Геният и противоречията в богословието на Аврелий Августин – Църквата и нейните тайнства 3 част

by Editor
66 views
Сподели

След обсъждане и разбиване на манихейството, Августин насочва вниманието си към по-големия проблем – донатизма. Това е по-голям проблем, защото по негово време донатизмът може би има по-голям брой привърженици от Великата Църква в някои части на Северна Африка. Когато императорите оказват натиск над донатизма, той започва да става насилствен. Неустановени групи от радикални донатисти правят пътуването през Северна Африка почти невъзможно. Както и при манихейството, много хора считат донатизма за по-добър от Католическото и Православно християнство. Хората привлечени от донатизма и неговите църкви са морални пуристи, а не интелектуалци. Те са християни дълбоко вкоренени в традицията на Пастирът от Ерм и Тертулиан. Те смятат, че епископите, които са съгрешили или сътрудничили на гонението на Римските власти, не са истински християнски епископи и хората, които те са ръкоположили за свещеници също не са истински християнски свещеници. Разколът се корени още в гоненията на християнито по времето на императорите Деций и Диоклециан, в края на III век. Той бива увековечен от възгледът на донатистите, че католическите епископи са неморални, корумпирани хора, които нямат власт. Те отхвърлят тайнствата им като невалидни, поради техния живот и потомствена линия.

Когато Августин стартира атаката си срещу донатизма в Северна Африка, три основни въпроса застават на преден план като най-важни в полемиката: естеството на църквата, тайнствата и тяхната валидност, и отношенията между църквата и държавата. Същността на донатиския възглед за църквата, който поражда разкола, е свързан с нейната чистота: “Какво е естеството на Църквата на Христос? Според донатисти, църквата е събранието на светиите, на земята както на небето, и по тази причина тя ще бъде винаги един малък остатък”.  Августин отхвърля тази еклесиология. Той твърди в множество писма, че донатистите са “нечистите”, които унищожават единството на църквата и извършват греха на разкола. “На тази донатистка мечта за църквата на светиите, Августин противопоставя друга: Универсалната църква, разпространена по целия свят и съдържаща в себе си добро и зло, до окончателното разделяне в последния Ден”.

Основен деликатен момент между донатистите и католиците е свързан с тайнствата. Донатистите отхвърлят всички тайнства, извършвани от недостойни служители или дори от достойни служители, които служат под недостойни епископи. Един от водачите на донатистите пише:

Това, което ние търсим, е святата съвест на даващия, която ще очисти и получателя. Понеже онзи, който съзнателно получава вяра от неверните, не получава вяра, а вина. Всичко се състои от произход и корен, и ако няма глава, то е нищо, нито пък нещо ще получи добро второ раждане, освен ако не се новороди от добро семе.

На основата на тази теология на служение и тайнства, донатистите отхвърлят кръщения, извършени от служители или епископи, които те считат за нечисти или еретични. Това повдига един неразрешим въпрос за Августин, като епископ и като християнски богослов: “Валидно ли ще бъде кръщение извършено от свещеник, който живее в грях или проповядва ерес?” Киприян, чиято власт бива призната и от двете страни, определя подобни кръщения и Господна вечеря като невалидни. Католическата църква постепенно ги приема за валидни, без да дава ясна теологическа обосновка.

Августин размишлява върху характера на тайнствата и разработва възглед, който в крайна сметка бива приет от Великата църква – Католическа и Православна. Според теологията на Августин за тайнствата, кръщението и Евхаристията (Господната вечеря), предават благодат ех оpere operato, което означава “по силата на самия акт”. С други думи, силата и валидността на дадено тайнство се базира на святостта на Христос, а свещеникът, който го администрира, е само инструмент на Христовата благодат:

Възгледът на Августин за тайнствата се базира на концепцията, че Христос е нашият Първосвещеник, без грях. И тъй като Сам той е изворът на благодатта на всяко тайнство, този, който го администрира е просто човешки посредник. Това, което човек отслужва, е кръщението на Христос, чиято святост не може да бъде повредена от недостойни служители, както светлината на слънцето не се замърсява, ако даден лъч премине през отвора на мръсен канал.

От тази гледна точка, свещеникът и епископът са в състояние да отслужват тайнства, чрез който Божията благодат да се предава едективно и да трансформира живота на хората, стига само служителят да е правилно ръкоположен в апостолска приемственост. Кръщение, което се извършва от самозван свещеник, без валидно ръкополагане, не би било валидно. Кръщение извършено от неморален или еретичен свещеник, който е правилно ръкоположен, се счита за валидно. Това е смисълът на ex opere operato.

Августин зачита много тайнствата. Той идентифицира само Кръщението и Евхаристията изрично като тайнства, но третира и други обреди и церемонии на църквата, като канали и инструменти на Божията регенерираща и освещаваща благодат. Според Августин децата се раждат виновни за греха на Адам и Ева, и са покварени още от раждането си. Кръщението е необходимо, за да отмие тази вина; да изцели покварата и да въведе човек в спасението и Църквата. Това убеждение за кръщението е известно в теологията като “регенеративно кръщение”. В доктриналния си наръчник Августин пише, че “дори бебета, които са кръстени в Христос, умират към греха”.  На друго място той пише, че бебе, което умира некръстено, е осъдено, дори когато не е възможно то да е било кръстено: “Затова, по силата на това осъждане, което сполетява огромна част от човечеството, бебето няма да бъде допуснато в небесното царство, въпреки че не е имало възможност да стане християнин, или да бъде кръстено”.   По-късно Августин казва, че некръстените деца, които умират, отиват на място, наречено “Limbo”, което не е нито Рая, нито Ада – нито блаженство, нито страдание – а просто място в покрайнините на Ада, за грешници без лична вина. Макар че идеята на Августин за това място става популярна, тя никога не е била официална доктрина на която и да е църква.

Автор: Роджър Олъсън

Роджър Олсън е доктор по философия (Rice University) и професор по теология в Теологическата семинария George Truett към Университета “Бейлър” Уако, щата Тексас. Той е автор на книгата “История на християнската теология: двадесет века на традиции и реформи” един изключителен богословски труд признат от академичните богословски среди, като една от 10-те най-влиятелни книги написани върху темата Историческо богословие.

Също така е написал и “Уестминистърски наръчник на евангелска теология”, “Мозайка на християнската вяра”, “Арминианска теология: Митове и истини” (издадена и в България …. и още 16 книги засягащи различни сфери на християнския живот. Той също така е и един от водещите гласове по предмета на арминианство и калвинизъм.


Сподели

Може да харесате още

error: