Как християнинът трябва да гледа на комунизма?

Мартин Лутър Кинг мл.

by Editor
639 views
Сподели

А нека правосъдието тече като вода и правдата – като непресъхващ поток.

Амос 5:24

Малко са въпросите, които изискват по-задълбочено и трезво обсъждане от тези, представени за комунизма. Има поне три причини, поради които всеки християнски служител трябва да се чувства задължен да говори на своя народ по тази спорна тема.

Първата причина е, че широко разпространеното влияние на комунизма като мощна приливна вълна се разпространи в Русия, Китай, Източна Европа, а сега дори и в нашето полукълбо. Милиони души от народите по света вярват в неговото учение, и са го приели като нова религия, на която са се отдали напълно. Такава сила не може да бъде пренебрегната.

Втората причина е, че комунизмът е единственият сериозен съперник на християнството. Такива големи световни религии като юдаизма, будизма, индуизма и мохамеданството са възможни алтернативи на християнството, но никой, който познава твърдите факти на съвременния свят, няма да отрече, че комунизмът е най-страшният и агресивен съперник на християнството.

Третата причина е, че несправедливо е и със сигурност ненаучно да осъждаме дадена система, преди да знаем какво учи тази система и защо е погрешна.

Комунизмът и християнството са фундаментално несъвместими. Истинският християнин не може да бъде истински комунист, тъй като двете философии са противоположни и цялата диалектика на логиката не може да ги помири. Защо това е вярно?

Философията на комунизма

Първо, комунизмът се основава на материалистичен и хуманистичен възглед за живота и историята. Според комунистическата теория, материята, а не умът или духът, казва последната дума във Вселената. Такава философия е откровено секуларистка и атеистична. Според нея Бог е просто плод на въображението, религията е плод на страха и невежеството, а църквата е изобретение на управляващите, за да контролират масите. Нещо повече, комунизмът, подобно на хуманизма, процъфтява благодарение на голямата илюзия, че човекът, без помощта на каквато и да е божествена сила, може да се спаси сам и да постави началото на едно ново общество.

Аз се боря сам или печеля или потъвам… 

Нямам нужда от никого, който да ме направи свободен;

Не ми трябва Исус Христос, за да мисля, че някога Той ще умре за мен.

Студеният атеизъм, обвит в дрехите на материализма, в лицето на комунизма не дава място нито на Бога, нито на Христос.

Но от друга страна в центъра на християнската вяра е утвърждаването, че във вселената има Бог, който е основа и същност на цялата реалност. Същество с безкрайна любов и безгранична сила. Той е създател, поддържащ и съхраняващ ценностите. 

В противовес на атеистичния материализъм на комунизма християнството издига теистичен идеализъм. Реалността не може да бъде обяснена с движението на материята или с тласъка и притеглянето на икономическите сили. Християнството утвърждава, че в основата на реалността стои сърце, любящ Баща, който работи чрез историята за спасението на своите деца. Човекът не може да се спаси сам, защото човекът не е мярката на всички неща и човечеството не е Бог. Човекът окован от веригите на собствения си грях и ограниченост се нуждае от Спасител.

Второ, комунизмът се основава на етичен релативизъм и не приема стабилни морални абсолюти. Доброто и злото са относителни към най-целесъобразните методи за справяне с класовата война. Комунизмът експлоатира ужасната философия, че целта оправдава средствата. Той прокламира трогателно теорията за безкласово общество, но уви, методите му за постигане на тази благородна цел твърде често са безчестни. Лъжата, насилието, убийствата и мъченията се смятат за оправдани средства за постигане на хилядолетната цел. Това несправедливо обвинение ли е? Вслушайте се в думите на Ленин, истинския тактик на комунистическата теория: 

„Трябва да сме готови да използваме хитрост, измама, нарушаване на закона, укриване и скриване на истината.“ 

Съвременната история познава много изпълнени с ужаси дни, както и мъчителни нощи, само защото неговите последователи са взели това твърдение на сериозно.

В противовес на етичния релативизъм на комунизма, християнството излага система от абсолютни морални ценности и утвърждава, че Бог е поставил в самата структура на тази вселена определени морални принципи, които са постоянни и неизменни. Законът на любовта като императив е норма за всички човешки действия. Освен това християнството в най-добрия случай отказва да живее според философията на целта, оправдаваща средствата. Разрушителните средства не могат да доведат до конструктивни цели, защото средствата представляват идеал в процес на създаване и в процес на развитие. Неморалните средства не могат да доведат до морални цели, тъй като целите са предварително съществуващи в средствата.

Трето, комунизмът приписва върховна ценност на държавата. Човекът е създаден за държавата, а не държавата за човека. Някой може да възрази, като каже, че в комунистическата теория държавата е „междинна реалност“, която ще „изсъхне“, когато се появи безкласовото общество. Това е вярно – на теория; но също така е вярно, че докато трае, държавата е краят. Човекът е средство за постигане на тази цел. Човекът няма неотменими права. Единствените му права произтичат от държавата и се предоставят от нея. При такава система изворът на свободата пресъхва. Ограничават се свободата на печата и на събранията, свободата на гласуване, свободата на слушане и четене. Изкуството, религията, образованието, музиката и науката попадат под властта на държавния контрол. Човекът трябва да бъде послушен слуга на всемогъщата държава.

Всичко това противоречи не само на християнското учение за Бога, но и на християнската оценка за човека. Християнството настоява, че човекът е цел, защото е Божие дете, създадено по Божи образ и подобие. Човекът е нещо повече от произвеждащо животно, ръководено от икономически сили; той е духовно същество, увенчано със слава и чест, надарено с дара на свободата. Крайната слабост на комунизма е, че той лишава човека от това качество, което го прави човек. Човекът, казва Паул Тилих, е човек, защото е свободен. Тази свобода се изразява в способността на човека да размишлява, да взема решения и да реагира. При комунизма душата на индивида е окована от веригите на конформизма; духът му е свързан с оковите на партийната вярност. Той е лишен както от съвест, така и от разум. Проблемът на комунизма е, че той няма нито богословие, нито христология; затова се появява с объркана антропология. Объркан по отношение на Бога, той е объркан и по отношение на човека. Въпреки светлите си думи за благоденствието на масите, методите и философията на комунизма лишават човека от достойнство и стойност, оставяйки го само като обезличено колелце в постоянно въртящото се колело на държавата.

Очевидно е, че всичко това не е в хармония с християнския възглед за нещата. Не бива да се заблуждаваме. Тези системи на мислене са твърде противоречиви, за да бъдат примирени; те представляват диаметрално противоположни начини да се гледа на света и да се трансформира той. Като християни ние трябва постоянно да се молим за комунистите, но никога не можем като истински християни да толерираме философията на комунизма.

И все пак нещо в духа и заплахата на комунизма ни предизвиква. Покойният Кентърбърийски архиепископ Уилям Темпъл нарича комунизма християнска ерес. Той имаше предвид, че комунизмът се е домогнал до някои истини, които са съществена част от християнския възглед за нещата, въпреки че с тях са свързани теории и практики, които никой християнин не би могъл да приеме.

Фалшивият идеал на комунизма и Църквата

На теория и със сигурност не на практика, комунизма ни предизвиква да бъдем по-загрижени за социалната справедливост. С всичките си фалшиви предположения и зловредни методи комунизмът възниква като протест срещу несправедливостта и униженията, причинени на хората в неравностойно положение. Комунистическият манифест е написан от хора, пламнали от страст към социалната справедливост. Карл Маркс, роден от родители евреи, които произхождали от равинистичен род, и обучен, както е трябвало да бъде, в еврейските писания, никога не е могъл да забрави думите на Амос: „Нека съдът се излее като вода и правдата като мощен поток.“(Амос 5:24) Родителите на Маркс приемат християнството, когато той е на шест години, като по този начин добавят към старозаветното наследство и новото. Въпреки по-късния си атеизъм и антицърковност, Маркс не може да забрави грижата на Исус за „най-малките от тях“. В своите трудове той защитава каузата на бедните, експлоатираните и лишените от наследство.

На теория комунизмът набляга на безкласовото общество. Въпреки че светът знае от печален опит, че комунизмът е създал нови класи и нов речник на несправедливостта, в теоретичната си постановка той предвижда световно общество, надхвърлящо повърхностните различия между раса и цвят на кожата, класа и каста. Теоретично членството в комунистическата партия не се определя от цвета на кожата на човека или от качеството на кръвта във вените му.

Християните са длъжни да признаят всяка страстна загриженост за социалната справедливост. Такава загриженост е основна в християнското учение за бащинството на Бога и братството на човека. Евангелията изобилстват от изрази на загриженост за благосъстоянието на бедните. Вслушайте се в думите на Magnificat: „Свали владетели от престолите им и издигна смирени. Гладните напълни с блага, а богатите отпрати празни.“ (Лука 1:52-53). Никой доктринер-комунист не е изразявал такава страст към бедните и потиснатите, каквато откриваме в Манифеста на Исус, който утвърждава:

„Духът на Господа е на Мене, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите; пратил Ме е да проглася освобождение на пленниците и проглеждане на слепите, да пусна на свобода угнетените, да проглася благоприятната Господня година.” (Лука 4:18-19 БРБП)

Християните са длъжни да признаят и идеала за световно единство, в което всички бариери на касти и цветове са премахнати. Християнството отхвърля расизма. Широкият универсализъм, стоящ в центъра на Евангелието, прави както теорията, така и практиката на расовата несправедливост морално неоправдани. Расовите предразсъдъци са грубо отричане на единството, което имаме в Христос, защото в Христос няма нито юдеин, нито езичник, нито роб, нито свободен, нито негър, нито бял.

Въпреки благородните утвърждения на християнството Църквата често е изоставала в грижата си за социалната справедливост и твърде често се е задоволявала с устата на благочестиви безсмислици и светотатствена тривиалност. Често тя е толкова погълната от бъдещото добро, че забравя за настоящите злини. Но Църквата е предизвикана да направи Евангелието на Исус Христос актуално в рамките на социалната ситуация. Трябва да разберем, че християнското благовестие е двупосочен път. От една страна, то се стреми да промени душите на хората и по този начин да ги съедини с Бога; от друга страна, то се стреми да промени условията на средата на хората, така че душата да има шанс, след като бъде променена. 

Всяка религия, която изповядва, че е загрижена за душите на хората, и в същото време не се занимава с икономическите и социалните условия, които ги задушават, и със социалните условия, които ги осакатяват, е такава, каквато марксистът описва като „опиат за народа“.

Честността също така ни налага да признаем, че църквата не е била вярна на своята социална мисия по въпроса за расовата справедливост. В тази област тя се е провалила с гръм и трясък пред Христос. Този провал се дължи не само на факта, че църквата е била ужасяващо мълчалива и катастрофално безразлична към сферата на расовите отношения, но дори в по-голяма степен на факта, че тя често е била активен участник във формирането и установяването на моделите на расово-кастовата система. 

Колониализмът не би могъл да се запази, ако Християнската църква наистина беше заела позиция срещу него. Един от главните защитници на порочната система на апартейд в Южна Африка днес е Холандската Реформирана Протестантска Църква. В Америка робството не би могло да съществува почти двеста и петдесет години, ако Църквата не го беше санкционирала, нито пък сегрегацията и дискриминацията биха могли да съществуват днес, ако Християнската църква не беше мълчалив и често гласовит партньор. 

Трябва да се изправим пред срамния факт, че църквата е най-сегрегираната основна институция в американското общество, а най-сегрегираният час от седмицата е, както посочи професор Листън Поуп, е в неделя сутрин по време на богослужението. Колко често църквата е била по-скоро ехо, отколкото глас, задна светлина зад Върховния съд и други светски агенции, отколкото фар, който да насочва хората постепенно и решително към по-високи нива на разбиране.

Божият съд е над църквата. Църквата има разцепление в собствената си душа, което трябва да приключи. Ще бъде една от трагедиите на християнската история, ако бъдещите историци запишат, че в разгара на ХХ век църквата е била една от най-големите крепости на превъзходството на белите.

Слабостите на капитализма

Пред лицето на комунистическото предизвикателство трябва честно да разгледаме слабостите и на традиционния капитализъм. С цялата си честност трябва да признаем, че капитализмът често е оставял пропаст между излишното богатство и крайната бедност, създавал е условия, позволяващи да се отнемат неща от първа необходимост от мнозина, за да се даде лукс на малцина, и е насърчавал хората с малки сърца да станат студени и безсъвестни, така че, подобно на богаташа пред Лазар, да не се трогват от страдащото, бедстващо човечество. Макар че чрез социалните реформи американският капитализъм прави много за намаляване на тези тенденции, все още има какво да се направи. Бог възнамерява всички негови деца да имат основните потребности за пълноценен и здравословен живот. Несъмнено е нехристиянско и неетично едни да се въргалят в меките легла на лукса, докато други потъват в подвижните пясъци на бедността.

Мотивът за печалба, когато е единствената основа на една икономическа система, насърчава безмилостната конкуренция и егоистичната амбиция, която вдъхновява хората да се грижат повече за това да изкарват прехраната си, отколкото да живеят. Той може да направи хората толкова съсредоточени върху Аз-а, че те вече да не са съсредоточени върху Теб. Не сме ли твърде склонни да оценяваме успеха по индекса на заплатите си и размера на колелата на автомобилите си, а не по качеството на нашата служба и връзката ни с човечеството? Капитализмът може да доведе до практически материализъм, който е също толкова пагубен, колкото и теоретичният материализъм, проповядван от комунизма.

Трябва честно да признаем, че истината не може да бъде намерена нито в традиционния капитализъм, нито в марксизма. Всеки от тях представлява частична истина. В исторически план капитализмът не успя да прозре истината в колективното предприемачество, а марксизмът не успя да види истината в индивидуалното предприемачество. Капитализмът от XIX в. не успя да оцени, че животът е социален, а марксизмът не успя и все още не успява да види, че животът е индивидуален и социален. Царството Божие не е нито теза на индивидуалното предприемачество, нито антитеза на колективното предприемачество, а синтез, който примирява истината и на двете.

Каузата Христос

И накрая, ние сме предизвикани да посветим живота си на каузата на Христос, дори както комунистите посвещават своя на комунизма. Ние, които не можем да приемем вероизповеданието на комунистите, признаваме тяхната ревност и отдаденост на кауза, която според тях ще създаде по-добър свят. Те имат чувство за цел и съдба и работят страстно и упорито, за да спечелят другите за комунизма. Колко християни са толкова загрижени да спечелят другите за Христос? Често нямаме нито ревност за Христос, нито желание за Неговото царство. За толкова много християни християнството е неделно занимание, което няма никакво значение за понеделник, а църквата е нещо повече от светски социален клуб с тънка обвивка на религиозност. Исус е древен символ, когото имаме честта да наричаме Христос, но въпреки това Неговото господство не се утвърждава, нито се признава от нашия живот без съдържание. Дано християнският огън да гори в сърцата на всички християни със същата сила, с която комунистическият огън гори в сърцата на комунистите! Дали комунизмът е жив в днешния свят, защото не сме били достатъчно християни?

Трябва да се посветим отново на каузата на Христос. Трябва да възстановим духа на ранната църква. Където и да отидеха първите християни, те триумфално свидетелстваха за Христос. Независимо дали са били по улиците на селата или в градските затвори, те смело са провъзгласявали добрата новина на Евангелието. Наградата им за това дръзко свидетелство често е била мъчителната агония на леговището на лъвовете, но те са продължавали да вярват, че са открили една толкова велика кауза и са били преобразени от един толкова божествен Спасител, че дори смъртта не е била твърде голяма жертва. Когато влязоха в един град, структурата на властта се разтревожи. Тяхното ново евангелие донесе освежаващата топлина на пролетта на хората, чийто живот беше закоравял от дългата зима на традиционализма. Те призовавали хората да се разбунтуват срещу старите системи на несправедливост и старите структури на неморалност. Когато управниците се възпротивиха, тези странни хора, опиянени от виното на Божията благодат, продължиха да проповядват Евангелието, докато дори мъжете и жените в дома на Цезар не се убедиха, докато затворниците не изпуснаха ключовете си и докато царете не потрепериха на троновете си. Т. Р. Глоувър пише, че ранните християни „превъзхождали всички останали, надживявали ги и умирали”.

Къде е този вид плам днес? Къде е този вид дръзко, революционно посвещение на Христос днес? Дали е скрит зад димни завеси и олтари? Дали е погребана в гроба, наречен почтеност? Дали е неразривно свързана с безименни статуси и затворена в килиите на застоялите нрави? Тази отдаденост трябва отново да бъде освободена. Христос трябва отново да се възцари в живота ни.

Това е най-добрата ни защита срещу комунизма. Войната не е отговорът. Комунизмът никога няма да бъде победен чрез използването на атомни бомби или ядрени оръжия. Нека не се присъединяваме към онези, които крещят за война и които чрез заблудените си страсти призовават Съединените щати да се откажат от участието си в Организацията на Обединените Нации. Това са дни, в които християните трябва да проявят мъдра сдържаност и спокойна разумност. Не трябва да наричаме комунисти или примиренци всеки, който признава, че омразата и истерията не са окончателните отговори на проблемите на тези неспокойни дни. Не трябва да се ангажираме с негативен антикомунизъм, а по-скоро с позитивен порив за демокрация, осъзнавайки, че най-голямата ни защита срещу комунизма е да предприемем настъпателни действия в името на справедливостта и правдата. След като сме осъдили красноречиво философията на комунизма, трябва с положителни действия да се стремим да премахнем условията на бедност, несигурност, несправедливост и расова дискриминация, които са плодородната почва, в която расте и се развива семето на комунизма. Комунизмът процъфтява само когато вратите на възможностите са затворени и човешките стремежи са задушени. Подобно на първите християни, ние трябва да се движим в един понякога враждебен свят, въоръжени с революционното Евангелие на Исус Христос. С това мощно Евангелие ние смело ще предизвикваме статуквото и несправедливите нрави и така ще ускорим деня, когато „всяка долина ще се издигне, и всяка планина и хълм ще се сниши; и кривите места ще станат прави, и неравните – равни; и ще се яви славата Господна”.

Нашето трудно предизвикателство и нашата велика възможност е да свидетелстваме за духа на Христос в изграждането на един истински християнски свят. Ако приемем това предизвикателство с преданост и доблест, камбаната на историята ще удари за комунизма и ние ще направим света безопасен за демокрацията и сигурен за Христовия народ.

 

АВТОР: МАРТИН ЛУТЪР КИНГ МЛ. е американски духовник и общественик и един от водачите на АФРОАМЕРИКАНСКОТО ДВИЖЕНИЕ ЗА ГРАЖДАНСКИ ПРАВА. Кинг става баптисткипастор и още в началото на своята кариера става защитник на гражданските права, превръщайки се с времето в една от иконите на американския прогресивизъм.

 


Сподели

Може да харесате още

error: