Сподели с приятели
  •  
  • 1
  •  
  •  
    1
    Share

Вярата и разумът са като две крила, на които човешкият дух се издига до достигане и прозрение на истината. Бог е поставил в човешкото сърце желание да познава истината или с други думи да познава себе си. Това познание се достига чрез познаването и любовта на Бога. Само тогава човек може да достигне до пълнотата на истината за себе си. Можем да се позовем на доказателства от Свещеното Писание. Това са стиховете от Йоан 14:8, където Филип казва на Христос: “Господи, покажи ни Отца, и достатъчно ни е”; 1 Йоан 3:2, където ап. Йоан казва: “Възлюбени, сега сме Божии чада, и още не е станало явно какво ще бъдем; но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни нему, защото ще го видим, както е.”; както и Псалми 27:8-9; 63:2-3.

През вековете все по-дълбоко човечеството се интересува от истината за себе си. Колкото повече човешките същества познават реалността и света, толкова повече те познават себе си в своята уникалност и по-неотложен става въпроса за смисъла на нещата и тяхното съществуване. Ето защо всичко, което е обект на нашето познание, става част от нашия живот. 

Древната история ясно показва как в различни части на света, с техните различни култури, възникват същевременно основните въпроси, които обхващат човешкия живот: Кой съм аз? Откъде идвам и къде отивам? Защо има зло? Какво има след този живот? Тези въпроси се намират в свещените писания на Израел, във Ведите, в Авестат; намират си при Кунфуций, Лао-Дзъ, Буда; в поезията на Омир, в трагедиите на Еврипид и Софокъл, във философските писания на Платон и Аристотел.

Църквата от своя страна също е съпричастна на тези търсения. Чрез Пасхалната Мистерия тя получава дара на познанието на истината за човешкия живот и е провъзгласява на света, че Иисус Христос е “пътят и истината, и животът” (Йоан 14:6). Църквата, като носителка на Откровението на Иисус Христос, потвърждава необходимостта от размисъл върху истината и си поставя задачата за разясняване на истината. 

В основата на цялото мислене на Църквата стои осъзнаването, че тя е носител на послание, което произхожда от Самия Бог. Знанието, което Църквата предлага на човека, произхожда не от някакви собствени спекулации, но от Божието Слово, което е получила с вяра. Разкрита е тайна, скрита за дълги векове (1 Кор. 2:7; Рим. 16:25-26). Чрез благост и мъдрост, Бог “като ни е открил тайната на волята си според благото намерение, което е положил в себе си” (Ефес. 1:9), чрез която чрез Христос, Словото стана плът и всеки човек има достъп до Отца в Светия Дух. Като източник на любовта, Бог съвсем безвъзмездно, желае да доведе всички хора до спасение, като им се открие, а знанието което човек приема от Бога, усъвършенства всичко, което човешкият ум може да знае за смисъла на живота.

 Истината, постигната от философията и истината на Откровението, не са нито еднакви, нито взаимно изключващи се. Съществуват два реда знания, които се различават не само по отношение на техния източник, но и по отношение на техния обект. По отношение на източника, защото от една страна ние получаваме познанията по естествен начин, а от друга чрез божествена вяра. Що се отнася до предмета, освен онези неща, които естествения разум може да постигне, се откриват тайните на нашето убеждение, скрити в Бога, които, освен ако не са божествено разкрити, не могат да бъдат познати. На базата на Божието свидетелство и свръхестественото съдействие на благодатта, вярата се различава от философското знание, което зависи от чувственото възприятие и опит, и което напредва само от светлината на интелекта. Философията и науките функционират само в рамките на естествения разум, докато вярата, просветена и ръководена от Духа, разпознава в посланието за спасение “пълнотата на благодатта и истината” (Йоан. 1:14), която Бог е искал да разкрие окончателно в историята чрез Своя Син Иисус Христос. (Йоан 5:31-32). 

Божието Откровение е потопено във времето и историята.  Тук веднага трябва да споменем спасителния характер на Божието откровение в историята, като можем да го опишем по следния начин: в това Откровение, невидимия Бог, поради изобилието на  Неговата любов, говори на човеците като на приятели и живее сред тях, за да може да ги покани и приеме в общение със самия него. Този план на Откровение се осъществява чрез дела и думи, които имат вътрешно единство: делата извършени от Бога в историята на спасението, се разкриват и потвърждават учението на истините, обозначени с думите, докато думите прогласяват делата и изясняват тайната, която се съдържа в тях. Тогава чрез това Откровение най-дълбоката истина за Бога и човешкото спасение ни е изяснена в Христос, Който е посредникът и в същото време пълнотата на цялото Откровение.

Истината, съобщена в Христовото Откровение, вече не е ограничена до определено място и култура. Тя се предлага на

всички, които биха я приела като единствен абсолютно валиден източник за смисъла на човешкия живот. Сега, в Христос всички имат достъп до Отца, тъй като чрез Своята смърт и възкресение той ни е дарил божествения живот, който първият Адам е отказал (Римл. 5:12-15). Чрез Откровението се предлага крайната истина за човешкия живот и за целта на историята.

 Свещеното Писание ясно показва колко дълбоко са свързани знанието, дадено чрез вяра и знанието, дадено чрез разум. Библейският текст убедително говори, че съществува неразривно единство между познанието на разума и познанието на вярата. Светът и всичко, което се случва в него, включително историята и съдбата на народите, са реалности, които трябва да се наблюдават, анализират и оценяват с всички ресурси на разума, но без вярата да е чужда на процеса. Вярата се намесва не за премахване на автономността на разума, нито за намаляване на възможностите й за действие, а единствено за привеждане на човека да разбере, че в тези събития действа Богът на Израел. Така светът и събитията от историята не могат да бъдат разбрани в дълбочина, без да се изповядва вярата в Бога, Който работи в тях. Вярата изостря вътрешното око, отваряйки ума, за да открие в потока от събития действията на Провидението. В Притчи 16:9 се казва: “Сърцето на човека начертава пътя му, но Господ оправя стъпките му.” Това означава, че със светлината на разума човешките същества знаят кой път да вземат, но могат да следват този път безпрепятствено, до своя край, само ако с правилно настроен дух го търсят в хоризонта на вярата. Следователно разумът и вярата не могат да бъдат разделени, без да се намалява способността на хората да познават себе си, света и Бога по подходящ начин.

Вярата и разумът не бива да се съревновават, защото всеки съдържа другия и на всеки се дава възможност за действие. В книгата на Мъдростта авторът говори за Бог, който се разкрива в природата (Прем. 7:17, 19-20), и в същото време потвърждава, че в разсъжденията за природата човешкото същество може да се издигне до Бога: “защото от величието на хубостта у създанията ще се познае сравнително Виновникът на тяхното битие.”(Прем. 13:5). Човешките същества притежават необходимите средства и интелект, с които да могат да разпознаят Бога като Творец на света, но поради тяхната греховност те не успяват. Те постигат истината чрез разума, но само просветени чрез вяра. Вярата им помага да открият дълбокия смисъл на всички неща и най-вече на собственото си съществуване. Затова Свещеното Писание на Стария Завет определя страха от Бога като начало на всяко знание: “Страхът от Господа е начало на премъдростта” (Притчи. 1:7).

 Последиците от греха оказват влияние на отношението между вярата и разума. Разумът е затворен в окови поради греха. Само чрез Христос той се освобождава от тези окови. Това обяснява контраста на Божията мъдрост от мъдростта на този свят, който дава св. ап. Павел. Той поставя в централно място Кръста, за да разкрие слабостта на разума. В 1Коринтяни св. ап. Павел доказва, че разпънатият Божи Син е историческо събитие и всеки един опит на ума да определи смисъла на съществуването само върху човешка аргументация, е неуместен. Светият Апостол представя смъртта на Иисус Христос на кръста като ключова точка за всяка философия: “Где е мъдрият? Где е разисквачът на този век? Не обърна ли Бог в глупост светската мъдрост?” (1Кор. 1:20). “Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните; още и долните и презрените неща на света избра Бог, и ония, които ги няма, за да унищожи тия, които ги има” (1Кор. 1:27-28).  За да изрази безвъзмездното естество на любовта, разкрита в Христовия кръст, апостолът не се страхува да използва най-радикалния език на философите в тяхното мислене за Бога. Разумът не може да елиминира тайната на любовта, която Кръстът представлява, а Кръстът може да даде на разума крайния отговор, който търси. Не мъдростта на думите, а Словото на мъдростта, което св. ап. Павел предлага като критерий и за истината, и за спасението.

Ще се спрем на идването на св. ап. Павел в Атина по време на едно от мисионерските си пътувания, описани в книга Деяния на апостолите. След като е привлечен от жертвеника на “Непознатият Бог”, светият апостол приема това като удобен случай за провъзгласяването на истината. (Деяния 17:22-23). От тази отправна точка свети Павел говори за Бог като Създател, като Този, който надхвърля всичко и дава живот на всички. “Направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята, като им е определил предназначени времена и пределите на заселищата им; за да търсят Бога, та дано биха Го поне напипали и намерили, ако и Той да не е далеч от всеки един от нас” (Деяния 17:26-27). 

Всеки един човек изпитва желание и носталгия към Бога, макар това да е дълбоко скрито в човешкото сърце. Хората са се научили през времето по различни начини да изразяват това свое интимно желание: чрез литературата, музиката, живописта, скулптурата, архитектурата и всяка друга творческа дейност на интелекта. Философите също се стремели да изразяват своите копнежи към Бога и търсене на истината, пораждайки различни системи и школи на мисълта. Но отвъд философските системи хората търсят по различни начини своя “философия”. Това търсене обхваща личните убеждения, преживявания, традициите на семейството и културата или в търсене на смисъла на живота под ръководството на някой учител.

Но естественото ограничаване на разума и непостоянството на сърцето често замъгляват и изопачават търсенето на човека. Ще се спрем на някои разсъждения върху различните лица на човешката истина. Повечето от истините зависят от непосредствени доказателства. Това са истините достигнати чрез научни изследвания или се основават на доказателства от ежедневието. Друга истина е философската истина. Тя не се ограничава само до ученията на различните философи или философски системи. Всеки един човек по отделно оформя сам за себе си философски схващания и отговор на въпроса за смисъла на живота. И накрая има религиозни истини, които до известна степен се основават на философията и които намираме в отговорите, давани от различните религиозни традиции.

На този етап можем да поставим въпроса за връзката между, от една страна, истините на философията и религията, а от друга – истината, разкрита в Иисус Христос. Човешките същества не са създадени да живеят сами. Те живеят в семейства, а след това влизат в обществото по един или друг начин. По този начин те от раждането си са обкръжени от истини, в които вярват инстинктивно. В процеса на съзряване тези истини могат да се подлагат на съмнение и някои от тях стават истини, които се приемат вече не инстинктивно, но в резултат на преживяването. Въпреки това, в живота на човека има много повече истини, които просто се вярват, отколкото истините, които се придобиват чрез лична проверка. Това означава, че човекът – този, който търси истината – също е този, който живее чрез вяра. Въпреки, че традициите, в които се раждат хората, са обект на критично проучване, то търсейки истината, човек се доверява в другите, които предават истината. Пример за това са мъчениците. Истината, която те предават е жизнената и необходима истина за живота. Такава истина се постига не  само чрез разума, но и чрез  вяра, доверие към други хора, които могат да гарантират автентичността и сигурността на самата истина.

В търсенето на истината се появява християнската вяра, която предлага постигането на целта. Чрез степените на благодатта, християнската вяра дава възможност на човешките същества да споделят тайната на Христос, давайки им истинско и последователно знание за Триединния Бог. Истината, която Бог открива в Иисус Христос, не се противопоставя на истините, които възприема философията. И двата начина на познание водят истината до цялата й пълнота. Това, което човешкият разум търси без да го знае, може да се намери само чрез Христос: това, което се открива в Него е “пълната истина”.

Относно връзката между философията и разума може да се направи интересен исторически обзор на тяхното взаимодействие. Св. ев. Лука в Деяния на апостолите говори за разговора на св. ап. Павел с епикурейците и стоиците (17:18). Апостол Павел прави връзка с мисленето на философите, защото те винаги са зачитали божествената трансцедентност и са се противопоставяли и поставяли под съмнение  митовете и понятията за тайнствените култуве. Първите християни не са могли да се позоват само на “Мойсей и пророците”, а са посочвали и естественото познание за Бога и гласа на съвестта във всяко човешко същество: “Понеже това, което е възможно да се знае за Бога, на тях е известно, защото Бог им го изяви. Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така щото човеците остават без извинение. Защото като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха; но извратиха се чрез своите мъдрувания, и несмисленото им сърце се помрачи” (Рим. 1:19-21). 

Класическата философия поема грижата да пречисти човешките представи за Бога от митологични елементи и да осигури разумна основа за вярата си в божествеността. Чрез рационален анализ на религията, тя бива частично пречистена, така че отците на Църквата, имайки такава основа, можеха да влязат в плодотворен диалог с древната философия, която от своя страна предлагаше нови начини за провъзгласяване и разбиране на Бога на Иисус Христос. От друга страна св. ап. Павел предупреждава: “Внимавайте да не ви заплени някой с философията си и с празна измама, по човешко предание, по първоначалните учения на света, а не по Христа” (Кол. 2:8). Тук Апостола има в предвид езотерични знания и практики, различни от философията, разбираема като практическа мъдрост и образование за живот. 

Следователно християнството не се ангажира с философията в някаква много тясна връзка. Първата задача на християните е била провъзгласяването на Възкръсналия Христос чрез лична среща, която би обърнала сърцето на слушателя. Срещата с Евангелието дава задоволителния отговор на досегашния неразрешен въпрос за смисъла на живота. При тази среща философията остава отдалечена и в известен смисъл остаряла. Има много пътища, които водят до истината, но тъй като християнската истина има спасителна стойност, може да се предприеме всеки един от тях, стига той да доведе до крайната цел – Откровението за Иисус Христос.

Правилната грижа на философията може да допринесе за разбирането на Божественото Откровение. Следователно вярата не се страхува от разума. Както благодатта се основава на природата и я изпълнява, така и вярата надгражда и усъвършенства разума. Осветен чрез вяра, разумът се освобождава от крехкостта и ограниченията, произтичащи от неподчинението на греха и намира необходимата сила да се въздигне до знанието за Триединния Бог. 

Има една дълга традиция на философията в човешката история, която се простира назад към древността. Първата абсолютна истина в живота на всеки човек (освен факта, че съществуваме) е сигурността за смъртта. Този факт е накарал всички хора да обмислят своето съществуване и цел. Църквата има и дълга история на участия в сферата на философията, откакто открива крайната истина – Иисус Христос.

Църквата като гаранция за истината на вярата не се противопоставя на разума, но тя е в диалог с него. Както Църквата е в диалог със света, така и вярата с разума. Вярата е отговор на това, което Бог говори на нас, на нашия разум. Когато открия една истина на вярата с помощта на Бога, който ми я дава, откривам също колко рационална е тя.

 

Автор: Билли Благ Сун

Билли Благ Сун е роден в град Момбай, Индия от баща индиец и майка българка. Поради смъртта на баща му, в ранна детска възраст с майка си се върнаха да живеят в България. По нейно решение бе оставен в Дом за деца лишени от родителска грижа, където живя до двадесетата си годишнина. Средното си образование завърши в град Свищов. Дипломира се с бакалавърска степен в Богословския факултет към СУ “Климент Охридски”, като паралелно със следването преминава двугодишен курс на обучение към Софийска Духовна Семинария “Св. Иван Рилски”, където е ръкополежен за иподякон от Негово Високопреосвещенство Варненският митрополит Йоан. След ръкополагането си започна да помага на свещенослужителите в храм “Св. Вмчк Мина” в град София, като иподякон и клисар. По настоящем изучава две паралелни магистърски програми в Богословския факултет – “Вяра и живот” и “Християнско поклонничество”. Съвместно с отец Сергей от храма, в който служа, води и библейски уроци в Софийски Централен затвор. Участва в евангелизирането на райони от северозападна България, съвместно с протестантски организации. Женен с едно дете.


Сподели с приятели
  •  
  • 1
  •  
  •  
    1
    Share
  •  
    1
    Share
  •  
  • 1
  •  
  •  
  •  
  •