Сподели с приятели
  •  
  •  
  •  
  •  

„Свободната воля направи злото възможно. Защо Бог даде на творенията Си свободна воля? Защото свободната воля, макар че прави злото възможно, е единственото, което прави възможни и любовта, добротата и радостта“. 

К.С. Луйс, Обикновено Християнство

Възможно ли е да принудите някой да ви обича? Злите хора принуждават чрез психологическо или физическо изтезание. Те дори могат да накарат другите да действат и говорят така, сякаш ги обичат. Но, никой не може да накара друг човек да ОБИЧА НАИСТИНА. „Но, Бог ни е създал“, някой може да отговори, „така, че да не трябва да ни принуждава да Го обичаме. Той може просто да ни създаде с непоколебимо желание да Го обичаме. В този случай бихме избрали да обичаме Бога просто по силата на това как сме били създадени”. Ако е така, защо НЕ всички Го обичат? 

Бог е любов (1 Йоан 4:8,16). Същността Му е съставена от съвършена любов, която е вечно споделена между Отец, Сина и Святия Дух (Йоан 17:24). Бог създаде света от Своята триединна любов, с цел да придобие за Себе Си народ, който да участва и да отразява блясъка на Неговата триединна любов. Божията цел е да има църква, която да каже ДА на любовта Му, да приеме напълно тази любов, да въплъти тази любов и да отразява тази триединна любов обратно към Него. 

Ако любовта е целта, какви са нейните условия? Какви трябва да бъдат съществата, за да могат да участват в любовта на Троицата? Първото условие на любовта е, че тя трябва да бъде свободно избрана. Тя не може да бъде принудена. Творенията трябва да притежават капацитета и възможността да отхвърлят любовта, за да притежават капацитета и възможността да се въвлекат в любовта. 

В цялото Писание хората и ангелите понякога казват НЕ на Бога, което предполага, че Бог е създал творения с възможността да Му кажат НЕ. Нищо в Писанието не изисква да вярваме, че това НЕ е част от Божията воля. Например, Писанието многократно потвърждава, че Бог не иска никой да бъде изгубен (1 Тимотей 2:4, 4:10, 2 Петрово 3:9). Но, Словото също така недвусмислено заявява, че множество хора ще бъдат изгубени. От това изглежда разумно да се заключи, че ако Бог можеше да проектира света по такъв начин, че всички да му кажат ДА и никой да не бъде изгубен, би го направил (понеже това определено е волята Му). Фактът, че Той не го е направил, предполага, че НЕ Е МОГЪЛ да го направи. Възможността да се каже НЕ на Бог, следователно, трябва да бъде метафизично свързана с възможността да се каже ДА.

Хората могат и се противопоставят на Бога (Исая 63:10; Деяния 7:51; Евреи 3:8, 15; 4:7, Ефесяни 4:30). Господ често е наскърбен, понякога дори изумен от това как „твърдоглавите“ хора Му се противопоставят (Изход 33:3, 5; 34:9; Второзаконие 9:6; 13; Съдии 2:19, 2 Царе 17:14, 2 Летописи 30:8, 36:13, Неемия 9:16, Исая 46:12, 48:4, Еремия 7:26, Осия 4:16).

Помислете и за следната аналогия: Да предположим, че измисля компютърен чип, които може да взаимодейства с човешкия мозък по детерминистичен (предварително определен, предопределен) начин, като кара човека, който носи чипа, да прави точно това, което чипът диктува, без човекът да знае това. Да предположим още, че съм програмирал този чип, за да създам „съвършената съпруга“ и го вмъкна в мозъка на моята съпруга, докато тя спи. На следващата сутрин тя ще се събуди като МОЯТА ИДЕЯ за съвършена съпруга. Тя ще чувства, ще се държи и ще говори по абсолютно любящ начин. Благодарение на сложността на чипа тя дори ще вярва, че доброволно е избрала да ме обича по този начин, макар че в действителност не би могла да направи друго. Въпросът е: Дали съпругата ми НАИСТИНА МЕ ОБИЧА? Не мисля. Доказателство за това е, че аз (и надявам се, всички съпрузи) в крайна сметка ще намерят тази „любов“ за НЕЗАДОВОЛИТЕЛНА. Аз бих знаел, че моята съпруга НЕ изпитва тези любящи чувства НАИСТИНА. В действителност просто бих действал и говорел на СЕБЕ СИ си чрез този сложен компютърен чип. Поведението на жена ми няма да бъде избрано от нея СВОБОДНО, така че всъщност тя изобщо няма да ме обича РЕАЛНО. Тя ще е просто марионетка. Ако искам ИСТИНСКА любов от нея, тя лично ще трябва да притежава възможността да избере и да НЕ ме обича.

Ако Бог желае невяста, съставена от хора, които ИСТИНСКИ Го обичат – които не само действат любвеобилно спрямо Него – Той трябва да създаде хора, които имат способността да Го отхвърлят. Той трябва да даде на творенията Си само-определяне и воля. Те, а не Той, трябва да решат дали ще Го обичат или не. Това обяснява защо Бог създаде свят, в който злото е възможно. Ако любовта е целта, не би могло да бъде другояче. Бог избра да създаде свят, в който злото е възможно само в смисъла, че Той избра да създаде свят, в който любовта е възможна. Възможността за зло не е второ (отделно, допълнително, различно) решение, което Бог взе; то е вградено в решението да се сътвори свят, в който любовта е възможна. Това всъщност е метафизичната цена, която Бог трябва да плати, ако иска да има невяста, която казва ДА на Неговата триединна любов.

Според детерминистичните възгледи на Калвинизма, свободната воля е несъвместима с библейското разбиране за първичния грях и спасението по благодат. Ако хората могат и трябва сами да изберат да приемат или отхвърлят Божията любов, разкрита в Христос, тогава не можем да потвърдим с Писанието, че сме „мъртви“ в греха (Ефесяни 2:1) и „по природа деца на гнева” 2:3). Нито можем да твърдим, че сме спасени само по Божията благодат и единствено чрез вяра (Ефесяни 2:8-9). Ако се изисква наше решение, за да бъдем спасени, то вярата е „заслужено дело“, което извършваме. В крайна сметка нашето спасение се основава на някакво праведно действие на волята, което ние сме извършили. Ние фактически сме заслужили заслугите на Христос. Благодатта е благодат единствено ако Бог новоражда хората без никакво сътрудничество от тяхна страна, което би трябвало да е делото, което Бог върши, ако наистина сме „мъртви“ в нашия грях преди спасителното Му дело. Очевидно труповете не могат да си сътрудничат с Бога.

Проблемът с безусловния избор.

Ако в човешкия субект няма НИЩО, значи КРАЙНОТО ОБЯСНЕНИЕ за това, защо всяко лице е или не е спасено, трябва да е в Бога. Бог избира кой ще бъде и кой няма да бъде спасен въз основа на Собственото Си желание да спаси или да не спаси някого.  Това е класическата Калвинистка доктрина за безусловния избор.

Писанието учи, че Бог обича ВСИЧКИ и желае ВСИЧКИ да бъдат спасени. Въпреки че Божият народ винаги е изпитвал трудности да го приеме, Писанието постоянно описва Божията любов като универсална и безпристрастна (Деяния 10:34, Второзаконие 10:17-19, 2 Летописи 19:7, Йов 34:19, Исая 55:4-5; Йоан 3:16, Римляни 2:10-11, Ефесяни 6:9, 1 Петрово 1:17). Господ изрично ни казва, че Той НЕ е произволен или несправедлив (Езекил 18:25), Той „не желае да наскърбява или да наранява никого“ (Плачът на Еремия 3:33). Той НЕ се радва на разрушението на нечестивите, а по-скоро желае ВСИЧКИ да се покаят (Езекил 18:23, 32; 33:11). Петър ни казва, че Бог е търпелив, „като не иска НИКОЙ да загине, а ВСИЧКИ да стигнат до покаяние“ (2 Петрово 3:9). Павел ни казва, че Бог „желае ВСИЧКИ да бъдат спасени и да дойдат до познаването на истината“ (1 Тимотей 2:4). Бог желае да бъде „Спасителят на ВСИЧКИ“ (1 Тимотей 4:10), а според думите на Йоан, Христос умря като „изкупителна жертва за нашите грехове, но не само за нашите, но и за греховете на ЦЕЛИЯ СВЯТ“ (1 Йоан 2:2). Това е така, защото „Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот.“  (Йоан 3:16).

Калвинистите заключават, че благодатта е несъвместима с избора ЗА или ПРОТИВ Бога и по този начин допълнително заключават, че Бог едностранно избира кой ще бъде или няма да бъде спасен. Нищо в Писанието НЕ води към това заключение. Когато логическо заключение противоречи на изрично, недвусмислено и всепроникващо учение на Писанието, трябва да се постави под въпрос предпоставката, от която се прави изводът, или логиката на самото заключение. Проблемът, следователно, се крие в предпоставката. Заключението, че не можем да припишем нашето спасение на Божията благодат, ако трябва да го изберем, е погрешно. Дарът не е по-малко дар, защото е приет. Например, ако някой дари милиони, за да помогне на хора пострадали от някакво бедствие, не бихме ли сметнали за абсурдно, ако друг твърди, че дарът НЕ е наистина дар, понеже жертвите на бедствието са избрали да го приемат?

Вярата дело ли е? Писанието изглежда потвърждава тази идея. Навсякъде в Стария и в Новия Завет намираме, че Господ МОЛИ хората да направят избор да приемат предложението Му за спасение и да сключат завет с Него. Мотивът е изрично изразен във Второзаконие, когато Господ, след като излага условията на Своя завет, предизвиква народа на Израел да вземе конкретно решение (Второзаконие 30:15-19). Виждаме, че дали израилтяните ще са благословени или проклети, зависи от избора, който ще направят. Бог благосклонно им предлага живот и ги моли да го приемат. Но те са индивидуално и колективно свободни да изберат смъртта. Всеки пасаж, който изобразява Господ или един от Неговите говорители, които молят хората да вярват в Господ, да се подчиняват на Неговите постановления, да не се противопоставят на Светия Дух или да се покаят за греховете си, предполага същото. Всеки подобен пасаж изобразява хората като морално отговорни за своите решения. Тези текстове подсказват, че в крайна сметка зависи от хората като морално отговорни творения, да изберат да приемат или отхвърлят Божието предложение за спасение.

Фактът, че Писанието не вижда конфликт между човешкия избор и благодатта на Божието предложение, показва, че няма конфликт. Писанието никога не определя избора да се приеме Божия дар като “дело”. Когато авторите на Новия завет подчертават, че спасението не се постига с „дела“, те имат предвид “делата на закона”. Божията праведност НЕ идва от външно послушание на закона, нито може да бъде спечелена. Тя може да дойде само като дар (Римляни 4:4-16). Но, Новия Завет също така учи, че дарът трябва да бъде приет. Човек трябва да избере да постави доверието си (вярата) в Божията благодатна разпоредба. Този избор в никакъв случай не е ПРИЧИНАТА за спасението, но е УСЛОВИЕТО, което трябва да бъде изпълнено, за да бъде освободен спасителният дар на живота. Ако някой не е праведен, Новият Завет НИКЪДЕ не учи, че това е понеже Бог е решил да подмине този човек. Той бива осъден единствено на основание, че е отказал да изпълни условието да се довери на Христос. Ако се закорави срещу Бога, това е заради неговото собствено неверие (Римляни 11:20, Римляни 10:3, 11:7, 25). Това означава, че от моралния център на своето съществуване, такива хора са избрали да устоят на Святия Дух и отказали да се подчинят на Христос като Спасител и Господ (Лука 7:30).

Делото на Святия Дух неустоимо ли е?

Християните обикновено вярват, че понеже сме роби на греха и на Сатана (Йоан 8:34; Римляни 6:16), никога не бихме могли да изберем да приемем Божието предложение за спасение, освен ако Бог благосклонно не ни даде възможност да направим това. Дали тази гледна точка не противоречи на идеята, че ние сме творения със свободна воля, в процеса на спасение? Не вярвам, че е така. Писанието учи, че вярващите избират да се доверят на Христос само защото Отец „ги привлича“ и Духът им дава способност (Йоан 6:44, 65, 1 Коринтяни 12:3, Ефесяни 2:8). Но това не означава, че Отец ни привлича, а Духът ни дава способност по един неустоим начин. Бог благосклонно прави ВЪЗМОЖНО, но НЕ и НЕИЗБЕЖНО за нас да повярваме. Едно е да твърдим, че без Святия Дух НЕ МОЖЕМ да повярваме, а съвсем друго е да кажем, че с делото на Светия Дух ТРЯБВА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да повярваме. Писанието потвърждава първото, но не и второто.

Писанието отрича, че Святият Дух действа неустоимо, като настоява, че Божията любов е универсална; като поставя отговорността за вземане на решение ЗА или ПРОТИВ Бога върху човека, а не върху Бога. Бог желае всички да бъдат спасени и всеки, който е спасен, е спасен единствено чрез Божията благодат. От друга страна, всеки, който не е спасен, е виновен сам за себе си.

Проф. Грегъри Бойд 


Сподели с приятели
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •