Christus Victor (Христос Победител)

от Editor
226 четено
Сподели

Бог постигна много неща чрез въплъщението на Своя Син и умирането Му на Голготския кръст. Чрез Христос:

  • Бог Отец окончателно разкри истината за Себе Си (Римляни 5:8; Йоан 14:7-10);
  • Бог Отец примири човечеството със Себе Си (2 Коринтяни 5:18-19; Колосяни 1:20-22);
  • Бог Отец опрости греховете ни (Деяния 13:38; Ефесяни 1:7);
  • Бог Отец ни изцели от греховното естество (1 Петрово 2:24);
  • Бог Отец изля Духа Си върху нас и ни даде способността да живеем във взаимоотношение с Него (Римляни 8:2-16);
  • Бог Отец ни даде и пример как да живеем в царството (Ефесяни 5:1-2; 1 Петрово 2:21).

Аз вярвам, че всички тези аспекти от делото на Христос са всъщност аспекти на главното нещо, което Христос дойде да постигне: а именно, да победи дявола и неговите съюзници (Евреи 2:14; 1 Йоан 3:8). Той дойде, за да победи злото чрез любовта Си. Този възглед за изкуплението се нарича CHRISTUS VICTOR (Христос Победител).

„Враждебни води, чудовища и богове“

Възгледът CHRISTUS VICTOR не може да бъде разбран правилно, без първо да погледнем по-обхватно духовната война в цялото Писание. Целият библейски разказ би могъл да бъде описан като историята на Божия постоянен конфликт със Сатана и крайната Му победа над духовните началства и власти, както и над човешките същества, които Му се противопоставят и заплашват творението Му.

В Стария Завет тази война обикновено се изобразява като Божията битка с „вражеските води“ и „морските чудовища“, за които се е вярвало, че атакуват Земята. Езическите народи се надяваха на различни „божества“ (като например Ваал), за да се противопоставят на тези зловещи космически сили. Евреите вярваха, че не Ваал, а Господ беше, Който воюваше и смъмряше недоброжелателните „води“, побеждавайки „космическите чудовища“ (Псалм 29:3-4,10; 74:10-14; 77:16,19; 89:9-10; 104:2-9; Притчи 8:27-29; Йов 7:12; 9:8,13; 26:12-13; 38:6-11; 40:-41; Езекиил 29:3; 32: 2; Еремия 51:34; Авакум 3:8-15; Наум 1:4).

Четем и за много „бунтовни богове“, с които нашият Бог и Неговото небесно войнство трябваше да воюват. Древните израилтяни никога не разделяха битките, които се водеха на земята, от битките, които се водеха между „боговете“ (2 Царе 5:23-24; I Летописи 12:22; Съдии 11:21-24).

Тези духовни образи са очевидно силно повлияни от митологичната образност на древния Близък Изток, но в същото време разкриват разбирането, че земята и нейните обитатели се намират посред една духовна и физическа военна зона. Редът във Вселената като цяло и запазването на Израел специфично,  зависеха от Божията непрестанна битка срещу тези демонични „космически сили“. Ясно е, че библейските автори гледаха на победата на Яхве над тези сили като на достойна за похвала победа, именно понеже вярваха, че тези противопоставящи се на Бога демонични сили бяха сериозни и битките в духовната област бяха реални.

Сатана в Новия завет

Поради редица исторически фактори е важно да разберем, че земята е военна зона между доброто и злото. Това разбиране сред евреите беше особено изразено през вековете точно преди идването на Христос. Всички индикации показват, че Исус и ранните Му последователи споделялха, а в някои отношения дори разширяваха мирогледа си за духовния конфликт.

Например, ролята, отредена на Сатана, от страна на Исус и неговите последователи беше без прецедент в предходните апокалиптични писания. Според Йоан, Исус вярваше, че Сатана беше „князът на този свят“ (Йоан 12:31; 14:30; 16:11). Думата “княз” (архонт) обикновено се използва за „най-висшия служител в даден град или област, в гръко-римския свят.“ Разбира се, Исус и Неговите последователи смятаха, че Бог е Господарят над цялото творение, но в същото време те разглеждаха Сатана като настоящия и функциониращ господар на земята по онова време.

Сатана е изобразен като притежаващ „всички царства на света“ – до степента, в която той дава власт над тези царства на когото пожелае (Лука 4:5-6). Всъщност, различните царства на света са описани като едно царство под управлението на Сатана (Откровение 11:15; Откровение 13). Йоан дори казва, че целият свят е „под властта на лукавия“ (I Йоан 5:19), а Павел не се страхува да определи Сатана като „богът на този свят“ (2 Коринтяни 4:4) и „владетелят на въздушното царство“ (Ефесяни 2:2). Именно поради това мощно и репресивно дяволско влияние, Павел, в типичен апокалиптичен стил, изобразява системата на настоящия свят като фундаментално зло (Галатяни 1:4; Ефесяни 5:6).

Затова, всичко, което Исус дойде да извърши беше съсредоточено върху покоряването на тази световна империя, възвръщайки Си света, който Сатана беше превзел, като възстанови Своите законни владетели – хората – в позицията им на пазители на земята (Битие 1:26-28; 2 Тимотей 2:12; Откровение 5:10). Всяко едно от многото изцеления и освобождения на Исус бяха разбирани като отслабващи хвата на Сатана върху света и освобождаващи хората от неговите крепости. Петър лаконично обобщава служението на Исус в дома на Корнилий, когато казва, че Исус „обикаляше да прави благодеяния и да изцелява всички угнетявани от дявола …“ (Деяния 10:38). Густав Уингрен улавя това добре, като пише:

“Когато Исус изцеляваше болните и изгонваше злите духове, господството на Сатана отслабваше и Божието царство напредваше (Матей 12:22-29). Затова цялата дейност на Христос беше конфликт с дявола (Деяния 10:38). Божият Син се въплъти и стана човек, за да може да унищожи властта на дявола и да сложи край на неговите дела (Евреи 2.14; I Йоан 3:8).”

Битката срещу силите

Исус и новозаветните автори виждаха демоничното влияние не само в демонизираните и болни хора, а пряко или косвено във всичко, което не беше в съответствие с Божието управление. Например, псуването, клеветенето, изкушението, лъжата, легализмът, фалшивите учения, гневът, духовната слепота и гонението също бяха демонично вдъхновени. Това не би трябвало да ни изненадва, тъй като Исус и Неговите последователи вярваха, че дяволът имаше значителен контрол над целия свят (I Йоан 5:19). Поради тази причина Павел учи, че земните битки в които Неговите последователи се въвличаха бяха тяхната реална борба срещу „началствата, срещу властите, срещу космическите сили на настоящата тъмнина, срещу духовните сили на злото в небесни места“ (Ефесяни 6:12, 2 Коринтяни 10:3-5). Царството на ревящия лъв (I Петър 5:8) беше настоящата реалност за Исус и най-ранните Му ученици.

Освен честите позовавания на Сатана и демоните в целия Нов завет, ние откриваме, че Павел (и други, например I Петър 3:21-22) се позовават на още духовни сили, повечето от които имаха свои паралели в апокалиптичната литература от тяхното време. Така четем за “управници”, “началства”, „власти” и “сили” (Римляни 8:38; 13:1; I Коринтяни 2:6, 8; 15:24; Ефесяни 1:21; 2:2; 3:10; 6:12; Колосяни 1:16; 2:10, 15), заедно с „господства“ (Ефесяни 1:21; Кол 1:16), „космически сили“ (Ефесяни 6:12), “престоли” (Колосяни 1:16), „духовни сили“ (Ефесяни 6:12), „елементарни (първични) духове на вселената“ (Колосяни 2:8, 20; Галатяни 4:3, 8-9), както и други духовни същества. Повечето учени са съгласни, че тези сили са тясно свързани с разрушителната духовна сила на различни социални структури и групи хора – например нации, правителства, религии, класи, раси, племена и други социални групи.

Христовата победа над силите

Според Новия завет, главното нещо, което Исус  извърши е, че изгони „княза на този свят“ (Йоан 12:31). Той дойде, за да „унищожи делата на дявола“ (I Йоан 3: 8). Той дойде, за да „унищожи онзи, който имаше властта над смъртта, тоест дявола“, за да „освободи онези, които бяха държани през целия си живот в робство поради страха от смъртта“ (Евреи 2:14-15). Исус живя, умря и възкръсна, за да се установи един нов вид царуване и управление на Бога, който в крайна сметка ще „положи всички врагове под нозете Му“ (I Коринтяни 15:25). Въпреки, че „силният човек“ беше „напълно въоръжен”, един по-силен от него пристигна, атакува го и го победи (Лука 11:21-22). Докато „Крадецът идва само за да открадне, да заколи и да погуби”, Исус дойде на света, за да победи крадеца, така че всички да „може да имат живот и да го имат изобилно“ (Йоан 10:10). Исус „ограби началствата и властите, и направи за смях публично, триумфирайки над тях …“ (Колосяни 2:15). Исус дойде, за да сложи край на космическата война, която се беше разразила от незапомнени времена и да освободи пленниците на Сатана (Лука 4:18; Ефесяни 4:8).

Първото Месианско пророчество в Писанието казва, че потомъкът на Ева щеше да смаже главата на змията, която първоначално подмами човечеството към бунт (Битие 3:15). Затова не е изненадващо, че първите учениците изразяваха това, което Месия постигна, в контекста на победа над древната змия.

Първата християнска проповед, според Лука, беше също фокусирана върху тази космическа победа. След като Святият Дух се изля в деня на Петдесетница, Петър се изправи и проповядва:

Този Исус Бог възкреси, и на които всички ние сме свидетели. Ето защо, като се възвиси от дясната страна на Бога, и взе от Отца обещанието на Святия Дух, Той изля това, което виждате и чувате. Защото Давид не се е възнесъл на небето, но сам той казва,

“Господ каза на моя Господ, Седни от дясната Ми страна, докато положа враговете Ти си подножие”.

Затова нека целият Израилев дом знам със сигурност, че Бог го е направил и Господ и Месия, същия Исус, когото вие разпънахте“ (Деяния 2:32-36).

Главното нещо, което Исус направи, според Петър, е да изпълни Псалм 110:1. Исус беше издигнат до позиция и статут на Божествена власт (от „дясната страна” на Господ) над победените и унижени врагове (които сега са Му „подножие“). В един апокалиптичен еврейски контекст, това просто означава, че Исус докара Божието царство. Да се каже, че Божието царство е дошло и е сред нас е като да се каже, че царството на Сатана е победено.

Победата на Христос над космическите врагове се вижда в целия Нов Завет. Псалм 110 е най-често цитираният пасаж в Новия Завет, и той винаги се използва за изразяване на истината, че Христос е Господ, защото е победил Божиите врагове (например Матей 22:41-45; Mарк 12:35-37; Лука 20:41-44; I Коринтяни 15:22-25; Евреи 1:13; 5:6, 10; 6:20; 7:11, 15,17,21; Евреи 10:12-13, Матей 26:64; Марк 14:62; Лука 22:69; Ac 5:31; 7:55-56; Римляни 8:34; I Коринтяни 15:25; Ефесяни 1:20; Колосяни 3:1; Евреи 1:3; 8:1; 10:12-13; I Петър 3:22; Откровение 3:21).

Значението на това трудно може да се преувеличи. По думите на Оскар Кулман:

„Нищо не показва по-ясно как концепцията на настоящото Господството на Христос, а също и на последващата Му победа над силите на демоничното стои в самия център на раннохристиянската мисъл, отколкото честото цитиране на Псалм 110:1, не само в отделни книги, но в целия Нов Завет“.

Чрез своето въплъщение, живот, учение, смърт и възкресение, Исус изявява Божията сила над Сатана, демоните сили и целия спектър от бунтовните началства и власти. Този, който създаде „престоли … господства … владетели … и правомощия“ (Колосяни 1:16) се въплъти, умря и възкръсна, за да може Бог „да примири всичко със Себе Си, на земята и на небето, като направи мир чрез кръвта Му, пролята на Кръста” (Колосяни 1:20). Това е, което Христос изпълни. По думите на Карл Хайм, кръста е „Божието окончателно справяне с противопоставящата се сила на Сатана.“

Спасението като освобождение от дявола

Понеже най-важното, което Христос осъществи беше, че Той победи дявола, спасението в Новия Завет често се изобразява като свобода от властта на дявола. Например посланието, което Павел получи, когато за пръв път срещна Христос е, че той щеше да бъде изпратен към езичниците:

„… Да отвориш очите, така че те могат да се обърнат от тъмнината към светлината и от властта на Сатана към Бога, така че те да могат да приемат прощение на греховете и място сред тези, които са осветени чрез вяра в Мен“ (Деяния 26:17-18).

Чрез Павел, Бог щеше да освободи езичниците от „бога на този свят“, който беше „заслепил умовете на невярващите“ (2 Коринтяни 4:4) и по този начин да ги освободи от властта на Сатана и ги въведе в царството на Бога. Поради това – и обърнете внимание на съвсем логичния ред – те щяха да бъдат в състояние да „приемат прощение на греховете“, както и място сред общността, която е осветена от Бог. Спасението ясно включва прощение на греховете, но тази прошка се обуславя от това човек първо да бъде  освободен от хвата на Сатана.

Множество други пасажи разкриват същата динамика. Спасението е най-вече бягство „от примката на дявола, в която са били държани в плен от него, за да вършат Неговата воля“ (2 Тимотей 2:26). То е свързано с това да бъдем „освободени от този настоящ зъл век“ (Галатяни 1:4) и от „поробването на първоначалните учения на света“ (Галатяни 4:3, Римляни 6:18, 8:2; Галатяни 5:1; Колосяни 2:20; Евреи 2:14-15). Става въпрос за това да бъдем “овластени и способни … да споделим наследството на светиите в светлината“, като сме „спасени … от властта на тъмнината и прехвърлени … в царството на Неговия Възлюбен Син“ (Колосяни 1:12-13). Това наследство включва получаване на „изкупление, прощение на греховете“ (Колосяни 1:14), но ние имаме това наследство само защото сме били „прехвърлени“ от едно царство в друго.

По същия начин, Петър отбелязва, че кръщението спасява вярващите „чрез възкресението на Исус Христос, който се е възнесъл на небето и е от дясната страна на Бога, като ангели, власти и сили са покорени под Него“ (I Петър 3:21-22 ). Кръщението придобива смисъл не защото е буквално измиване (ст. 21), а понеже свързва вярващия със смъртта и възкресението на Христос. Всичко, което смъртта и възкресението на Христос осъществяват, е че подчиняват всички космически сили под Него. В кръщението, следователно, вярващите изразяват и участват космически в Христовата победа. Всъщност, Петър изглежда предполага (обаче загадъчно и противоречиво), че поради вселенското значение на това, което Христос извърши, дори някои, които „в миналото не се покоряваха” вече могат да бъдат пуснати на свобода (I Петър 3:19-20).

Павел пише, че доверието на учениците в Христос се изразяваше в това, че ние “умираме за първоначалните учения“ в Христос (Колосяни 2:20) и растем в пълнотата на Христос, Който в момента е „глава на всеки владетел и власт“ (Колосяни 2:10). Чрез кръста и възкресението Христос обезоръжи и победи тези власти, като ги направи за „обществен смях” (термин, използван, когато военните лидери парадираха над победените служители в техния собствен град). Следователно, всички, които уповават на Христос са включени в Христос и затова споделят тази космическа победа. Това е същественото значение и смисъл на „спасението” в Новия завет. Всичко, което Сатана и дяволските сили имаха срещу нас – греха, който ни поставяше под потисничеството им – беше загубило своята сила и ние бяхме освободени от властта на греха и неговото осъждане (Колосяни 2:14-15).

Спасението като космическа и антропологична реалност

Концепцията на Новия Завет за спасението не означава първично „спасение от Божия гняв“ и / или „спасение от ада“, както много западни християни мислят и което често има негативни последици за тяхната представа за Бог и / или антиномиански последствия за живота им. По-скоро това е една цялостна концепция, която се занимава с Христовата космическа победа и участието ни в нея. Джеймс Калас казва:

„… тъй като цялата Вселена е в робство, опресирана от злите сили, основното съдържание на думата „спасение“ е, че целият свят ще бъде спасен, подновен, или освободен. Спасението е космическо събитие, засягащо цялото творение … Спасението не е просто преодоляването на моя бунт и прощение на вината ми, но спасението е освобождението на целия свят, процес от който аз съм само една малка част”. 

Христос по принцип освобождава Вселената от демоничното потисничество и по този начин освобождава всичките й обитатели, които просто ще се покорят на това ново любящо царуване. Вселената, която „стене в родилни болки“, защото е била подложена на „робството на разпада” вече е и все още е, освободена и освобождаваща се (Римляни 8:19-22). И ние, които бяхме първоначално предназначени за вицекрале на земята (Битие 1:26-28), също бяхме, и все още сме и биваме освободени от робство, като биваме възстановени в полагащата ни се позиция като съ-владетели на земята с Христос (2 Тимотей 2:12; Откровение 5:10).

Ние сме спасени от силата на Божия враг; от унищожение, което би било неизбежните последици от греха ни; от нашата паднала неспособност да живеем свързани с Бог; от идолопоклонническия, празен стремеж да намерим „живот“ в нещата на света; от нашата безсмисленост. Спасени сме завинаги да участваме в пълнотата на живота, радостта, силата и мира, които идват с управлението на Триединния Бог.

Любовта побеждава злото

Това ни довежда до още един аспект на CHRISTUS VICTOR, който до голяма степен отсъства в мисленето на ранната църква във връзка със завладяването на злото от страна на Христос, но който оправдано получава все повече внимание през последните години, от застъпниците на възгледът CHRISTUS VICTOR.

Когато разберем Голгота и победата над дявола като кулминация на цялото служение на Христос, става ясно, че Исус не просто унищожаваше царството на злото чрез изцеленията и освобожденията, които вършеше. По-скоро, всеки аспект от живота на Христос, трябва да се разбира като израз на победата, която Голгота осъществи, понеже всеки аспект от живота Му, отразява любовта, която може да се види и на Голгота.

Исус наруши религиозните табута като се приобщаваше с бирници, проститутки и други грешници (Матей 11:19; Марк 2:15; Лука 5:29-30; 15:1, Лука 7:31-37), и не се съобразяваше с религиозните традиции, а вместо това с любов изцеляваше и хранеше хората в събота (Mатей 12:1, 10; Лука 13:10-18; 14:1-5; Йоан 5: 9-10). В светлината на Голгота ние можем да видим как Той водеше война срещу силите и излагаше на явен показ системното зло, което зареждаше религиозния легализъм и потисничество. ТОЙ ПОБЕЖДАВАШЕ ЗЛОТО С ЛЮБОВ.

Когато Исус смело пресичаше расовите и етнически линии, общувайки и говорейки положително за Самаряни и езичници (Лука 10:30-37; 17:11-16; Йоан 4; Матей 8:5-10; 15:22-28), както и други социални бариери – например докосваше прокажени (Mатей 8:1-3; Матей 14:3) – Той се съпротивляваше и излагаше на явен показ злите сили, които зареждаха расизма и социалната маргинализация. ТОЙ ПОБЕЖДАВАШЕ ЗЛОТО С ЛЮБОВ.

Така също, посред една изключително патриархална култура Исус третираше жените с достойнство и уважение (Mатей 26:6-10; Лука 7:37-50; 8:1-32; 10:38-40; 13:11-18; Йоан 4:7-29; 8:3-10; 11:5; 12:1-7). В светлината на Голгота ние трябва да разберем, че Той се бореше и излага на явен показ силите, които зреждаха сексизма. ТОЙ ПОБЕЖДАВАШЕ ЗЛОТО С ЛЮБОВ.

Когато Исус показваше милост към хората, които знаеха, че заслужават съд и на които културата казваше, че трябва да бъдат съдени (Марк 2:15; Лука 5:29-30; 7:47-48; 19:1-10; Йоан 8:3-10), Той се съпротивляваше и излагаше на явен показ силите, които подхранваха социална и религиозна жестокост и осъждение. Именно Неговата постоянна резистентност към и излагане на явен показ на тези сили, предизвикаха гнева им и в крайна сметка доведоха до разпъването Му. Следователно ние виждаме, че живота, смъртта и възкресението на Исус не могат да бъдат разделени едно от друго, дори и теоретично.

Всичко в живота на Исус трябва да се разбира като акт на неподчинение и опозиция срещу злото, защото живота Му беше акт на самостоятелна жертва на любов. Той с право притежаваше цялата Вселена, но в любяща служба към другите нямаше място къде глава да подслони (Матей 8:20). Въпреки, че Той имаше цялата власт на небето и на земята, Йоан ни напомня, че Той я използва, за да измие мръсните и миризливи крака на учениците Си – точно тези, които щяха да Го изоставят след няколко часа (Йоан 13:3-5). Когато Петър отсече ухото на пазача, в самозащита, Исус с любов го изцели и смъмри Петър (Лука 22:50-51). Той можеше да призове легиони ангели, да се борят за Него, но, поради любовта Си, Исус позволи да бъде разпънат на кръст (Матей 26:53) – ето как изглежда Божието царство! И когато това царство се прояви, особено на Голгота, то победи бунтуващите богове на този век.

Голготските учения на Исус

Служението на Исус беше фокусирано върху побеждаването на демоните и дявола. Но животът и учението Му бяха пропити и с това да демонстрира и поучава безпрецедентен вид любов. Рядко се оценя фактът, че тези две теми са двете страни на една и съща монета. Докато болестите и демоните трябва да се конфронтират с изцеление и освобождаване на силата на Бог, боговете на века и самият дявол могат да бъдат преодолени единствено чрез радикална, Голготска, саможертвена любов. Исус го казва със Своята смърт и възкресение. Исус го казва с живота Си. И Исус го казва с учението Си.

Например, в това демонично потиснато общество в което живеем, съвсем „естествено” е за хората да прибягват до насилие, за да защитят себе си и / или страната си, или да отмъстят на враговете си, когато са застрашени или наранени. Това чувство е крайъгълният камък на начина по който нещата работят в „настоящата нечиста ера“ (Галатяни 1:4) и това е причината, поради която човешката история е до голяма степен история на безсмислена, дяволска, циклична касапница. Всъщност, изглежда глупаво за повечето хора – за съжаление това включва и повечето съвременни западни християни – да не отвърнат на насилието с насилие при определени условия. И все пак, когато изразяваше „тайната премъдрост на Бога“, която побеждава дявола, Исус изрично забрани на Своите последователи да се подават на този „естествен“ инстинкт към насилие.

Например, Исус казва:

„Чули сте, че е било казано: „Око за око и зъб за зъб“. Но Аз ви казвам: Не се противете на злите. Но ако някой те удари по дясната буза, обърни и другата … Чули сте, че е било казано: „Обичай ближния си, а мрази неприятеля си.“ Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и молете се за тези, които гонят ви, така че да бъдете деца на вашия Отец в небето; защото Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните“ (Матей 5:38-39, 43-45).

Ние трябва да обичаме без да подбираме – както слънцето грее и дъждът вали – без оглед на достойнствата на лицето, което обичаме. Това е отличителния белег на „децата на Отец.“ И то със сигурност включва изразяване на Голготския тип саможертвена любов дори към нашите най-големи врагове.

Както отбелязва Уолтър Уинк и други, думата преведена като “противете” (antistenai) в горния пасаж, не означава пасивност в лицето на злото. Тя по-скоро загатва за съпротива на същото ниво на злина. Исус ни забранява да откликваме на насилствените действия на някого с подобни насилствени действия. Вместо това, последователите на Исус трябва да отговарят на техните „врагове“ по начини, които са съвместими с любовта и благословението (Лука 6:28). Например, нахранването на нашите врагове, когато са гладни или напояването им, когато са жадни, вместо да им отмъстим, когато са в ръцете ни, е единственият начин да ги предпазим от това да бъдат „победени от злото“ и единственият начин ние да „преодолеем злото с добро“ – както в нас самите, така и в нашите „врагове“ (Римляни 12:17-21). Нашият Голготски начин на отклик към нашите врагове излага злото на явен показ, като разчупва отмъстителният цикъл на насилие, който поддържа демонично потиснатия свят и открива възможността нашите врагове да се разкаят за своите пътища (I Петър 2:23; 3:13-18).

Идеята е, че смисълът на смъртта и възкресението на Исус не може дори теоретично да се отдели от основния смисъл на живота и учението Му. Те говорят за едно нещо: преодоляване на злото с добро. Което ще рече, че те установяват любящото царуване на Бог, което поетапно покорява силите, които Му се съпротивляват.

Заместителната смърт на Исус

Повечето евангелски вярващи днес разбират смъртта на Исус на Голгота в заместителни термини (Исус умря вместо нас), а не в CHRISTUS VICTOR термини. Моделът CHRISTUS VICTOR потвърждава, че Исус умря като наш заместител, понесе нашия грях и вина, бе пожертван за нашето опрощаване и беше наказан от Отец на наше място (Исая 53:4-5,10; Римляни 3:23-25; 2 Коринтчни 5:21; Евреи 2:17; 9:26; I Йоан 2:2). Но за разлика от общата гледна точка споделяна от мнозина днес, възгледът CHRISTUS VICTOR избягва редица парадокси, които съпътстват общата гледна точка на Заместителното Изкупление – а именно, че нашите индивидуални грехове, вина и справедливо наказание по някакъв начин са били буквално прехвърлени върху Исус и че Исус трябваше буквално да утоли гнева на Отец.

Според възгледа CHRISTUS VICTOR, Исус умря като наш заместник и понесе нашия грях и вина като доброволно преживя пълната сила на бунтовното царство, на което всички позволихме да царува на земята. За да ни спаси, Той преживя всички последствия от греха, които иначе ние щяхме да претърпим. По този начин, Той разтвори портите на ада, разруши силата на греха, изличи закона, който работеше срещу нас и ни освободи да приемем Святия Дух като ходим във взаимоотношение с Бог.

Исус беше наказан от Отец не в смисъл, че яростта на Отца беше насочена директно към Сина Му, а в смисъл, че Бог допусна злото и нечестието да Го убие, за да се роди по-великото добро. По същият начин обикновено се изявяваше Божият гняв към Израел в Стария завет (Съдии 2:11-19; Исая 10:5-6). В случая с Израел, по-великото добро беше Бог да научи Израел на покорство. В случая с Исус, Бог Синът понесе гнева на Отец, изразен чрез силите на нечестието, за по-великото добро на демонстриране на Божията правда срещу силите и греха (Римляни 3:25), побеждавайки ги и освобождавайки хората от тяхното потисничество.

Така възгледът CHRISTUS VICTOR от все сърце може да се съгласи и, че Исус даде живота Си като откуп за мнозина, но без да се предполага, че Исус буквално трябваше да откупи хората от Бога или от дявола (Mарк 10:45; Матей 20:28; I Тимотей 2:6; Евреи 9:15). Думата „ОТКУП“ просто означава „цената на освобождаването” и се използва най-често при закупуване на роби от пазара на роби. Следователно, моделът CHRISTUS VICTOR означава, че Христос направи всичко необходимо, за да ни освободи от робството на греха и смъртта, и Той извърши това като се въплъти, като живя “скандално” любящ живот, в пълна противоположност на небесните и светски сили на нечестието, като освобождаваше хората от гнета на дявола чрез изцеления и екзорсизъм, като поучаваше пътя на саможертвената любов, и най-категорично – като жертва Сам Себе Си на Кръста, след което победоносно възкръсна.

Практичното значение на възгледа Christus Victor

Един от най-големите проблеми на западната църква днес е, че хората разбират това, което Исус дойде да извърши, в правни термини. Бог се разглежда като строг и ядосан съдия, Който иска да ни изпрати в ада. Ние сме виновните подсъдими заслужили ада, а Исус е нашият адвокат, Който иска да намери начин да ни освободи от “куката“ на ада. Той изработва споразумение, според което Съдията в крайна сметка успява да излее гнева Си, получава пълното плащане за греха, а виновните подсъдими са освободени от вечната си присъда.

Има много проблеми свързани с тази правна-договореност като например: ако Отец получава плащане от смъртта на Исус, Той в крайна сметка какво опрощава в нашия живот? Но това, което ме притеснява най-много е, че тази гледна точка много лесно и логически “развежда” оправданието и освещението. По тази логика, щом човек вярва, че Исус умря като негов заместител, човекът се освобождава от куката. Как той ще живее след това не е в центъра на правната договореност. Като се има предвид тази гледна точка, едва ли е изненадващо, че има милиони хора в Америка, които изповядват вяра в Исус, но чиито живот е неразличим от този на езическите им съседи.

Разбирането CHRISTUS VICTOR избягва това изцяло. Това, което Христос прави за нас не може да бъде разделено, дори теоретично, от това, което Христос прави в нас. Човек или участва в космическата Христова победа над силите, или не го прави. Ако го прави, живота му по дефиниция ще бъде все по-често характеризиран с възможността и желанието да побеждава злото с добро, тъй като ще имитира Голготския саможертвен начин на живот на Исус Христос (Ефесяни 5:1-2). Следователно можем да отхвърлим идеята, че човек е „спасен“ когато повярва интелектуално в правната сделка, която се предполага, че Исус е сключил с Бог Отец.

Практичното предимство на CHRISTUS VICTOR е, че, в рязък контраст с хипер-индивидуалистичната перспектива на повечето американци, моделът CHRISTUS VICTOR поставя в центъра на вниманието пренебрегваното демонично измерение на всички паднали социални структури. Като призовава последователите на Исус да се присъединят към Христовата битка срещу постоянно присъстващите сили на мрака, ПЕРСПЕКТИВАТА CHRISTUS VICTOR ВДЪХНОВЯВА УЧЕНИЦИТЕ ДА ЖИВЕЯТ РАЗЛИЧЕН ОТ КУЛТУРАЛНИЯ ЗА СРЕДАТА ЖИВОТ И ДА БЪДАТ ПОСТОЯННО НА ЩРЕК СРЕЩУ ДЕМОНИЧНОТО СЪБЛАЗНИТЕЛНО ПРИТЕГЛЯНЕ НА НАЦИОНАЛИЗМА, ПАТРИОТИЗМА, КУЛТУРАЛНО ОДОБРЕНОТО НАСИЛИЕ, АЛЧНОСТТА, РАСИЗМА И МНОЖЕСТВО ДРУГИ СТРУКТУРНИ ЗЛИНИ, КОИТО СА ЧАСТ ОТ ДУХОВНО ЗАМЪРСЕНИЯ ВЪЗДУХ, КОЙТО ВСИЧКИ НИЕ ДИШАМЕ. Това мнение мотивира вярващите да приемат насериозно откровението, че дяволът има власт над целия свят (I Йоан 5:19), включително всичките народи на света (Лука 4:5-6), което от своя страна ще ги предпази от всички форми на идолопоклонство, като ги мотивира към радикално, но без насилие, социално действие.

Както Христос установи Божието царство чрез Своя живот, служение, учения и смърт, в контраст на контролираното от нечестивите сили светско царство, така Неговите последователи са призовани да разширяват Божието царство, като живеят живота, които рязко контрастира на живота на светското царство. Вместо да се доверяваме на силата на светската система, ние трябва да се доверим на „глупавата” сила на Кръста и по този начин да провъзгласим Божията премъдрост на боговете на тази ера (Ефесяни 3:10). Следвайки примера на нашия КАПИТАН, ние винаги трябва да побеждаваме злото с добро, доверявайки Му се, че в крайна сметка силата на възкресението ще изкупи цялата Вселена.

Фактът, че Църквата в настоящето не контрастира по никакъв начин на външната светска култура е за мен един сигурен показател за това колко много се нуждаем да приемем възгледът на ранната църква за изкуплението – CHRISTUS VICTOR.


Сподели

Може да харесате още

Translate »
error: