четирите основни точки на евангелското движение, които Колинс изразява, почти идентични с тези, представени от Дейвид Бебингтън, както споменах в увода. Петата основа на евангелската етика е:

5. Уважение към традиционното, базисно християнство, обединено с по-силно посвещение към авторитета на Божието Слово – норма за всяко християнско течение.

Изглежда повечето постконсерватори са съгласни с петия ми „критерий”, макар и да не са го добавили официално към изброените четири по-горе. Ето къде възгледите на консерваторите могат да бъдат както правилни, така и погрешни. Консерватори като Карсън и Уелс имат право да твърдят, че правилната доктрина е от значение и че автентичната евангелска вяра включва пълно отдаване на ортодоксалността. Но не са прави в това, че издигат традиционната доктринална ортодоксалност до ниво, в което тя се приема за непогрешима и сравнима с Божието откровение.

Разбира се, почти никой от консервативните евангелски теолози няма да признае, че прави подобно нещо. Отношението към ортодоксалността в книгите им обаче е явно. Понякога на думи Словото се поставя над доктриналните традиции, включително и онези, определяни за правилни (ортодоксални).

Ето и как Карсън звучи постконсервативно: Нашият опит да „се борим за вярата, веднъж и неотменно поверена на светиите” никога не бива да се счита за консервативен поглед само над по-ранен период от евангелското движение… а и също над Библията. По принцип се приема (според Карсън), че движението частично може да има погрешни представи и че всички неща трябва непрестанно да се сравняват със Словото: това е, разбира се, и „формален принцип” на евангелското.

Карсън звучи прогресивно, като казва, че именно Библията, а не някакви исторически позиции от миналото, трябва да е мерило за решаване кое е автентично евангелско. Въпреки това той продължава да се отнася към традиционно интелектуалното, теологическо съдържание на евангелското (т.е. ортодоксалната доктрина) като към основна дефинираща характеристика на истинската евангелска вяра.

Ясно е, че в такъв случай има два начина, по които да може да се отсъди кой теолог или съответно коя теология са автентично евангелски.

Първият начин, който аз наричам „консервативен”, макар и да не е толкова свързан с традицията, е да се гледа на автентичната евангелска теология като на продължение и правилно изразяване на евангелската ортодоксалност. Милърд Ериксън твърди, че да бъдеш верен отчасти означава да изразиш традиционните вярвания чрез съвременни идиоми. Но да бъдеш евангелски вярващ в областта на теологията изисква придържане, а не само защита на ортодоксалната доктрина. Според мен и според още много други постконсервативни евангелски теолози това води до традиционализъм, който съхранява протестантската ортодоксалност, развита в периода на постреформацията от протестантските схоластици и особено чрез приноса на теолозите от старото училище Принстън (Old Princeton School) през XIXв. под формата на неоспоримо интелектуално съдържание и автентична евангелска вяра. В този смисъл следва, че не всеки, който нарича себе си евангелски вярващ, или се идентифицира най-общо с това течение, е действително такъв.

Вторият начин се споделя от много постконсервативни евангелски мислители, вкл. и от мен. Евангелският теолог е някой, който работи в и чрез евангелското движение, от което следва, че се придържа към изброените по-горе пет подточки. Съгласен съм с консерваторите, че терминът „евангелски” не е съвместим с всеки и всичко. Срещал съм теолози, които наричат себе си евангелски теолози, които аз обаче не считам за такива, тъй като не се занимават професионално с евангелското движение, а и отхвърлят или поне игнорират общоприетите точки на евангелската етика. Те нямат нищо общо с историята на течението или с неговата етика. Въпреки това съм склонен да приема за евангелски теолог всеки, който нарича себе си евангелски и наистина живее и работи в сферата на евангелското.

Алтернативата на втория начин би била затваряне на вратата за реформиране и съхранение на доктрината на ортодоксалната вяра. С други думи се наблюдава напрежение в средите на консервативните теолози, което само по себе си ограничава всеки вид развитие на съответното движение. В анализа и критиката към евангелското, от страна на Карсън, това напрежение се забелязва лесно. От една страна консервативните евангелски теолози признават, че sola scriptura – Светото Писание стои като единствен източник и норма за теологията, така че всяка доктринална формулировка без значение колко древна и всепризната е, трябва да бъде предмет на възможна поправка, основана на Библията. От друга страна обаче те смятат за не толкова автентични евангелски теолози или теологически мнения онези, които се разминават по смисъл с измислената от човеци ортодоксалност. Тогава как е възможно за един евангелски теолог да подложи древните и всепризнати доктрини на ревизия, в светлината на верно и ново библейско разбиране, без да бъде автоматично определен за неевангелски теолог?

Единственият начин да оставим отворена вратата за доктринално преразглеждане в светлината на Библията е да дефинираме евангелското положение спрямо ортодоксалната доктрина като такова, което уважава и защитава, без обаче да се придържа робски към нея. А това е и подходът на повечето постконсерватори. Точно обратно на критиката, че се въвличат в безгранични теологически експерименти, далечни на християнската традиция, постконсерваторите гледат на Великата Традиция в християнската вяра като на вторичен източник и норма за християнската теология.

Типично е предложението на Кларк Пинък за тази Традиция в Проследяване на загадката: Намирането на пътя ни чрез съвременната теология от евангелска перспектива: „Евангелската теология извлича сила от устойчивата си лоялност към доктрините на класическото християнство.” Добавя още: „Историческото християнство е ангажирано с обективен теизъм. С това имам предвид, че ние не сме ангажирани единствено с начина на живот, но и със специфични вярвания, които съответстват на реалността. Нашият символ на вяра не е просто поетически израз на идеал, към който се придържаме субективно, а е твърдение относно истините, които ни заобикалят.”

Така Пинък изяснява, че тази „лоялност” и придържането към съгласувани вярвания е всъщност второстепенно спрямо по-висшите лоялност и придържане към откровенията от Библията, според което твърдение може по всяко време да се изиска преразглеждане на доктрината. Това се изразява и в описанието му на т.нар. Уеслиански четириъгълник (Библия, традиция, разумно мислене и опит) като предпочитан от него теологически метод, при който Светото Писание стои над традицията: „Библията предлага уникален достъп до историята на изкуплението, като впоследствие подкрепя традцията, разума и опита, тъй като Божието Слово трябва да се помни, преживява и премисля.”

Някои хора могат да открият подобни твърдения относно авторитета на Библията над всяка традиция в работите на Стенли Гренц и на други постконесрвативни мислители. Връзката между Библията и традицията в постконсервативната евангелска теология ще разгледаме в детайли в една от следващите части.

Изводът е, че онова, което прави един теолог – евангелски теолог, не е стриктната вярност, лишена от мисловни преразглеждания на доктриналната ортодоксалност. В противен случай това ще означава прибавянето на доктриналната ортодоксалност към канона на Светото Писание! Това, което прави евангелиският теолог такъв е фактът, че той или тя работи ентусиазирано в средите на евангелското движение и изобразява етиката на евангелското, с помощта на изброените по-горе пет характеристики.

 

Пояснения на на някои теологичните термини:

– Кратко обяснение на постконсерватизма

Убеден съм, че онези от вас, които все още не могат да възприемат термина „постконсервативен евангелизъм”, ще бъдат доста улеснени, след като се разясни смисъла му по-ясно и по-внимателно. Това е и целта на тази част. Надявам се да убедя читателите, че има вид евангелска теология, която не може да се нарече консервативна; постконсерватизмът е може би най-добрият, а и единствен начин за подобно обяснение. Въпреки че между постлиберализма и постконсерватизма има много разлики, двете течения споделят нещо общо. Постлиберализмът е опит да се излезе извън границите на либералната теология, без да се отрече всичко от нея. Постконсерватизмът от своя страна е опит да се избегнат ограниченията на консервативната теология, без да се отхвърли всичко от нея. И двете използват някои аспекти на постмодернизма, като освобождават съответните си теологии (консерватизъм и либерализъм), от оковите на Просвещението и модернизма.

Кои са водещите привърженици на постконсерватизма? Тук бих се поколебал. Терминът бе толкова силно извратен от своите критици, че някои постконсерватори не желаят да се идентифицират вече с него. В някои случаи възприемането ти от другите като постконсервативен може да навреди на кариера в областта на теологията. Вместо да описвам категорията в тесни граници, предпочитам да представя постконсервативната теология по един по-необикновен и разкрепостен начин. С други думи не считам, че постконсервативната евангелска теология е нещо като организация или клуб със своите тесногръди членове. Тук няма седалище или присъствен списък. Дори е възможно да се стигне до извода, че никой не може да се нарече напълно постконсервативен; би било по-добре ако засегна не представителите, а термините от постконсервативното движение.

В разрез с това, което Милърд Ериксън твърди, считам постконсерватизма не толкова за движение, колкото за вид настройване. Това е стил на правене на теология; едни теолози одобряват този стил повече от други. Вече споменах за двама теолози, които усвояват термина за своите собствени предложения и проекти: Джон Франке и Кевин Ванхузер. В допълнение с двамата автори, приемам и други евангелски теолози като постконсервативни в смисъла, че техните стилове за правене на теология не се придържат към стриктни правила спрямо „общоприетата евангелска теология”. За тях фактът, че нещо е част от „установената евангелска позиция”, не решава въпроса. Ще спомена за някои от тези автори по-късно във встъплението. Те са готови да подложат на допълнително изследване всяка доктрина или църковна практика, установени от християните, в светлината на Божието Слово. Те не се осланят с лека ръка на реформаторските концепти като sola scriptura или prima scriptura, а са решени да ги последват, бидейки отворени за нови начини на мислене относно правилната и достоверна интерпретация на Светото Писание. Ето как е възможно да си по-евангелски, като в същото време си по-малко консервативен: щом консерватизмът се придържа към строги схващания и не желае да възприема нови евангелски възгледи, макар и достоверни според Библията, изводът е, че консервативните се противопоставят на духа на евангелската вяра, който издига Библията над традицията.

– Характеристиките на консервативната евангелска теология

Първото от тях е тенденцията ортодоксалната доктрина да се счита за есенцията на автентичното християнство и на евангелската вяра. Заедно с това в известна степен се наблюдава тенденцията ортодоксалността да се третира като вид устойчиво явление, а в отговор дори на най-незначителните новатори в областта е заклеймяването, че те биха направили предпоставка за вероотстъпничество, което би било още по-силно изразено в идното поколение.

Второ, консервативните евангелски теолози са склонни да гледат на откровението като на пропозиционален, т.е. теоретичен фактор. Така те едва ли не замазват личностното и пълно със събития откровение, чието главно влияние е в описаните истории, образи, слово и действия.

Трето, тези теолози твърдят, че въздигат определена традиция, било то по „тих” или „шумен” начин, за да достигне определено място в евангелската идентичност. Някои възприемат това като „получена евангелска традиция”, други го считат за вид античен „екуменически консенсус”. Ефектът при всеки случай е отдалечаването на нови теологически размисли, които биха довели до ревизията на доктрината.

Четвърто, поради това отношение към традиционализма, консервативните евангелски теолози гледат на конструктивната задача на теологията по-скоро с подозрение; до голяма степен те отказват да формулират нови доктрини или да преструктурират старите такива. Според тях те са пазители на традиционната евангелска теология, а времето и силите, които жертват са в чест на запазването на тази автентичност.

Пето, те са склонни да гледат на евангелизма като на ограничена категория; хората са или „за”, или „против” правилата, при това е много лесно да се прецени кой какъв е. Много от консервативните евангелски теолози, говорят за евангелското течение като за някакъв клуб със своите членове и постановления. Изглежда те смятат, че самоидентифициращите се евангелски теолози трябва публично да бъдат представени като позьори, като при това трябва да им се забрани да се мислят за автентични евангелисти.

Шесто, консервативните теолози смятат, че не всички, които наричат себе си евангелски вярващи са действително такива, всъщност реалният брой на реалните евангелски вярващи е много по-малък. Те се притесняват, че понятието за евангелизма се разширява прекалено много и често се опитват да ограничат обхвата на автентичното течение, като например отлъчват доктрини, основаващи се на прекалено конкретни библейски концепти, които сами по себе си могат да навредят на традиционната християнска вяра.

Седмо, тези теолози твърдят, че са далеч от модернизма и постмодернизма, макар и да са повлияни от самия модернизъм, което подозират доста постконсерватори. В повечето случаи те са единни, че традицията е най-доброто, а духът на постмодернизма е прекалено относителен, с което е и деструктивен за християнската вяра. Доктриналното многообразие е анатема, а според консервативните теолози то присъства навсякъде в обществото, дори и сред самите евангелисти. Добър пример за консервативен евангелизъм е книгата от Донълд Карсън Давенето на Бог: Християнството предизвиква плурализма, която е пример за погрешна критика на съвременната теология.

Осмо, консервативните евангелски теолози мислят, че е прекалено относително да правиш теология, основавайки се на исторически и културни източници. Със сигурност могат да бъдат определени за непочитатели на историята. Историцизмът в този смисъл е вярване, според което всички идеи са исторически, социално и културно обединени с цел да бъдат податливи на обсъждане и преразглеждане от различни гледни точки. Макар и консервативните евангелски теолози да допускат, че евангелието трябва винаги да се разглежда в определен контекст, за тях допускането, че всяка доктринална или теологическа формулировка може да се възприеме безпроблемно от културата, е недопустимо. Те предпочитат да открият начини за интернационалното обяснение на Евангелието, т.е. съсредоточават се над глобалното, а не над локалното.

Девето, консервативната евнагелска теология претендира да се придържа към своите фундаменталистични корени, макар и в същото време да отхвърля сектантските проявления на това движение (фундаментализма). Повечето теолози, които определям за консервативни евангелски такива биха отхвърлили тази черта от евангелския консерватизъм. Не им харесва да се напомня, че си остават потомци на фундаментализма. В някои случаи въпросът не е в отричането от фундаментализма, а в твърдението, че преминавайки покрай фундаментализма, те са стигнали до либерална теология. Допускам, че това е по-скоро въпрос на мнение, но постконсервативните евангелски теолози се притесняват, че постфундаменталистите са с една крачка във фундаментализма, като понякога „консервативен евангелист” просто носи по-лекия смисъл на „фундаменталист”, звание, което никой теолог не би желал да носи.

Десето и последно, консервативната евангелска теология е като че ли скована от страх заради либералната теология. Това няма за цел да представи либералната теология като нещо добро, а да докаже, че на нея може да се даде прекалено много власт. Не рядко може да се чуе или прочете как консервативен евангелски теолог предупреждава слушателите или читателите си да внимават с Фридрих Шлайермахер, основателят на либералната теология, когато стане дума за обсъждането на прогресивна или постконсервативна гледна точка над теологията. Консерваторите настояват теолозите и техните предложения да се определят според позицията ляво-дясно, където либералната теология представя максималното доближаване до модернизма в днешната християнска структура. Общо взето консерваторите се натъкват на трудности при разглеждането на всяка теология, която не спада към модернизма и в този смисъл не е нито „лява” нито „дясна”. Постлиберализмът (Йейлската теологическа школа) спада към тази група течения; консервативните не знаят как да гледат на него и често просто го игнорират, тъй като не се вписва в техния спектър.

– Значението на „консервативен евангелист”

Невъзможно е да се разбере смисъла на постконсерватизма в евангелската теология, без да се засегне самият консерватизъм. Същността на консерватизма в теологията е непоколебимо, макар и често косвено и неутвърдено, придържане към традицията. Той е установяването на магистериум (орган който съблюдава и подържа общението между теолозите на правилното и истинско учение на вярата – бел. прев.), било то формален или не, който ограничава критичната и конструктивна задача на теологията. Малко са евангелските теолози, които признават, че следват този магистериум, повечето просто отричат. Въпреки това техният консерватизъм се изразява в тенденцията им да потушават всяко ново предложение за преразглеждането на християнската доктрина под предтекст, че всичко, в което евангелските теолози са вярвали и вярват е абсолютно правилно.

В този смисъл консервативната евангелска теология е тип теология, която разчита на традициите и съзнателно отрича задачите на теологията да критикува и изяснява. През късния XX век и ранния XXI век консервативната евангелска теология приема две форми. От едната страна са библейските евангелисти, които вярват, че откровението е преди всичко пропориционално (основаващо се на факти). Тези евангелисти се опитват да пренесат директно от Библията основите за своята доктрина, считайки, че многото доктрини са предпоставка на Библията и се нуждаят от систематизиране и представане в разбираема форма.

Систематизирането на Писанието – Систематична теология включва колективизирането и разбирането на всички известни библейски пасажи с цел те да се систематизират, а ние да придобием знания относно справянето с различни житейски теми и проблеми. Задачата на систематичната теология е да обедини ученията в Библията, за да ги представи по един кратък, обясним и внимателно формулиран начин.

Автор: Роджър Олсън

От книгата “Реформирани и винаги реформиращи” – всички права по текста и предстоящето издаване на книгата под формата на статии online са собственост на Vetil ltd. и www.ivokoychev.org.

Текста, видеото и всички останали изображения публикувани в сайта: www.ivokoychev.org са собственост на сайта и са под закрила на закона на Авторско Право и сродните му права. Всяка промяна на съдържанието на публикуваните материали и неправомерното им ползване се преследва от предвидения закона ред.


Сподели

Може да харесате още

error: