След Кръстоносните походи  (1095-1204 ) се установява една нова еклесиология, която се различава от предишната църковна практика. Кръстоносните походи обявяват прекъсването на църковното общение през 1054 г. за схизма. В резултата на това, църковното тяло вече е в необщение помежду си. От 13 век започват еклесиологическите отклонения и не зачитане на еклесиологическото учение на Църквата. Започват да се появяват нови еклесиологии, като например вероизповедните еклесиологии (протестантите), ритуалните еклесиологии (римокатолиците) и националистически еклесиологии (православни). Тези еклесиологии са отклонения на новозаветната еклесиология. До този момент единственият критерий за съществуването на една поместна църква в дадена територия е била нейната уникалност и поместност.

По време на кръстоносните походи се образува ритуалната еклесиология, или Еклесиологията на Кръстоностните походи през 13 в., в която започват да се припокриват църковни общности в една и съща местност или покриване на две църковни тела на една и съща територия, т нар. съвместяване.

От това време Римокатолическата църква въвежда една еклесиологична форма с двойно съвместяване. Външно съвместяване, при което се организират църкви в територията на други поместни църкви. Това е съвместяването с патриаршии, с които Римската църква има прекъснато общение. Вътрешно съвместяване е съвместяване с църкви, които се намират на същата територия, но имат различен ритуал. Така в областите, където от древност е имало патриаршии започват да съществуват римокатолическо църковно тяло и римокатолически ритуалистически патриаршии. Започва съществуване на униатски и римокатолически общности на една и съща територия. Така вече не се създават поместни църкви, а такива, които се съвместяват в една и съща област.

По този начин църквите не са в общение по между си, а във взаимно съжителство с други църкви, при което същността не е в еклесиологията, а в ритуала, в самото изповедание или дори в етноса.

След Кръстоносните походи се заражда Реформацията, която въвежда нови признаци, по които да се организира църква. Появява се вероизповедната еклесиологията на Реформацията 16 в. – Протестантството. То задълбочава проблема на съвместимостта и има за цел най-вече да се отчужди от Западната църква, като въвежда нов признак, по който да се организира църква, и който ги отличава от съществуващата дотогава поместна църква – да не се отъждествяват със Западната църква, но в същото време да получи признание за църковност. Протестантските водачи започват да определят църквите си не по местен, а по изповеден признак. Не се именуват по място, а по своето вероизповедание, например Лутеранска църква, Калвинистка църква, Евангелска църква. Съвместяването при протестантските църкви също предизвиква съвместно съществуване на църковни общности на една и съща територия. Външното съвместяване е характерно със съвместното съществуване на протестантските църкви с Римокатолическата църква на едни и същи територии. Вътрешното съвместяване е съществуването на различните протестантски общности съвместно, на едно и също място, като понякога те са много в един и същи град, без да имат пълнота на общуване на църковното тяло. Конфесионалната, вероизповедната еклесиология, драстично се отклонява от св. Павловата еклесиология за Църквата в едно населено място. Въпреки, че Павловата еклесиология е проповядвана от протестантите като единствена новозаветна истина. 

 

Автор: Билли Благ Сун

Билли Благ Сун е роден в град Момбай, Индия от баща индиец и майка българка. Поради смъртта на баща му, в ранна детска възраст с майка си се върнаха да живеят в България. По нейно решение бе оставен в Дом за деца лишени от родителска грижа, където живя до двадесетата си годишнина. Средното си образование завърши в град Свищов. Дипломира се с бакалавърска степен в Богословския факултет към СУ “Климент Охридски”, като паралелно със следването преминава двугодишен курс на обучение към Софийска Духовна Семинария “Св. Иван Рилски”, където е ръкополежен за иподякон от Негово Високопреосвещенство Варненският митрополит Йоан. След ръкополагането си започна да помага на свещенослужителите в храм “Св. Вмчк Мина” в град София, като иподякон и клисар. По настоящем изучава две паралелни магистърски програми в Богословския факултет – “Вяра и живот” и “Християнско поклонничество”. Съвместно с отец Сергей от храма, в който служа, води и библейски уроци в Софийски Централен затвор. Участва в евангелизирането на райони от северозападна България, съвместно с протестантски организации. Женен с едно дете.