Предговор

Историята оформя идентичността на хората. Християните се идентифицират с християнската история. Тя включва както библейските събития, така и времето след тях. С описаните истории, псалми, притчи, евангелия и послания, Библията взема превес в живота на повечето християни. Тя е разказ за това как Бог създава и изкупва Своя народ. Християните откриват своята идентичност в този разказ и се стремят да живеят според принципите в него. За съжаление, твърде много християни не знаят почти нищо за разказа, който Бог продължава да пише за Своя народ. Тази книга е опит да запълним празнината. Тя започва от там, където Новият Завет приключва. Какво Бог върши през последните почти две хиляди години, за да доведе хората Си до разбиране на истината? Теологията е имено това – вяра, която се опитва да разбере Божията истина.

Вярата търси разбиране. В продължение на две хиляди години християните се опитват да изпълнят тази задача. Разказът за това търсене на истината от страна на новозаветната църква е почти непознат на много съвременни християни, въпреки, че личният им живот като вярващи в Исус Христос зависи от това. В много случаи ние не познаваме потеклото си – от къде идва родът ни и кои сме всъщност. Все едно да се стремим да бъдем добри граждани на определена страна, без да знаем за нейния произход, история, войни, герои, принципи и водачи.

Да живеем като последователи на Исус Христос е като да бъдем добри граждани. Ще трябва да се запознаем с историята на хората, които са се стремели да следват Христос и Неговите ученици в различните култури и епохи. Надявам се тази книга да ви разкрие поне малка част от историята на християнската вяра. Така тя ще допринесе за по-добра самооценка и ще ни направи по-добри ученици на Христос. Моля се книгата да изгради и църквата като цяло. Църквата определено има нужда да си възвърне чувството на принадлежност към великата история на Божието дело към народа Му, в и извън библейските времена.

Идеята за книгата се зароди след курса Църковните отци и реформатори: Историята на християнската теология. Преподавах този курс в колежа Ветил (Св. Павел, Минесота) в продължение на петнадесет години. Открих отлични книги за историята на християнската мисъл, но нито една не беше подходяща за студентите ми. Усещахме нуждата за нещо различно. Докато разговарях с приятели, колеги и най-вече с Родни Клап, по онова време главен редактор на Inter Varsity Press (Издателство Интер Варсити), се роди идеята за сглобяването на този материал.

Бих искал да благодаря на моя приятел и съавтор, Стенли Гренц, за неговото насърчение и съвети, докато подготвях материалите и пишех книгата. Изказвам искрената си признателност и към моя редактор, Родни Клап, за подкрепата и съветите. The Bethel College Alumni Association (Асоциацията на възпитаниците на колежа Ветил) осигури щедро дарение за закупуване на пълния набор от книги за Църковните отци, които се оказаха безценни за моите изследвания и писане на първите няколко глави. Благодаря на асоциацията за подкрепата им. Моята скъпа съпруга, Беки, и дъщерите ми, Аманда и Соня, ме обгръщаха със своята любов и разбиране, в месеците, през които бях буквално прикован към бюрото си. Те ми осигуриха необходимото време и ме окуражаваха да продължавам, когато наистина имах нужда от това.

Преди всичко бих искал да благодаря на човека, който ме обучаваше през годините, преди да придобия докторската си степен в Университета Райс, в Хюстън, Тексас. Това е моят съветник и директор на отдела за религиозни науки – д-р Нийлс C. Нийлсън. Дори след моето дипломиране и неговото пенсиониране, той остава мой ментор, модел за подражание и приятел. Гледам на него като на баща. Той е без съмнение най-скъпият и важен мъж в живота ми, понеже е пряко отговорен за всичко, което съм постигнал като християнски учен.

Въведение

Християнската теология като разказ

Историята се възприема като суха материя от повечето съвременни читатели. Разказът, от друга страна, предизвиква все по-голям интерес. Историята се състои от различни разкази. В този смисъл, думата “разказ” не означава фантастика или басня. Историята е разказ (възможно най-точен) за събития, движения, идеи и живота на хора, които са променяли култури, религии и нации.

Историята на християнската теология може и трябва да бъде написана като разказ. Тя е изпълнена със сложни сюжети, вълнуващи събития, интересни хора и уникални идеи. Ще се опитам да направя разказа увлекателен. Книгата свързва всички индивидуални истории в разказ за развитието на християнската мисъл. В това равитие можем да видим фокуса на всички християнски теолози към спасението – Божието изкупление, прошката и трансформирането на грешниците. Има и други важни моменти, но желанието да се разбере и обясни спасението е най-важният. Един съвременен теолог и историк правилно отбелязва, че …за теолога, сотериологията (доктрината за спасението) обикновено е основата, върху която той изгражда всички останали доктринални възгледи.

И така, историята на християнската теология е разказ за християнските мисли върху спасението. Неизбежно е да размишляваме за Божието естество и Божието разкриване в личността на Исус Христос, както и за много други убеждения, свързани със спасението. Но в основата винаги лежи самото спасение – какво представлява то, как се случва и каква роля играят Бога и човека, за да може то да се случи.

Загрижеността за спасението се вижда още в началото на развитието на християнската доктрина, както и в по-късните периоди на реформирането й.

Великите дебати относно правилните християнски убеждения за Бога, за Исус Христос, за греха и благодатта, които привличат вниманието на ранните църковни отци, до голяма степен са относно защита на Евангелието на спасението. Разделението в християнството и неговата теология през XVI век, което довежда до протестантската и католическата реформации в Европа, също в голяма степен се дължи на тълкуването на Евангелието. В други случаи същността на спасението и как най-добре да го опазим минава на заден план, тъй като като църковните лидери и теолози обсъждат други важни въпроси. Но дори в подобни моменти бегло се прокрадва загрижеността за спасението, отекваща в теологическите разсъждения и спорове. Не би било справедливо да кажем, че загрижеността за спасението е била главната тема на абсолютно всеки теолог и епоха, така че в някои случаи тя ще бъде важна съставна част от разказа ни, докато в други ще бъде почти незабележима.

Какво да кажем за теологията? Както при историята, много от съвременните читатели ще помислят, че тя е суха, непрактична и неадекватна за съвременния християнски живот. Заедно със Стенли Гренц се опитахме да коригираме това погрешно схващане в по-ранна книга.

Теологията е необходима на всеки християнин, който се стреми да размишлява последователно за Бога. Без теологическите размишления за значението на Евангелието на спасението, което съставлява теологията като цяло, самото Евангелие бързо ще се превърне в обикновена народна религия и ще изгуби силата на истината и влиянието върху църквата и обществото.

За читателите, които не са убедени в значението и стойността на теологията, препоръчвам една друга моя книга: Who Needs Theology? An Invitation to the Study of God (Кой се нуждае от теология? Покана за изучаване на Бога).

Човек може да прочете много книги за историята на християнската мисъл и теология. Настоящият материал със сигурност не цели да замени която и да е от тях. Без да претендирам за уникалност, просто ще кажа, че няма много подобни книги, които да са написани на достъпен език за обикновените християни – онези, които нямат почти никакво знание относно историята и развитието на християнската теология. Тази книга ще бъде полезна както за тях, така и за заинтересования християнски пастор, който има нужда от “опреснителен курс” по историческа теология. Тя не е научен материал, в смисъл, че не предлага събрани данни от нечувани досега научни изследвания, нито дава нови предложения за академичен дебат. Това е по-скоро скромно проучване на основните акценти на християнската историческа теология, за читателите, които нямат никакви познания или разбиране върху тази завладяваща тема.

Затова смятам да опростя нещата, доколкото е възможно. Ще употребявам минимално количество технически и теологически термини, а когато е неизбежно, те ще бъдат ясно обяснявани в контекста, в който ги използвам. Въпреки че основният предмет на книгата са идеите (убежденията, доктрините и теориите), тя ще се стреми да ги свърже с конкретни събития и реални лица, като обясни възможно най-ясно защо съответните идеи се развиват и какво е тяхното значение. Често причината са противоречия и конфликти относно правилната християнска вяра и духовност. Няма християнска доктрина, която да се е появила без причина. Всяка доктрина, независимо дали е смятана за “ортодоксална” (теологически правилна) или “еретична” (теологически неправилна) е възникнала поради някакво противоречие. То може да е свързано с изкривяване на Евангелието, или с популярно схващане или духовна практика, които са небиблейски или противоположни на автентичната християнска вяра. Може да е свързано и с нехристиянска философия или културално убеждение, което е предизвикало християнските мислители да отговорят като представят по-добра алтернатива, идваща от християнски източници.

Историята на християнската теология не е приказка за мислители, които стоят във високите си кули от слонова кост и постоянно творят неясни и спекулативни доктрини, за да объркват обикновените вярващи. Без да отричам, че подобни неща може да са се случвали от време на време в християнската история, бих искал да се противопоставя на популярния образ, който се опитва да намекне, че всяка основна доктрина в християнството възниква по практични причини, свързани с поставянето на натиск върху определени хора. Дори привидно неясния въпрос: “Колко ангели могат да танцуват на върха на една игла?” не е обсъждан от християнските мислители в миналото просто за да изгубят малко време или за да изглеждат ерудирани пред хората. Идеята е да се проучи естеството на духовните същества – ангелите, и да бъде оборена идеята, че те са материални същества, които заемат място в пространството. Една известна (или по-скоро скандална) легенда гласи, че епископите и теолозите на източното православие дебатирали върху горепосочения въпрос за ангелите в голямата катедрала на Константинопол (Византия), докато мюсюлманските нашественици сарацини влизали през портите на града, за да унищожат последните останки от някога могъщата Християнска империя. Дали това е вярно или не е без значение за моята гледна точка, която е просто, че всички обсъждани въпроси и изградени доктрини не са без причина.

Вярно е, че някои причини за теологически дебати са по-добри от други. Не си мислете, обаче, че ако дадена идея изглежда спекулативна или непрактична, те се появява без основателна причина. Ще се опитам да обясня напрежението, конфликтите и противоречията, които лежат в основата на подобни привидно спекулативни идеи като Божието триединство (Троицата) и ипостасното единство (човешкото и божественото) на Христос. Нито една от тези доктрини не е ясно установена в Библията. Освен това, когато тези доктрини са разработвани от водещите мислители на ранната църква (IV и V век), канонът на християнското Писание тепърва предстои да бъде идентифициран и установен.

Защо се появяват тези на пръв поглед технически, но в същото време изключително важни християнски доктрини? Определено не е понеже епископите и другите лидери от ранното християнство нямат какво да правят. Причината е просто защото по това време се надигат много нови идеи за Бога и за Исус Христос, които подкопават Евангелието и бързо набират популярност. Заплахата е реална, понеже ако тези идеи бъдат приети от широката аудитория, те носят “различно благовестие” и различна религия от тази, която апостолите поучават и предават в поколенията. В почти всички случаи доктрините се появяват, понеже някой счита, че Евангелието е застрашено.

Днес имаме доктрините за Троицата и за двете естества на Исус Христос. Повечето клонове на християнството ги приемат, дори да не ги разбират много добре. В същото време, повечето погрешни убеждения, които възникват в ранната църква и предизвикват развитието на горепосочените доктрини, са разспространени и днес – понякога дори в някои клонове на Християнството, които официално изповядат вяра в учението за Троицата и за човешкото и божествено естество на Исус Христос, а понякога и в така наречените култове, сред “либералите” и “свободомислещите”, които са по периферията на християнството. Разбирайки как и защо подобни основни убеждения са се развили ще ни помогне да избегнем разспространението им в настоящето.

Бих искал да отбележа няколко основни неща. Първо, смятам, че убежденията са от голямо значение. Те влияят на начина ни на живот. Не може да има жизнено, динамично и верно християнско ученичество, което да е лишено от доктринално разбиране. Човек не може да служи на Бог с вяра, без да познава естеството и волята Му.

През голяма част от историята на християнството, убежденията имат много по-голямо значение за християните, отколкото днес. Когато четете и размишлявате върху историята на християнската теология, имайте предвид, че християните от миналите векове, които се борят с доктриналните въпроси, наистина са силно загрижени за правилните убеждения. Това е вярно не само за епископи и професионални теолози, но и за обикновените миряни в църквите.

През IV век, великият отец Григорий Нисийски от църквата в Кападокия се оплаква, че не може да отиде никъде и не може да извърши нищо в Константинопол – новата столица на Римската империя, без да дебатира с търговците относно Троицата. В своя труд за Троицата, On the Deity of the Son and of the Holy Spirit (За божествеността на Сина и за Светия Дух), той пише: Ако помолите за рестото си в дюкяна, някой ще започне да ви говори за Единородния и за Неединородния. Ако попитате за цената на хляба, ще ви отговорят: Отец е по-велик, а Сина е по-нисш. Ако попитате: Приготвена ли е банята?, някой ще ви отговори: Синът беше създаден от нищото.

Григорий Нисийски със сигурност не се оплаква от въвличането на обикновените християни в теологическите спорове. Ако в коментара му има нотка на оплакване, то е понеже голяма част от миряните по негово време симпатизират на опозицията – арианската или полу-арианската ерес, които отхвърлят пълното равенство на Исус с Бог Отец. Миряните и църковните лидери и богослови често участват активно в дебати относно правилните християнски убеждения. Тези убеждения тогава са били от голямо значение, така че би трябвало да имат значение и днес.

Второто важно нещо, което бих искал да отбележа е, че понякога убежденията придобиват прекалено голямо значение. Малко хора не биха се съгласили с това! В историята на християнската теология има много напълно ненужни дебати, конфликти и дори смъртни случаи, заради сравнително маловажни  въпроси. Без по никакъв начин да обезсмислям протестантските реформатори и тяхното велико дело през XVI век, бих казал, че неспособността им да се обединят, поради различно тълкуване на Христовото присъствие по време на Господна вечеря, е скандал и петно ​в историята на протестантската теология. Разбира се, Лутер, Цвингли, Калвин и другите реформатори не са съгласни и по други въпроси, но точно този доктринален въпрос изглежда се превръща в главната причина за разделението, което пречи на протестантското единство. Няма извинение за изгарянията, удавянията и обезглавяванията на осъдените като еретици хора.

През вековете доктрината и теологията на моменти имат прекалено голямо значение. В наши дни виждаме другата крайност – много християни не знаят почти нищо за християнските доктрини – как са се появили или защо. Има опасност християнството да се превърне в народна религия на терапевтично поклонение и индивидуални чувства.

Трето, истинските християнски убеждения не са еднакво важни. Някои от тях са догми и си заслужава да се защитават сериозно. В тази категория бих поставил Троицата и Въплъщението. Затова мисля, че египетският епископ и теолог от IV век, Атанасий, е голям герой. Той бива изгонен от родния си град и Александрийската епархия пет пъти, понеже не отстъпва от позицията си по отношение на тези убеждения. (Неговата история е разказана в единадесета глава.)

Има убеждения, които също са важни, но не са от решаващо значение за Евангелието, или за идентичността и посланието на християнството. Аз ги наричам доктрини, разграничавайки ги от догмите.4  Това са убеждения, които малко християнски групи биха счели за толкова важни, че да ги определят като християни. Има някои групи християни, обаче, които биха подложили други християни на тест относно тези убеждения, за да решат дали да имат общение с тях. Това означава, че за да принадлежат към тяхната традиция, деноминация или църква, хората трябва да изповядват тези убеждения, или поне да не ги отричат. Например, баптистите, които водят началото си от XVII век, настояват, че кръщаването на вярващите (става дума за кръщаване на възрастни хора, а не на бебета), обикновено чрез потапяне във вода, е правилния начин за кръщаване. Но баптистите не отричат ​​автентичното християнство на хората, които вярват и практикуват кръщаване на бебета. Следователно, за баптистите, кръщението на вярващите чрез пълно потапяне, е доктрина, но не и догма.

Има още една категория убеждения, които аз наричам “теологически становища” или “индивидуални тълкувания”. По време на Реформацията някои протестантски лидери наричат тази категория “убеждения” (adiaphora), от латинския корен за неща, които нямат толкова голямо значение или безразлични въпроси. Според мен това би включвало подробностите около убежденията за естеството на ангелите, както и детайлите за събитията около Второто пришествие на Христос. През по-голямата част на църковната история, тези и други неща, са обсъждани, но не са предмет на разгорещени спорове.

Макар да не одобрявам преследването на когото и да било, заради убеждението му (като Баптист силно вярвам в свободата на съвестта), аз мисля, че е правилно да се защитават истинските догми – дори до смърт – от страна на църковните отци и реформатори. Това е история, която малко християни познават. Една от целите ми е да я разкажа чрез тази книга. Например, ако не беше невероятният Атанасий – “инатият светия” от IV век, догмите за пълната Bожественост на Христос и Троицата вероятно щяха да бъдат потопени в блатото на политическите компромиси в рамките на империята и църквата. Докато великият хроникьор на падането на Рим, Едуард Гибън, смята, че единството на Римската империя е разрушено поради упорития отказ да се направи компромис, аз мисля, че точно в този случай на карта е заложен интегритетът на самото Евангелие.

Четвърто, определено има влиятелни християнски мислители и идеи в християнската история. Някои хора биха оспорвали този факт. Те мислят, че влиянието е изкуствено и на базата на определен църковен елит, който издига лидери според вкуса си и за целите си. Това със сигурност няма да бъде разбрано от обикновените читатели, но учителите по религия и теология знаят какво имам предвид. Aкадемичните среди все повече отхвърлят идеята за точно определена колекция от класики при библейското образование. Вместо това, те биха искали да има повече представители на малцинствата и жените. Има нещо правилно в това движение. Разбира се, че традиционният канон от културални класики и герои трябва да се разшири. Но това не означава, че няма значение кои писатели и мислители от миналото трябва да бъдат изучавани. Аз много бих се радвал да намеря документи свързани с влиятелни теолози – жени, например, в ранната църква, в средновековието и по време на Реформацията. Но, въпреки че от една страна жените със сигурност имат влияние в духовния живот на християнството през цялата му история, за съжаление не виждаме жена, която да е успяла да повлияе силно в църковната теология.

Според някои критици, недостигът на църковни майки е доказателство или за пристрастието на част от мъжете – теолози, или за безнадеждната патриархалност на самото християнство. Аз вярвам, че е доказателство за патриархалния характер на западната култура като цяло (от която християнството е неразделна част), както и за културалното влияние на християнската църква и нейните институции. Би трябвало да има църковни майки. Фактът, че няма такива е скандал за църквата.

Това, което хората от Северна Америка днес наричат етнически малцинства са всъщност една добре представена група в ранната църква и нейната теология. По-горе споменатият герой, Атанасий, е известен на съвременниците си като “черното джудже” поради ръста и цвета на кожата си (без съвременниците му да влагат някаква обида в това название). Той е африканец, както са били и много други велики мислители в ранната църква. Имало е и много със семитски произход – арабски или еврейски. Всъщност, можем спокойно да кажем, че най-важните и влиятелни мислители на ранното християнство, както еретични, така и ортодоксални, живеят и работят в Египет и други части на Северна Африка.

През голяма част от 1980-те, сред много противоречия, едно движение добива популярност. То отрича съществуването на основополагащи влиятелни мислители и идеи. Без да отхвърлям възможността за разширяване на списъка на влиятелни мислители, аз вярвам, че съществува обективно установим списък с влиятелни християнски мислители и в тази книга съм си поставил за цел да го изложа, за да може читателите да разберат по-добре историята на християнската теология. Ако човек иска да разбере как християните започват да вярват в догмата за Светата Троица например, просто ще бъде нечестно да не споменем, че Ориген, Атанасий и тримата кападокийски отци изиграват водеща роля в тази драма. Други хора също може да имат по-малки роли, но горепосочените безспорно са водещите актьори.

Някои читатели може би ще се зачудят на тези специално подбрани най-влиятелни християнски мислители, от съвсем различна гледна точка: Защо трябва да изучавам тези хора, след като никога не съм чувал имената им? Как биха могли те да бъдат толкова важни, след като пасторът ми дори веднъж не ги е споменавал?

За да отговоря, ще се позова на моята версия на теорията за “скачените съдове.”   Дори хората, които никога не са чували за Атанасий, са силно повлияни от него. Наред с много други неща, Атанасий написва трактат за божествеността на Исус Христос, озаглавен De Incarnatione (Въплащението на Словото). В него той защитава божествеността на Исус Христос, като равен с Отец. По този начин той помага да се установяви догмата за Троицата срещу печелищият все по-голяма популярност възглед, че Христос е просто велико Божие творение (този възглед е подобен на възгледа на свидетелите на Йехова). Много християнски мислители, включително протестантските реформатори, приемат творбите на Атанасий за убедителни и окончателни. Атанасий също така съставя първия авторитетен списък с шестдесет и шест вдъхновени от Бога книги, които по-късно оформят канона на християнската Библия. Той помества този списък в писмото си за Възкресение, разпространено до християнските епископи през 367 г. Той прави и списък с “вторични” книги, които по-късно намират място в Западната църква (Латинска и Римокатолическа). Тях той нарича вдъхновени апокрифи. Освен това, Атанасий посещава християнски отшелници, живеещи в пустинни пещери в Египет и написва агиография (биография на светец) за един от тях – пустинния отец св. Антоний. Книгата The Life of S. Anthony (Животът на св. Антоний) си проправя път в Европа чрез изгнаничеството на Атанасий и става важна основа за монашеството и манастирството, които от своя страна оказват силно влияние върху западното християнство в продължение на много векове.

И така, Атанасий служи като добър пример за моята теория, която обяснява защо съвременните християни трябва да изучават и разбират древните християнски мислители, чиито имена не са чували. Тези теолози повлияват на християнството изключително много. Те са част от великия облак от свидетели (Евреи 12:1). Те са нашите духовни и теологически предци. Да научим за техния живот и ролята, която изиграват във великата история на християнската теология ще бъде упражнение по себепознание. Това е като да научим корените на собственото си семейство.

Но защо да изучаваме еретици като Арий, чиито идеи са окачествени като  сериозни изкривявания на Евангелието и отхвърлени от великите мислители като Атанасий? Няма ли да е по-добре да се концентрираме само върху онези, които са прокламирали истината – облакът от свидетели? Историята на християнската теология включва много дискусии за подобни скептици спрямо ортодоксалното християнство – теологически заблудените учители на църквата, които често представят лъжливо евангелие, или изопачават истинското Евангелие на Исус Христос. Какъв е смисълът от подобно изучаване?

Една много популярна заблуда – или по-скоро християнска легенда – е, че тайните служби на САЩ никога не показват фалшиви пари на банковите чиновници, когато ги обучават да разпознават фалшификатите. Агентите, които провеждат обучението показват на банковите чиновници единствено истински пари за пример, така че, когато се появят фалшиви пари, те да ги познаят поради различието им спрямо истинските. Тази историйка се разказва с идеята, че Християните трябва да изучават единствено истината и никога ересите.

Kогато за първи път чух тази илюстрация по време на проповед, аз интуитивно усетих фалша в нея. Обадих се на агента в тайните служби отговарящ за обучението на банкови чиновници в отдела в Минеаполис и подозренията ми се оправдаха. Той се засмя на историйката и искрено се зачуди кой би я започнал и кой би я повярвал. По моя молба той ми изпрати писмо, потвърждаващо, че тайните служби използват и фалшиви банкноти при обучението си на банкови чиновници.

Вярвам, че е важно и ценно за християните да познават не само теологически правилните (ортодоксалните) възгледи, но и идеите на онези, които са осъдени като еретици, в историята на църквата. Една от причините е, че е почти невъзможно да се оцени значението на ортодоксалността, без разбиране за ересите, които са довели до нейното развитие. Това, което днес познаваме като ортодоксалност (нямам предвид Източното православие, а ортодоксалността като теологически правилните възгледи) не произлиза от Църквата по същия начин, както Атина от главата на Зевс, в гръцката митология. Тя се появява поради предизвикателствата на ересите. За да разберем правилно ортодоксалната догма за Троицата, например, е необходимо да разберем учението на Арий от Александрия, които сериозно оспорва вярата в Божието вечно триединство в началото на IV век.

Друга причина за изучаване на ересите и еретиците е, че дори еретика може да допринесе с нещо за правилното разбиране на определена истина. Почти всички традиционни християнски мислители от XVI век са съгласни с Жан Калвин и градския съвет на Женева, че Мигел Серветус е еретик спрямо ортодоксалните протестантски стандарти. Той отрича божествеността на Христос и Светата Троица (също като Арий през IV век), както и много други възгледи на традиционната християнска вяра. Но неговото пророческо предизвикателство към арогантното господство на реформатора Жан Калвин, над града, би получило пълното съгласие от повечето любители на свободата на съвестта днес.

Много от хората, осъдени като еретици по времето на Лутер и Калвин, защитават свободата на душата и свободата на религията. Всъщност, между времето на първият християнски римски император, Константин, през IV век, и движенията за толеранстност към всички религии, във Великобритания и Америка, през XVIII век, така наречените еретици са били почти единствените, които се борят за религиозната свобода.

Петото и последно важно нещо е, че Бог работи по неведоми пътища, за да установи Своя народ в истината и да реформира теологията, когато това е необходимо. Аз не апелирам към историцизъм – методологичното предположение, че всички идеи могат да се сведат и обяснят с културално-исторически контекст. Като убеден и посветен християнин, аз вярвам в Божието провиденческо насочване (не е задължително да е контрол) на всички събития. Според мен книгата История на християнската теология е повече от разказ за живота на отделен човек. Тя е разказ за Божието взаимодействие с хората Му – Тялото на Христос. Както съвременният теолог Ханс Кунг, аз вярвам, че Бог поддържа църквата в истината, но не и по плавен еволюционен начин. Бог работи чрез човешки същества, които понякога позволяват на греха да завладее ума и сърцето им. Има периоди в историята на църквата и нейната теология, когато само чрез вяра бихме могли да видим Божията ръка в поддържането на християните в истината. Има и други периоди, когато е необходима съвсем малко вяра, за да може Бог да възстанови определена истина.

Това, което искам да кажа е, че тази книга не трябва да се чете като неутрално, научно-историческо описание на еволюцията на християнската теология. Нито пък трябва да се чете като силно предубеден разказ за някои от най-известните или скандални истории в църквата. Първата книга по църковна история е написана от епископ Евсевий през IV век. Съвсем ясно е, че тя е предназначена да демонстрира Божията ръка зад възхода на император Константин – първият римски император приел християнството. Постарал съм се да бъда максимално подплътен с исторически факти, когато представям историята на християнската теология. В същото време не мога да скрия факта, че според мен Бог никога не е отсъствал от църквата, дори и в тъмните векове, когато светлината на истината буквално е мъждукала. Ако има “герой” в тази история, той не е Константин или Атанасий – колкото и влиятелни да са и двамата – а самият Бог, на Когото принадлежи цялата слава и почит.

Историята на християнската теология неизбежно включва и обсъждане на философията и философските влияния. От средата на II век, където започва разказът ни, философията е основният дискусионен партньор на теологията. На моменти изглежда, че са дори повече от партньори. Това е част от разказа – ролята на философията за развитието на християнските убеждения. Северно-африканският християнски теолог от III век, Тертулиан, риторично пита: Какво общо има Атина с Ерусалим? Той протестира срещу нарастващата употреба на гръцка философия (Атина) от страна на християнските мислители, които е трябвало да разчитат единствено на Писанието и християнските източници (Йерусалим). Бащата и апологет (Защитник на вярата) мъченик Юстин, живял през II век, говори за християнството като за “истинската философия”, а християнският учител Климент Александрийски, живял през III век, идентифицира гръцкия мислител Сократ като “християнин преди Христос”. Най-великият от всички средновековни католически мислители, Тома Аквински (XIII век), често се позовава на “Философът” (става дума за великия философ Аристотел), вместо на църковните отци, при спорни въпроси. По-късният католически мислител, Блез Паскал (XVII век) твърди, че богът на философите не е Богът на Авраам, Исаак и Яков!

Връзката между философията и християнската мисъл оформя много важна част от историята на християнската теология. Тя ни осигурява някои от най-силните моменти в цялата история. Понякога може да изглежда доста техническа и неразбираема. Ще се опитам да я опростя, без да прескачам важните моменти. Моля за търпение, както от страна на студентите и читателите, така и от страна на колегите учители и учени. Първите могат да намерят този разказ за объркващ на места, докато на последните може да им се стори ужасяващо опростен.

Историята на християнската теология започва през II век, около сто години след смъртта и възкресението на Христос, защото тогава настъпва първото сериозно объркване сред християните в Римската империя. То бива породено от предизвикателствата срещу християнската вяра, както отвътре Църквата, така и извън нея. Основните вътрешни предизвикателства са подобни на какафонията от гласове, които много от днешните християни наричат култове, докато външните предизвикателства са подобни на онези гласове, които мнозина днес биха нарекли скептици. Поради тези предизвикателни гласове възниква и необходимостта от ортодоксалност – ясно и окончателно изявление на християнската теологическа коректност. Единствената алтернатива е пълното объркване.

Нека започнем с нашия разказ. . .

Част I

Встъпление

Противоречиви християнски възгледи през II век

Историята на християнската теология започва много след Исус Христос и учениците Му и дори много след като последният ученик и апостол умира. Теологията представлява размишлението на църквата за спасението, което Христос осигури и което апостолите от I век прокламираха.

Последният жив ученик на Исус е възлюбеният Йоан – най-младият ученик. Той почива през около 90 година, въпреки че точната дата не е известна. Според собствените ученици на Йоан от II век, той почива в Ефес и е епископ (надзирател) на всички християни и християнски църкви в този регион на Мала Азия (днешна Турция). Йоан е ключова фигура в историята на християнската теология, понеже смъртта му бележи повратна точка. Доколкото знаем, няма друг широко признат апостол след Йоан. С неговата смърт християнството навлиза в нова ера, за която не е напълно подготвено. Вече не може да се уреждат доктринални или други спорове, като хората се обърнат към апостол.

Ранните апостоли бяха мъже и жени с огромен престиж и авторитет. Те бяха очевидци на Исус или най-малкото хора, които бяха тясно свързани с Неговото служение или с това на Неговите ученици.  Докато те бяха живи нямаше нужда от теология в същия смисъл, както по-късно.

Теологията се ражда, когато наследниците на апостолите започват да размишляват върху поученията на Исус и апостолите, за да ги обяснят в нов контекст и за да се занимаят с противоречията относно християнските убеждения и поведение.

Разбира се апостолите оставят своите писания след себе си. Йоан, например, оставя Евангелието на Исус Христос, няколко писма и Откровението, което получава, докато е в изгнание на остров Патмос. По онова време, обаче, дори идеята за Канон от писания все още не е била развита. С това не искам да кажа, че християните не са приемали писанията на апостолите като Писание. Повечето християни по онова време смятат автентичните писания на апостолите за много специални в известен смисъл, а понякога отците от II век ги цитират като Божие Писание. Проблемът е, че нито една църква или дори християнски регион – като Рим, Ефес или Египет, нямат пълната колекция от писания на апостолите и има много спорове относно кои книги и писма са наистина написани от апостолите.

В крайна сметка, необходимостта от писмено документиране и тълкуване на учението на Исус и апостолите става толкова необходимо и належащо, че отделните църкви, групи от църкви и накрая дори всички християнски лидери, събират и определят писанията на апостолите и хората тясно свързани с тях. По този начин, бавно и мъчително, с много противоречия, се ражда християнската Библия или канонът на Писанието. През II век обаче, този процес е в самото начало.

Първите християнски теолози са епископите, служителите и ръководителите на християнските църкви в Римската империя. Те са известни като апостолските отци, тъй като се предполага, че са хора, които познават един или повече от апостолите. Тяхната част от историята на християнската теология ще бъде споделена в този раздел. Разделът ще завърши с обсъждане на Ириней, епископ от края на II век, може би първият християнин опитал се да събере пълна християнска теология. Някои хора го наричат първият християнски систематичен теолог. Между обсъждането на апостолските отци и Ириней ще се появи една група от християнски мислители от II век – апологетите. Това са хора, които се опитват да защитят християнството в ранната му фаза, срещу недоразуменията и гонението, като в процеса често го смесват с гръцката философска гледна точка.

Самата теология, или търсенето на ортодоксалност (теологическа коректност) започва поради предизвикателствата, които култовете изправят пред християнските учения, тъй като лидерите на тези култове твърдят, както в църквата, така и пред езическия свят, че тяхното учение е по-вярно или по-висшо християнство от това на водещите наследници на апостолите. Тези предизвикателства към апостолското послание и към властта на назначените от апостолите наследници толкова успешно създават хаос и объркване, че е абсолютно необходимо да се откликне теологически. Епископите, които през II век просто надзирават група от църкви в даден град или територия, започват да отговарят на критиците и лидерите на култове, припомняйки им какво са поучавали апостолите. Епископите се събират и тълкуват писаните евангелия и послания, като ги разспространяват между църквите. Именно по време на този процес се ражда християнската теология. Във времето на апостолските отци теологията е в начален стадий и едва по-късно започва да расте и узрява след II век по времето на Ириней.

 

Глава 1

Критиците и водачите на култове внасят смут

Основните проблеми на апостолското християнство през II век идват от гностиците, Монтан и монтанистите, и анти-християнският оратор Целзий. Други също оспорват ученията и практиките на апостолите и определените от тях епископи, но в очите на епископите, горепосочените са главните опоненти, на които задължително трябва да се отговори.

Гностицизмът се приписва на много християнски учители и школи, съществували в ранната църква и превърнали се в основен проблем за християнските лидери от II век. Гностицизъм идва от гръцката дума “гносис”, което означава знание, или мъдрост.

Гностицизъм

Една история от II век разказва за срещата на апостол Йоан с водещ учител – гностик, в Ефес, около 90 г. Керинт е бил може би един от първите гностици и притеснители на християнството в края на I век. Според историята, Йоан е в обществената баня в Ефес, с някои от своите ученици, когато вижда Керинт. Йоан веднага излиза от банята, без да се изкъпе, и възкликва: Да тръгваме, банята може да се срути всеки момент, понеже врагът на истината, Керинт, е в нея.

Антипатията на Йоан към гностичния учител Керинт продължава и в лидерите след него, във II и III век. Защо? Кои са гностиците и защо са смятани за основните врагове на истината от Йоан и наследниците на апостолите в ранната църква? Ще опиша накратко гностицизма от II век и някои от съвременните му наследници. На края ще обсъдим и самото учение по-подробно.

Гностиците нямат единна организация. Те самите имат различни възгледи по много въпроси, но всички те вярват, че притежават специално, по-висшо, духовно знание, или мъдрост, спрямо епископите и другите църковни лидери от II век.

В общи линии, те вярват, че материята, включително тялото, е по своята същност затвор или дори зло за добрата душа и духа на човешката личност, както и че духът е по същество божествен – “искра от Бог” и обиталище на Бог в гробницата на тялото. За всички гностици, спасението означава достигане до специално знание, което не е достъпно за обикновените християни. Това гнозис, или знание, включва осъзнаването на истинския небесен произход на духа и неговото божествено естество. Христос се възприема за нематериален, духовен посланик, изпратен от непознатия и непознаваем Бог, за да спаси и възвърне отклонилите “искри на Бога”, хванати в капана на материалните тела. Те всички мислят, че Христос всъщност не се въплъщава в човека Исус, а само изглежда като човек.

Това е гностицизмът от II век в общи линии. Ще допълним липсващата информация по-късно. Засега е достатъчно да кажа, че тази езотерична форма на християнство се представя на ранните християни като специално послание за елита – по-вярно и по-висшо, но в същото време скрито евангелие, произнесено от Исус на по-вътрешен кръг от ученици. Християните със сигурност могат да отрият нотки на гностически послания в нещата, които чуват за апостолските учения от своите епископи и пастори, както и в апостолските послания, които се разпространяват сред тях. Но гностическото евангелие преминава отвъд поучението на апостолите и се фокусира почти изцяло върху войната между плътта и духа.

Много от християните през II век биват привлечени от тази “специална” форма на християнска истина – по-висша, по-добра и по-духовна от всичко, на което епископите учат необразованите маси. Гностицизмът подхранва и насърчава духовния елитаризъм, тайнствата и разделението, във все още младата християнска църква.

През ХХ век много хора и групи, провъзгласили се за Християни Ню Ейдж (Християни от новата ера), възкръсяват посланието на гностицизма от II век. Всъщност, части от учението на гностицизма остават в християнските църкви през векове, но биват приглушавани от официалния натиск на християнските императори и държавни църкви.

С идването на съвременния плурализъм и толерантност към различните възгледи, както и след разделението на църквата и държавата, гностицизъм отново надигна глава, за да оспори апостолското евангелие на спасението. Понастоящем той рядко бива идентифициран като гностицизъм. Често бива представен от самозвани езотерични християни, като по-чиста форма на християнство, за истински духовни хора, които не могат да понасят догмите и институционализма на официално ортодоксалните църкви.

Така нареченото Ню Ейдж движение набра скорост във Великобритания и САЩ през 1970 г. и 1980 г. Двама души изпъкнаха сред него, които се опитаха да слеят Ню Ейдж мисленето с гностичното християнство: Джордж Тревелиан и Елизабет Клеър Профит.

Сър Джордж Тревелиан, известен като бащата на британското Ню Ейдж движение, написва популярни книги като A Vision of the Aquarian Age: An Emerging Spiritual World View (Поглед към епохата на Водолея: нова духовна гледна точка за света), за да промотира възраждането и обновяването на гностицизма. Той пише:

В интелектуалния климат на нашето време настъпва невероятна промяна. Холистичният възглед за света прониква в съзнанието ни и замества рационалния материализъм, който със сигурност не може да обясни нашата фантастична вселена. Ние възстановяваме неостаряващата мъдрост на древните тайни, според които Вселената е Ум, а не просто механизъм; Земята е съзнателно същество, а не просто минерал; Човешкото същество е дух, капчица от божествеността, помещаваща се в храма на тялото. Този възглед премахва основния страх от смъртта в нашата култура. Тялото може да бъде разрушено, но душата / духът във всеки един от нас са безсмъртни и вечни.

Като гностиците от II век, Тревелиан не е част от деноминация или църква, а учител на тази висша мъдрост за божествеността на човешката душа.

Елизабет Клеър Профит, позната на своите последователи като Гуру Ма основава свое собствено и отличително религиозно движение, известно като Универсалната и триумфираща църква. Нейното послание за Ню Ейдж християнството почти изцяло покрива ранният християнски гностицизъм. В гностичните писания известни като Библиотеката от Наг Хамади, намерени в египетската пустиня през 1945 г., Профит открива същото послание, което “възнесените господари” (Исус и Сен Жермен) й открили лично. В книгата Reincarnation: The Missing Link in Christianity (Прераждането: липсващото звено в християнството), Профит твърди, че гностиците са истинските християни, наследили и предали на своите последователи по-висшите и духовни учения на Исус и Неговите апостоли, като прераждането и идентичността на душата с Бога. 3  Разказът на Профит за ранното християнство е обратното на всичко, което повечето църковни историци и исторически теолози приемат. Според нея истинските герои и мъченици на ранната църква са гностиците като Керинт, Валентин и Василид, докато еретичните злодеи са църковните епископи и отци, които спорят с гностиците и в крайна сметка допринасят за тяхното потисничество.

Тревелиан, Профит и много други, които смесват различни форми на езотерично християнство – често дори Ню Ейдж – показват, че гностицизмът е разспространен и сред съвременните християни. Понякога той е прикрит.

Винаги, когато хората принизяват материалното и физическо съществуване, в името на духовността, или поради същата причина издигат човешката душа или дух, до статута на божественост, ереста на гностицизма се опитва да атакува апостолското послание и заразява християнството.

Монтанизъм

Църковните лидери от II век – наследниците на апостолите – виждат най-голяма опасност в лицето на гностицизма. Освен него обаче, те са конфронтирани и от друго фанатично движение, което като че ли се появява от нищото. Той е познато на привържениците си като “Новото откровение” и “Новото пророчество”, а на опонентите му като “Монтанизъм”, на името на неговия основател и главен пророк: Монтан.

Монтан е езически жрец във Фригия, Мала Азия. Той се обръща към християнството в средата на II век. Не са намерени негови писания. Повечето от това, което знаем за неговото движение и поучения е от апостолските отци от II век, които пишат срещу него, както и от Евсевий, който написва история на християнската църква, през IV век. Монтан отхвърля вярата в специалната власт на епископите (като наследници на апостолите) и апостолските писания. Той смята църквите и техните лидери за духовно мъртви и призовава за “Ново пророчество”, с всички знамения и чудеса от времето на Петдесятница в ранната църква.

Проблемът за епископите и ръководителите на църквите не е толкова свързан с критиката на Монтан, относно духовната безжизненост на църквата, или призива му за съживление, колкото самоидентифицирането му като единствен говорител от името на Бога, без равен на себе си. Той се нарича: “Устата на Светия Дух” и обвинява църковните лидери, че ограничават Духа и Неговото вдъхновение само до апостолските писания. Той твърдо се противопоставя на подобно ограничаване и иска да подчертае силата и реалността на вдъхновеното слово, като за пример дава своето собствено слово.

Монтан събира група последователи във Фригия – Пепуза, и съгражда комуна там. Две жени – Приска и Максимила – се присъединяват към него. Триото продължава да пророкува за скорошното завръщане на Христос и да твърди, че епископите и останалите лидери са мъртви, корумпирани и дори отстъпници. Монтан и двете жени пророчици често изпадат в транс и говорят в първо лице, като че ли Бог Святият Дух говори директно чрез тях. В един случай се предполага, че Духа говори чрез Монтан, за самия Монтан: Вижте този човек (Монтан). Той е като арфа, на която свиря. Аз го подбуждам и се движа в сърцето му. В изказванията си, Монтан, или по-скоро Духът в него, казва на последователите му: Аз съм Господ Бог, роден сред хората. Аз не съм нито ангел, нито свещеник. Аз съм Бог Отец, Който е дошъл при вас.

В продължение на няколко десетилетия църквата е силно резервирана към подобни самоназначили се пророци, страхувайки се, че те се опитват да заменят специфичната власт на апостолите, издигнати от Бога. Главните църкви в Римската империя и техните епископи оформят нещо подобно на бъдещата концепция за апостолското онаследяване, за да запазят единство в структура и поучение. Ако определен епископ може да проследи родословието си до един от апостолите от I век, той се смята за достоен и валиден епископ. Ако не може да направи това, не е признат.

Но все още има неустановени харизматични пророци сред християните в средата на II век. Понякога те причиняват големи проблеми, както пише в Дидахията – едно от най-ранните след апостолски писания. Този анонимен текст от началото на II век предлага противоречиви съвети на християните как най-добре да се справят с подобни предприемчиви пророци, които изговарят думи от Бога.

Суровият отговор на църковните лидери към Монтан не е предизвикан толкова от факта, че той и жените около него прокламират думи от Бога или препоръчват стриктен аскетизъм (без брак, без секс, с жестоко гладуване), колкото понеже отхвърлят наследниците на апостолите и претендират за специално вдъхновение и власт в своите послания. Когато последователите на Монтан започват да основават групи, които съперничат на епископите, в рамките на Римската империя, последните реагират бързо и остро. Може би твърде жестоко.

Някои биха казали, че това е класически случай на изхвърляне на бебето заедно с мръсната вода. Тъй като нямат подкрепата на държавата (Римската империя) и самите те са в опасност от гонение, група епископи от района се събират тайно и написват документ за отлъчването на Монтан, двете жени пророчици и всички техни последователи.

Може би това е първият истински разкол, или организационно разделение, в християнството. В много градове на Римската империя, от около 160 г. нататък, има две различни християнски общения – едното се придържа към лидерството на епископите според апостолското онаследяване, а другото към Новото пророчество на Монтан.

В отговор на крайностите и изключителните претенции на Монтан и неговите последователи, църковните лидери започват да странят все повече от дарбите на свръхестествен изговор, като говоренето на езици, пророкуването и другите чудотворни дарби, знамения и чудеса, идващи от Духа.

В крайна сметка, подобни харизматични прояви погрешно биват идентифицирани с Монтан до такава степен, че почти замират изцяло, под натиска на страхливите епископи и по-късните християнски императори.

Някои скорошни харизматични движения подчертават предполагаема разлика между logos и rhema – двете гръцки думи за Слово, като казват, че съвременните послания от Бога, под формата на пророчества (rhema) могат да заместят и дори да коригират апостолските писания, които са били верни и уместни за I век (logos).

Винаги когато пророчеството бива издигнато, на теория или практика, до същото ниво с Писанието, или дори над него, това е монтанизъм.

Подобно на гностицизма, монтанизмът предизвиква ранната и съвременна църква да отговори теологически, така че християнството да не представлява всичко и нищо едновеременно, т.е., да няма обсолютно никаква специфика.

Целзий

Гностицизмът и монтанизмът са двете основни вътрешни заплахи за църквата и нейното апостолско послание, що се отнася до единството и интегритета на ранното християнство. Едно от основните външни предизвикателства идва чрез еврейски и езически писатели и лектори като Фронто, Тацит, Лукиан, Порфирий и особено Целзий.

Най-известният от полемичните противници на християнството е езическият философ Целзий, който написва книгата The True Doctrine: A discourse Against the Christians (Истинското учение: дискурс срещу християните), около 175 г. или 180 г. Цялото съдържание на книгата е запазено за поколенията от християнския философ и теолог от III век, Ориген от Александрия, който отговорил на нападките в книгата, в своя труд: Contra Celsum (Срещу Целзий).

Малко се знае за Целзий. От информацията, която учените могат да сглобят, разбираме, че той е образован римски гражданин и самозван философски оратор, който може и да израства в християнски дом и по-късно да се обръща към Гръцката философия. Важно е самото предизвикателство, което Целзий отправя към църквата от II век. По онова време има много слухове и неверни обвинения срещу християните. Също така, те са гонени и считани за невежи, суеверни и нелоялни, от страна на императорите и на обикновените граждани. Имено в подобен момент Целзий отправя невероятно подплътена критика към християнската вяра. Той не се ангажира със слухове и празнодумия, а просто посочва привидните несъответствия и суеверни елементи на християнското учение от гледна точка на човек пропит от гръцката философия – The True Doctrine (Истинското учение).

Християните лесно отхвърлят и опровергават безочливо неверните слухове за кървави ритуали, в които те изпичали и изяждали бебетата си (популярен слух сред римляните, относно християнските жертвоприношения). Съвсем друго обаче е да се отговори на интелектуално и дори философски образован и изкусен римски оратор. Но е необходимо да се направи, понеже Целзий най-вероятно е близък с императора. Марк Аврелий, римски император от края на II век, също е философ и противник на християнството. Опровергаването на Целзий е начин за успокояване на императорския гняв срещу християнството, който до голяма степен се основава на предположението, най-вероятно подклаждано от самия Целзий, че християните са невежа сган, която вярва на глупави и суеверни неща, а защо не и опасност за империята.

Атаките на Целзий срещу християнството ни осигуряват богата информация относно християнския живот и вяра от II век. Въпреки очевидните изкривявания, книгата The True Doctrine (Истинското учение) помага на църковните историци да разберат какво вярват християните и как нехристияните гледат на тях. Например, Целзий казва недвусмислено, че християните от неговото време вярват и се покланяли на Исус Христос като на Бог, въпреки, че Той е просто човек:

Ако християните почитаха само един Бог, можеше да имат някакви логически основания. Но, в интерес на истината, те се покланят на човек и то човек, който се появи съвсем наскоро. Те не смятат, че това, което правят, е нарушение на монотеизма. Вместо това, те мислят, че е напълно логично да се поклонят на великия Бог и на Неговия слуга, също като на Бог. А и поклонението към този Исус е скандално, понеже християните отказват да чуят каквото и да е за Бога – Отец на всички – ако то не включва някаква препратка към Исус. Кажете им например, че Исус, авторът на християнския бунт, не е син на Отец и те няма изобщо да искат да ви чуят. И когато те Го наричат ​​Син на Бога, всъщност те не отдават почит към Бога, а се опитват да издигнат Исус до същата позиция.

Целзий пише също, че Не може Бог да е слязъл на земята, тъй като по този начин Той би претърпял промяна на естеството Си.  Предизвикателството на Целзий към християнството е, че то има две привидно противоречиви претенции. Християните твърдят, че са монотеисти, тоест, че вярват само в един Бог, заедно с евреите и най-образованите римски граждани. Целзий е монотеист, въпреки че неговата идея за Бог е много по-различна от тази на евреите или християните и се основава повече на учението на Платон за доброто. Християните също така твърдят, че Исус е Бог, или поне Божият Логос (Слово, мъдрост), равен на небесния Отец и Създател на всичко. В подобни твърдения Целзий вижда единствено крещящо противоречие и обида към съвършенството на естеството на Бога като неизменен (непроменлив).

Целзий атакува това и други явни за него противоречия и несъответствия на християнското учение. Той се опитва да покаже, че мирогледът на християните е глупав и значително отстъпва на духовната философия за един Бог над всички, преподавана от Платонските философи. Християните са изправени пред избор: да пренебрегват Целзий и другите критици, като отстъпят в някаква форма на народна религия, без да се защитават интелектуално, или да отговорят на предизвикателството и да развият убедителни доктрини, които да докажат привидно противоречащите възгледи за монотеизма и божествеността на Исус Христос.

Съвременните християни са изправени пред същите предизвикателства и възможност за избор. Един “Целзий” от ХХ век е британският философ Бъртранд Ръсел (1872-1970), който отправя критики срещу християнството от гледна точка на собствената си философия, която може най-добре да се опише като форма на светски хуманизъм. Подобно на неговия колега от II век, Ръсел написва книга – Why I Am Not a Christian (Защо не съм християнин), която се опитва да изобличи християнството като неопитно и суеверно. Целзий смята общата Платонова философия за “истинското учение”, в сравнение с което християнството е суеверие. Ръсел приема “истината” на светския хуманизъм като “истинското учение” за образованите хора от ХХ век. Може би няма друга толкова влиятелна антихристиянска полемика като тази на Ръсел. Много християнски апологети са се опитвали да го опровергаят. По този начин те следват по стъпките на християнските писатели – апологети, от II век.

Християните от II век решават да отвърнат на предизвикателството. Техният отговор към езическите противници като Целзий, към фанатиците като Монтан и към еретиците като гностиците е това, което ражда християнската теология. Но защо?

Защо християнските лидери от II век избират да развият теологически отговори, за да отвърнат на култовете и критиците? Отговорът е простичък: заради спасението. Не поради гордост, жажда за власт, или желание за спекулации, а в името на запазване на целостта на Евангелието и в името на евангелизирането. Теология се ражда, за да отговори на въпросите на търсещите, в и извън Църквата.

Единствената алтернатива би била пълното разделение (поради ересите) и чистият фидеизъм, в което Целзий обвинявал християните – отказа им да отговорят и да се защитят, разчитайки на сляпа вяра, лишена от разум. Затова християните решават да победят култовете и критиците, чрез разумно убеждаване и разкриване на логиката и последователността на посланието предадено им от апостолите.

Монтан и Новото пророчеството представляват сериозна заплаха за единството на църквата и затова църквата реагира остро, може би прекалено остро, като внезапно спира духовните дарби, знамения и чудеса в християнството. Целзий и неговите скептични, философски атаки представляват сериозна заплаха за достоверността на християнството, по времето, когато императорът – интелектуалец често отсъжда за хората в имерията си според тяхната интелектуална проницателност и убеждения. В крайна сметка църквата успява да разработи съгласуван мироглед, също толкова силен интелектуално, както този на Целзий и на императора. В процеса на разработването на този мироглед, църквата може би приема твърде много от духа на гръцката философия, за да може уважаваните и образовани римляни да го приемат. Но най-голямата заплаха е Гностицизмът. Затова, накрая на тази глава, нека разгледаме по-задълбочено теологическият отговор на църквата към него.

Гностическата теология

Един съвременен изследовател на гностицизма заявява, че тя е първата и най-опасна ерес сред ранните християни. Християнските лидери и мислители от II век хвърлят много енергия да го изследват и опровергаят. В процеса на това те започват да развиват ортодоксални християнски доктрини, алтернативи на гностическите учения. С други думи, това, което наричаме “ортодоксалност” се ражда сред конфликтите между определените наследници на апостолите, и гностиците, които твърдят, че имат тайни поучения и предания от същите тези апостоли. В една от следващите глави ще разгледаме живота на Ириней Лионски, който представя в писмен вид първото пълноправно опровержение на гностицизма, от ортодоксална християнска гледна точка. Тук нашият фокус ще бъде върху това какво е гностицизмът и защо се счита за толкова сериозна заплаха от епископите и останалите лидери на християните през II век, в цялата Римска империя.

Основното убеждение на всички гностици е, че тази вселена е нелечима и трябва да бъде отхвърлена. 11  Гностицизмът не само отбелязва това вродено зло на творението, но предлага и духовно решение за хората – метод за спасение от непоправимото зло на средата (включително тялото) и връщане към истинския дом на душата. Гностиците от II век имат различни мнения относно подробностите, но всички споделят пет основни неща, които ги определят като гностици, въпреки различията. 12

Първо, те вярват в един Бог, Който е напълно трансцендентен, духовен и много далеч от пропадналата материална вселена, която не Той създава. Физическата Вселена е сътворена от злия и луд по-малък бог (демиург).

Второ, човешките същества са искрици (или капчици) от същото духовно вещество, от което e и Бог, но някак си попадат в капана на физическото тяло, което е като гробница, от която трябвало да се избяга.

Трето, всички гностици са в съгласие, че падението, което довежда до греха и злото, е идентично с падението на материята. Творението и падението съвпадат. Докато духовете са в капана на физическото тяло и материята, те са под робството на греха, което е причинено от непознаването на истинското им естество и дом.

Четвъртата обща черта на гностическата вяра е възгледът за спасението. Всички гностици са в съгласие, че спасението е свързано с това да се избяга от оковите на материалното съществуване и да се отиде до дома на душите / духовете. Тази възможност е предоставена от Великия Дух, Бог, Който желае да привлече обратно към себе Си всички разпръснати части. Бог изпраща еманация на Себе Си – духовен изкупител, Който се спуска през многото слоеве на реалността, съставена от чистия дух, в плътната материя, и се опитва да научи някои от божествените искри на тяхната истинска духовна идентичност и начало. След като се осъзнаят, те вече са в състояние да започнат пътуването си. Спасението идва чрез знанието – по-скоро, самопознанието.

Пето, всички гностици се смятат за християни и приемат Исус за човешкото средство на този небесен пратеник – Христос. Всички отхвърлят идеята, че Бог се е въплътил, умрял и възкръснал телесно. Подобни убеждения са разглеждани като недуховни и противоположни на истинската мъдрост, понеже преплитат духа с материята. Въпреки това, повечето гностици от II век гледат на Исус като на специален, тъй като имено Той е човешкото средство, използвано от Христос, Който е изпратен от Бога. Но според повечето гностици, небесният изкупител, Който влиза в Исус при Неговото кръщение от Йоан в река Йордан, Го напуска преди Исус да умре на кръста.

Гностиците от II век са разделени на множество школи (движения), следвайки различни учители. Ириней изучава двадесет от тях и излага подробно техните прилики и разлики. Много от основните им различия са свързани с подробности около митологията за това как добрите духове (искрици на божественото) пропадат и влизат в капана на материалните тела. През годините тези приказки стават по-детайлни, описващи различни еминации от pleroma (божествената пълнота), които довеждат в крайна сметка до този зъл, пропаднал свят и приклещват духовете в него. Друга разновидност на гностицизма възниква поради различни тълкувания на пътуването на душата през нивата на реалност между физическото и духовното. Някои гностици опитват да назоват много същества, за които се предполага, че охраняват различните нива, през които душите трябва да преминат. Познаването на имената на тези “еони” и “архонти” (като добрите и злите ангели и демони) се смята от някои гностици за част от gnosis. Други гностици наблягат най-вече на медитация и аскетизъм, за да се подготвят за освобождаване на тялото при смъртта.

Друг важен момент на несъгласие сред гностиците била Христологията – науката, която се занимава с теологичните аспекти на вярата в Христос. Всички са били съгласни, че Христос е небесен, духовен изкупител, но не и Бог, Който става плът и кръв, и Който възкръсва телесно от мъртвите.

Някои поучават, че Христос се явява като Исус, но че Исус никога не е бил физически човек. Тази Христология е известна като Докетизъм – от гръцката дума “dokeo”, което означава да се появи или да изглежда. За тези гностици Исус само изглежда като човек. Цялото Му земно съществуване е един фарс и Той всъщност се преструва, че е от плът и кръв, за доброто на Своите ученици.

Други гностици преподават дуалистична Христология, според която Христос”влиза в Исус при кръщението и Го напуска точно преди да умре. Той използва гласните струни на Исус, например, за да учи учениците, но всъщност никога не е бил човек.

Гностицизмът е друго благовестие на спасението – различна представа за човешкото състояние, за което спасението е решение. Самата идея за решението също е различна. Кога точно се заражда това алтернативно “евангелие” е спорен въпрос. Някои учени смятат, че то може дори да предхожда християнството сред евреите в Египет. Но, няма данни за нехристиянски гностицизъм, като се има предвид, че са открити много документи за гностицизма през II век, включително цели гностически евангелия, като Евангелието на Тома. 13

Най-вероятно гностицизмът възниква сред християните в Египет в края на I и началото на II век. Определено той има предшественици. Части от описания на гностически възгледи могат лесно да бъдат открити в някои от писанията на апостолите. Йоановите послания, например, казват, че Христос е дошъл в плът: Много измамници излязоха в света, които не изповядват, че Исус Христос дойде в плът. Всяко такова лице е измамник и антихрист. (2 Йоан 7, NRSV). По всяка вероятност Йоан вече се бореше с прото-гностицизъм в християнските събрания от I век.

Защо и как гностицизмът възниква сред християните е предмет на разгорещени спорове. Няма категорични отговори. Някои учени предполагат, че е поради влиянието на индийските религии върху египетските християни. Други наблягат на синкретизма на християнството с различни мистериозни религии на Римската империя. Някои виждат в гностицизма много тенденции, които са били латентни в гръцката философия и култура като цяло, тъй като и те принизяват материалното съществуване и издигат духовната реалност. Може би никога няма да има точен отговор на подобни въпроси.

Отговорът на ранните християни към гностицизма

Християнските лидери и писатели от II век реагират веднага срещу гностицизма. Когато той започва да се разспространява в места като Рим – вероятно дошъл от Египет, християнски учители, като св. мъченик Юстин, написват опровержения. Въпреки че нямаме запазени копия, книгата на Юстин Syntagma (Компендиум срещу всички ереси), вероятно е написана в Рим около 150 г. Това е може би първата голяма анти-гностическа полемика, написана от ортодоксален католически християнин. 14  Други църковни отци от II век също пишат срещу гностиците, както и срещу други еретици като Маркион от Рим (Който има силни прилики с гностицизма), Монтан и разни други по-незначителни лъжеучители. Но гностицизмът е основната пречка на ортодоксалното апостолско и католическо християнство през II век, и …Историята на ранната църква е била дълбоко повлияна. . . от борбата срещу гностиците. 15.

Поради конфликтите с тези и други ереси и критици, християнството от II век започва да формализира и институционализира своята вяра и живот. Лесно е да омаловажим някои аспекти на процеса на формализиране. Някои биха казали, че християнството изгубва голяма част от живота си. Може би е така. Но, ако разберем реалната заплаха срещу Евангелието, от страна на гностицизма, Целзий и Монтан, ще ни е по-трудно да критикуваме отговорите на църковните отци. Ако те отиват твърде далеч в стандартизирането на християнската вяра, живот и поклонение, то е поради добра кауза. Единствената алтернатива е била объркването и хаосът в една народна религия, без никаква ясна структура.

Първата група от църковни отци, които започват да отговарят на еретиците са апостолските отци. Някои от тях са познавали апостолите лично. Други просто са изживели част от живота си по същото време като апостолите. По един или друг начин, те представляват важна връзка с ранните апостоли, в онзи преходен период в края на I и началото на II век, когато християните вече са без апостоли и без Христос да се е завърнал все още. Предстои да разгледаме техните общи и индивидуални истории.

Глава 2

Апостолските отци разясняват пътя

Поликарп е много важна фигура за християните от II век. Той е епископ на църквите в Смирна, на западния бряг в Мала Азия, близо до Ефес, когато е арестуван от римските власти и публично екзекутиран, около 155 г. Това, което го прави да е толкова важен за нашата история, обаче, е взаимоотношението му с един от Господните ученици – Йоан.

Йоан е последният жив от учениците на Исус. С него умира цялата група от ранни християнски лидери, известни като апостолите. Поликарп е обучаван във вярата от Йоан и затова е приеман като жива връзка с учениците на Исус и апостолите. И тъй като тогава все още няма християнска Библия (освен еврейската Библия, която християните наричат Стария Завет), хора като Поликарп са смятани за най-добрите и авторитетни източници на информация, относно това, което апостолите поучавали и начина по който водили църквите.

Аурата на Поликарп слиза и върху неговите ученици – хора като Ириней, обучени в християнската вяра от него. Той им предава ученията на апостолите. Докато Новия Завет бива съгласуван от християните през IV век, устната традиция и авторитета на апостолската приемственост са безценни в християнската борба срещу ересите и разколите в Църквата.

Понякога, обаче, тази специфична аура на власт създава проблеми за християнството, тъй като някои от наследниците на апостолите въвеждат свои собствени идеи в потока на ранната теология. Както ще видим по-нататък, апостолските отци, в поколението след апостолите, придават на Евангелието свои собствени уникални интерпретации, като започват да се откланят от великите теми за благодатта и вярата, така силно подчертани от Павел и другите апостоли, към по-скоро един “нов закон” на богоугодно поведение.

Без да принизява значимостта на апостолските отци, Джъсто Гонзалес правилно отбелязва, че не само в тяхното разбиране за кръщението, но и в целия им теологически възглед, може да се усети разликата между християнството на Новия Завет – особено това на ап. Павел. Те често цитират Павел и другите апостоли, но въпреки това новата вяра се превръща по-скоро в нов закон, а доктрината за Божието милостиво изкупление – в доктрина за благодатта, която ни помага да постъпваме справедливо. 1

Разбира се, тази промяна се прокрадва едва забележимо, но в същото време допринася за обрата в онези християнски писания от II век, който водят до легализъм или по-точно до християнски морализъм. Въпреки че апостолски отци като Игнатий и Поликарп цитират повече апостол Павел околкото апостол Яков, ясно се вижда, че са по-вдъхновени от последния. Може би поради моралния и духовен мързел и упадък сред християните, те подчертават необходимостта да се избягва съгрешаването, да има покорство към лидерите и да се работи усилено, за да се угоди на Бога, а не толкова необходимостта хората да бъдат свободни от робството на закона.

Въпреки този момент, който много протестанти отбелязват и за който се оплакват, апостолските отци трябва да бъдат обект на възхищение и възхваляване, поради това, че защитават въплъщението на Бог в Исус Христос, срещу атаките на гностиците. Някои от тях умират като мъченици в ръцете на римските власти и затова трябва да бъдат уважавани. Те изповядват Христос и Неговото Евангелие, въпреки силното гонение и заплахата от смърт. Разбира се, те са изключително важни понеже са първите християнски теолози.

Като говорим за апостолски отци имаме предвид две специфични неща. Първо, говорим за конкретни хора, които тълкуват и прилагат ученията на първите апостоли, като по този начин противодействат на лъжливите евангелия и учения, както и на атаките на езическите скептици. Второ, говорим за  апостолските писания на горепосочените хора. Става дума за между 8 и 10 документа от онова време, които църковните историци изброяват. Всички историци са съгласни, че сред тези писания са: Климент, Игнатий, Поликарп, Дидахията (още позната като Учение на дванадесетте апостоли), посланието на Варнава и Пастирът от Ерм. Други историци добавят така нареченото Второ писмо на Климент, чийто истински автор е неизвестен, Мъченичеството на Поликарп, Посланието до Diognetus, както и части от Писанията на Папий. Нашият фокус ще бъде само върху онези, които буквално всички учени са съгласни, че принадлежат към писанията на апостолските отци, в първото поколение след смъртта на апостолите.

Преди да преминем към индивидуалните дискусии за всяко от тези писания, би било полезно да отбележим, че някои от авторите са неизвестни. Веднага щом чуем етикета апостолски отци, ние естествено предполагаме, че става дума за определен човек. Разбира се, всеки от тези документи е имал поне един автор, но в някои случаи учените нямат представа кой е той. Документ като Дидахията е част от списъка, понеже, въпреки че авторът е неизвестен, той носи белезите на много ранен след-апостолски християнски живот и мисъл. Затова е възприет така, поради ранната му дата и поради това, че е използван да учи църквите във време, когато няма апостоли на разположение. Учените са единодушни, че апостол Варнава – съработникът на Павел – не е автор на Посланието на Варнава. Най-вероятно то е писано в началото на II век, от християнин, който е искал творчеството на Варнава да придобие апостолска власт. Поставянето на чуждо име под труда на друг човек се смята за измама днес, но в древни времена не се е гледало по този начин. Посланието на Варнава не е запазено до днес понеже е написано от апостол. Никой не е сигурен кой го е написал. Съветите и инструкциите в него са високо ценени от християните от II век и в него те намират части от учението на апостолите.

Още един интересен факт: повечето от писанията в тази категория са считани от християните и църквите от II век за равностойни на Писанието, заедно с Евангелията и посланията на апостолите. Всъщност, това са писания, които са считани за ортодоксални, но съвсем малко не им достига да бъдат канонизирани, когато се определя християнския канон. С други думи, тези писания са напълно приети от някои християни в Римската империя, като част от Писанията на апостолите, но в крайна сметка са изключени, тъй като не получават всеобщa подкрепа, че са писани от апостолите, или по някакъв начин са свързани с тях, както например Евангелието на Лука и книгата Деяния на апостолите.

Неканонични писания на апостолските отци на Църквата

 Климент Римски

За щастие имаме самоличността на някои от апостолските отци. Климент е епископ на Рим – надзирател на домашните църкви в Рим – през последното десетилетие на I век. Неговото писмо до коринтската църква, от църквата в Рим – известно като Първо Климентово (понеже има и второ писмо на Климент) е вероятно първото запазено християнско писание извън това, което сега наричаме Новия Завет. То е написано около 95 г. Някои от египетските християни от II век го считат за част от Писанието, както приемат много от апокрифните писания. Всъщност, писмото наистина наподобява много на писмата на Павел до коринтяните. Някои учени смятат, въз основа на доказателства от самото писмо, че Климент е познавал Павел лично и е имитирал неговия стил и послание.

Климент пише на спорещите християни в Коринт по същите причини, поради които и Павел. Освен, че ги призовава да останат силни и верни сред гонението, той им заповядва да отхвърлят разделението и споровете, и да се обединят като едно тяло от вярващи в Христос. Очевидно църквата е разделена, както в средата на I век, когато Павел пише своите писма. Но разрешението, което Климент предлага за техните разколнически мисли и дела е по-остро от това на Павел. Докато Павел се фокусира в тяхното единство в Духа и в едно кръщение чрез вяра в Христос, Климент им нарежда да се покоряват и на епископа, който Бог е поставил над тях. Подобно решение за несъгласията и разделението в църквата е използвано и от други апостолски бащи като Игнатий.

Очевидно има открит бунт срещу лидерството в коринтските християнски събрания. Ясно е, че когато Климент им пише от Рим, вече има повече от едно християнско събрание. Над всички събрания има един лидер – супер презвитер, известен като епископ. Някои от по-младите християни в града отхвърлят авторитета на епископа и дори се опитват да го свалят. Климент апелира към тяхното чувство на уважение и почит: Нека уважаваме нашите лидери, нека почитаме нашите старейшини, нека учим младите да имат страх от Бога.  По-късно, обаче, той ги смъмря за тяхното непокорство спрямо епископа и другите лидери, чието служение те почитат преди това. 3  Накрая, Климент полага следния принцип на християнско лидерство и ученичество: Затова, правилното нещо за нас, след като сме се учили от толкова много и чудесни примери, е да преклоним глава и да имаме отношение на покорство, покорявайки се на лидерите на душите ни, така че, като спрем безсмислените разногласия, да можем да постигнем истинската цел за живота ни, като бъдем свободни от цялата вина.”

Няма нищо ново в Първо Климентово, що се отнася до християнската теология. В голямата си част той повтаря апостолските писания като посланията на Павел в Новия Завет. Разбира се, писмото допринася много за цялостния преход към Християнски морализъм през II век, чрез свързване на ученичеството с покорството към надлежно назначените лидери и моралния живот.

Един интересен аспект на посланието е странната препратка от страна на Климент, към мита за Феникса, в подкрепа на вярата във възкресението. Очевидно някои хора в църквата в Коринт все още не приемат вярата в телесното възкресение – проблем, който Павел разглежда в 1 Коринтяни 15. Климент твърди, че възкресението на птицата, известна като Феникс, е знак за надежда и обещание за телесно възкресение. 5  Неговата формулировка на този аргумент показва ясно, че той приема мита за Феникс буквално и мисли, че е знак, даден от Бог, сочещ към бъдещото възкресение на вярващите. Ако това писмо беше включено в Новия Завет, съвременните християни със сигурност щяха да бъдат объркани от това суеверие.

Защо Климент пише така авторитетно на християните в Коринт, след като той е единствено епископ на Рим? Изглежда, че има съзнанието за специална отговорност и власт, което може би произтича от идеята за апостолската приемственост. Той чува за продължаващото разделение и дори открит бунт сред християните в Коринт. Кой би бил по-подходящ, от епископа на Рим, да им каже да се покоряват на техните лидери? Той е наследник на Петър и Павел, които умират мъченическа смърт в същия този град няколко десетилетия по-рано.

По-късно, разработчиците и защитници на теорията за папското господство ще използват презумпцията на Климент като доказателство. Самото послание не показва подобно убеждение от страна на Клемент. Просто защото той се чувства задължен да се намеси (виждайки в себе си наследник на Павел) не е индикация, че той или който и да е друг ранен християнски епископ на Рим вярва в своето духовно превъзходство над всички християни навсякъде.

Дидахията

Дидахията е документ известен като Учението на дванадесетте апостоли. Едва ли можем да го сравняваме с Първо Климентово, въпреки че е написан по същото време. Учените знаят за съществуването на този документ от различни препратки в ранните християнски писания, много преди той да бъде открит през 1873 г. Нищо не се знае на неговия автор, но повечето учени заключават, че е написан като писмо към християнските църкви в римската провинция Сирия (която включвала Палестина), около началото на века (101). Някои учени предполагат, че документът е с по-ранна дата, която би го направила първото съществуващо християнско писание като изключим Новия завет.

Изглежда, че идеята на Дидахията е да насърчи морала и да научи християните как да се отнасят с пророците, които идват при тях и претендират, че изговарят думите на Господа. Тя съдържа подробни съвети и инструкции за ежедневния християнски живот, духовност и богослужение. Книгата започва с дуалистичната визия за “двата пътя” които хората следват – пътя на живота и пътя на смъртта. Пътят на живота очевидно е път на любовта към Бога и ближния, както и път на спазването на строг морален стандарт. Голяма част от описанията на тези два начина на живот са взети директно от Евангелията и старозаветните писания. Както в случая с други апостолски бащи, Дидахията едва споменава темите за благодат, вяра, прошка, оправдание или някоя от другите отличителни нотки на писмата на Павел и неговото евангелие на спасението. Пътят на спасението, описан в Дидахията, се състои в живот на вярност и покорство към Божиите заповеди и към християнските служители.

По-конкретно, Дидахията увещава своите християнски читатели да бъдат смирени, да приемат това, което се случва, за добро, знаейки, че нищо не може да се случи извън Божието знание, да помнят и почитат проповядващия Божието Слово, все едно, че той е Господ и да се въздържат от идоложертвено.  Интересно е да отбележим разликата между последния лаконичен съвет и условното одобрение от страна на Павел, християнин да се храни с месо, жертвано на идоли, в 1 Коринтяни. Дидахията, както и другите подобни писания, представят един строг морал и донякъде легалистична визия на християнския живот, за разлика от Евангелието на християнската свобода и свободата от закона.

В Дидахията има и подробни инструкции за кръщението и Господната вечеря. Значителна част от този сравнително кратък документ се състои от интересна и донякъде странна инструкция за това как да се приемат, изпитват и третират самопровъзгласилите се пророци на Бога. Те трябва да бъдат приемани ако поучават нещата, които се съдържат в Дидахията.

Със сигурност читателите са се чувствали малко объркани от противоречивите съвети. От една страна, пророците не трябвало да бъдат изпитвани или оценявани, а от друга страна, поведението им трябвало да бъде изследвано и отсъждано:

Не изпитвайте пророка, който говори в духа, понеже всеки грях ще бъде простен, но този няма да бъде простен. Но, не всеки, който говори в духа е пророк. Пророк ще бъде само ако изявява Господните пътища. Следователно, по поведението ще можете да разпознавате лъжепророка и истинския пророк . . . Всеки, който идва в името на Господ трябва да бъде приеман. Но след като го изпитате, ще разберете чрез прозрение кой е истински и кой – лъжлив.

Сред признаците за лъжливи пророци са следните: те остават повече от два или три дена, искат пари и “поръчват храна в духа”, което вероятно означава, че изискват храна в замяна на пророкуване. От друга страна, Дидахията заповядва на християните да дават на своите пророци първака от плодовете си, “понеже те са ваши първосвещеници!” Би било много трудно да се извлече съгласуван начин на изпитване и третиране на самозвани християнски пророци от тази малка книжка.

Към края си Дидахията казва на читателите си: Назначете си достойни за Господ епископи и дякони, смирени, верни и одобрени, а не алчни хора, понеже и те ви служат като пророци и учители. Не ги презирайте. Трябва да ги почитате, заедно с пророците и учителите.  Очевидно, скитащите харизматични пророци и учители не са били много и може би често са считани повече за проблемни, отколкото за полезни. Авторът на Дидахията не иска да отхвърли изцяло тяхното служение и дори иска да се запази почитта и уважението към най-добрите от тях. От друга страна, той иска християните да не разчитат на тях твърде много. Неговият съвет е хората да поставят повече постоянни служители, които да надзирават събранията.

Игнатий Богоносец

Дидахията е пълна с невероятна и в същото време объркваща информация за живота на християнските събрания в Сирия около края на I век, но предлага много малко теология. Много по-съгласувани и богословски са писмата на третия апостолски отец – Игнатий Богоносец, който написва седем писма към християнските събрания по пътя си към Рим, където е екзекутиран. Игнатий е епископ на християните в Антиохия – много важен град в Римската империя. Именно там християните са наречени така за първи път и от там Павел стартира мисионерските си пътувания. Игнатий бива убит мъченически в Рим около 110 или 115 г. и затова почти със сигурност е познавал някои от апостолите или поне техните преки наследници. Той е много почитан и уважаван от християните в началото на II век, което най-вероятно е причината римските власти да го арестуват и публично екзекутират.

Игнатий пише писма до римляните, ефесяните, магнезийците, тралийците, филаделфийците и смирняните. Написва писмо и до Поликарп, който ще последва стъпките му на мъченичество няколко десетилетия по-късно. Докато пътува към Рим под охрана, Игнатий чува за разговори между някои християни, да го спасят. В своето писмо той ги призова да не го спасяват: Умолявам ви: не бъдете толкова загрижени за мен. Нека стана храна за дивите зверове, чрез които мога да достигна до Бога. Аз съм Божията пшеница, която трябва да бъде стрита от зъбите на зверовете, за да мога да се докажа като чист хляб.   Точно преди да напише това, Игнатий пише също, че Християнството е най-велико, когато е мразено от света.

Някои критици обвиняват Игнатий и други ранни християни, които имат подобна нагласа, за това че са мазохистично настроени да бъдат мъченици, но той счита предстоящото мъченичество за Божий дар и знак. Около сто години по-късно, северно африканският християнски теолог Тертулиан написва, че кръвта на мъчениците е семето (на църквата). С други думи, колкото повече римляните преследват и убиват християни, църквата нараства.

Игнатий се занимава с всякакви видове проблеми в писмата си и е справедливо да се каже, че тези писма съдържат първата истинска теология в християнството. Определенията, обясненията и тълкуванията в тях надминават дори това, което може да се прочете в писанията на апостолите. Въпреки това, няма причина да мислим, че Игнатий смята, че е на същото ниво като първичните апостоли, които получават нови откровения от Бога. По-скоро, той вярва, че просто тълкува и прилага апостолското християнство спрямо нуждите на читателите си, в техните специфични ситуации.

Игнатий силно подчертава важността на християнското покорство към епископите. Неговите писма често съдържат следната заповед: Не правете нищо без епископа и се отнасяйте към него като към Самия Господ, понеже епископът е Божият представител към събранието.  Към магнезийците Игнатий пише: Както Господ Исус не вършеше нищо без Отец (Той Самият и чрез апостолите, понеже те бяха едно с Него), така и вие не трябва да правите нищо без епископа и презвитерите (старейшините).  До ефесяните той написва следното: Очевидно е, че трябва да зачитаме епископа както почитаме Господа. Някои коментатори виждат в тези изявления началото на “монархическото епископство” – тенденцията в по-късното християнство да се издигат епископи (episkopos), в специален духовен статут на сила и власт. Определено това, което Игнатий пише за епископите е много различно от писанията на апостолите, но без съмнение, то произтича от належаща нужда да се поддържа реда в едно все по-разнообразно и непокорно християнство.

Игнатий осъжда докетичната Христология на гностицизма, без да се фокусира върху самия гностицизъм като цяло. Той твърдо и недвусмислено приема божественото и човешко естество на Исус Христос, като Бог в човешка форма. По тази тема той пише на тралийците: Но ако някои атеисти (тоест, неверници) кажат, че Христос е страдал само привидно (като в същото време те са тези, които съществуват само привидно), защо съм окован във вериги? И защо искам да се бия с диви зверове? Ако беше както те казват, значи умирам без причина, а което е дори по-зле – явявам се лъжец относно Господа. Като потвърждава истинските страдания на Исус, Игнатий контрира христологията на гностиците, особено докетичната й версия. Някои ранни християни оспорват истинското божествено равенство на Исус Христос с Бога.

Понякога критиците на ортодоксалните доктрини си задават въпроса дали вярата в божественото и човешко естество на Исус е съществувала сред християните преди IV век. Игнатий решава този въпрос. Той потвърждава човешкото естество на Исус Христос пред тралийците, но в същото време недвусмислено потвърждава и истинската Му божественост пред ефесяните, когато им пише, че Бог се яви в човешка форма, за да донесе вечен живот. Без да описва с технически подробности пълната догма за личността на Христос, Игнатий ясно потвърждава и двете твърдения. Няма съмнение, че християните веднага след апостолската ера вярват в Исус Христос като истински Бог и истински човек.

Накрая, Игнатий изглежда изобретява един богословски термин за Господната вечеря – Евхаристия или Причастие. За него, човек да участва в евхаристийната вечеря е било основен аспект от процеса на спасението. Как човек се спасява и живее вечно с Исус Христос? Чрез разчупване на хляба, който е лекарство за безсмъртие. Игнатий със сигурност приема Евхаристията (Причастието) като тайнство – благодат, която трансформира човека, който участва в нея. Той не задълбочава в разработването на пълна теория, но подчертава, че когато участва в хляба и виното на Господната трапеза, човек всъщност участва в божественото безсмъртие, което побеждава проклятието на смъртта, идваща чрез греха.

По-късните християни от Източно Православната и Католическа църкви използват описанието на Игнатий относно Евхаристията като лекарство за безсмъртие, за да оправдаят вярата в спасението като сакраментален процес на “обожествяване” (theosis). Чрез тайнствата християните постепенно получават ограничен дял от божественото естество и стават повече от просто хора.

Игнатий, както и другите апостолски бащи, оставя след себе си полезно, но обезпокоително наследство. За онези християни, които ценят йерархията на църковното лидерство и висшия сакраментален възглед на спасението – благодатта, която трансформира хората чрез сакраментални ритуали – Игнатий е герой и доказателство, че това тълкуване на църквата и Евангелието е ранно и автентично. Протестантите, които предпочитат простичкото, конгрешанско управление на църквата и които гледат на кръщението и Господната вечеря като на “наредби”, а не като на тайнства, не са толкова ентусиазирани относно наследството на Игнатий. Въпреки това, всички християни могат да се съгласят, че Игнатий предава една авторитетна христология, която потвърждава Исус Христос като истински Бог и истински човек, по този начин помагайки за проправянето и пълното утвърждаване на догмата за Светата Троица. Той допринася и за християнското единство и борбата срещу ересите, особено гностицизма, като умира от безстрашна смърт за каузата на Христос.

Поликарп

Игнатий пише писмата си най-вече до църквите, но едно от тях е написано до младия му колега – Поликарп от Смирна. Той съветва Поликарп: Ако обичаш добрите последователи, това не е голямо постижение. По-скоро, опитай се с нежност да доведеш по-проблемните до покорство.  Поликарп почива от смърт, подобна на Игнатий, в собствения си град, Смирна, около 155 г. Документът, известен като Martyrdom of Polycarp (Мъченичеството на Поликарп) – страховит подробен доклад на очевидец, за смъртта му, е включен сред писанията на апостолските отци. Освен евентуалното си влияние върху нарастващия култ към мъчениците сред християните (тенденцията да се почитат мъчениците като “светци”), този документ няма никакво теологическо значение. Самият Поликарп, обаче, написва поне едно писмо до християните във Филипи. То е известно като Писмото на Поликарп към филипяните и също е включено към писанията на апостолските отци. Но и то няма голяма теологическа стойност или значение за историята на теологията.

Посланието на Варнава

Посланието на Варнава вероятно е написано в Александрия, Египет, между 70 и 135 г. Втората дата е по-вероятна. Нищо не се знае на неговия автор, с изключение на това, че е почти сигурно той да е познавал един или повече от апостолите, като Аполос (който се споменава в Новия завет, в книгата Деяния на апостолите). Защо този човек решава да представи посланието си като написано от апостол Варнава, не е ясно. Посланието съдържа алегорични тълкувания на текстове от Стария завет и се опитва да покаже, че християнската църква замества евреите като Божий народ.

Преди да бъде написано Посланието на Варнава, еврейски учени в Александрия и Египет вече тълкуват еврейската Библия алегорично. Филон Александрийски е съвременник на Исус – може би най-влиятелният еврейски библейски учен и теолог на древната еврейска диаспора. Той се опитва да разкрие хармонията между учението на Мойсей и Стария Завет като цяло, и гръцката философия, особено тази на Платон и неговите последователи. Християните в и около Александрия са дълбоко повлияни от метода на Филон за тълкуване на Стария Завет небуквално. Посланието на Варнава е забележителен пример за това. Варнава казва, че когато Мойсей забранява да се яде свинско, той всъщност има предвид: Не трябва да развивате взаимоотношения с хора, които се държат като свине.

Изкушаващо е да се присмеем на подобни алегорични тълкувания, но съвременните читатели трябва да знаят, че те са много често срещани в древния свят, особено в култури, силно повлияни от гръцката философия. Като цяло, първите християни не отхвърлят буквалното или историческо значение на Писанието, но често търсят и допълнителен смисъл в него. За тях духовното значение е по-вярно и с по-дълбок смисъл от буквалното, историческо или етично такова. Посланието на Варнава е пример за този метод на библейска херменевтика. По-късните християнски учени и теолози от Александрия градят върху него и го доразвиват.

Подобно на други апостолски писания, Посланието на Варнава описва пътя на спасението предимно с морални термини. Без да отрича спасението по благодат като чист дар, Варнава насърчава легалистичния начин на живот, включващ неща, които трябва да се вършат и такива, които не трябва, като неразделна част от получаването на окончателно спасение: Добре ще бъде, след като изучите всички Господни заповеди, които описвам тук, да ги спазвате. Онзи, който върши тези неща ще бъде прославен в Божието царство, а онзи, който избере да върши обратното, ще загине заедно с делата си. Ето защо има възкресение и възмездие.

Пастирът от Ерм

Последното писание на апостолски отец, което ще разгледаме тук, е документ, известен като Пастирът от Ерм, чийто автор може би е братът на Пий, епископ на Рим, през около 140-145. Ерм е особено важен документ за нашата история, понеже от всички християнски писания, които са разглеждани, за да бъдат включени в канона на Новия завет, това е най-близко, но накрая бива отхвърлено. Няколко списъка от II и III век го изброяват като част от вдъхновените книги, или най-малкото като част от вторичната група от книги, които могат да бъдат използвани от християните като вдъхновени от Бога. Великият църковен отец Ириней от Лион приема Пастирът от Ерм като Писанието, както и отците Климент Александрийски и Ориген, в III век. Дори великият Атанасий в IV век отначало го приема, въпреки, че накрая го изключва от списъка си в своето писмо за Възкресение, през 367 г. Без съмнение, Пастирът от Ерм има огромно влияние сред пост-апостолските християни в различните части на Римската империя, и въпреки това е почти непознато като послание на повечето християни днес.

Ерм съдържа серия от видения и техните обяснения, който ангел дава на самия Ерм. Много от интерпретациите са във форма на притчи и са осеяни със заповеди, инструкции и поръчения за християнския живот. Както казва един съвременен коментатор: Ерм е един от най-загадъчните оцелели документи от пост-апостолския период…Той е важно свидетелство за състоянието на християнството в Рим, в средата на II век. 19  Ангелът, който се явява на Ерм като пастир, му разкрива много неща, в картини, подобно на апокалиптичната символика на Новия завет в книгата Откровение. Голяма част от тази символика е трудна, ако не и невъзможна за разтълкуване днес. Идеята изглежда е да предупреди и подготови християните за предстоящото гонение от враждебните сили на мрака.

Това, което привлича вниманието на читателя, обаче, са увещанията и заповедите на Ерм към християните и християнските църкви. Както и при другите апостолски бащи, тонът е моралистичен, ако не и легалистичен. Без да отрича или напълно да пренебрегва темата за милостивата прошка от страна на Бога, Ерм изглежда е по-загрижен да предупреди християните да не грешат самонадеяно. Всъщност, книгата предупреждава, че на човек ще му бъде простено само веднъж след кръщението.

Посланието на Ерм е, че Божията милост е ограничена. Бог би простил, но не постоянно. Освен това, прошката се обуславя от спазване на Божиите заповеди. Пастирът казва на Ерм:  Ще има прошка за предходните ти грехове, ако спазваш Моите заповеди. Това се отнася за всички, които спазват заповедите Ми и ходят в тази чистота.

Вярата, че може да има само еднa прошка за греха, след кръщението, прави така, че да се появи нов обичай сред християните – те изчакват и се кръщават чак, когато времето на смъртта им наближава. Разбира се, това не е универсална практика, нито е окуражавано от църковните лидери, но някои от “по-слабите” християни искат да изчакат колкото е възможно повече, преди да се кръстят.

Ерм също така постановява някои неща във връзка с брака и развода, богатството и парите, гражданството и изпитването на пророците, както и много други належащи въпроси за християните в Римската империя. Книгата стриктно забранява повторното женене след безсмислен развод и силно насърчава християните да избягват секса като цяло, независимо дали става дума за женени или неженени двойки. Общо взето, Ерм пише за воденето на строг, пуритански начин на живот, граничещ с аскетизма. Евангелие от този тип трудно може да се признае за християнско, тъй като набляга на път към спасението, осеян с борби, страх и себеотрицание. Известността на тази книга вероятно допринася за все по-голям моралистичен и аскетичен идеал за християнския живот, в III и IV век.

Най-ясната и кратка декларация на версията на Ерм за Евангелието се появява още в началото, когато пастирът (ангелът) се явява на Ерм и му заповядва да напише:

Преди всичко, вярвай, че Бог е Един. Той е създал и подредил всичко от нищото. Той е поставил всичко в определена рамка, като Той Самият е извън нея. Вярвай в Него и се бой от Него. Страхувайки се от Него, самоконтролирай се. Пази се в тези неща и така ще се отърсиш от всяко зло и ще се облечеш във всички добродетели на правдата и ще живееш за Бога, ако спазваш тази заповед.

Горенаписаното говори не само за Ерм, но също така обобщава добре мислите на апостолските бащи. Докато всеки от тях споменава за Божията милост в отговор на истинско покаяние и от време на време изразява необходимостта от Божията благодат чрез кръста на Христос, изглежда, че те са по-загрижени да насърчат християнския характер и покорство чрез насаждане на страх от съда, ако човек пропадне морално. Те наблягат и на това човек да има правилното убеждение за Бога, творението, Христос, църквата и други въпроси.

Значимостта на Ерм е свързана и с непряката христология. През II век църквата едва започва да приема правилното разбиране за характера и личността на Исус Христос. Въпреки че всички апостолски бащи отхвърлят докетизма и гностическия дуализъм, те не са единни в това как божественото и човешко естество са преплетени в Исус Христос. Ерм изглежда предполага, че Исус е въплъщение на Светия Дух – възглед известен в историята на богословието като “Христология на Духа”. Според по-късните доктринални стандарти, това би било ерес, и може би това е една от причините Атанасий окончателно да отхвърли Пастира от Ерм от канона, тъй като той води църквата към компромисно решение по този спорен въпрос.

Ерм обяснява, че Исус Христос е Бог в плът, понеже:

Вечно съществуващият Свят Дух, Който създаде цялото творение, слезе да живее в плът. Тази плът, следователно, в която Святият Дух живееше, служеше на Духа, като живя в святост и чистота, без да оскверни Духа по никакъв начин. И така, понеже плътта (човешкото естество на Христос) живя достойно и целомъдрено, и се съработваше с Духа във всичко, със сила и смелост, Той го избра за партньор на Светия Дух, понеже начина по който функционираше тази плът беше угоден на Господа.

Естествено, тук изцяло липсва пълното разбиране за Троицата и особено концепцията за второто лице от Нея – Синът или Словото (Логос), Който се въплъти като Исус Христос, приемайки върху Себе Си човешко естество. Но е прекалено много да се очаква от апостолски отец от II век да формулира или разбира по-късната доктрина (или догма) за двете естества и едната личност на Христос или Троицата. Тази имплицитна Христология на Духа изглежда объркана и без съмнение допринася за забавянето на пълното съгласие и определяне на ортодоксалността по отношение на личността на Христос и Светата Троица.

Важността на апостолските отци

Вече може би се чудите защо тези апостолски отци или поне някои от тях са включени в историята на християнската теология като герои на ортодоксалността. Защо не ги считаме за еретици? Разбира се, ако сравняваме посланието им с Евангелието, то изглежда много моралистко и фокусирано върху поведението, а не върху милостта; върху спасението като битка, а не като дар. Но е важно да имаме предвид, че те се борят срещу ширещият се антиномианизъм (отхвърляне на закона и заповедите) сред християните. Отношението им е породено от същата загриженост която виждаме в книгата на апостол Яков, в Новия завет: Вяра без дела е мъртва. Но, антидота, който те предписват за отровата на антиномианизма понякога изглежда в пъти по-лош и вреден от самата отрова.

Би било погрешно да презираме апостолските отци или да ги отхвърляме, все едно че са еретици, просто защото не разбират напълно и правилно тези догми на църквата, които биват развити доста по-късно. Затова пък те се изправят срещу гностицизма и другите извращения на вярата, независимо от собствените си недостатъци.

Ролята на апостолските отци в историята на християнската теология е двустранна. Особено раздвоено е отношението на протестантските християни към тази роля и принос. От една страна, апостолските отци съграждат мост между апостолите и православното и католическо християнство, като по този начин помагат да се запази и създаде относително единна и теологически стабилна църква. От друга страна, в една или друга степен, те не успяват да предадат чистото евангелие на спасението като дар, който не може да бъде заслужен с дела, а ни е осигурен единствено по благодат. Павел пише на филипяните: Изработвайте спасението си със страх и трепет, защото Бог е, Който работи във вас и ви дава способност и да желаете и да извършвате това, което Му е угодно. (2:12-13 NRSV). Апостолските отци подчертават първата част на това послание, често пренебрегвайки втората.

По същото време, когато много от апостолските бащи пишат писма с цел да научат християните на правилните убеждения и поведение, друга група християни в Римската империя пишат писма до езическите критици и до римските власти, с цел да защитят целостта на християнството от недоразумения и гонение. Тези автори са известни като апологетите и сега следва тяхната част от историята на християнската теология

 

Глава 3

Апологетите защитават вярата

Историята на християнската теология е силно повлияна от философията – особено гръцката (елинистична) философия. Обикновено християните се изненадват, дори шокират, тъй като смятат, че християнството и философията са противоположности. Това предположение се споделя от много хора и датира още от началото на християнската теология. Един от най-влиятелните църковни отци, Тертулиан, е ужасен от степента, в която някои от неговите съвременници използват гръцката философия и по-специално Платонизма и Стоицизма, за да обясняват християнските идеи пред езическа публика. Както вече цитирахме, Тертулиан възмутено задава риторичния въпрос: Какво общо има Атина с Ерусалим? Какво съгласие може да има между “Платоновата школа” и Църквата? Или между еретиците и християните? 1  Една от главните резделителни линии, още от началото на християнската теология, е между християнските мислители, които искат да могат да отговорят на критиците според аргументите на последните, фокусирайки се върху разумните и дори философски аргументи на вярата, и християнските мислители, които гледат на подобно начинание като на опасно нагаждане към убежденията на врага. Тертулиан е представител на втория подход.

Апологетите са християнски писатели от II век, защитаващи християнството от езическите противници като Целзий. Докато някои от тях, като Тертулиан, отхвърлят философския подход, по-голямата част от апологетите се опитват да демонстрират приликите между християнското послание и мироглед, и най-доброто от гръцката философия.

Някои дори наричат християнството: “истинската философия” и се опитват да покажат неговото превъзходство спрямо елинистическата мисъл. Разбира се, в процеса се налага да се сравняват и противопоставят двете идеи. Тоест, няма начин да са напълно различни, както мисли Тертулиан. Скандална за Тертулиан и други ранни християнски мислители, тази идея е широко приета в някои области, особено в Александрия и Рим, два от най-важните културни центъра в Римската империя.

Задачата на апологетите, да изследват и защитават християнството, в светлината на Гръцката философия, не е изцяло нова. Век преди това, еврейският учен Филон се опитва да свърже юдаизма и гръцката философия в Александрия, Египет. Той има голямо влияние сред евреите и езичниците, които почитат Бога, в този регион. Александрийските християни във II и III век са най-отворени за това библейските и християнски вярвания да бъдат обяснявани философски. Някои от апологетите приемат положителната оценка на Филон, за някои гръцки философи. Например, Филон поучавал, че и философията на Платон, и ученията на Мойсей, са получени чрез божествено откровение и са подобни, дори идентични. За да постигне това, той тълкува еврейските Писания алегорично. С помощта на този метод, той успява да слее гръцкия и еврейския начин на мислене за Бога, творението и човечеството.

Подхода на Филон към еврейската мисъл е широко приет (макар и не без противоречия) сред евреите от диаспората. Християнските апологети от II век градят върху същата основа, за да разкрият подобна съгласуваност между най-доброто от елинистическата мисъл и техните сравнително усъвършенствани версии на християнското послание.

Разбира се, апологетите могат да посочат Павел като предвестник и модел. Деяния 17 глава разказва историята за срещата на Павел с гръцките философи в Атина, в която той цитира някои от техните поети и се опитва да намери свързваща точка за своето послание, с тяхната вяра в непознатия Бог. Историята на Павел в Атина не е достатъчна за да подкрепи това, което някои апологети от II век се опитат да постигнат, но, най-малкото, диалога между апостол Павел и някои гръцки мислители, при който той цитира някои от техните източници, осигурява някаква достоверност за нещата, които апологетите се опитват да постигнат.

Гръцката философия

Преди да обсъдим кои са апологетите и как те допринасят за историята на християнската теология, би било полезно да очертаем основните контури на гръцката философия, понеже много от апологетите виждат в нея съюзник на християнската теология.

Християнските защитници на вярата в Римската империя през II век не успяват да открият подходящи мисловни школи, които да им помогнат да общуват с размишляващите езичници, като римския император Марк Аврелий. Например, в империята има много мистериозни религии и тайнствени култове, подържащи сложни митове за умиращи и възкръсващи богове чрез тайни церемонии, включващи кръщаване в кръвта на заклан бик. Има и окултни философии на различни магьосници като Аполоний от Тиана и Питагор, чиито последователи тайно оформят съюз, за да използват паранормалните си сили и да изучават езотеричното значение на числата и небесните тела. Има и различни храмови церемонии и митове за гръцки и римски пантеон на боговете и богините от Олимп, като Зевс, Аполон и Диана.

Християнските апологети от II век избират да защитават истината на Християнството на базата на философията на Платонизма и Стоицизма – или на комбинация от двете, тъй като те са широко приети и превъзхождат другите варианти споменати по-горе. Целзий, например, приема, че здравомислещите и образовани хора в империята разбират и вярват в “истинското учение”, което според него представлява хибридна философия, съчетаваща елементи от Платонизма, Стоицизма и Епикурейството. Християнските апологети не намират голяма стойност в епикурейската съставка от рецептата, но откриват много общи неща между християнския живот и мироглед, и смесицата от Платонизма и Стоицизма, които оформят голяма част от гръцката философия в Римската империя през II век.

Гръцката философия отхвърля политеизма на популярната религия, както и митовете и церемониите на мистериозните религии. С това не искам да кажа, че всички образовани римски граждани, които вярват в гръцката философия напълно избягват да се включват в храмови ритуали и посвещения на езическите религии. По-скоро са ги демитологизират и гледат на тях като на братства, събиращи се за забавление и общуване (или плътско удовлетворение). Както Целзий, много от най-образованите и мислещи хора на империята считат, че “истинското учение” включва вярата в един единствен Бог, чиято идентичност е отвъд човешкото познание. Той сформира Вселената и я управлява като доброжелателен и справедлив деспот. Онези, които клонят повече към Стоицизма идентифицират божественото с природата и естественото й развитие. При всички случаи, гръцката философия е по-скоро монотеистична, отколкото политеистична, твърдо отстояваща позицията си за духовната същност на реалността отвъд видимите неща. Тя потвърждава безсмъртието на душата и важността да се живее “добрият живот” на етично поведение, в баланс между крайностите и избягване на плътщината и егоизма.

Богът на гръцката философия е смятан за Arche (Върховен), или Върховен източник и начало на всичко, въпреки че не създава вселената ех nihilo (от нищото). По-скоро Той е разглеждан като източник, от който всички неща във Вселената излизат подобно на лъчите на слънцето. Той е и началото на реда и визията във всичко. Бог е просто безтелесна субстанция, лишена от чувства, неизменна (непроменяема) и вечна. Той (или То) е всичко, което творението не е – въплъщение на метафизично и нравствено съвършенство, недокоснато от крайностите, ограниченията, зависимостите, емоциите, страстите, промените или покварата.

Влиянието на подобна философска теология върху Филон и юдаизма от I век е очевидно. Той и други еврейски философи (на елинистичния свят) искат да обяснят старозаветните идеи във връзка с най-висшите нива на гръцката теология, особено средния Платонизъм. 3  Филон вижда много прилики между бога на гръцката философия, който е метафизичен и морално съвършен – творец и съдник на всички души, и Бога на еврейската традиция, Който е Творец, Законодател и Съдия на всички. Мойсей и Платон пасват идеално във Филонската версия на еврейския среден Платонизъм. Това е еврейския прецедент, който християнските апологети убедително използват, за да комуникират християнските идеи пред образованите и мислещи римляни. Те просто застават на основата на Филон и изграждат елинистическо-християнска сграда върху нея.

Апологетите

Кои са християнските апологети и с какво допринасят за историята на християнската мисъл? Има ли стойност приносът им?

Както при апостолските отци, няма универсално съгласие относно апологетите. Самата категория апологети е, разбира се, по-късно изобретение на църковните историци и теолози. Списъците с апологети варират и голяма част от различията произтичат от опитите да се включи или изключи автора на анонимното Послание до Диогнет, както и относно Ориген и Тертулиан.

Последните двама живеят и работят през III век и в много отношения са отделени от останалите апологети, като са считани за по-изградени и усъвършенствани в своя теологически подход. Тъй като те основно пишат спекулативни и оригинални християнски теологии (особено Ориген), както и автентични творби (особено Тертулиан), заради огромните си литературни произведения, те често се категоризират по-скоро като “учители на църквата”, отколкото като апологети. И двамата са писали и апологии (защити на християнската вяра). Ориген и Тертулиан ще бъдат разгледани отделно от апологетите в историята на християнската теология, въпреки факта, че често биват поставяни в тази категория.

Послание до Диогнет често се вписва към писанията на апостолските отци. Поради факта, че авторът му е напълно неизвестен и съдържанието му е апологетско, тук ще го включим към апологетите, въпреки, че не е много философско в естеството си.

Апологетите са християнски писатели от II век, които се опитват да повлияят на относително хуманни римски императори като Марк Аврелий и Антонин Пий да приемат християнството на сериозно. Повечето от тях пишат отворени писма до тези и други императори и служители на Римската империя, в които се опитват да обяснят истината за християнската вяра и поведение, често по философски начини. Църковният историк Робърт Грант обяснява тяхната цел и принос добре: Тези писатели са съвременници на гностиците (и апостолските бащи), но поели по-различен път. Вместо езотеричен спиритуализъм, апологетите уверено използват философски размишления и въпреки, че атакуват философите, те използват техния език, когато е подходящо. Така те създават основният метод на традиционната християнската теология.

Твърдението на Грант за “основният метод” на традиционната християнска теология, може да бъде спорно. През цялата история на християнската теология, употребата на философия е била предмет на разгорещени спорове и мнозина обвиняват апологетите, че са отишли твърде далеч, позволявайки на гръцките идеи да оформят собственото им мислене за Бога. Но Грант е прав, че големите апологети са дали на християнската теология, свързана с философията – за добро или за зло.

Освен Послание до Диогнет, християнски апологети от II век са Аристид, мъченик Юстин, Мелито от Сардис, Атинагор от Атина, Тициан и Теофил от Антиохия. Въпреки че точните дати и други детайли от живота им често са неизвестни, всички вероятно живеят изцяло в рамките на II век и в границите на Римската империя. Някои от тях са епископи а други – миряни. Някои са мъченици, а на други начинът на смъртта им е неизвестен.

Всички апологети, поотделно и заедно, оформят историята на християнството, най-вече като правят всичко възможно то да не отстъпи пред унищожителните критики и да не изчезне като просто още една мистична религия. Те помагат за развитието на християнската мисъл в теологията – интелектуално и разумно изследване и защита на християнското послание.

От всички апологети трима се открояват като особено големи герои в историята на християнската теология. Това се дължи на силно развития характер на тяхното мислене за Бога и поради влиянието им върху по-късните християнски мислители като Ириней, Ориген и дори Атанасий. Това са мъченик Юстин, Атинагор и Теофил.

Мъченик Юстин

Без съмнение, мъченик Юстин заслужава репутацията си на “най-великият апологет от II век” 6, поради творческите си идеи за Христос като Логоса и за християнството като истинската философия. Много от по-късните християнски мислители просто приемат за истина предложенията и аргументите на Юстин в тези области и градят върху тях, при разработването на собствените си теологии.

Юстин се ражда в гръцко семейство в Палестина, през първата половина на II век. Не се знае много за живота му, преди да стане християнин, освен че е философ от школата на Платон, която впоследствие напуска в полза на християнството, след разговор с един тайнствен старец. Традицията (от Евсевий) разказва, че Юстин продължава да носи философската си роба след като се обръща към християнството. Без съмнение, това е просто клюка сред християните в Рим, когато Юстин пристига там и започва да преподава християнство около 150 г. Ясно е от неговите собствени писания, че Юстин се е смятал за християнски философ – философ на Христос – точно както преди това е философ на Платон. Също така е ясно, че той смята тези две философии за съвместими по много показатели. Той се позовава на учителя на Платон – Сократ, като го нарича “Християнин преди Христос”. Може би имено срещу Юстин да е насочен риторичният въпрос на Тертулиан: Какво общо има Атина с Ерусалим?

Някои от писанията на Юстин са изгубени, но съществуват три сравнително кратки, но дълбоки апологетски творби. Първата апология на Юстин е написана най-вероятно през 155 г., по повод мъченичеството на Поликарп. Тя смело и остро се обръща към император Антонин Пий, призовавайки го към по-справедливо отношение към християните. Юстин изобличава нечестивата практика да се преследват християни само заради религиозната им принадлежност, а не заради някакъв проблем с поведението или действията им. Той опровергава преобладаващите слухове и твърди, че християните са добри граждани, които се покланят на Бога разумно, въпреки че може да им се наложи от време на време да практикуват гражданско неподчинение, по същите причини. Юстин призовава императора да отмени указите си свързани с гонението на християните, въпреки че, пише той, смятаме, че никакво зло не може да ни сполети, освен това да бъдем осъдени като злодеи, или да се докаже, че сме нечестиви човеци. Вие можете да ни убиете, но не и да ни нараните.

Между правните основания за справедливост, Юстин вмъква и изложение на християнските вярвания. Той твърди, че Платон – почти със сигурност любимият философ на императора – взаимства от и дължи много на Мойсей! Той обяснява християнското богослужение и тайнства, както и причината защо християните отхвърлят идолите.

В края на първата си апология, Юстин се обръща към императора смело: Ако тези доводи ви се струват уместни и истинни, зачетете ги. Ако ви изглеждат безсмислени, отхвърлете ги. Но не осъждайте на смърт онези, които не са направили нищо лошо, както осъждате враговете си. Предупреждавам ви, няма да можете да избягате от идващия съд на Бога, ако продължавате да упорствате в несправедливостта си. Иначе, ние самите ви молим да вършите това, което е угодно на Бога.

По неизвестни причини, Юстин е екзекутиран в Рим от римските власти през 162 г. Неговите апологии разкриват няколко намека, че Той е предвиждал подобна съдба, поне като съвсем реална възможност. Дали императорите всъщност са чели отворените му писма е спорно, но почти без съмнение е, че са били четени от някои римски длъжностни лица. Самоувереността на Юстин може би допринася за собствената му смърт, но, от друга страна, неговите апологии със сигурно дават на християните голяма смелост, да настояват за правосъдие от страна на римските власти, които твърдят, че са разумни и справедливи.

Втората апология на Юстин е адресирана до римския сенат през 160 г. В нея се долавя определено отчаяние, тъй като Юстин споделя примери за несправедливото и ирационално поведение спрямо християните, от страна на императора и другите римски служители. Апологетът твърди, че отношението на римляните към християните е такова поради невежество и предразсъдъци и че само заради християните Бог не е унищожил света. Той сравнява Христос със Сократ (голям герой за повечето римски сенатори и други образовани римляни от висшата класа), като казва за християните: нашите доктрини не са срамни, а са по-възвишени от всяка човешка философия. Юстин моли своите римски читателите да отсъдят правилно, по начин подобаващ на благочестието и философията, за собственото си добро.  Юстин вероятно има предвид, че Божият съд ще е неизбежен поради това, че римляните преследват християните.

Tретата и последна съществуваща творба на Юстин е Диалог с еврейна Трифон. Тя съдържа автобиографични размишления за философските му пътувания и обръщението му към Платонизма и след това към Християнството, както и неговите теологически обяснения защо християнската вяра в превъплащението, която еврейският философ Трифон смята за абсурдна, е в съгласие с монотеизма.

Чрез своите писания Юстин изследва и обяснява концепцията за Христос като Словото на Бога, за да разясни християнските вярвания. За него тази идея, вкоренена както в гръцката, така и в еврейската мисъл, е ключът към разкриването на тайните на християнското благовестие. Според неговата доктрина, Логосът е Божият предсъществуващ Дух – един вид втори Бог – Който се въплъщава в Исус Христос. Юстин е един от първите християни, който обяснява концепцията за Словото и Духа по отношение на Отец, използвайки аналогията на огъня. Той казва на Трифон, че излизането на Сина (Логосът) от Отец по никакъв начин не принизява Отец, защото, като огън може да се разпали от друг огън, Това, от което мнозина могат да се запалят по никакъв начин не го прави по-нисшо – напротив – то си остава същото. Въпреки, че Юстин не успява да разграничи съвсем ясно Словото и Духа като две лица на Троицата – задача, която предстои да бъде изпълнена от по-късни християнски теолози, той поставя началото на процеса на размишления за Троицата, в отговор на обвинението на Трифон: Ти се опитваш да докажеш нещо невероятно и почти невъзможно, а имено, че Бог се е родил и е станал човек.

Юстин идентифицира Исус Христос с “Космическия Логос”, Който произлиза от Бог и участва в творението. Очевидно той тълкува началните стихове на Евангелието на Йоан, като заимства и от елинистическите идеи за Логоса. Почти всяка Гръцка философия, както и елинистическата еврейска теология на Филон говорят за Личност известна като Логос. Във всички случаи Логосът е посредник между Бога и творението. Юстин казва: Ние християните имаме предвид имено Него, когато говорим за Христос – Той е Космическият Логос познат на гърците.

Този Логос (Христос) е в света още преди Исус Христос. Той говори както чрез еврейските пророци, така и чрез гръцките философи. Юстин го нарича Логос сперматикос – “семето Логос” – във всяко човешко същество. Той е източникът на всяка истина. Един от най-известните пасажи в ранната Християнска литература се появява във втората Апология на Юстин. Той изразява своя възглед за универсалния космически Логос, Който е Христос:

Признавам, че се гордея и с всички сили се стремя да бъда Християнин; не защото учението на Платон е различно от това на Христос, а понеже те не са във всяко отношение подобни. Това се отнася и за останалите учения като тези на стоиците, поетите и историците. Всеки е говорил добре, според мярката си на разбиране за семето Логос (logos spermatikos). . . Правилните неща казани сред хората принадлежат на нас, християните. Защото след Бог, ние се покланяме и Обичаме Словото, Който произлиза от вечния и невероятен Бог, тъй като Той Самият стана човек заради нас. И така, ставайки участник на нашите страдания, Той може също да ни донесе и изцеление.

Така Юстин използва космическата концепция за Логоса, за да обясни защо християните могат да приемат цялата истина като Божия истина – независимо от човешкия й източник – и защо християните могат да вярват и да се покланят на Исус Христос като на Бог – “втори” Бог – без да отхвърлят монотеизма. Христос, като универсалния Логос, предшества Исус, като Син на Бога, както огъня произлиза от огъня – малко по-долу от самия Бог, но със същото Божие естество и природа. Същият Христос, като универсалния Логос, е източникът на цялата истина, красота и доброта. Но Юстин твърди, че само християните познават Логоса напълно, понеже Той стана плът в Исус Христос.

Юстин създава християнската традиция на Логос Христологията, която заменя Христологията на Духа и се протяга към учението за Троицата, като в същото време изразява християнското приемане на философията и културата, вкоренени в дейността на Логоса, преди да се въплъти като Исус Христос.

Атинагор от Атина

Както Юстин, Атинагор е едновременно философ и християнин. Той написва Прошение за християните, под формата на отворено писмо до император Марк Аврелий, когато той щял да посещава Атина. Както Юстин и други апологети, той се опитва да убеди императора да прекрати преследването на християните. Една от основните му стратегии е да опровергае фалшивите обвинения и слухове за тях. Но по-важни за историята на християнската теология са размишленията на Атинагор върху християнската вяра за Бога и Неговия Син, Исус Христос.

Очевидно Атинагор вярва, че императорът ще спре да преследва християните, ако разбере, че християните вярват в един Бог. Марк Аврелий е философ, най-повлиян от стоицизма, чийто бог е буквално приравняван с непроменимия и съвършен ред на Вселената. Стоиците вярват в един бог и отхвърлят политеизма, въпреки, че са близо до възприемане на пантеистичен възглед за Бога и света. В своето Прошение за християните, Атинагор говори най-вече за Божието учение.

Първо, той цитира различни гръцки поети и философи, за да напомни на императора, че най-доброто от елинистичната мисъл е монотеистично. След това той уверява императора, че християните не са “атеисти”:

Достатъчно добре съм демонстрирал, че ние не сме атеисти, понеже признаваме един Бог, Който не е творение, а Творец, вечен, невидим, безчувствен, необхватен, безграничен, Който може да бъде разбран и възприет с разума, обгърнат от светлина, красота, дух и неизразима сила, Който създаде Вселената, чрез Своя Логос, и я постави в ред.

Интересно е да се отбележи как Атинагор описва Бога, в който вярват християните. Въпреки че няма дебат относно факта, че Бог не е творение и че е вечен, както и малцина биха спорили факта, че Бог е невидим (с изключение на превъплъщението на Исус Христос), много християнски учени се съмняват дали Атинагор не е прекалено повлиян от гръцките идеи за божествеността, когато характеризира Бога като “безчувствен” (неспособен на страдание или емоционални чувства) и “необхватен” (отвъд човешкото разбиране). Особено, когато той твърди, че Богът, в Който християните вярват може да бъде разбран и възприет с разума, изникват съмнения относно това дали еврейската, или гръцката мисъл има по-голяма тежест в неговата доктрина за Бога.

Атинагор описва Бога предимно с отрицателни характеристики, т.е., по-скоро той обяснява какъв Бог НЕ Е, отколкото какъв Е. По-късните християнски теолози определят този подход като “апофатична теология”, която се превръща в основна част от историята на християнската теология. Очевидно Атинагор и по-късните апофатични мислители приемат, че съвършенството на Бога означава, че Той е различен от всички творения. Затова Бог може да бъде описан само като се каже какъв НЕ Е, а не какъв Е. Той не е несъвършен, а да се променя или да страда, или дори да бъде разбираем за човешкия ум би означавало да бъде опетнен от творческо несъвършенство. Резултатът, разбира се, е постепенното принизяване на личния характер на библейския Бог.

Разбира се, нито Атинагор, нито другите християнски мислители отхвърлят личността на Бога, но някои от начините, по които те започват да описват Бога говорят по-скоро за трансцендентния произход на всичко (Arche) в гръцката философия, който е по-скоро абстрактен, а не конкретен, личен и интерактивен, както е описан Бог в Библията и апостолските писания.

Атинагор продължава своята молба към императора, като отговаря на обвинението, че е абсурдно Бог да има Син. Християните често са подигравани имено заради това, понеже често говорят за Божия Син, Исус Христос. Защо образованите и мислещи езичници като Целзий и Марк Аврелий смятат, че подобна вяра била доказателство за невежество и суеверие? Първо, пълното християнско учение за Троицата още не е разработено. То едва се заражда в християнската мисъл. На езичниците им се струва, че християните просто си противоречат, като казват, че Бог е един и че Бог има син, Който е достоен за поклонение. Това също така им намеква за несъвършенства в Бога, ако Той има син. Дали се е превърнал в баща? Може ли изобщо съвършения Бог да се превърне в нещо допълнително? Как може някой да бъде баща на сина си вечно? Тези и много други въпроси остават до голяма степен без отговор от християните по времето Атинагор и другите апологети. За много езически противници на християнството, цялата идея Бог да роди или да има Син звучи митологично.

Атинагор представя едно от първите богословски обяснения на учението на Троицата, за да изчисти погрешните схващания и възражения срещу християнската вяра: Ние признаваме един Бог, и Синът – Неговият Логос, и Святия Дух, обединени в същността Си – Отец, Син, Дух, понеже Синът е Мисълта, Разума, Мъдростта на Отец, а Духът е еманация, както светлината от огъня. Това е може би най-ранната относително ясна формулировка на учението за Троицата, в християнската теология. В същия контекст, Атинагор заявява, че Логосът е Божия първи продукт, въпреки че Той не е сътворяван, тъй като винаги е съществувал в Бога като Логос. Атинагор не навлиза в дълбочина в деликатния въпрос за начина, по който Логосът (Божият Син) се въплъщава в ИсусХристос. Той просто приема, че императорът и други читатели знаят, че този Логос е същият Христос, на Който християните се покланят и че за Него се смята, че е бил вечно в Отец и в даден момент “излязъл” от Отец. Подробностите са оставени настрана.

И Юстин, и Атинагор се възползват от добре познатата гръцка идея, която откриваме и в апостолските писания – Логосът – с помощта на която разрешават определени проблеми, присъщи на християнската вяра и поклонение. Замисълът им е добър. Някои от случайните последствия обаче са тревожни. По-късните християнски мислители от III и IV век се мъчат да обяснят връзката на Логоса с Бог Отец. Въпреки това, не можем да виним апостолските отци, за това, че използват тази идея, за да построят мост между християнското учение за Бога, и Гръцката философска теология.

Теофил от Антиохия

Последният апологет, който ще разгледаме тук, е Теофил от Антиохия. Той написва три книги към Аутолик, през около 180 г. Малко се знае за Теофил, освен, че е епископ на християните в Антиохия, един от най-важните градове на Империята, както за езичници, така и за християни. Той наследява човека, който е епископ след мъченичеството на Игнатий през 115 г., вероятно годината, в която Теофил е роден. Теофил умира от неизвестна причина някъде през 180 г.

Аутолик е езически приятел на Теофил. Последният написва три книги към него, за да отговори на пренебрежителните му коментари оносно християнството. Съвременният преводач на Теофил казва относно неговите апологетски книги, че целият трактат е така добре подреден, че да води интелигентния езичник до сърдечно приемане на християнството. Апологетските писания на Теофил са по-малко философски от тези на Юстин или Атинагор. Той дори разкритикува гръцката литература и философия. Изглежда той самият е повлиян от елинистичния юдаизъм, но без силния алегоричен метод за тълкуване на Писанието. Теофил представлява добре Антиохийския подход за тълкуване на Библията, който е малко по-исторически и буквален, спрямо Александрийския алегоричен метод.

Отбелязваме Теофил в историята на християнската теология, понеже за пръв път ще въведем концепцията за “creation ex nihilo” – създаването от нищо. Това не означава, че по-ранните църковни отци не вярват в тази концепция. Но Теофил изрично противоречи на гръцката склонност да се гледа на Вселената като на вечна. След като посочва първите стихове от Битие, той твърди, че Святото Писание учи, още в самото начало, че материята, от която Бог направи и оформи света, е сътворена директно от Бога.

Независимо от влиянието на гръцката мисъл върху апологетите като цяло, Теофил успява да отклони християнската мисъл от гръцкия консенсус. В крайна сметка, колко съвършен би бил Бог, ако има ограничено нещо, като материята, което да бъде с Него от цяла вечност? Вечната материя би ограничила Бога. Ако Бог наистина е безкраен и съвършен, вселената би трябвало да е сътворена от Него, от нищото.

Подобно на другите апологети, Теофил използва понятието за Логоса, за да обясни Божията връзка със света. Логосът е Божият инструмент при сътворението и Този, Който говори чрез пророците. Той е вечно в Бога и се излъчва (буквално, изригва) чрез Отец, така че съвършеният Отец – Бог – да може да се свързва със света и с времето, както и да говори с помощта на Логоса, чрез пророците:

Следователно, Бог, имайки собственото Си Слово в чреслата Си, Го роди, заедно със Своята мъдрост, преди всичко останало. Той имаше това Слово като помощник в нещата, които създаде чрез Него. Той е “ръководният принцип” (аrche), понеже Той управлява и е Господар на всичко, сътворено от Него. Той, бидейки Дух на Бога и ръководния принцип, мъдрост и силата на Всевишния, слизаше върху пророците и чрез тях говореше за създаването на света и за всички други неща. Пророците не съществуваха, когато светът беше сътворяван, но Божията мъдрост, която е в Него и Неговото свято Слово, което винаги е с Него, присъстваше.

Мисленето на Теофил относно Троицата е малко объркано. Той не успява да разграничи правилно между Словото (Логоса) на Бога и Божия Дух. Други ранни християнски теолози просто коригират това, така че Божият Дух да бъде вечната му Мъдрост, а Сина Му да бъде вечното Слово (Логос). Интересно е да се отбележи, че Теофил ясно тълкува Божия Син (Словото, Логоса), както вечен Бог. По-късно ортодоксалността отхвърля идеята, че Бог “Го е родил” точно преди сътворението, тъй като това би означавало промяна и в Бог Отец, и в Неговото Слово.

Теофил не говори много за Исус Христос. Подобно на други апологети от II век, той се интересува повече от статута на Логоса – Който се въплъщава в Исус Христос, отколкото в историческата личност на Исус. Това е разбираемо, тъй като всички апологети се опитват да отговорят на въпроси и проблеми, свързани с гръцките и римски езичници.

Затова, техните най-неотложни проблеми относно християнската теология са свързани със статута на Христос, спрямо този на Бога. Разрешението се намира в предсъществуващият, небесен Логос, а не в историческия живот на човека Исус.

Двусмисленото наследство на апологетите

С какво допринасят апологети като Юстин, Атинагор и Теофил, за историята на християнската теология? С доста неща. Но, както апостолските отци, те оставят двусмислено наследство.

Ако не бяха апологетите и тяхното дело,  християнството щеше да бъде снишено до езотерична мистична религия или просто някаква народна религия без никакво влияние в по-широка културална обществена сфера.

Апологетите оповестяват публично християнското послание и го защитават енергично и стриктно, срещу недоразумения и фалшиви обвинения. Те издигат християнската теология на ново ниво на размишление върху апостолското послание относно вярата в Христос, спасението и останалите основни доктрини. Те също така се опитват да комуникират тези идеи с по-широкото езическо общество – както Павел в Атина. От времето на апологетите насам, официалната християнската теология вече е публична, а не просто лична система от вярвания отнасяща се само до малцина.

Апологетите допринасят много за историята на християнската теология и с това, че размишляват и обсъждат най-важните аспекти на християнските вярвания за Бога и Исус Христос. Така те успяват да положат основите на пълноправната доктрина за Троицата, която тепърва щяла да бъде конструирана. За съжаление, повечето от тях не говорят за историческия Исус, за Когото всички смятат, че е въплъщение във времето и материалното, на вечния Божи Син.

Основната грижа на апологетите, е да разясняват смисъла на християнската вяра в Исус Христос като въплътен Бог.

За да обяснят това на нехристиянските гърци и римляни, те използват добре познатата концепция за космическия Логос – духовният посредник между божествения свят и материалния свят. Въпреки че често бъркат вечно съществуващия Логос със Святия Дух (или поне не ги разграничават ясно), апологетите ясно поддържат християнския монотеизъм като вярата в един Бог, Отец на всички; Неговата еманация – Логоса (Божият Син), Който е вечен в Него и идва от Него, в света, и Святият Дух, Който е мъдростта и силата на Отец.

Използването на гръцката философия от страна на апологетите е предмет на разгорещени спорове сред християните. Френският християнски мислител от XVII век, Блез Паскал, казва: Богът на философите не е Богът на Авраам, Исаак и Яков! Много критици обвиняват апологетите за това, че несъзнателно създават хибрид между еврейската и християнската мисъл относно Бога, и гръцките и по-специално платоническите понятия за божеството. Влиятелният протестантски църковен историк Адолф Харнак, нарича това: Елинизация на християнството, проследявайки я до апологетите и по-късните църковни отци. Други църковни историци защитават апологетите и тяхната теология. Може би Робърт Грант най-добре оценява апологетите, когато пише: въпреки неадекватната им полу-философска теология, апологетите поддържат голяма част от библейското учение.

Склонността им прекалено да акцентират върху Божията безграничност и съвършенство, с термините на гръцката философия, създават проблеми на християните в по-късните векове, относно разбирането и разясняването на въплъщението – Бог в човешка плът, изпитващ човешки страдания, ограничения и дори смърт.

И все пак, човек може да намери много скъпоценни камъни на християнска истина, както и големи прозрения за християнския живот като цяло, в техните писания.

До последната четвърт на II век, в християнството няма нито един велик учител. Нито един апостолски отец или апологет не се откроява сред останалите. Няма нито един системен мислител, който да събере в едно християнската вяра, така че да е напълно библейска и в същото време – достъпна за езическите умове. Първият велик систематичен теолог в историята на християнската теология е Ириней, епископ на Лион. Следва неговия принос към тази история.

 

Глава 4

Ириней изобличава ересите

Първите теолози на християнството са апостолските отци. Те пишат предимно за да увещават, насърчават и инструктират християнските църкви във времето на преход, след смъртта на апостолите. Техните писма са кратки и насочени към конкретни проблеми. Някои от тях, като Игнатий от Антиохия, размишляват за смисъла на християнските вярвания и практики, добавяйки свои думи към тези на апостолите. Например, никой апостол не определя Господната вечеря като лекарство срещу безсмъртие. Това е началото на християнската теология. То не е много щастливо. Апологетите прибавят своя глас към християнската теология, като пишат на нехристиянските власти, за да обяснят християнските вярвания и практики. Често те ги тълкуват, като използват не-християнската философия. Подобно на апостолските отци, апологетите не задълбочават много в обясненията си на християнската вяра. Апостолските отци и апологетите полагат основите на християнската теология, но не надграждат над тях. Ириней построява първата надстройка над тази основа.

Животът и служението на Ириней

Ириней е роден в или близо до Смирна, в Мала Азия, през около 120 г. Като млад мъж той е обучаван в християнската вяра от великия епископ Поликарп от Смирна, от когото научава традициите на ученика на Исус – апостол Йоан. Около средата на века, Ириней е изпратен на другия край на Римската империя, за да стане презвитер (старейшина) сред християнските емигранти от Мала Азия в Галия (Франция). Ириней се заселва в Лион, на крайбрежието на река Рона, в Южна Галия и бързо израства като млад лидер, сред християните там.

През 177 г. император Марк Аврелий започва ужасно гонение срещу християните в долината на Рона. Епископ Понтий е убит заедно със стотици, ако не и хиляди християни – миряни и презвитери. Описанието на това локално гонение е ужасяващо за четене. Очевидно, местното население измисля изобретателни и жестоки методи за унищожаване на християните. Един от популярните методи включва затваряне на християните в малки помещения, без прозорци, така че бавно да се задушат. Друго средство е да ги зашиват в пресни животински кожи и да ги пускат в горещото слънце, да умират от бавно задушаване.

Ириней избягва смъртта по време на анти-християнския погром в Галия, понеже е изпратен в Рим, за да се противопостави на ереси, които се появяват в родния му край. По време на няколкото пътувания до Рим, той си спечелва репутация сред християните, като специалист в областта на дипломацията и посредничеството. Докато е в Рим по време на голямото гонение, той се сблъсква с бивш ученик на Поликарп, който преминава от апостолското християнство, в една от най-бързо нарастващите гностически секти – Гностическото училище на Валентин. След като се връща при християнската общност в Галия, Ириней е поразен, откривайки, че Валентин и други форми на гностицизъм вече са факт сред християните там.

Ириней става епископ на християните в и около Лион. Той прекарва по-голямата част от своето време и енергия в борба с нарастващото влияние на гностицизма. Той написва пет тома, известни като Adversus haereses (от латински – Срещу ересите). Въпреки, че пише на гръцки, понеже той и християните в Лион идват най-вече от Мала Азия, само латинските преводи на п