Сподели

Глава 1 – Двадесет и два дни

“И никой, след като е пил старото вино, не иска ново, защото казва: Старото е по-хубаво.”

Исус

“Единственото вино, което говори реално за живота ни, е автентичното вино. Изкуствените вина не са предназначени за човешки същества; а за “потребители”. Какви искате да бъдете вие?”

Тери Тейс

“Докато биваме мачкани като грозде, ние не мислим за виното, което ще станем.”

Хенри Дж.М. Нуен

Когато станах на около 45, попаднах в пълна криза. Някои хора я наричат криза на средната възраст, но моята включваше нещо повече. Може да се каже, че беше богословска криза, макар да звучи прекалено сложно. Безпокойството, което чувствах, идваше от дълбините на сърцето ми, а не само от умствения файл, наречен “богословие”. Ако използвам по-древен начин на библейско описание, душата ми се беше разтревожила в мен. Беше като че ли си пеех песента на U2 отново и отново:

Изкачил съм най-високите планини,
тичал съм през полетата,
само за да бъда с теб.
Но, все още не съм намерил
онова, което търся …

U2, “Все още не съм намерил онова, което търся”

Борех се непрекъснато с неприятното усещане, че вярата, която бях съградил в живота си, беше някак недостатъчна. Не, че беше погрешна, но нещо липсваше. Изглеждаше водниста и слабичка. Ако трябваше да бъда напълно честен със себе си, не можех да не отбележа, че на вярата ми й липсваше автентичността, която правеше Исус толкова невероятен. Винаги съм бил напълно очарован от Исус. Исус не беше проблемът, а християнският американски стил на вяра.

Аз се бях посветил като християнин по време на движението Исус през 70-те години, когато бях още тинейджър. В гимназията бях “Луд за Исус” и на крехка възраст от 22 основах църква – колкото и смешно да звучи това сега. След дълъг и бавен старт, в крайна сметка достигнах до това, което повечето хора биха нарекли “успешно служение”. В един момент, през 90-те години на миналия век, нашата църква беше наречена “една от двадесетте най-бързо развиващи се църкви в Америка”. Да, имах добър успех! Но до 2003 г., на средна възраст, бях вече отегчен, неспокоен, неудовлетворен. Все повече ме преследваха мисли като:

“Това ли е таванът?”
“Да започна ли пътуващо служение?”
“Хей, Брайън, работил си упорито досега. Вече можеш да се отпуснеш и да ходиш на повече почивки”.

Правех всичко възможно да държа тези мисли надалеч от мен. Не исках да мисля по този начин. Никога не съм имал отношението, че служението ще ми осигури лесен и безпроблемен живот. Мотивите ми бяха чисти, но това не беше достатъчно, за да се потуши разочарованието, което изпитвах.

От определена гледна точка нещата не биха могли да бъдат по-добри. Имах огромна църква с много персонал, подкрепена от голям бюджет и покланяща се на Бога в голям комплекс. Бях начело на всичко това, но се чувствах все по-неудовлетворен. Бях се уморил от клишета на евангелската църква. Бях разочарован от тънкото като лист християнство, подплътено с евтина сигурност. Беше безопасно, но нямаше способността да пленява. Аз копнеех за нещо по-дълбоко, по-богато, по-пълно. Нека го кажа по следния начин – бях в Кана и виното беше свършило. Имах нужда Исус да извърши чудо.

Не ме разбирайте погрешно, вярата ми в Исус никога не е била разклатена. Това не беше “криза на вярата”. Вярвах в Исус! Но, знаех, че Исус, в Когото вярвах, изискваше едно по-добро християнство, отколкото познавахме. Нито търсех промяна в призванието, което би било отличителна черта на “кризата на средната възраст”. Никога не съм мислил за нещо друго освен за това да бъда пастор. Любовта ми към Христос и Неговата Църква не беше под въпрос. Не съм “отстъпвал” или “губил вярата си”. Но, знаех, че трябва да има нещо по-добро от плиткия “успех в живота”свързан с харизматичният евангелизъм, който е бил моят свят повече от двадесет години.

Подобно на Билбо Бегинс, аз се чувствах като “тънък слой масло, намазан върху прекалено много хляб”. Чувствах се по този начин от 2000 година, която е начало на третото християнско хилядолетие, а и на моето неудовлетворение. Но, сега бях достигнал мястото, където трябваше да се направи нещо. Подобно на инстинкта на елена, който ближе сол, или на гъските, които отлитат на юг през зимата, аз имах подобен инстинкт, че това, от което се нуждаех, беше нещо древно, нещо пречистено. Имах нужда от нещо, което да дойде от дъбовите бъчви на винаря, а не нещо измислено от алуминиевите съдове на индустриалеца. Вече не бях удовлетворен от “успеха”. Изгубих апетита си към Християнство тип “масово производство на безалкохолни газирани напитки”. Исках реколта от стара лоза. Не знам точно как знаех това, но го знаех.

И така, ръководен от инстинкта си, започнах да чета ранните църковни отци – богословите от първите няколко века на Църквата, които оформиха християнското богословие. Започнах с Климент и Поликарп. За мен Атанасий беше по-подходящ от съвременните християнски бестселъри. Разбирах толкова добре Григорий Нисийски. Намерих сродна душа в Максим Изповедник. Прочетох духовната автобиография на Августин няколко пъти в различни преводи и бях дълбоко развълнуван от него. Запознах се с красотата на Великата Църковна Традиция и осъзнах, че през изминалите години съм пропуснал нещо много ценно. Започнах да развивам небце за старото вино, за сметка на вкуса на масово произвеждания съвременен гроздов сок на религиозния консуматор. Вярно е това, което Исус каза: И никой, след като е пил старото вино, не иска ново, защото казва: Старото е по-хубаво (Лука 5:39).

До края на 2003 г. нещо трябваше да се случи. Преоткривах същността на древната вяра, но не се задоволявах просто да чета за древното християнство. Не исках да бъда историк, нито да пресъздавам миналото. Бях пастор от XXI век и трябваше да разбера как да живея и да водя другите в по-пълноценно християнство, но наистина нямах представа как да го направя. Така че направих нещо лудо. В това, което сега бих нарекъл “свята лудост”, направих нещо отчаяно. Започнах първите 22 дни от 2004 г. с молитва и пост. Не ядох абсолютно нищо. 22 дни не правех нищо друго освен да се моля през деня, да спя през нощта и да проповядвам в определените за това времена. (Между другото, не го препоръчвам на никого!) Избрах 22 дни, за да съответстват на 22-те глави в книгата Откровение. (Споменах ли, че е нещо лудо?) Всяка вечер в продължение на 22 дни ръководех двучасово молитвено служение с хвалителите и поклонниците в църквата. Четяхме по една глава от книгата Откровение, пеехме и се молихме с молитви, вдъхновени от различните видения на книгата. Знам, че всичко това звучи много странно, но това направих. Вечерните молитвени служби бяха пълни с енергия, но дългите дни на молитва бяха много трудни. Не се чувствах славно. Чувствах, че умирам. Това си беше смърт. Дългият пост е като смъртта. Буквално. Свалих много килограми. Хората смятаха, че съм болен. Изглеждах болен. Чувствах се толкова слаб. Спомням си, че си мислех: “Умирам”. И наистина – цялата първа половина от живота ми умираше – половината от живота ми, характеризирана с търсенето на увереност и успех. Както го описва Ричард Рор, предстоеше ми да “падна изправен” през втората половина на живота си. Но, нямаше да е лесно.

В средата на 22-дневния пост за духовен пробив, целият ад се изсипа върху мен. Годините на относително спокойствие в църквата внезапно свършиха. Обвинения бяха отправени, хората полудяха, персоналът подаде оставка и аз бях дълбоко разстроен. Макар че не бих го казал на глас, тайно се надявах, че Бог ще се усмихне на отчаяния ми пост, ще поръси някакъв ангелски прах върху мен и мирно ще се впусна в блаженство. Това не се случи. Вместо това видях смърт. Втората половина на 22-дневния ми пост беше чиста мизерия. Бях в отчаяние и депресия. Когато двадесет и два дни свършиха, не се чувствах като скочил на ново ниво, а като че ли бях паднал надолу по стълбите. Бях наранен и очукан. Едно беше сигурно – нещата се бяха променили. Нямаше да има връщане назад.

Това беше отдавна, но беше повратна точка, която никога няма да забравя. Сега, когато видя 2004 г. написана някъде, си мисля, “О, спомням си тази година! Това беше годината, в която всичко се промени за мен!” Дори разделям живота си на “преди 2004 г.” и “след 2004 г.” Първото полувреме и второто полувреме. Преди и след, тогава и сега. 2004 е водосборът, континенталното разделение на моя живот. Това не беше приятна, а болезнена година – но не бих я заменил за нищо. За нищо на света! Красивото християнство, което открих през втората половина на живота си не можеше да се появи освен чрез болката от 2004 г. Това беше годината, когато водата започна да се обръща във вино. Но виното не е просто символ на богатство, а и на кръв – а аз определено кървях.

Често през 2004 г. намирах утеха в блестящата песен на Боб Дилън, “Добре съм, мамо, просто кървя”, особено следните редове:

Губиш себе си и отново се появяваш.
Изведнъж откриваш, че няма от какво да се страхуваш.
Сам стоиш и няма никой наблизо,
когато трептящ и неясен, далечен глас
шокира полузаспалия ти слух, за да чуеш,
че някой мисли, че наистина те е открил.

Въпрос изгаря в теб,
но знаеш, че няма отговор,
който да те удовлетвори и насърчи,
да го запазиш в ума си и да не забравиш,
че не е той, или тя, или те, или то,
към които да принадлежиш.

Веднъж чух италиански винопроизводител да казва, че за да стане добро вино, гроздето трябва да се бори и да страда. Вкусът на доброто вино е вкусът на борбата и страданието, преплетени в красотата. В това има дълбока истина, която не се отнася само за винопроизводството – това важи и за оформянето на душата. Всички велики биографии в Библията включват страдание. Великите души, отглеждани в лозето на Господа, знаят какво е да страдат. Американското християнство, от друга страна, гледа да избягва страданието на всяка цена. Но на каква цена? Резултатът е християнство тип “гроздов сок”, което се произвежда от доставчиците на мотивационния семинар със заглавие: “вие можете да имате всичко и да бъдете успешни в живота”. Това е питие за деца. Раздава се със сламка и се сервира в малка картонена кутия. Вече не искам да пия от него. Не искам и да го поднасям на другите. Искам реколта от истинско вино. Искам вида вяра, обвит в мистерия, благодат и автентичност. Искам вида християнство, който има способността безкрайно да очарова; който не се произвежда без борба и страдание. Именно болката от борбата и страданието придава характер и същност на нашата вяра.

След първите двайсет и два дни от 2004 г. аз знаех, че трябва да се задвижа отвъд разводнената вяра тип “гроздов сок”, която бях започнал да наричам от амвона “бонбонена вяра”. До август на тази ключова година бях казал на моята църква, че опаковах чантите си от харизматичното движение и продължавам напред. Цялото събрание ме аплодира. Само дето нито те, нито аз знаехме какво предстоеше. Проблемът беше, че бях пълен невежа относно “добрите неща”. Четох ранните църковни отци, философията и класическата литература. Св. Августин, Сьорен Киркегор и Фьодор Достоевски бяха много полезни, но имах нужда от нещо, което говореше по-адекватно за времето, в което живеех. Имах нужда от дълбок кладенец в собственото си време и място. Какво каза Исус за търсенето и намирането? Търсещото ми сърце щеше да бъде възнаградено.

Един летен следобед бях в къщи и преглеждах книгите в библиотеката си. Умишлено търсех книга, която да “ми даде пробив”. Не можех да видя нищо, което да ми “хване окото”. Затова се помолих: “Боже, покажи ми какво да чета”. И усетих … нищо. Слязох долу и се чувствах малко разтревожен, затова се отпуснах на един стол. След минута или две жена ми Пери влезе в стаята и ми подаде книга, казвайки: “Мисля, че трябва да прочетеш това”. Тя не знаеше нищо за молитвата ми. Това беше моят августински момент на “вземи и прочети”. Тръпки ме побиха. Някак си знаех, че това е отговорът на моята молитва. Книгата се казваше “Божествената конспирация”, от Далас Уилард. Странното беше, че Пери не беше чела тази книга и нямаше представа кой е Далас Уилард. (Както вече казах, бях пълен невежа относно “добрите неща”). Нито един от нас не знаеше дори как тази книга се беше озовала вкъщи. Но, о, какъв отговор на молитва беше тя наистина! На следващия ден трябваше да летя за някъде и взех книгата с мен в самолета. Започнах да чета. И животът ми се промени завинаги. Преувеличавам ли? Изобщо! Да чета “Божествената конспирация” от Далас Уилард беше като да се отвори врата в съзнанието ми. Тя отвори очите ми към Божието царство. А Божието царство е… всичко! В предговора си към Божествената конспирация, Ричард Фостър пише:

Божествената конспирация е книгата, която търсих цял живот. Подобно на картина на Микеланджело, това е шедьовър и чудо … Бих поставил Божествената конспирация в рядка компания: до писанията на Дитрих Бонхофер и Джон Уесли, Жан Калвин и Мартин Лутер, Тереза Авилска и Хилдегард фон Бинген, и може би дори до Тома Аквински и Августин от Хипо. Ако Господ се забави, това е книга за следващото хилядолетие.

Точно това ми трябваше! Августин и Аквински за XXI век! Далас Уилард беше моят вход към добрите неща. Четенето на Уилард ме доведе до други: Н.Т. Райт, Уолтър Брюгеман, Юджийн Питърсън, Фредерик Бюхнер, Стенли Хауървас, Джон Хауърд Йодър, Рене Жирар, Мирослав Волф, Карл Барт, Ханс Урс фон Балтасар, Дейвид Бентли Харт, Уендъл Бери, Скот Макнайт, Томас Мертън, Ричард Рор и още много други. Не можех да чета достатъчно бързо. Нощ след нощ стоях до късно и четях, четях, четях. Наваксвах за изгубено време. Продължавах да мисля: “Къде си бил цял живот?!” Бях ударил златна мина и не можех да сваря да измъквам златото от земята достатъчно бързо. Вече бях златотърсач. Станах доброволен затворник на собствената си нощна семинария. През следващите няколко години достигнах до едно напълно ново и много по-богато място. Как започна всичко? С един луд 22-дневен пост и една прошепната молитва – “Боже, покажи ми какво да чета”.

Когато се замисля за сезона през 2004 г., си представям странна смесица от болка и вълнение. Бях развълнуван от това, което откривах, но не всички в моята църква споделяха ентусиазма ми. Златото, което открих, променяше моето проповядване – значително. Но не всеки харесваше промяната. Хората, които бях познавал, обичал и водил в продължение на много години, започнаха да се инатят или направо да си тръгват. Някои не харесваха моята “нова посока”. Не можеха да видят какво виждах толкова с моите “нови очи”. В разочарованието си те се оттеглиха. Някои казваха, че ставах “изгряващ” (Честно казано дори не знаех какво имат предвид и не мисля, че те самите знаеха). Други казваха, че ставам “либерален” или “прекалено интелектуален”. Някои от по-необразованите ми критици просто избраха да ме окачествят като “отстъпил”. Една неделна сутрин дългогодишен член на църквата ме засрами пред всички с въпросът: какво се е случило с “истинския пастор Брайън”. Според неговата преценка аз бях престанал да бъда себе си. Болеше ме от подобни коментари. Хората си тръгваха наранени, а мен ме болеше повече, отколкото позволявах да се види. Но, нямаше връщане назад. Не можех изведнъж да забравя това, което бях научил и да остана верен на себе си в същото време. Болката от това да бъда неразбран или погрешно разбран беше част от цената за получаване на реколта от виното на същественото християнство. Без значение какво мислеха останалите, аз знаех какво се случва. Аз спасявах душата си. Аз отново открих Исус. Срещнах един невинен Исус, Исус, освободен от евтината религиозна увереност, от мрачния мотивационен жаргон и от партизанската политическа програма. Бях новороден … отново. Виждах с нови очи. За пръв път виждах Божието царство. Преминавах от вода към вино, от гроздов сок към Brunello di Montalcino.

През годините на прехода имаше моменти, когато натискът беше почти непоносим. Едно е да направите корекция на теологичния курс в средата на личния си живот, но съвсем друго е да го направите публично, докато водите огромна църква и се опитвате да я задържите. Сигурен съм, че съм единственият пастор, който е канил както Джеси Дуплантис, така и Уолтър Бругегман, като гост-говорители. Това може да ви даде някаква представа за това, което имам предвид под “преход”. От благовестието на просперитета, към конференции с уважавани теолози. Но, опитът ми да задържа църквата по време на такъв радикален преход създаде много натиск.

Това бяха дни на болка. Натискът идваше от това, че живеехме между две преместващи се тектонски плочи. Едната плоча ме отдалечаваше от компрометираното християнство, основано върху консуматорството. Другата плоча се движеше упорито в посока към прагматичната нужда да се поддържа жизнеспособна църква. Исках да бъда верен в ръководенето на моята църква в ново и по-добро направление, но не исках да го правя безразсъдно. Неизбежно щях да се чувствам виновен за каквото и решение да вземех. Бих се чувствал виновен, че правя промени твърде бавно и същевремено бих се чувствал виновен, че правя промени твърде бързо … Това беше натиска на невъзможното положение. Болката идваше от това, че бях неразбран, опровергаван и отхвърлян от хора, които смятах за приятели. Рядко те говореха с мен. По-често просто решаваха да напуснат църквата, да изпратят омразен имейл и да започнат кампания, за да убедят и останалите, че съм малко или много отстъпник. Някои от тях бяха хора, с които бях добър приятел и на които бях верен пастор. Аз ги кръстих, кръстих децата им, съветвах ги, насърчавах ги, учих ги, подкрепях ги, молих се за тях и с тях. Да напуснат без искрен разговор лице-в-лице и да се държат като врагове отваряше рана в мен.

Когато натискът ставаше прекалено голям, Пери и аз се опитвахме да се измъкнем за няколко дни в нашия любим национален парк “Роки маунтинс”. Действаше изцеляващо за душите ни да се катерим по хълмовете, да бъдем насаме и да прекарваме дълги разговори за Исус и колко прекрасно беше да бъдем заедно в това пътешествие, дори да имаше болка. Беше терапия от най-добрия вид.

По време на едно от тези пътувания аз четях невероятната книга на Юджийн Питърсън: “Христос работи на десет хиляди места едновременно”. По време на полета към къщи, от Денвър до Канзас Сити, прочетох следния пасаж:

В Северна Америка е създаден огромен религиозен пазар, за да задоволи нуждите и фантазиите на хората. Има конференции и събрания, създадени по поръчка, за да ни дадат това, от което се нуждаем. Книги, видеоклипове и семинари обещават да ни разкрият християнската “тайна” за онова, което смятаме, че ни липсва в живота: финансова сигурност, добре възпитани деца, отслабване, екзотичен секс, пътуване до светите места, вълнуващо поклонение, знаменити учители. Хората, които рекламират тези стоки и услуги се усмихват много и са добре изглеждащи … Ние станахме потребители на пакетирана духовност. Това е идолопоклонство. Никога не сме се замисляли да използваме този термин, тъй като всичко, което “купуваме” се определя от прилагателното “християнско”. Но, това е идолопоклонство: Бог опакован като продукт; Бог деперсонализиран и представен като техника или програма. Християнският пазар на идоли никога не е бил по-оживен или доходоносен.

Четейки тези думи на 10 километра височина над равнините на Средния Запад, някъде между Денвър и Канзас Сити, аз разпознах себе си в този абзац. Аз бях едновременно купувач и доставчик на християнски идоли (но, винаги с искрени намерения). Специалитетът ми беше идолът на увереността. Все по-популярен става този идол. Знаех как да давам лесни отговори и да правя обещания. Бях сигурен във всичко. Но, всичко това се беше променило вече. Сред нещата, които умряха по време на моя двадесет и два дневен пост, беше увереността. Арогантната увереност отстъпваше на автентичната вяра. Престанах да чета абзаца на Питърсън за християнските идоли – “Бог опакован като продукт” – и, докато нашият самолет се разтърсваше от турбулентността, написах следните думи на гърба на “Христос работи на десет хиляди места едновременно”:

Турбуленция

Бях толкова сигурен някога,
сигурен в себе си.
Уверен, че това, което исках
беше същото, което Бог искаше.
Как би могло да бъде иначе,
след като бях дете на Бога?

Бях толкова сигурен някога.
Обучаван да декларирам волята си,
в името на Господа, за да съм сигурен.
Защото името на Господа е талисман,
който одобрява и осигурява изпълнението на моята воля.
Защото какво друго би могъл да направи моят Бог,
освен да сбъдне всичките ми желания и мечти?

Бях толкова сигурен някога.
Знаех какво е добро за мен.
А това, което беше добро за мен
беше да имам добри неща.
За мен. За мен. За мен. За мен. За мен. За мен. За мен.
О, не го казвах по този начин;
знаех как да го “облека” в “святи” роби
и как да го коронясам с глава и стих от Словото.
Стих извън контекст, носещ увереност
(не беше лошо, нито аз бях лош – да не бъде).

Но идеята на тази изповед е,
че бях толкова сигурен някога;
че знаех добро и зло, правилно и погрешно.
В мен, в теб, в теологията, в политиката.
но има змия, която живее на дървото.
Първичният грях епистемологичен ли е?
Да съм толкова сигурен;
увереност в доктрината и политиката
и точно къде е разделителната линия.
В безопасност в определени знания,
че съм на правилната страна
между правилната и грешната линия.

Бях толкова сигурен някога.
Забавно е да бъдеш толкова сигурен.
Хората обичат, когато сте толкова сигурни
(Ако споделят вашата сигурност).
И не е ли това вярата?
Да бъдеш толкова сигурен?
Ами…, не съм толкова сигурен.
Не съм 100% сигурен, без сянка на съмнение.
Не виждам ли вярата,
когато погледна патриарсите, пророците и поетите?
Ами Исус? (“Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?”)
На Кръста вярата и надеждата се преплитат най-добре,
а арогантната увереност се оказва измамник
(Чух ли правилно, че петелът пропя?)

Вместо хвалби и перчена,
поетът на надеждата каза
“В тишина и уповавайки на Бога”.
Така че, сега, когато не съм толкова сигурен,
опитвам се да съм тих и да уповавам.
Не на себе си, на ума си и на хората,
а на Божията милост.
В Неговото тежко спасение
Спасение сладко като мед,
но тежко като Кръста.
Макар че ме убива,
аз пак ще Му вярвам.
Наистина, благост и милост…

По-късно, когато споделих автобиографичното ми стихотворение съчинено в облаците, бях изненадан от това колко хора бяха разтревожени от него. От друга страна, не трябваше да се учудвам. Надявах се, че всички ще споделят ентусиазма ми за по-честна вяра, но това не беше така. Някои неправилно разбраха моята честност като мълчалив компромис с неверието. Но, не беше това. Аз се отричах от фалшивата увереност, маскираща се като вяра. Увереността е слаб заместител на автентичната вяра. В същото време, увереността е популярна, защото е лесна. Ако всичко, което искате, е евтина увереност, просто заемете някаква позиция, кажете си, че сте уверени в нея и готово. Без битка със съмнението, без минаване през тъмните нощи на душата, без скъпоструващо агонизиране по въпроса, без да се задават трудните въпроси. Просто приемете нещо от втора ръка, най-вероятно мнението на мнозинството или популярните настроения, като последната дума и това е. Не е нужно да се замисляте за това отново. Невежеството и този вид увереност са блаженство. Те са първи братовчеди. И все пак никое от тези неща не трябва да се бърка с вярата. Джордж Макдоналд, шотландският писател, чиито творби имат толкова голямо влияние върху К.С. Луис, казва следното:

Толкова малко ли обичате своята вяра, че никога да не сте се борили дори и с един страх, за да не би вярата да се окаже невярна? Когато няма съмнения, въпроси и смут, няма и растеж.

Джордж Макдоналд пише това в романа си Пробуждането на свещеника. Аз бях точно пробуждащ се пастор. Пробуждах се към осъзнаването за цената на истинската вяра. Истинската вяра ще ви струва нещо. Истинската вяра е изкована в огнения и горчив процес, през който Йов премина, където всяко виждане за Божията благост е подложено на изпитание. Истинската вяра се открива по време на четиридесетдневното изкушение в пустинята, където първият въпрос на изкусителя е: “Сигурен ли си?” Истинската вяра стига до върха, когато кажем: “Отче, в ръцете Ти предавам духа си” след като преди това сме агонизирали с вик: “Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?” Трябва да се борим със съмнението, за да достигнем до истинската вяра.

Увереността не се занимава с всички тези неща. При истинската вяра има място и за съмнение. Тя разбира, че усилието да се вярва е самото нещо, което създава съмнението. Истинската вяра не се страхува от съмнението, докато изкуствената вяра на увереността се страхува дори от собствената си сянка. Нямам представа как да стигна до истинска вяра без пътуване, включващо съмнение. Грешката на съвременната апологетика, която търси древна лодка върху планински връх, или египетски колесници на дъното на Червено море, е, че това е опит да се премахне нуждата от вяра като цяло! Ловците на Ноевия ковчег искат да “докажат” Бога, така че да няма нужда от вяра. Но Бог не се разхожда в емпирично-доказуемата област. Бог отказва да докаже Себе Си и да извърши циркови трикове по наша команда, за да заличи съмненията. Фредерик Бюхнер казва следното:

По някакъв начин без да разрушава Себе Си в процеса, как би могъл Бог да се разкрие по начин, който да не остави място за съмнение? Ако нямаше място за съмнение, нямаше да има място за мен…

В дните на моята увереност нямаше място за мен. Научих се как да казвам това, което се очакваше да кажа, а то беше смесица от фундаменталистки библицизъм, слово на вяра и религиозен триумфализъм. Нищо от това не бях аз. Реалният Аз винаги беше по-сложен от това. Но, в света на религиозната сигурност няма място за мислене, няма място за нюанси и сложност, няма място за подхранване на душата на мистика. В моето търсене на успеха, в света на американизираното християнство, истинското ми Аз беше изтрито. След преобразяващата 2004 година исках отново да стана себе си … докато все още имаше време. Вече бях загубил твърде много време, не исках да загубя и душата си. Тези мисли заемаха ума ми с чувство за предстояща криза. Чувствах спешност, че нещо трябваше да се направи, но какво?

Джейсън Ъптън, християнски музикант и певец, както и добър мой приятел, служи в църквата ни. След концерта Джейсън и групата му дойдоха в кабинета ми. Говорихме за музиката. В един момент Джейсън написа следните две думи върху бележника, който намери на бюрото ми: “Киркегор. Провокации”. На следващата сутрин видях бележката. Не бях сигурен какво означава това. Няколко дни по-късно бях в една книжарница и видях книгата Провокации от Сьорен Киркегор на рафта, сред новите издания. Това беше нова колекция от духовни писания на Киркегор, които току-що бяха публикувани. Започнах да чета в книжарницата. Първата глава в Провокации е озаглавена “Дръзни да решиш” започвайки със следните думи:

Може би има нещо в живота ни, което властва над нас и малко по малко ни кара да забравим всичко добро? Може ли това да се случи на всеки, който е чул ясно и силно посланието на вечността? Ако има такова нещо, всеки би трябвало да търси лек срещу него, нали? Слава на Бога, че съществува такъв лек – вземането на решение. Решението ни свързва с Вечния. То внася вечното в нашето време. Решението ни събужда рязко от съня на монотонността. Решението разкъсва дългата върволица от безсилни мисли. Решението произнася своето благословение дори и върху най-слабото начало, стига да е истинско начало. Решението е пробуждане към вечността.

Преди много време чух съвсем ясно и силно онова, което Киркегор описва като “призивът на вечността”. Когато бях на петнадесет години, аз започнах вълнуващото приключение да следвам Исус. Но, вече бяха изминали тридесет години. Бях ли обречен да се поддам на приспивна монотонност? Не го исках. Но, също така знаех, че да се отдръпна от християнството, което ми даде “успех”, беше смела постъпка, която беше и рискована. За да бъда верен на призива на Христос и да спася истинското си Аз, трябваше да бъда готов да пожертвам успеха и да рискувам да се проваля. Бихте ли посмели да го направите?

Няколко седмици по-късно се придвижвах по една от движещите се ленти на летището в Детройт, когато внезапно преминах през нов праг в ума си. Взех решение. Смело решение. Рисково решение. Бях стигнал до точка, от която нямаше връщане назад. Исках да бъда истинското си Аз. Изведнъж казах на глас: “Сега, с Божията помощ, ще стана себе си!” Любопитните погледи, които привличах от непознати на летището в Детройт изобщо не ме притесняваха. Бях взел решение. Бях тръгнал по пътя на възстановяването. Възстановявах душата си. ВОДАТА СЕ ОБРЪЩАШЕ ВЪВ ВИНО.

Глава 2 – Пет думи

След първите двайсет и два дни на 2004 г. и последвалите открития се чувствах все едно бях катапултиран на друга планета. Това беше доста объркващо, не само за мен, но и за нашата църква. Беше ясно, че се движехме в нова посока, но каква беше тя? Бяхме тръгнали на пътешествие, но къде отивахме? Трябваше да успея да обясня какво се случваше. Имах нужда от “указателни табели”, за да посоча пътя към новите земи. Беше се случило нещо голямо, но имах нужда от помощ при комуникацията и навигацията. Беше краят на август и нашият лидерски екип се отдели, за да търси Бога. Трябваше да говоря ясно за това, което усещах; за новата посока на Словото на Живота. Три дни преди това се молех с простичка молитва: “Исусе, кажи ми какво да им кажа”. Веднага след като се помолих с тази молитва, пет думи пронизаха ума ми. Пристигнаха толкова бързо, че едва сварих да ги запиша:

КРЪСТЪТ
ТАЙНСТВО
ЕКЛЕТИЗЪМ
ОБЩНОСТ
РЕВОЛЮЦИЯ

Не съм “измислял” тези пет думи, просто ги чух и записах. Кръст, тайнство, еклектизъм, общност, революция. По онова време нямах представа, че тези пет думи ще помогнат за ръководенето и определянето на посоката на нашата църква през следващото десетилетие. Споделих ги с нашия лидерски екип и се опитахме да добавим контекст към всяка. По-късно многократно ги проповядвах в църквата. Говорих за тях често и по време на пасторските конференции. С течение на времето разбрах какво представляваха те наистина – те бяха начин да се преориентираме в християнската вяра. Те бяха навигационни знаци в теологичният ни преход. Преди всичко бяха пет нови думи, които щяха да заменят пет стари такива, които изсмукваха живота от християнството, което познавах:

КОНСУМАТОРСТВО
ФУНДАМЕНТАЛИЗМЪТ
СЕКТАНТСТВО
ИНДИВИДУАЛИЗЪМ
ПОЛИТИКАНСТВО

Тези, старите пет думи, характеризираха и изкривиха християнството, което познавах, и беше време за основен ремонт. Петте нови думи бяха истински знаци, които ме насочваха към по-дълбоко, по-богато и по-пълно християнство.

Кръстът

Съдържание

Освен сватбен пръстен, никога не съм носил други аксесоари. Нито пръстени, нито гердани, нито гривни. Това просто не е моят стил. Но, след прекрасния ми преход, купих огърлица. По-точно, купих малък бронзов кръст, който прикрепих към кожен шнур. Беше византийски кръст от 5-ти век, закупен от търговец на антики в Стария град на Йерусалим. Исках тази малка реликва, защото с новите си очи видях Кръста по нов начин. Кръстчетата, които се разпространяват около Църквата на Светия Гроб, са много привлекателни. В древните руини на Beit She’an в Северен Израел видях византийски кръст, рисуван върху баптистерия в църква от V век, разположена близо до езически храм. Опитвах се да си представя как хората се кръщават под този боядисан кръст. Силата на Кръста като всеобщо-признат символ на християнската вяра беше завладяла въображението ми, както никога преди по нов начин. Копнеех за осезаема връзка с корените на моята християнска вяра. Ето защо купих древния кръст. От време на време се чудя за първия му собственик. Дали е бил свещеник, свързан с Църквата на Божия гроб? Дали е бил поклонник от Константинопол? Никога няма да разбера, но ние сме свързани с общ кръст и обща вяра. Рядко нося кръста. Той виси от лампата над бюрото в кабинета ми. Виждам го всеки път, когато пиша проповед. По-късно си купих руска икона-кръст във Витлеем. И тя седи на бюрото ми и наблюдава всяка книга, която съм написал. Това е важно за мен. Бих искал да работя в светлината на кръста.

Ако целта на Петте думи беше да преориентира мен и църквата в християнската вяра, първата дума определено трябваше да бъде “Кръст”. Кръстът е безспорен епицентър на християнската вяра. Какво означава това? След две хилядолетия християнство, Кръстът стана просто клише и се превърна в безсмислен сантиментален символ. Може би затова никога преди не бях обръщал такова внимание на символа на Кръста. За пръв път забелязах, че нямахме кръст в нашето богослужение. Кръстът като символ изглеждаше прекалено архаичен, за да има съвременно значение в нашата харизматична църква. Просто не изпитвахме нуждата от него. Но, след август 2004 г. знаех, че трябва да мисля за Кръста по различен и по-дълбок начин. Затова започнах да съзерцавам Кръста по време на продължителни периоди на молитва. Прочитах част от евангелията, свързани с разпъването на Исус и след това се опитвах да се пренеса на Голгота. Опитвах се да се присъединя към Йоан и римския стотник като мълчалив свидетел на смъртта на Исус. Започнах да включвам Православна икона на разпятието, която да ми помогне да фокусирам съзерцанието си. С течение на времето започнах да виждам кръста по много по-дълбок начин – не просто като фактор в уравнението на теорията за изкуплението, а като момент във времето и пространството, когато Бог възстанови творението. Видях Кръста като мястото, където Исус възстановяваше света. Вместо със сила, Кръстът възстановява чрез прошка. Представете си този ключов момент в историята – Исус е разпънат, виси на дървото, с разперени ръце, разкриващ на света Божието сърце и молещ се: “Отче, прости им, те не знаят какво вършат”. Християнството изглежда точно по този начин – като любов, която поглъща греха и смъртта, и се доверява на Бога за възкресението.

В светлината на Великденската зора, Кръстът се разкрива като изгубеното Дърво на Живота. Посред свят доминиран от смъртта, Дървото на Живота бива преоткрито под формата на римски Кръст. Кръстът е акт на радикално прощение, което унищожава греха, насилието и възмездието. Светът на Адам и Ева, светът в който насилникът Каин уби невинния Авел, светът на гордостта и силата, потъпкващи кротките и слабите – този свят изсипа всичките си грехове върху Исус на Кръста. И какво се случи? Исус прости. Защо? Защото Бог е такъв. В определящия момент на Кръста Исус разкри какъв наистина е Бог. Бог е любов – страдаща, всеопрощаваща, абсорбираща греха, безкрайна любов.

На кръста грешният свят беше погълнат от Божията любов, благодат и милост. Това е Кръстът! Това разкрива християнството. То не е за проповеди за успех и победа в конкурентната игра на живота. Животът не е игра, животът е дар. Животът не е за да победим конкуренция, животът е за да обичаме. Животът не е за спечелване на играта, за дотигане на върха, за финиширане пръв – това е старият свят на Каин, Фараона и Цезар. Светът на студенокръвната конкуренция е светът, който уби Христос. Исус разклати пътя на Каин, Фараона и Цезар. На кръста Исус разкри, че животът е за да се научиш да обичаш, дори ако трябва да умреш, понеже знаеш, че отвъд смъртта е любовта на Отец и възкресението на мъртвите. Това е Кръстът. Това е християнството.

Това не беше християнството, което познавах – религиозното, фокусирано само в успеха, “слово на вяра” учение. Размишленията върху Кръста ме насочиха към нещо по-дълбоко, по-богато, по-пълно и безкрайно по-скъпо. Дълбокото съзерцание на Кръста стана форма на шокова терапия за мен – радикална преориентация, която разкри колко тревожно изкривена е голяма част от американизираното християнство. Христовият Кръст представлява сериозно предизвикателство за популярното потребителско християнство преобладаващо в Северна Америка. След 2004 г. не исках да служа повече на сладникавото християнство. Край на захарния евангелски памук. Предпочитах хляба и виното на Исус – плътта и кръвта Му. Но, пристрастяването ни към духовната “захар” не беше лесна за пречупване.

Като американци ние се раждаме с предварително написан сценарий, който се явява нашата обща и приета формула за преследване на щастието. Без дори да сме наясно с това, ние вярваме, че нашата превъзходна технология, идеологията ни за самопомощ, нашата доминираща войска и способността ни да купуваме потребителски стоки гарантират нашето щастие – нашия билет за Рая. Казано точно по този начин звучи глупаво, но когато се проповядва и рекламира от амвона и телевизията, звучи съвсем правдоподобно … и ние го вярваме. Дайте ми нов iPhone, мотивационен разговор, военна машина за трилион долара, карта Visa и мога да бъда щастлив! В по-голямата си част американската църква несъзнателно играе според този сценарий и е измислила компрометирано християнство, за да го подкрепи. Това е американизъм, но със стикер на Исус. В края на краищата отчаяното преследване на месинговия пръстен на щастието – дори когато е “християнизиран” от евангелието на просперитета – води до съкрушена и разочарована душа. И още по-лошо, до неправилен живот. Но, Христовия Кръст засрамва американският сценарий.

Обещанието на Просвещението, че технологиите ще доведат до утопия, е исторически неправилно. То се изпари като дим, буквален дим! – в сивата пепел на Аушвиц и грозната гъба над Хирошима. Вярата в способността на технологиите автоматично да произвеждат по-добър свят трябва да се разглежда като ненадежден анахронизъм.

Християнската мания за терапевтична самопомощ разкрива колко сме изолирани от историческата теология и древната практика на духовно наставление. Днес имаме пастори, които се имитират един друг, като заменят амвона с диван и дават на своето събрание “тридесетдневно секс предизвикателство”. Тези глупави трикове са нелепи и жалки.

Суеверното благоговение пред всички неща с военна мощ непрекъснато водят до идолопоклонство и пречат на църквата да бъде пророчески народ. Не би трябвало войници с камуфлажни униформи и оръжия да маршируват по църковните редици, като част от нашата литургия в деня на Армията.

Консуматорството определя голяма част от най-видимите изрази на християнството в Америка. Направете бърза разходка в християнските телевизионни среди и ще видите какво имам предвид. Това е, с което Джанис Джоплин се подиграва, когато пее: “О, Господи, няма ли да ми купиш Мерцедес Бенц”? Кръстът засрамва всичко това.

Американското предписание за щастие е сценарият, който ни е предаден. Но, той е лъжлив. Това е фалшиво евангелие, но е изключително популярно. Единственият възможен начин да се противопоставим на този доминиращ сценарий е чрез приемането на онова, което Уолтър Брюгеман нарича контра-сценарий. За християнинът, за когото евангелието на Исус Христос е контра-сценарият, в центъра му стои Кръстът! Когато се опитваме да преместим центъра на автентичното християнство, първата дума, която страда винаги е Кръстът. Исус обещаваше Рай не на онези, които дават предимство на личното щастие, а на онези, който са готови да умрат на кръст до Него. Отец Джон Бер завършва блестящата си малка книга Да станем хора със следното размишление за Кръста:

Нашето пътуване през този свят, умирайки към него чрез кръщението, като приемаме Кръста всеки ден, ни превръща в живи човешки същества, живеещи в свят в чийто център стои Кръста – дървото на живота превръща света в Божият Рай. “Истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мен в Рая”, казва Христос на онзи, който желае да бъде разпнат с Него. Готови ли сме да живеем истински?

Като размишлявах върху Кръста, намерих портала към по-дълбокото, по-богато, по-пълно християнство, за което тайно копнеех. Но, Кръстът е скъп портал. Цената на минаване през него е смърт. Това означава да изгубиш фалшивия си живот, за да откриеш истинския си живот. Пътят към Рая често е път на страданието. Ако нашата главна цел е да избегнем страданието, вероятно никога няма да намерим и Рая. Раят не се намира в търговския център, а в смъртта и възкресението на Исус.

Тайнство

За първи път Пери и аз бяхме в Ерусалим през 1996 г. След кацане в Тел Авив и шофиране до Ерусалим, стигнахме до хотела си доста късно. Бяхме уморени от дългото пътуване, но аз просто трябваше да изследвам този най-примамлив град – градът на еврейските царе и пророци, градът на Исус и апостолите. Не можех да чакам до сутринта. Беше пълнолуние, тиха съботна нощ. Минахме няколко пресечки до портата Яфо, минавайки през древните стени, построени от Сюлейман Великолепният, и влязохме в тайнствен свят на призрачни сенки, калдъръмени улички и свещени истории. Не знаехме къде отиваме. Магазините бяха затворени. Много малко хора бяха наоколо. Заобиколихме лабиринта от тесни улички и се изгубихме. Но не ни пукаше. Проучвахме едно тайнство, което беше дълбоко свързано с нашата вяра. Умората от трансконтиненталното пътуване беше преодоляна от енергията на навлизането в тайнството. Никога няма да забравя онази нощ. Това е любим спомен. Завладяващото мистериозно чувство направи тази нощ толкова магическа и запомняща се. Години по-късно щях да открия, че моята вяра се нуждае от дори по-голяма загадъчност, ако исках да запазя енергията си за дълъг период от време.

Тайнство е думата, която заменя фундаментализма. Фундаментализмът се ражда като неправилна реакция към кризата на съвремието. По ирония на съдбата фундаментализмът е подход срещу вярата, който приема сега дискредитираното твърдение на съвремието, че емпиризмът е единственият източник на знание. Чувствайки се уплашен от научната революция, фундаментализмът възприема “научен” подход към Библията – което е може би най-лошият от всички начини да се обърнем към Писанието.

Библията не се интересува от даването на научни обяснения. Библията работи върху съвсем различен проект. Това, което ни дава Писанието, е вдъхновена гледка в божественото тайнство. Въпросът никога не е в това да “докажем” Библията, а да влезем в тайнството, чрез портала на Писанието. Библията няма интерес да “доказва” себе си – няма нужда да прави това и затова не се и опитва. Библията не е научен текст; Библията е знакът, вдъхновен от Духа, който ни насочва към истинското Божие Слово – СЛОВОТО ОТ ПЛЪТ, най-голямата от всички свещени загадки. Всеки подход към въплъщението, който не го третира като свещено тайнство, е акт на оскверняване. Ако настояваме да обясним тайните на вярата, като Троицата, Въплъщението, Възкресението, Възнесението, завръщането на Христос, новораждането, кръщението, Евхаристията – ние неизбежно принизяваме богатите тайни до евтини убеждения. Това е фундаментализмът. При търсенето на увереност и склонност към обяснения, естествената артистична природа на християнското тайнство се превръща в дрънкулки за подаръци, които фундаментализмът масово произвежда като християнско изкуство.

С втората от петте думи успях да идентифицирам болка, която винаги беше в душата ми – болка за тайнството. Тайнството е в сърцето на реалността. Но, ако не ми вярвате, просто попитайте някой квантов физик! Теоретичната физика е открила, че има много полезни приложения за думата тайнство. Нютоновата физика се опитва да обясни всичко, но пост-айнщайновата физика се е научила да се покланя с почит пред олтара на тайнството. А християнинът трябва да има поне толкова благоговение пред тайнството на битието, колкото квантовия физик!

Християнството е свещено тайнство. Апостол Павел обича да говори за тайната – той използва тази богата дума двадесет и един пъти в своите писма. Християнството е изповед, а не обяснение. Разбира се, ние се опитваме да обясним това, което разбираме, но винаги ще изповядаме повече, отколкото можем да обясним. Аз напълно изповядвам, че Бог е Отец, Син и Святи Дух, въпреки че не мога да обясня Троицата. Аз напълно изповядвам възкресението на Исус Христос, въпреки че не мога да обясня какво означава, че Божият Син е съградил цял един нов свят, отвъд смъртта. Аз напълно изповядвам, че Христос ще дойде отново, въпреки че мисля, че тези “пророчески диаграми за края на времето” са абсурдни и погрешни (автора има пред вид диспенсационализма – бел. ред.)! За ортодоксалната теология е необходимо място за тайнство. Тайнството е добро за теологията. Тайнството е добро и за душата.

Освободена от оковите на увереността, пост-съвременната душа не само приема тайнството, но и копнее за него. През XIX век, това, което минаваше за тайнство, бяха приключенията на Шерлок Холмс – всъщност няма никакво тайнство, просто проблем, който трябва да бъде разрешен. “Елементарно, скъпи Уотсън”. Когато бях дете, даваха тези отвратителни филмчета за Скуби-Ду. Отново, няма тайнство … просто маска … всеки път. Но, това не е реалността, научна или каквато и да е. Попитайте Нилс Бор дали Бог хвърля зарове, или Вернер Хайзенберг относно невъзможността на сигурността, или Ървин Шрьодингер, относно котката му, и тези всеизвестни физици ще ви кажат, че Вселената е пълна с тайнства.

Тайнствата се завърнаха и в поп културата. Преминахме от Шерлок Холмс и Скуби-Ду, към Досиетата Х и Изгубените … и открихме, че тайнството е добро за душата. Това, което се опитвам да кажа е, че Досиетата Х са по-добри от Скуби-Ду! Тайнството не е проблем, който трябва да бъде решен – то е неразделна част от съществуването ни. Ако премахнем всяко тайнство, ще развалим науката, както казва квантовата физика. Същото може да се каже и за теологията. Ако премахнем всяко тайнство, ще имаме лоша теология и ще произведем по-нискокачествено християнство. Автентичното християнство, приемащо свещеното тайнство, е много повече от християнството на Просвещението, покланящо се на олтара на емпиризма.

Вземайки откритията на науката от предишната епоха, западното християнство се опитва да превърне и евангелието в научна формула – псевдо-наука за библейски факти, теории за изкуплението и молитви на покаяние – когато то е по-скоро като песен, симфония, стихотворение, картина, драма, танц и, да, тайнство. Индустриалната революция от XIX век направи така, че занаятчията да бъде заменен със заводи и движещи се конвейери. Нещата вече не се изработват ръчно, а са масово производство. Християнството последва същия пример. Възраждането на XIX и XX век се стреми да “индустриализира” евангелизма. Докато Хенри Форд масово произвеждал автомобили, Били Съндей масово произвеждал обръщенци. Но, нещата не работят по този начин. Слушайте какво казва Исус на Никодим относно новорождението:

Не се чуди, че ти казах: Трябва да се родите отново. Вятърът духа където си иска и чуваш шума му, но не знаеш откъде идва и накъде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа. (Йоан 3:7-8)

Исус казва, че не можем да обясним как хората се новораждат от Духа. Иронията е, че сме направили точно обратното – напълно обяснихме как хората се новораждат! Ние знаем петте точки, четирите закона и трите стъпки. Няма тайнство. Ето, приемете тази теория на умилостивението, молете се с тази молитва и – готово! – новородени сте. Няма загадка, няма мистерия, няма тайнство. Просто евтино, формулирано, масово и универсално обръщение. Нищо чудно, че по-голямата част от тези “обръщенци” се оказват дефектни. Божият Дух е занаятчия, а не индустриалец. Размишлението върху свещените тайнства, разкрити и изповядвани в християнската вяра, е алтернативата на ноу-хау фундаментализма, който задоволява душата ни колкото и филмчето за Скуби-Ду. Духът духа, където Си иска и не можете да разберете откъде идва или къде отива. Да живее свещеното тайнство!

Еклетизъм

През годините съм получавал много покани, но никога няма да забравя, когато бях поканен да говоря пред бенедиктинските сестри в Клайд, Мисури. Сестрите бяха чели една от книгите ми и ме поканиха да говоря в манастира. С удоволствие приех. После попитаха: “Каква е таксата ти?” Никога не съм имал такса за говорене, затова просто отговорих: “Каква е таксата ми ли? Храна и разговор”. Те казаха, че с удоволствие ще се погрижат. Когато пристигнах в манастира, постоянно ми миришеше на препечени филийки. Оказва се, че сестрите в Клайд пекат питките за Господна вечеря за голяма част от католическите църкви в Америка. Това е един от начините, по които те се издържат.

Така че бях в католически манастир, основан от швейцарски монахини през 1874 г., който миришеше на препечени филийки. По принцип никога не се безпокоя, преди да говоря, но да се изправя пред четиридесетте католически монахини в манастира беше непознато чувство за мен. Не бях сигурен какво да проповядвам като протестантски пастор в католически манастир, затова просто реших да бъда себе си и говорих по темата за християнското прощение. След като завърших и седнах ме помолиха да поговоря още малко. Помислих, че имат напредвид да се върна и да говоря по друг повод. Казах, че ще се радвам да се върна. Отговориха ми: “Бихме искали да поговорите още малко сега”. Това беше изненада. Говорил съм в стотици църкви и конференции през годините, но първият и единствен път, когато бях призован на бис на сцената беше в този католически манастир! Оттогава насам Пери и аз станахме доста близки със сестрите в Клайд. Аз ги считам за скъпи приятели. Но, преди това, в живота ми имаше време, когато едно дълбоко духовно приятелство с католически монахини би било немислимо.

Преди 2004 г. бях християнин с бедно мислене … и дори не го знаех. Бедността ми беше богословска и тя беше тъжна последица от арогантното ми сектантство. Като ограничавах моето християнство до тесните граници на съвременния харизматичен евангелизъм, аз страдах от самопричинена теологична бедност. Имах нужда от богатствата на цялата църковна история. Трябваше да мога да използвам широк спектър от християнски мислители и теолози, мистици и писатели. Трябваше да стана еклектичен в моя подход към християнството. Християнство, което е достатъчно широкообхватно и еклектично, ни освобождава от арогантното сектантство.

В младежката ми арогантност (думата, която наистина бих искал да използвам, е глупост), аз ефективно определях и ограничавах християнството до моето разбиране за християнство – харизматичния аромат на евангелизализма. За мен по-голямата част от католиците, православните, англиканите и традиционните протестанти трябваше да се “спасят” – тоест, да придобият моя християнски стил. Имаше моменти, когато бях особено противопоставящ се на католиците и традиционните протестанти. Мислех, че католиците принадлежат към “Блудницата Вавилон”, а традиционните протестанти бяха “Либерални кози”. Колко егоистично съм мислил! Колко глупаво! Срамувам се от всичко това сега. Покаях се, което означава, че съм нарекъл моето предишно отношение грешно и съм променил мисленето си по въпроса.

Днес моето богословско четене е доста равномерно разделено между православни, католически, англикански, протестантски и евангелски писатели. Искам да помогна на всички да открият живата лична вяра в Христос, но не ми се налага да карам моите православни и католически братя и сестри да стават протестантска версия на християнство. Мисля, че православните, католическите, англиканските, протестантските и евангелските изрази на християнството имат еднакво количество истина – просто зависи от това в кои области на истината искате да се съсредоточите. Да, всъщност вярвам в това! Честно казано не мисля, че евангелизмът има по-голяма претенция към християнската истина, отколкото католицизма. Вярно е, че не съм напълно съгласен с католическата гледна точка за Мария и с практиката на мъжко свещеничество, което е посветено на безбрачие. Но, не се чувствам комфортно и с протестантския възглед за Sola Scriptura и акцента върху радикалния индивидуализъм. Друг начин да кажа същото е, че ние се нуждаем от цялото тяло на Христос, за да формираме правилно тялото на Христос. Сигурен съм в следното: имаме нужда от Православното тайнство, католическата красота, англиканската литургия, протестантската дързост, евангелската енергия и харизматичната реалност!

През последното десетилетие се научих да се покланям с моите православни, католически, англикански и традиционни протестантски братя и сестри; намирам го за прекрасно и много удовлетворяващо. Ако обстоятелствата ми бяха различни, мога да си представя, че принадлежа към всеки от тези клонове на християнството. В момента се задоволявам с това, че съм еклектичен християнин … или може би еклектичен тайнствен евангелски християнин. Установих, че в по-обширната ортодоксалност, определена от историческите християнски символи на вярата, има място за много различни изрази на нашата споделена вяра. Когато разглеждам бюрото в кабинета си, виждам дванадесет книги за Свети Франциск от Асизи, Православна икона, Англиканска молитвена книга и един том на Догматика от Карл Барт. Нямам никакво намерение да се отказвам от което и да е от горепосочените, поради онеправданите сектанти, които искат да заклеймят подобни неща. Както Томас Мертън заявява:

Ако мога да обединя в себе си мисълта и отдадеността на Източното и Западното християнство, на гръцките и латинските бащи, на руските и испанските мистици, значи мога да събера в себе си разделеното християнство … Ако искаме да съберем разделеното, не можем да го направим, като наложим едно разделение над друго. Ако направим това, съюзът не е християнски. Той ще бъде политически и ще е обречен на по-нататъшни конфликти. Трябва да съдържаме всички разделени светове в себе си и да ги превъзмогнем в Христос.

Когато преминах от сектантство в еклектика, получих паспорт, който ми позволи да пътувам свободно в цялото тяло на Христос. По време на моите богословски пътувания открих християнство, което има историческа дълбочина и икуменическа ширина. Сега не мога да си представя, че няма да имам достъп до всички велики участници в съвременната християнска мисъл. Православни мислители като Калистос Уеър и Дейвид Бентли Харт. Католически мислители като Ричард Рор и Уилям Кавана. Англикански мислители като Роуен Уилямс и Н.Т. Райт. Традиционни мислители като Уолтър Бругегман и Юджийн Питърсън. Без тях моето християнство ще бъде ужасно ограничено.

След като книгата ми “Безусловна прошка” (книга за централното място на прошката в християнската вяра) публикувана през 2010 г., започнах да получавам много по-широк спектър от покани. Говорих в манастира на Бенедиктинските монахини. Говорих на група прогресивни традиционни пастори. Говорих в една от най-големите лютерански църкви в Америка. Участвах в панелна дискусия с католически интелектуалци в Лисабон. Но, не само говорех в тези различни ситуации, но и се сприятелих с тях. Открих колко много харесвам цялото тяло на Христос! Нямам никакъв интерес да се опитвам да преобразя приятелите си от един израз на християнството в друг. Дали си мисля, че Бенедиктинските монахини трябва да станат протестанти? Дали си мисля, че православните свещеници, които познавам и обичам, трябва да станат петдесятници? Дали си мисля, че приятелите ми пастори сред прогресивните протестанти трябва да станат консервативни евангелисти? Разбира се, че не! Нуждаем се от Бенедиктински монахини. Нуждаем се от православни свещеници. Нуждаем се от традиционни служители. И дори се нуждаем от няколко еклектични евангелски пастори … или каквото там съм аз.

Общност

Първоначалната ми среща с Исус Христос беше в апогея на движението Исус. Това беше контра-културално движение, което премина през Съединените щати и други части на света в началото на седемдесетте години, като доведе милиони млади хора до вяра в Христос. Движението Исус беше матрицата за движението Винярд, представяйки съвременната музика в църквата.

Почти веднага се включих в християнско кафене в Сейнт Джоузеф, наречено Катакомбите. То беше малко място за християнски концерти и поучение. Музиканти като Кийт Грийн, Sweet Comfort Band и Пол Кларк изнасяха концерти в Катакомбите. На седемнадесетгодишна възраст ръководех катакомбите, които в крайна сметка щяха да се превърнат в църква Слово на живот. Но, това, което си спомням най-много за катакомбите, не беше музиката или служението, а силното преживяване на общността. Бяхме млади хора в тийнейджърските си години, които бяхме заедно почти всяка вечер през седмицата. Принадлежахме не само на Исус, но и един към друг. До ден днешен, когато чета Книгата Деяния на апостолите, се сещам за вида общност, която имахме в Катакомбите. Но, изглежда не можехме да задържиме това завинаги. Накрая избледняхме в доминиращия американски опит на индивидуализма, засенчващ общността. Да бъдеш християнин стана най-вече нещо, което правим сами.

Една от най-големите промени, настъпила след моята сеизмична промяна през 2004 г., беше моето основно разбиране за естеството на спасението. Като евангелски протестант наследих един много индивидуалистичен подход към спасението. Аз, заедно с почти всички, които познавах, гледах на спасението като на първо място частна сделка между Бог и самотния индивид. Исус раздава билети за една заградена общност в небето, където всеки ще има свое собствено имение. Ролята на Църквата е била ограничена до тази на излишен общ клуб по интереси. Църквата е била разглеждана като периферна, не като неразделна част от спасението. Това е като колоездач, който се присъединява към колоездачен клуб, за да подобри индивидуалното си преживяване на колоезденето. Но, ако колоездачът реши, че не харесва останалите членове на клуба си или не иска да ходи на сутрешната група или вече не иска да плаща дължимите си вноски, може да напусне клуба, без да се отказва от колоезденето. Той може да кара своя велосипед и без другите. Това е негов индивидуален избор да кара, а принадлежността към велосипедна общност е незадължителна опция и не е от съществено значение за това да бъде велосипедист.

Това всъщност беше начинът по който разбирах спасението – да си карам личния велосипед на спасението сам. Но се оказва, че това е ужасно грешен начин на мислене за спасението. Апостолите и църковните отци щяха да го сметнат за странен. Спасението не е лично, автономно, индивидуално, непосредствено преживяване – спасението е Христос да те привлече към Своята общност от спасени хора.

Индивидуалистичният възглед за спасението води до предимно протестантската нужда да се уверите в спасението си. Протестантите, които наблягат на личността, нямат по-висша власт, която да потвърди спасението им. Вместо това те трябва да се убедят сами, че са спасени на чисто субективна основа. Така че те се опитват да “се чувстват спасени”. Но, тогава се появява някакъв емоционален евангелист, който започва да говори за това, че “не ви достигат двадесе и пет сантиметра да достигнете Небето” (разстоянието между главата и сърцето) и започва лудостта! “Наистина ли съм спасен, или просто мисля, че съм спасен?!” Толкова много хора съм срещал лично, които страдат от осакатяващото психическо заболяване, вкоренено в безпокойството за личното им спасение. Някои от тях дори завършват в психото, страдащи от дълбока психологическа травма по въпроса дали са спасени или не. Но, това не трябва да бъде така. Днес, когато се срещам с някого в това тревожно състояние, аз ги питам … “Вярвате ли в това, което Църквата казва за Исус Христос? Признавате ли, че Исус Христос е Господ? Били ли сте кръстени?” Ако отговорят утвърдително, им казвам: “Чрез властта на Църквата ви уверявам, че принадлежите на Христовата общност на спасението”. Вместо да се опитват да се доверят на собствените си непостоянни чувства, те могат да се доверят на свидетелството на Църквата, което им казва: “Ти принадлежиш към нас”. Това е като гражданство. Гражданството не се основава на това дали се чувствате като граждани или не, а на това, което държавата казва за вас. Аз съм американски гражданин, защото Съединените щати казват, че съм. Аз съм християнин, защото Църквата казва, че принадлежа на тялото на Христос.

Ами ако спасението бива по-добре разбрано като вид принадлежност? Вярно е, че спасението е и лично, но не и индивидуално. Спасението е обществено. Човешките същества по необходимост са силно социални – не можем да оцелеем по друг начин. Христос ни установява и ни призовава в Божията изкупителна общност. Исус е добрият пастир, който се стреми да събере разпръснатото човечество в едно стадо. Сам Исус каза: “Имам други овце, които не принадлежат на тази кошара. Трябва да доведа и тях, и те ще слушат гласа Ми. Така ще бъде едно стадо, с един пастир” (Йоан 10:16). Да се съберем в стадото на Христос е това, което имаме предвид чрез спасение. Това е лично преживяване, но всъщност е общо. Друг начин да го кажа е: СПАСЕНИЕТО Е БОЖИЕТО ЦАРСТВО.

Много интересно е, че Исус използва думата “спасение” само два пъти (Лука 19:9, Йоан 4:22). Това, за което Исус говори почти през цялото време, е Божието царство. Павел, от друга страна, рядко споменава Божието царство, но говори непрекъснато за спасението. Идеята е следната: това, което Исус има тенденцията да нарича Божието царство, Павел има тенденцията да нарича спасение, но те говорят за едно и също нещо! Да принадлежиш на изкупената общност, която живее под управлението на Христос (Божието царство), е да влезеш в Господното спасение.

Ние сме свикнали да мислим, че Старият Завет е завет, основаващ се на дела, докато Новият Завет се основава на благодат. Смятаме, че Старият Завет е легализъм, а Новият Завет е благодат. Това почти е изцяло невярно. Евреите, живеещи под Синайския завет и Мойсеевия закон, силно осъзнаваха, че техните грехове са били простени от Божията благодат и милост, а не от заслугите на техните дела. Разликата между двата завета не е закон и благодат. Основната разлика между Стария и Новия завет е, че Новият завет кани целия свят да стане Божий народ. В Христос избраните са цялата човешка раса, а Обещаната земя е цялата земя. Старият Завет, който овехтя с пристигането на Новия Завет, осигурява правилата, предназначени да открояват културните и етнически граници – диетични ограничения, морални норми, етнически маркери, ритуали за обрязване и свещени дни. Вместо да се дефинират по етническа принадлежност, обрязване и спазване на Тората, сега Божиите хора се дефинират чрез вяра, кръщение и покорство към Месията. Възможността да принадлежиш към общността на спасението сега е отворена за целия свят – което е било Божието намерение през цялото време! Заветът, който започна с Авраам и Мойсей, достигна кулминацията си в Христос. В Христос народите са поканени да се присъединят към Божия нов завет, нова общност, нов храм, нов Израел, ново човечество. (Това са всички термини, които Павел използва в своите послания, за да опише общността на спасението.) “Новото нещо” на Новия Завет е, че той изтрива всички етнически, полови, социални, политически и класови привилегии:

“Защото всички сте Божии синове чрез вяра в Иисус Христос, понеже всички вие, които сте се кръстили в Христос, с Христос сте се облекли. Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъж, нито жена, защото вие всички сте едно в Христос Иисус.” (Галатяни 3:26-28)

Спасението е вид принадлежност! Принадлежност, която беше ограничена в Стария Завет, но сега е широко отворена в Новия Завет. Ето как Исус и апостолите мислеха за спасението. Така че, в деня на Петдесятница, Петър призовава хората да се “спасят от това извратено поколение”. Как? Като вярват в Исус, като се кръстят и се прибавят към обществото на спасението, което е Църквата. Едва в съвременни времена сме започнали да мислим за спасението като нещо индивидуално. Възприемането на спасението започва да се изкривява най-вече в лично преживяване. “Приемането на Исус в сърцето ви” започна да измества твоята принадлежност към тялото на Христос. Всичко това съответства със съвременния акцент на индивидуализма.

Думата “Общност” – осигурява важна корекция върху този курс на индивидуализма. “Аз” бива заместено с “Ние”. Акцентът върху думата “общност” ми помогна да разберем, че ако Исус, Когото следваме, не ни води в обществото на други последователи, ние следваме най-вече измислен и произведен от нас Исус, предназначен да издигне съвременния култ на “себето”. Американският автор Том Улф нарича 70-те години “Десетилетието на Аз-ът” – освен че сега вече се превръща по-скоро в “Петдесетилетието на Аз-ът”. Това е истинското трайно наследство на 60-те години. “Прави каквото си знаеш” е лозунгът както за леви, така и за десни. И двете страни са обсебени от индивидуалните си права. Левицата не иска правителството да се намесва в правата, свързани с абортите, наркотиците и брака. Десницата не иска правителството да се намесва в правата, свързани с притежание на оръжие, свободен пазар и оползотворяване на околната среда. Както при левицата, така и при десницата, индивидуализмът триумфира над визията за споделеното благополучие. Нито едните, нито другите живеят в съответствие с етиката на Христос “обичайте ближния си както себе си”. Марксизмът подчертава колективизма. Капитализмът подчертава индивидуализма. Християнството набляга на общността. Християнството подкрепя личността – присъщата стойност и достойнство на всеки човек. Всеки човек има безкрайна стойност, защото всеки човек е безкрайно обичан от Бога. Това, което християнството отхвърля, е егоизмът на индивидуализма. Християнството, което се разбира като общество на спасение, може да ни спаси от съвременното проклятие на индивидуализма. Християнството знае, че Джон Дон е прав – никой не е остров. Апостолите не ни призовават да “приемем Исус в сърцето си” – те ни призовават да принадлежим на тялото на Христос. Тъй както пустинните отци обичаха да казват: “Един християнин не е християнин”.

Революция

Казвате, че искате революция е, знаете ли, всички искаме да променим света

Бийтълс

По време на движението Исус имаше широко разпространено убеждение сред младите хора, че сме част от нещо революционно. Животът ни беше радикално преобразен от Исус и искахме да преживеем отново Книгата Деяния на апостолите. Църквата, както обикновено, не беше вариант за нас. Не бяхме заинтересовани да бъдем консервативни или да го играем без риск. Имахме силен контра-културален дух. Виждахме Исус като революционер и искахме и ние да бъдем революционери. Споделяхме голяма част от теологията на консервативните евангелисти, но определено бяхме и доста контра-културални, с нашите дълги коси, закърпени сини дънки и тениски с вратовръзки. Проповядвахме по улиците, в баровете и на рок концертите. Нямахме недоверие на правителството и презирахме войната като цяло, след Виетнам. Виждахме критиката към войната като християнска, понеже беше част от революционната проповед на Исус, на планината. Нямахме интерес да служим на политическите каузи – нито на републиканците, нито на демократите. Виждахме християнството като революционно движение, което е несъвместимо с политически партии, жадни само за власт. Искахме да променим света в името на Исус, а не в името на политиката, не ни интересуваше кой е настоящият жител на Белия дом или съставът на Конгреса. Но това започна да се променя през осемдесетте години, когато бяхме привлечени от вика на Джери Фалуел и неговото Морално мнозинство. Това беше началото на отклоняване от революционното християнство към политизирано християнство. За мен това беше началото на големия провал.

Когато започнах пасторското си служение по време на издигането на Религиозното право, консервативните християни бяха готови да “спечелят обратно Америка за Бога”. Евангелизализмът скоро щеше да стане политически. Моралното мнозинство, Християнската коалиция и Фокусът върху семейството щяха да станат национални организации. По евангелските църкви в цялата страна се разспространяваха “Християнски ръководства за гласоподавателите”. Главният проблем, който първоначално мотивира движението, беше абортът. Тъй като Републиканската партия споделяше евангелския възглед за аборта, евангелистите се свързаха с цялата Републиканска платформа. В крайна сметка, подкрепата за оръжейните права, смъртното наказание, задължителното осъждане, съкращенията в здравеопазването, увеличените военни разходи, шпионските действия в Латинска Америка и нахлуването в Ирак станаха “християнска позиция”. Аз не бях изключение.

Споделях платформи с Пат Робъртсън и Дик Чейни. Сенаторите Джон Ашкрофт и Джим Талънт говориха в моята църква. Раздавахме християнските ръководства за гласоподавателите. Научихме се да бъдем про-живот и про-война, и никога не успяхме да видим очевидното противоречие! Но, всичко това внезапно приключи за мен през 2004 година. Прозрението ме осени на най-странното място – докато седях на платформата с Дик Чейни, по време на кампания. Изведнъж осъзнах, че не съм нищо повече от марионетка в игра на високопоставени сили на политиката на властта. Бях използван. Бях помолен да използвам името на Исус, за да подкрепя някои политици. За мен това беше моят момент “по пътя за Дамаск”. Беше все едно Исус ме питаше: “Брайън, Брайън, защо Ме политизираш?” Както Савел от Тарс, аз видях светлината и се новородих. Веднага слязох от платформата. Тръгването ми от този митинг през 2004 г. беше моето излизане от Религиозното право. Бях на път да намеря нещо наистина революционно. Откривах, че революцията на Христос е радикална алтернатива на немислимия политизъм на религиозната десница и левица.

Не казвам, че Исус е аполитичен. Далеч съм от тази мисъл. Исус е силно политически! Но, Исус има Своята собствена политика – и тя не служи на интересите на никоя друга политическа програма. Както Юджийн Питърсън казва: “Евангелието на Исус Христос е по-политическо, отколкото някой си го представя, но по начин, който никой не си представя”. Политиката на Исус е изложена в проповедта на планината – и нито Републиканската, нито Демократическата партия имат намерение да приемат насериозно тази политика! Те просто не могат. Политиката на проповедта на планината е противоположна на политическите интереси на военната и икономическата суперсила. Проблемът както с християнската Десница, така и с християнската Левица е, че принизяват “Християнството” до религиозно прилагателно в служба на политическо съществително. Но, както ни учи Карл Барт, Бог не може да служи на друг интерес, Бог може само да управлява.

Истинската революция е онази, която възниква след като сериозно започнем да живеем под управлението и властта на Христос. Царството на Христос е най-революционната политика – може би единствената наистина революционна политика. За разлика от всички други политически програми, висшата ценност на Исусовата политика не е властта, а любовта. Исус отхвърля политиката на властта, за да вкара политиката на любовта. Политиката на Исус е без принуда. Божието царство убеждава чрез любов, свидетелство, Дух, разум, реторика и, ако е необходимо, мъченичество – но никога със сила. Конвенционалната политика е конкурс за налагане на принудителна сила. Но Исус отхвърля този метод. В политиката на Исус светът или ще бъде променен чрез непринудителна любов, или въобще няма да бъде променен. Задачата на Църквата НЕ Е да промени света чрез законодателна сила. Задачата на Църквата е да промени света чрез Христос. Конвенционалната политика никога ме може да достигне този тип революция.

Участието на евангелизализма в “културалните войни” е абсолютно бедствие. Няма какво друго да е, тъй като още от самото начало евангелистите се съобразяват с конвенционалните предположения на политиката на властта. Със завидна надежда евангелските християни смятат, че Христовият образ в една култура може да се постигне чрез принудително законодателство и американски избирателен процес. Това мислене започна с Моралното мнозинство на Джери Фалуел и завърши с противоречивото президентство на Джордж У. Буш. Заслужаваше ли си? Струваше ли си да наречем някого “евангелски” не защото вярва и има лично преживяване с Исус, а защото е Републиканец? Разбира се, че не си заслужаваше! Единственото положително нещо, което може да дойде от опита с културалните войни, е да научим следния горчив урок: приемането на средствата на политиката на партизанската власт е абсурдно предателство на революционния път на Исус. Не е нужно да променяме света. Не и по този начин. Не по принуда. Не като се опитваме да хвърлим вината и срама върху половината от населението. Не чрез законодателна сила. Опитвайки се да променим света чрез принудителна сила, света просто преконфигурира структурите на властта. Ако искаме да опитаме да “променим света”, трябва да бъдем част от вече променения от Христос свят. Това е революцията, в която можем да повярваме!

“Про-живот” (като ръководен принцип, а не като празен лозунг) е отличен начин да се идентифицира политиката на Исус. Последователите на Исус трябва да бъдат ЗА всичко, което е насочено към живота и СРЕЩУ всичко носещо смърт. Ето защо се противопоставям на практиките на аборт, смъртно наказание, изтезания, война, хищнически капитализъм, експлоатация на околната среда, неконтролирано разпространение на оръжия, пренебрегване на бедните, отказ на имигрант и недостъпно здравеопазване за милиони хора. Но, аз не се съсредоточвам върху принудителните законодателни средства, а като свидетелствам за политиката на Исус. Достатъчно е Църквата да олицетворява етиката на Христос. Църквата не трябва да налага тази революция, а просто да я живее. На онези, които ще се осмелят да приемат политиката на проповедта на планината, Исус казва: “Ти си светлината на света. Град, построен върху хълм, не може да се скрие” (Матей 5:14). Тази революция няма нищо общо с Американската или Френската революция. Тази революция се разкрива в Книгата на Деяния на апостолите, където една малка група от хора се научиха да живеят под революционното царуване на Исус Христос, до степента: “Тези, които обърнаха света наопаки, дойдоха и тук, и те всички действат против указите на Цезаря, като казват, че имало друг цар – Исус.” (Деяния 17:6-7). Това е революцията, към която трябва да се причислим!

Днес в църква Словото на Живот нещата се чувстват отново революционни. Харесва ми. Започнах пътуването си с Исус като революционен християнин. По-късно отново се нуждаех най-много от революционните аспекти на ученичеството, за да се възстановя, след като бях опитомен от консерватизмът, чиято цел е поддържането на статуквото. Но, това означава и, че нашето послание е опасно. Говорим за Исус и Божието царство по начин, който не изглежда безопасен. Тъй като обясняваме, че между американския път и пътя на Исус няма нищо общо, хората се чувстват неудобно. А хората, които се чувстват неудобно, се ядосват по-лесно. Така че понякога трябва да се справяме със слухове и намеци, насочени по наш адрес. Разбира се, това, което направихме, е да изоставим американската вяра в търсене на апостолската вяра. И тъй като апостолската вяра се характеризира с радикалното прощение на Исус, ние също прощаваме на нашите врагове. Жилото на незаслужената критика може да бъде болезнено, но си заслужава. Струва си да понасяме известна болка, за да намерим Кана Галилейска, където Исус все още превръща водата във вино.

Кръст. Тайнство. Еклектизъм. Общност. Революция. Пет думи, които чух, когато се помолих: “Исусе, кажи ми какво да кажа”. Пет думи, които се превърнаха в указателни пунктове, които ме изведеха от задънената улица. Пет думи, които, когато се съберат заедно, стават формулата за превръщане на американското християнство в солидно вино на революционното християнство.

Глава 3 – Три съня

“Младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища”.

Пророк Йоил

“Може да се каже, че съм мечтател …”

Джон Ленън

Сънувах, че бях в Ню Йорк, изгубен сред небостъргачите и кинетичната енергия на Манхатън. Бях поел пътешествие – търсех вярата на Авраам. Спирах хората по улиците – полицаи, продавачи, непознати и питах: “Извинете, да сте виждали случайно вярата на Авраам?” Интересното беше, че на никой това не му се струваше странен въпрос, но всеки отговаряше, че не я е виждал. Когато продължих да търся, разбрах, че голяма тълпа хора се движеха в същата посока. Аз се присъединих към тях и накрая хиляди от нас се впуснаха към огромна арена, където се случваше някакво християнско събитие. Имаше съвременна музика и силна проповед. Това ми беше позната сцена. Но, инстинктът ми подсказа, че няма да намеря вярата на Авраам на голямото християнско събитие. Продължих с търсенето си. Започнах да се скитам по по-тихите улички. В крайна сметка намерих странна книжарница. Камбанка известяваше, когато се отвори вратата. Имаше специфичния мирис на стари книги. Изглеждаше, че никой не е бил там. Чувството беше загадъчно. Започнах да разглеждам рафтовете, като постепенно се движех към задната част на магазина.

Когато стигнах до дъното … там седеше самият Авраам! Той приличаше на еврейския равин и теолог Авраам Джошуа Хешел с дългата си бяла брада. Но, в съня ми беше патриархът Авраам. Той седеше на голям кожен стол с купища молитвени книги, разпръснати по пода. Имаше сълзи в очите си. Много от молитвените книги бяха в лошо състояние. Старецът ме погледна с тъжна усмивка и каза: “Чух, че търсиш моята вяра”. Когато казах: “Да”, той ме покани да седна до него. Проведохме дълъг разговор. Говорихме за молитвата и особено за молитвените книги. В края на нашия разговор той ме целуна. И се събудих.

След няколко дни имах друг сън. Сънувах, че бях в Цюрих, на шопинг, с швейцарския богослов Карл Барт. (Аз наистина съм бил на шопинг в Цюрих … но не с Карл Барт – той е починал, когато аз съм бил едва на девет години.) Докато изпробвахме различни обувки, водихме оживен разговор. Помолих великия богослов да изясни своето учение за избора. Попитах го: “Значи, Карл, ако те разбирам правилно, казваш, че всички Божии цели за избор и са изпълнени в Исус Христос. Така ли е? Какво мислиш за тези обувки? Мислиш ли, че трябва да купя този чифт, или другия?” Карл беше щастлив да отговори на моите въпроси относно избора и обувките. В съня си мислех: “Уау! Меря различни обувки с Карл Барт и се забавлявам!” Бях с мъжа, считан за най-великия богослов на XX век и разглеждахме обувки, като че ли бяхме най-добри приятели. По препоръка на Карл купих един от чифтовете. Това беше забавен сън. И се събудих.

Малко по-късно имах трети сън. Този път бях в Калкута. Бил съм в Индия много пъти и смеската от забележителности, звуци и миризми, които са уникални за Индия, беше съвсем реална в съня ми. Бях на такси с майка Тереза. Тя седеше отдясно. Бях изненадан колко беше мъничка. Говореше с мен за абсолютната необходимост от смирение в молитвата. Въпреки че ми говореше любезно, бях напълно уплашен от тази малка монахиня. Нейната святост беше толкова свръхестествена, че не можех да не се притеснявам от нея. Колкото удобно се чувствах с Карл Барт, толкова нервен бях с майка Тереза. Не исках да кажа нищо глупаво. Нямаше да пазаруваме заедно обувки. Бяхме в таксито, защото търсехме място за молитва. Бях в Калкута да се моля с тази велика жена, но трябваше да намерим тихо място за молитва. Шумът и забързаността на града не бяха подходящи. Търсихме свято място. По едно време се зачудих къде сме. Докато минавахме през натоварено кръстовище, погледнах през прозореца и видях уличния знак: “Улица Помогни си сам”. Не можехме да се молим там. И се събудих.

Три съня. Ню Йорк, Калкута, Цюрих. Отец Авраам, майка Тереза, Карл Барт. Важни ли бяха тези сънища за мен? Много! Бяха ли от Бога? Нека кажа, че бяха сънища относно пътя, вдъхновен от Бога, в който се намирах – бяха част от текущия разговор между Бог и мен, за това да се придвижа отвъд размитото американско християнство и да намеря нещо по-добро. Тези сънища бяха творчески метафори, изобразяващи собственото ми духовно и богословско търсене. Позволете ми да ви кажа какво видях и научих от тях.

И трите съня бяха в големи градове – сякаш представляващи опустошената и хаотична същност на съвремието. Трябва да е очевидно, че темпото, стресът и разсейването на съвременния живот не са подходяща среда за здравословното развитие на човешката душа. Съвременният човек е продал душата си на удобствата и технологията. Вярата, сериозната мисъл и молитвата не се култивират лесно в преходната и тривиална атмосфера на съвременната масова култура. Всичко е прекалено забързано, твърде силно като децибели и прекалено повърхностно. Натискът и пандемонията на съвременната култура бяха фон и при трите съня.

В Ню Йорк търсех вярата на Авраам – вярата на човек, който никога не се е движил по-бързо от скоростта на камилата и живял по-голямата част от живота си като пустинен номад. Авраам живееше в шатри. Той беше запознат с тишината и самотата; познаваше тъмнината на нощта. Без светлинното замърсяване на съвременната цивилизация Авраам можеше да види звездите. Можеше да се опитва да брои звездите. Можеше да размишлява върху Божието обещание. Усещаше красотата на Безкрайния.

Авраам е наречен баща на вярата, макар никога да не е използвал думата “вяра”. Вярата бе за Авраам това, което е водата за рибата. Вярата беше свят, в който живееше Авраам, въздухът, който дишаше. Защото Авраамовата вяра не беше абстрактно понятие, което можеше да бъде разчленено и анализирано – вярата беше тайнственото му и понякога трудно приятелство с невидимия Създател, наречен Яхве. Авраам ходеше с Бога. Ние го наричаме вяра, а Авраам го живееше. Вярата на Авраам не беше “нещо” отделено от самия Авраам. Тя не беше средство за постигане на нещо друго. Вярата му беше неговата жива връзка с живия Бог. Вярата на Авраам не беше “бизнес договор” с Всемогъщия, а истинско приятелство. Самото приятелство беше и наградата му.

Бях в Ню Йорк, епицентърът на съвременния капитализъм, търсейки вида вяра, която Авраам живя – вяра, която не е средство за постигане на нещо, а е самото нещо. Вярата е взаимоотношение, а не дневен ред. Вярата не е начин да “извием ръцете на Бога”, а да помогнем на душата си да достигне до Бога. Вярата е любов, а не власт. Вярата е приятелство, а не стока. Уолстрийт наистина е странно място, на което да се търси подобна вяра! Но, точно това правех в съня си. Питах всички, които срещнех, къде бих могъл да намеря вярата на Авраам. Странното беше, че хората сякаш знаеха за какво говоря – това, което не знаеха, е къде да го намеря. Дълбоко в себе си, не подозираме, че сме наистина създадени за споделени отношения, а не за конкурентно придобиване? Мисля, че знаем това. Но, ние сме хвърлени в един съвременен свят, където идентичността и целта почти изцяло се основават на безмилостен конкурс за статут и придобивки. Без първична ориентация на душата към Бог, животът се свежда до преследването на власт и придобиването на неща. А да се опитваме да обвържем Бога с тази наша програма е нещо, което Библията нарича идолопоклонство – Бог, използван като средство; святото принизено до използвачество. Затова Авраам остави Ур. От това се опитвах да избягам и аз.

В един момент в съня аз следвах тълпата – което правя рядко – и стигнах до място, където се провеждаше голяма християнска конференция. Имаше всичко, което американците харесваха – грандиозно, наелектризирващо, вълнуващо и най-вече “практично”. Поклонението беше забавно. Проповедите бяха “приложими за живота ви”. Онова, което се предлагаше, са неща, които можете да “използвате”. Познавах добре този свят. Но, не намерих вярата на Авраам там и затова си тръгнах. Няма нужда да имаме съновните умения за тълкуване на Данаил, за да разберем за какво става дума. Бях в процес на напускане на съвременната прагматична християнска програма … но за какво?

Започнах да ходя по по-тихи улички. Точно там намерих книжарницата. Разликата между шумната конференция и тихата книжарница беше огромна. Преди няколко години във Ванкувър видях книжарница, която много приличаше на тази в съня ми. Високи стелажи с тесни коридори, които ви карат да се чувствате като в лабиринт от книги. В задната част на магазина видях самия Авраам – седнал сред купища стари молитвени книги и със сълзи в очи. Знаеше какво търсих. Той ми говореше за вярата като за молитва. Но, това беше различен вид молитва – не основана на дневен ред и списък. Това не беше молитва с цел манипулиране на Бога. Не беше молитва като практическо средство. Не беше придобиваща молитва. Беше молитва идентифицираща се със самата вяра – опитът на душата да достигне до Бога. Беше молитва за правилното оформяне на човешката душа.

В съня ми, Авраам ми обясни, че вярата, която търсех, можеше да се намери само в молитва, но това беше вид молитва, за която знаех малко. Ето защо имах нужда от молитвени книги. Имах нужда от древната мъдрост на светиите и мъдреците, които знаеха как да се молят правилно. Имах нужда от добре изработените молитви на историческата църква, за да оформя душата си правилно. Това, което не можах да намеря в конференциите на християнската поп култура, щях да намеря в практиката на молитва, оформена от пренебрегвани молитвени книги. Това ми обясни Авраам. Целувката му беше неговото благословение. Скоро след този сън започнах да изследвам молитвени книги. Това промени живота ми.

А какво да кажем за съня ми с Карл Барт в Цюрих? Това е най-лесният за тълкуване сън. Идеята беше да изпробвам нови богословски обувки и да разбера, че се чувствам съвсем удобно в тях. В съня си бях учудващо спокоен около великия швейцарски теолог, който разясняваше теологията. Скоро бях открил, че мога да се чувствам комфортно изучавайки сериозната теология. Започнах да опитвам теологичните обувки на Барт и Бонхофер, Райт и Бругегерман, Йодер и Хауервас, Юрген Молтман и Мирослав Волф, Дейвид Бентли Харт и Уилям Т. Кавано … и намерих някои наистина добри обувки. Това беше чудесно, защото фундаменталистките обувки наистина започнаха да ми стягат. Вече не можах да ходя с тях. Преди това имах малко срещи със сериозната теология. Кръговете, в които се движех бяха безразлични, ако не направо пренебрежителни към истинската теология. Но, вече четях философия, църковните отци и класическа литература в продължение на няколко години, и този вид самодоволен анти-интелектуален подход към мисленето за Бог не ме интересуваше. Ако щях да мисля и да говоря за Бог – което е идеята на теологията – време беше да я приема насериозно.

2004 г. беше година на интензивно духовно пътешествие. Поглъщах книги, предимно теология. Една от малкото не-теологични книги, които прочетох през онази година, беше “Хрониките” – новоиздадената автобиография на Боб Дилън. В този мемоар Дилън разказва колко е бил жаден за знания. През 1961 г. Дилън е бил двайсетгодишен неизвестен певец в едно кафене. От време на време той пребивавал в апартамента на интелектуалец от Ню Йорк, който имал значителна лична библиотека. Ето как Дилън си припомня първия път, когато видял тази библиотека:

Изключих радиото, прекосих стаята, спрях за миг, за да включа черно-белия телевизор, но веднага изключих и него. Отидох в съседната стая, която беше без прозорец и с боядисана врата – тъмна пещера с книги от пода до тавана. Включих лампите. Мястото имаше непреодолимо присъствие на литература и нямаше начин да не се запали човек и веднага да изгуби копнежа си по това да си остане невежа.

“да изгуби копнежа си по това да си остане невежа”. Подчертах тези думи. Това стана един вид лично мото за мен. Бих казал, “Брайън, време е да изгубиш копнежа си по това да си останеш невежа”. Време беше да изключиш радиото и телевизора – или каквото и да е – и да се установиш в библиотеката. И аз го направих. Това, което открих, беше, че сериозно мислещите, молещи се хора, мислеха за Бога, разкрит в Христос, и за Него писаха в продължение на две хиляди години. Те имаха важни неща да кажат. Мислители и теолози, реформатори и възрожденци като Атанасий, Августин, Аквински, Еразъм, Лутър, Уесли бяха дали своя важен принос. Но, християнското богословие продължава. Съвременните теолози днес също имат важен принос – и реших, че искам да бъда част от него. Цената да сте участник е да сте запознати с онова, което църквата вече е казала за Триединния Бог. Това е, което наричаме християнско богословие.

Моля ви, не казвайте неща като: “Мен не ме интересува теологията, аз искам просто да съм в Исус”. Аз ще отговоря: “Кой Исус?” В момента, в който започнете да се опитвате да ми отговорите на този въпрос, вие навлизате в теологията – въпросът е дали ще се справите добре с отговора или не. Да, разбирам, че не е добре да имаме изцяло академичен подход към теологията – добрите теолози са съгласни с това. Молитвата и теологията вървят ръка за ръка! Факт е, че ако искаме да мислим и говорим за Бога, не можем да избегнем теологията. Повечето християни няма да бъдат обучени теолози – точно както повечето християни няма да бъдат обучени пастори. Но, имаме нужда от пастори и имаме нужда от теолози. Да се омаловажава работата на богослова е все едно да се застъпваме за духовна бедност. Нуждаем се повече от просто християнска народна религия – имаме нужда от християнство, което е сериозно и съществено в своята мисъл.

Изследването на Божието естество (теологията) е наричана “кралицата на науките”. Ако физиката заслужава човек като Алберт Айнщайн, то теологията заслужава човек като Карл Барт. Никога няма да мога да произведа материал като Догматика на Барт и остава отворен въпроса дали някога ще успея дори да прочета всичките шест милиона думи от този негов обширен том! Но знам, че той е много важен и дълбоко оценявам блестящия и благочестив богослов, който даде живота си, за да ни помогне да мислим правилно за нашата християнска вяра. Продължаващото търсене на Божието откровение в Христос е достойно за непрекъснато усилие от страна на човечеството. Това, което Нютон каза за физиката, бе огромен напредък. Но, физиката не свършва с Нютон. Айнщайн дойде и даде на човечеството пробив в това как да разбираме космоса. Също така, това, което Тома Аквински постига в своята Summa Theologica през XIII век, е изключително важно. Но, теологията не завършва с Аквински. През XX век Карл Барт ни даде пробив с неговата Догматика. Християнската теология е разговорът на църквата относно разкриването на Божието Слово, което е Исус Христос. В най-добрия случай теологията е акт на поклонение – това е актът да обичаме Бога с целия си ум.

Разбира се, не се очаква всички християни да бъдат теолози, както не се очаква от всички да бъдат учени. Но, само защото не всеки може или ще стане учен, не означава, че научното изследване не е важно. Можем да кажем същото за теолозите. Но, всички християни трябва да бъдат поучавани от учители и пастори, които приемат теологията насериозно. Американското християнство има твърде много пастори, които четат списания за бизнес, но не приемат насериозно теологията. В контекста на младежкото поп християнство теологията е безсмислена и нежелана. В резултат на това много събрания страдат … и дори не го знаят.

Едно от тъжните неща за духовната бедност е, че бедните едва ли знаят, че страдат от това. Ако искате да бъдете преподавател, дължете на събранието си да говорите интелигентно и разбрано по темата. Както казва Боб Дилън, изгубете копнежа си по това да си останете невежи. Ако трябва да се изкажа по-учтиво: теологичното невежество може да не е грях, но не е добродетел и със сигурност не е нещо похвално! Американската църква би имала голяма полза от теологично осведоменото проповядване. За щастие има признаци, че теологията може да се възроди сред новото поколение млади пастори.

След нощните посещения в Ню Йорк и Цюрих, за да разговарям с двама мъже, имах още една среща. Този път щях да срещна майка Тереза. Както Ебенезер Скрудж се страхуваше най-много от третия призрак, открих, че “посещението” при светицата на Калкута беше малко обезпокояващо. В съня си направо се намерих в таксито с майка Тереза. Търсихме място да се молим. Тя ми разказа за молитвата. Просто слушах. Не отроних и дума. Тя подчерта необходимостта от абсолютно смирение в молитвата. Единственото, което направих в съня, беше да погледна през прозореца, за да видя къде сме. Уличният знак беше “Улица Помогни си сам” … и знаех, че не можем да се молим там. Този сън сякаш буквално описа най-важния за мен урок – докато пътуваме по пътя на самопомощта, никога няма да можем да се молим.

В съня ми бях притеснен около майка Тереза. В реалния живот много държавни глави са изпитвали същото, срещайки известната монахиня от Албания. Ролите се обръщаха при тези срещи. Потните длани сега принадлежаха на силните политици. Тук виждаме нещо парадоксално, както в книгата Откровение, където малкото агне побеждава свирепите зверове. В лицето на майка Тереза намираме смирена жена, която няма нищо общо с конвенционалната власт. И все пак, президентите и министър-председателите на суперсилите очевидно са били уплашени от тази дребничка монахиня, чиято власт произтичала от нейната святост. Живеейки напълно извън играта на политиката на властта, нейната апостолска нищета й даваше уникална власт – авторитет, който началствата и властите не можеха да схванат. Моят приятел Джейсън Ъптън написа песен, вдъхновена от този феномен в живота на майка Тереза и я нарече съвсем подходящо: “Нищета”.

Има сила в нищетата, която разрушава началствата
и свежда властите на колене
Има и объркване и постоянно изкушение
да се борим за власт чрез манипулация

Но, Бог на царствата и Бог на народите;
Бог на творението изпраща откровение
чрез нямащия къде глава да подслони – Исус, Сина:
Бедните ще наследят идното царство

На къде ще погледнем, когато светът се разпада
и всички съкровища в нашите хамбари
са недостатъчни за да купят Божието царство?

И кого ще хвалим, след като цял живот хвалим
хора градящи своите царства и слава,
но небето не знае техните имена?

И от какво ще се страхуваме, когато остане само
Бог на престола Си, с дете в ръцете Си,
с любов в очите Си
и със стон в сърцето Си?

Смирение, нищета и молитва – това са тайните на светиите. Те са точно обратното на идеята за самопомощ, която днес ръководи християнския маркетинг. Ние сме безкрайно изкушени да поставим молитвата в уникалната съвременна категория на самопомощта. Но, истинската молитва не е такова нещо. Молитвата не е “техника”, която прави живота ни “по-добър”, както се разбира от предполагаемите културални ценности на потребителска Америка. Молитвата не е и нещо, което можем да управляваме. Докато ние контролираме дневния ред, молитвата ще се разглежда като средство за манипулиране на Всемогъществото на Бога, в наша полза – което е справедливо описание на идолопоклонството. Ние правим огромната грешка да гледаме на молитвата като на техника, за да накараме Бога да направи това, което искаме да направи. Това е начинът, по който ни се представя молитвата в поп християнския свят. Видът молитва, за която майка Тереза ми разказа, няма нищо общо с това. Подходът на майка Тереза към молитвата включва дълбоко култивиране на смирение и нищета на духа, поради което истинската молитва много трудно се рекламира. Францисканският свещеник Ричард Рор подчертава това, като казва:

Молитвата е непродаваема. Молитвата не ви дава незабавно възнаграждение. Нямате незабавна обратна връзка или чувство за успех. Истинската молитва, в този смисъл, вероятно е най-смелото и противокултурално нещо, което един американец някога би извършил.

Нуждаем се от молитва, която е противокултурална. Не можем да се молим искрено на “Улица Помогни си сам”. Този вид молитва изобщо не е молитва, понеже се опитва да манипулира Бога. В съня си аз трябваше да спася молитвения си живот от изкривяванията на американските програми за самопомощ. В първия и в третия ми сън отец Авраам и майка Тереза говореха за едно и също нещо и аз получавах съвсем нова перспектива за молитвата. Оставянето на програмата за самопомощ в полза на духовното формиране, което може да се случи чрез използването на великите молитвени книги на църквата, оказа огромно влияние върху мен. Днес, разбирането и практикуването ми на молитва са коренно различни от преди десет години и в резултат на това съм съвсем различен човек. За това съм благодарен. Истинската молитва се открива не на “Улица Помогни си сам”, а в святото място на християнската литургия. Тихото място, където егото умира и може да се роди ново смирение.

Това бяха моите три съня, които ми донесоха посока, корекция и насърчение. Сънищата са мистериозно нещо. Способността на душата ни да смеси желание и копнеж, със страх и отвращение, в един разказ, е забележителна. Мъчех се да разбера духовния си път, така че в сънищата ми срещнах еврейски патриарх, протестантски богослов и католическа монахиня, които ми дадоха откровение. Имах нужда да се науча на древната мъдрост да се моля с молитвени книги. Трябваше да се сбогувам с шумните магистрали на самопомощта. Исках някой да ме насърчава да продължа в търсенето на съществена теология. Намерих необходимата ми помощ в сънищата. Благодаря, отец Авраам. Благодаря, майко Тереза. Благодаря, братко Барт. Дойдохте при мен, когато имах нужда от вас най-много. Просто сънища ли бяха това, или нещо повече? Кой знае? Както казах, сънищата са мистериозно нещо.

Направени сме ние
от сънища и
сън отвред обгръща
тоз малък наш живот!

Шекспир, Бурята

Глава 4 – Ерусалимските камбани

Моите “три съня” ми дадоха полезни напътствия и повлияха на новата ми духовна посока. Отец Авраам и майка Тереза ми говориха за молитвата и затова знам, че този предмет е особено важен. Изкушавам се да извадя заключение от това и да кажа, че две трети от нашето духовно оформяне зависи от това как се молим. Но, тъй като не обичам духовните формули, просто ще кажа, че най-важният фактор във втората половина от пътуването ми беше да се науча как да се моля.

Част от моето обучение в молитва беше свързано с възстановяването на думата “религиозен”. Не може да се отрече, че днес тя се използва най-вече в негативен смисъл. Повечето хора от Запада не желаят да се идентифицират като религиозни. Но това е грешка. Така се присъединяваме към Просвещението атакуващо религията. Така поздравяваме Волтер и Ницше. Днес безразсъдната мантра е “Аз не съм религиозен, аз съм духовен”. Идеята е, че “духовният” човек се е издигнал над ограниченията на “организираната религия”. Да бъдеш “духовен” е модерно, а да бъдеш религиозен не е. Но мотото “Аз не съм религиозен, а духовен” всъщност е отхвърляне на мъдростта, изпитана във времето. Днес много християни смятат, че техния подход към духовно израстване е точно толкова валиден, колкото и на всеки останал християнин. Разбира се, това е глупост. Все едно дете да гледа Кунг-Фу по телевизията и да мисли, че може да го прилага и вкъщи. Но, деца, които подскачат с крясъци и по пижами вкъщи не е точно овладяване на бойното изкуство, а по-скоро забавен начин да прекарате свободното си време, наблюдавайки ги. По същият начин, бутиковата “духовност” не трябва да бъде бъркана с историческите практики, които са оформяли християнската духовност през вековете.

В съответствие с това, което смятам за здравословна доза бунт, аз ще се нарека религиозен. Самоопределянето като религиозен човек може да бъде едно от последните бунтарски действия в ерата на свободата! В светския Запад религиозният човек е може би последният бунтовник. Така че, позволете ми да кажа това съвсем умишлено: “Аз съм не само духовен, но и религиозен”. Всеки може да бъде духовен. Атеистите са духовни! Така че, да, аз съм духовен – всички сме! – но също така съм и умишлено религиозен. Приемам дисциплината на религиозната традиция. Правя го, защото отказвам да оставя духовното си оформяне на вълшебствата на аморфната “духовност”. Изповядвам свещените веруюта и спазвам свещения календар. Най-вече, аз съм религиозен човек, защото се моля. Молитвата е това, което правят религиозните хора. В този смисъл имам солидарност с всички, които се молят. Имам повече общи неща с египетския мюсюлманин, който се моли пет пъти на ден, отколкото с европейския секуларист, който никога не се моли. Имам повече общи неща с индийския индус, който се моли на Брахма, отколкото с американския потребител, който не се моли на никого. Имам повече общи неща с мистичния Руми, отколкото с деиста Джеферсън. (А това, че повечето американски евангелисти се чувстват по-комфортно при един светски комик, отколкото при мюсюлмански мистик, показва колко светски сме станали в действителност!)

Но, аз не съм просто религиозен. Аз съм специфично и умишлено християнски религиозен вярващ. Изповедите и календарът, който спазвам, са християнски. Моля се като християнин. Моля се на Бога, Който е Отец, Син и Святи Дух. Моля се в името на Исус Христос. Моля се с молитвата, която Исус даде на учениците си. Моля се с молитвите на историческото християнство. Начинът по който се молим ще определи и нашето духовно оформяне. Индусът бива оформен от хиндуистките му молитви. Еврейнът бива оформен от еврейските му молитви. Християнинът бива оформен от християнските му молитви. Мюсюлманите – от мюсюлманските молитви. Секуларистът бива оформен като не се моли изобщо. “Духовният, но не религиозен” човек бива оформен само чрез молитвите, с които чувства, че трябва да се моли, без никакво уважение към приетата традиция на молитва.

Тези, които държат на идеята, че “единствените автентични молитви са моите собствени молитви”, следват стриктно диктатите на Волтер и Джеферсън за отхвърляне на авторитета на религиозната традиция. Те подкрепят цинизма на Волтер и “ножиците” на Джеферсън. Волтер оскърбява църквата, а Джеферсън изрязва Библията – и двамата го правят, за да покажат, че организираната религия не трябва да има власт в живота на съвременния човек, принадлежащ към епохата на разума. Религията бива премахната и всичко, което остава, е мъглявата духовност. Това е произходът на “духовния, но не и религиозен човек”. Ако се моли изобщо, той го прави със собствените си молитви, т.е. такъв човек не бива оформен от молитва, а просто “изразява себе си”. Той иска определени неща и нарича това молитва. Това е молитвата на консуматора, секулариста, духовния индивидуалист. Но, църквата винаги е била по-добре от това. Християнската традиция знае по-добре. Ние сме били оформени като християни, докато сме се учили чрез добре обмислените, богобоязливи и изпитани от времето молитви. А това, което ме доведе до по-дълбокото разбиране за молитвата, беше най-невероятното нещо – мюсюлманският адхан.

Ако посетите Ислямския свят, бързо се запознавате с адхан – мюсюлманския призив към молитва. Пет пъти на ден, започвайки преди изгрев слънце, чувате вика на мюезина от минаретата – Аллах Акбар. Това е призив за молитва. Когато за пръв път бях в Ислямския свят, реагирах на мюсюлманския призив към молитва с раздразнение, вкоренено в културалното ми презрение и религиозната ми арогантност. Бях ядосан. Не исках да го слушам. Но, в крайна сметка започнах да се чувствам по-различно. Ако трябва да бъда честен, малко завиждах. Виждах култура с публичен призив към молитва. В светския, пост-християнски Запад нямаме нищо подобно. Най-много публично да наведем тайничко главите си в продължение на десет секунди в ресторанта и да се надяваме, че никой не ни гледа. Ние не призоваваме хората да се молят. Малко християни, живеещи извън манастирите, се молят пет пъти на ден. Ние се молим, когато чувстваме, че трябва да се молим … което не се случва много често. Но, в Ислямския свят намерих религиозна култура, която публично призова хората да се молят пет пъти на ден! Завиждах на общество, което се придържаше към религиозна традиция, където молитвата се приемаше насериозно и се извършваше по предписания начин. Така че, когато чувах адхана, си мислех колко добре щеше да е и ние да имаме нещо подобно. Един ден парчетата се събраха и всяко си дойде на мястото.

Една неделна сутрин се разхождах по калдъръмените улици на Стария град в Ерусалим, когато започнах да чувам църковните камбани – свещени древни звуци. Православни камбани, католически камбани, англикански камбани, лутерански камбани. Огромните камбани от църквата “Св. Гроб” изглежда принадлежаха на друга епоха. Чудесно беше. Тогава ми просветна – това е християнският адхан. Църковните камбани са християнския призив към молитва. (Практика, предшестваща мюсюлманския адхан). Разбира се, знаех това, но някак си го бях забравил. Бях забравил камбаните точно както пост-християнския Запад беше забравил камбаните.

Малката баптистка църква, в която израснах, имаше камбана, подобно на всички църкви през онези дни. В неделя сутрин имаше хора, които отговаряха за биенето й. Когато бях малко дете, те от време на време ми позволяваха да “помагам”. Когато дърпах въжето и камбаната се поклащаше, то ме издигаше над земята. Възрастните мъже се забавляваха много. Това е приятен спомен, но избледнял. Някъде по пътя църковните камбани започнаха да изчезват. Остаряха. Преместихме се в предградията, построихме новите бетонени сгради и оставихме камбаните зад гърба си. Колкото по-съвременна е църквата, толкова по-малко вероятно е да има камбана.

В поетичен смисъл звукът на Исляма е адханът. Звукът на индуизма е сричката “Ом”. Звукът на будизма е дингхен. Звукът на юдаизма е шофарът. Звукът на християнството е църковната камбана. Звукът на пост-християнския светски Запад е тъжната липса на църковната камбана. Църквата на Запад вече не е публична или молитвена. Вече сме частни. Единственият начин да бъдем обществени е като станем политически. Трагедията е, че доминиращият израз на общественото християнство в Америка през последното поколение е политическото партизанство. Моята критика не е призив към затишие в тази област, а призив да заменим нестабилната политическа реторика с пророческо послание. Църковната камбана е добра метафора за това как църквата трябва да бъде обществена. Биенето на църковна камбана е публичен, а не политически акт. Църковната камбана е обществена покана за молитва. Въпросът е: може ли американската църква отново да бъде позната като молитвена общност? Надявам се. Копнея публичното ни присъствие да прилича по-скоро на красотата на църковните камбани и по-малко на ужасяващите политически реклами.

Преди няколко години започнах да споделям на нашия лидерски екип, че се нуждаем от камбана. Църквите трябва да имат камбани. Тогава разбрах колко струват камбаните! Нямах представа, че са толкова скъпи. Затова оставих идеята настрана, докато едно действие на провидението не ни отвори възможност за камбана. Администраторът ни намери стара камбана, възстановена от изоставена църква в страната. Поставихме я на покрива на нашата съвременна сграда и за пръв път я бихме в една специална служба, отбелязваща началото на Пришествието. Това е скромна камбана. Не прави голям звук. Тя е най-вече символичен жест. Но аз я обичам. Това е малък акт на съпротива в ерата на секуларизма – забравена камбана от изоставена църква, която се връща в служба, като призовава вярващите да се молят.

В онази неделя, когато чух ерусалимските звънци, приех простичка програма за молитва по време на моето време в Ерусалим. Всеки път, когато чуех камбаната на християнската църква или мюсюлманския адхан, щях да спирам и да се моля с Господната молитва. По онова време със съпругата ми бяхме завели цяла християнска група в Ерусалим и предложихме същата практика на групата. Всеки път, когато чуехме адхана, ние спирахме и се молихме с Господната молитва – не като религиозен акт, а просто като християнски отговор на призива за молитва. Цялата ни група бързо се съгласи с тази практика. Винаги, когато звучеше адханът, правехме пауза и се помолвахме: Отче наш, Който Си на небесата …

Моленето в определени времена не е иновация, а възстановяване на древна християнска практика. Дидахията – ръководство за християнска практика, от края на I и началото на II, инструктира вярващите християни да се молят три пъти на ден, с Господната молитва. В крайна сметка се заражда практиката хората да се молят с Господната молитва сутрин, обед и вечер. До V век се използват именно камбани, за да сигнализират за това, че е дошло време за молитва.

Епизодът с мюсюлманския адхан и ерусалимските камбани отбеляза ново начало на молитва за мен. Започнах да се моля на определени интервали от време. Приех график на молитва – сутрин, обед, вечер и през нощта. Но за какво да се моля? Молех се с Господната молитва, с псалмите и с всичко друго, което ми идваше на ум – едно скромно начало. Но, също така започнах да експериментирам с молитвени книги. (В края на краищата, това ми каза Авраам в съня ми.) След като прегледах католически, православни и англикански молитвени книги, в крайна сметка се спрях на Книга за обща молитва като основна молитвена книга. В продължение на няколко години, чрез опити и грешки, разработих молитвена литургия, която не само промени молитвения ми живот … тя промени мен самия! Основното откритие, което направих, е свързано с основната цел на молитвата. Основната цел на молитвата не е да принуждаваме Бог да прави това, което ние мислим, че Бог трябва да направи, а да бъдем правилно оформени. Молитвата не е за съветване или “извиване на ръцете” на Бога; молитвата е за правилното оформяне. Ако молитвата не е писмо до Дядо Коледа, а е практика на духовно образуване, не можем да се доверяваме на индивидуалната духовност – трябва да вярваме в молитвите.

Исус се молеше на определено място и когато свърши, един от учениците Му каза: “Господи, научи ни да се молим, както Йоан научи учениците Си”. И им каза: “Когато се молите, казвайте …” (Лука 11:1-2)

Когато учениците на Исус поискаха да бъдат научени как да се молят, Исус не им даде теория за молитвата или сантиментален афоризъм като “просто говорете с Бога”. Това, което направи, беше да им даде конкретна молитва. Това правеха еврейските равини – съставяха молитви за своите ученици. Предполага се, че начинът да се научиш да се молиш добре е да се молиш с молитви, съставени от мъдър учител. Исус каза: “Когато се молите, казвайте…” и им даде молитва. “Искате да знаете как да се молите? Ето, молете се с тази молитва”. Но, онези, които са оформени в евангелската традиция, имат дълбоко подозрение към “предварително опаковани” молитви. Много често евангелисти ми казват, че Исус всъщност не възнамеряваше да се молим с Господната молитвата дума по дума. Ама разбира се! Евангелистката амбиция да се молим само с импровизирани молитви е пословична. Това, което тя разкрива е нашата съвременна арогантност. Искаме да сме в контрол на собствените си молитви. Така че протестираме: “Как смее някой да се опитва да ми каже как да се моля?” Ами ако този някой е Исус?

Ако мислим, че молитвата е “просто да говорим с Бога” и че тя се състои предимно от искания Бог да направи това или онова, не са ни необходими предварително заучени молитви. Просто казвайте на Бога какво искате. Но, ако молитвата ни оформя духовно, а не е “извиване на ръката” на Бога, тогава не можем да зависим от себе си да се молим правилно. Ако се доверим на себе си да се молим, ние просто зацикляме в собствените си проблеми – предимно гняв и безпокойство – без да преживяваме никаква трансформация. Молим се с молитви, които започват и завършват със собственото ни нищожно Аз. Що се отнася до духовното оформяне, ние сме това, за което се молим. Без мъдър принос, който идва извън нас, никога няма да се променим. Продължаваме да се молим за това, което вече сме. Егоистичният човек се моли с егоистични молитви. Ядосаният човек се моли с гневни молитви. Алчният човек се моли с алчни молитви. Манипулативният човек се моли с манипулативни молитви. Нищо не се променя. Не постигаме напредък. Всъщност закоравяваме сърцето си. Да се молиш постоянно по грешен начин подсилва неправилната духовна форма. Ричард Рор казва следното:

Щом направите молитвата средство за получаване на това, което искате, вие не се движите в никакво ново състояние на съзнанието. То е същото старо съзнание, но добре прикрито: “Как мога да накарам Бог да извърши това, което искам Бог да извърши?” Егоизмът решава от какво се нуждае, но сега, вместо да манипулира всички останали, се опитва да манипулира Бога. Това е една от причините, поради която религията е толкова опасна и често толкова заблудена. Ако религията не трансформира хората на ниво ум и сърце, тя ще осигури на себичните хора един много “благочестив и недосегаем” начин да бъдат на върха чрез себичен самоконтрол. Сега Бог става тяхната отбранителна система на тяхното нищожно Аз!

Ако искаме да се молим по-добре, имаме нужда от по-добри молитви. Господната молитва е съставена от гения на Исус и Той съвсем сериозно желаеше учениците да се молят с нея като оформяща молитва. Когато се молите, казвайте …

Отче наш, Който си на небесата,
да се свети Твоето име!
Да дойде Твоето царство;
да бъде Твоята воля
както на небето, така и на земята!
Дай ни днес насъщния хляб;
и прости ни дълговете,
както и ние простихме на нашите длъжници.
И не ни въвеждай в изкушение,
но избави ни от лукавия.
Защото е Твое царството
и силата, и славата,
до вековете. Амин!

Ние не просто четем за Господната молитва в проповедта на хълма – ние се молим с нея! Тя съществуваше като молитва в живота на църквата, преди да бъде включена в Писанието. Да, можем да я използваме като схема за молитва. Правя го. Но също трябва да се молим с нея като пълна молитва. Това е съвършената молитва. Учениците на Исус се молят с Господната молитва вече почти две хиляди години. Това е нашата молитва на молитвите. Когато се молим с Господната молитва, ние се молим най-добре. Едно от най-красноречивите признания на Господната молитва идва от съвсем неочакван източник. Атеистът и хуманист Кърт Вонегът заявява:

Докато теорията на относителността, на Айнщайн, може един ден да постави Земята на междугалактическата карта, тя винаги ще бъде на второ място след Господната молитва, чието извличане на енергия, живот и посока надминава дори откриването на огъня.

“Извличане на енергия, живот и посока” е чудесен начин да се опише оформящата сила на Господната молитва. Всеки път, когато се молим с Господната молитва, можем да сме сигурни, че се молим добре и че правим още една стъпка в пътешествието си към това да се превърнем в правилно оформено човешко същество. Когато първата църква се оформяше в дните след Петдесетница, първите християни се посветиха на молитвите.

И те постоянстваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите. (Деяния 2:42)

Първите вярващи не само се посветиха на молитва като абстрактно понятие, но се посветиха изцяло на молитвите. Ако ни беше казано, че църквата, след деня на Петдесятница, се посвети на молитва, това щеше да бъде неясно, отворено за тълкуване изявление. Но ни се казва, че са се посветили на молитвите. И това е съвсем различно твърдение. То почти нарушава индивидуалистичните чувства на евангелистите. “Искаш да кажеш, че са рецитирали молитви?” Да, точно това казвам. Разбира се, следващият въпрос е, какви молитви? Не ни се казва, но можем да сме сигурни, че са се молили с Господната молитва и с Псалмите – молитвата, която Исус им даде и молитвите от молитвената книга, която вече имаха. Псалтирът беше (и все още е) основната еврейска молитвена книга. Псалтирът беше молитвената книга на Исус. Исус се молеше с Псалмите през целия си живот – дори на Кръста. “Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?” е първият ред от Псалм 22.

Когато се молим с Псалмите, продължаваме три хилядолетна традиция, практикувана от Исус и апостолите. Ние се молим с Псалмите, не за да изразяваме това, което чувстваме, а да се научим да чувстваме това, което те изразяват. Като се молим с Псалмите се учим да изпитваме цялата гама от човешки емоции по начин, който е здравословен и изцеляващ. Моленето с Псалмите може да е сред най-ефективните упражнения, които са на разположение, за запазване на нашето умствено и емоционално здраве.

В своята преданост към молитвите, църквата със сигурност се молеше с Господната молитва и с Псалмите. Но, църквата също така започна да съставя свои собствени молитви. Така се заражда литургията. И да, литургия е още една дума, която евангелските вярващи не харесват. Но това е неоправдано. Литургия е библейска дума. Гръцката дума leitourgeo обикновено се превежда като поклонение или служение. Говори за това, което хората вършат за Бога по време на поклонение. Поклонението не е вид духовно развлечение – поклонението е дело на духовно оформяне. Възражението, което често чувам за използването на литургия е, че тя е мъртва. Но това е категорична грешка. Литургията не е нито жива, нито мъртва. Литургията е истинска или фалшива. Това, което я прави жива или мъртва, е поклонникът. И така, това, от което се нуждаем, е истинска литургия и жив поклонник.

В действителност литургията не може да бъде избегната. Всяка църква, която се покланя и всеки, който се моли, има литургия – въпросът е дали е добре оформена литургия. Ако посетя църквата ви в неделя или чуя някои от проповедите ви, мога да ви кажа каква е вашата литургия – защото определено имате такава. Това е просто вашият модел на поклонение и молитва. Когато влизам в молитва, това, което искам и се нуждая, е истински път, който да мога да следвам. Не искам да завися само от себе си. Искам достъп до натрупаната мъдрост на църквата при оформянето на молитвената литургия. По-долу, например, е литургия на сутрешна молитва, която използвам и уча другите да използват, от няколко години насам:

Литургия за сутрешна молитва

Обръщение

Отче, създателю на небето и земята,

Бог на Авраам, Исаак и Яков,

Израилевият Бог,

Бог и Отец на нашия Господ и Спасител Исус Христос,

Истинният и жив Бог, Който е Отец, Син и Святи Дух,

Смили се и чуй молитвата ми.

Първи молитви

Господи, отвори устните ни.

И устата ни ще провъзгласят хвалата Ти.

Слава на Отец, на Сина и на Светия Дух:

както беше в началото, сега и завинаги. Амин. Алилуя.

Боже, побързай и ни спаси.

Господи, побързай и ни помогни.

Слава на Отец, на Сина и на Светия Дух:

както беше в началото, сега и завинаги. Амин. Алилуя.

Молитва към Исус

Господи Исусе Христе, Божий Сине, смили се за мен.

Изповед на греха

Най-милости Боже,

признаваме, че сме съгрешили против Теб

в мисъл, слово и дело,

с това, което вършим,

и с това, което сме оставили незавършено.

Ние не Те възлюбихме с цялото си сърце;

не сме обичали ближния като себе си.

Наистина съжаляваме и смирено се покайваме.

Заради твоя Син Исус Христос,

смили се за нас и ни прости;

за да се наслаждаваме на волята Ти,

и да ходим в пътищата Ти,

за славата на името Ти. Амин.

Псалм за деня

(Съответстващият Псалм за деня от годината)

Четене на Евангелието

(Според Revised Common Lectionary)

Апостолското верую

Вярвам в Бога Отца Вседържителя,

Твореца на небето и земята,

и в Исус Христос, единородния Негов Син, нашия Господ:

Който е заченат от Светия Дух

и е роден от Дева Мария,

Който е пострадал при Пилат Понтийски,

бил разпнат на кръст и бил погребан,

Който е слязъл в ада

и в третия ден е възкръснал от мъртвите,

Който се е възнесъл на небесата

и е седнал отдясно на Бога Отца Всемогъщия,

Който отново ще дойде да съди живите и мъртвите.

Вярвам в Светия Дух,

Вярвам в светата католическа (вселенска) Църква,

в общението на светиите,

в опрощаването на греховете,

във възкресението на мъртвите,

във вечния живот. Амин.

Молитва към Исус

Господи Исусе Христе, Божий Сине, смили се за мен.

Псалм 23

Господ е Пастир мой;

няма да остана в нужда.

На зелени пасбища ме успокоява;

при тихи води ме завежда.

Освежава душата ми;

води ме през прави пътеки заради името Си.

Да! И в долината на мрачната сянка, ако ходя,

няма да се уплаша от зло;

защото Ти си с мене;

Твоят жезъл и Твоята тояга – те ме утешават.

Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми,

помазал си с миро главата ми; чашата ми прелива.

Наистина благост и милост ще ме следват

през всичките дни на живота ми;

и аз ще живея завинаги в дома Господен.

Псалм 91:1-2

Който живее под покрива на Всевишния,

той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия.

Ще казвам за Господа:

Той е прибежище мое и крепост моя,

Бог мой, на Когото уповавам.

Псалм 103:1-5

Благославяй, душо моя, Господа,

и всичко, което е вътре в мене, нека хвали святото Му име.

Благославяй, душо моя, Господа,

и не забравяй нито едно от всичките Му благодеяния.

Той е, Който прощава всичките ти беззакония,

изцелява всичките ти болести;

Който изкупва от рова живота ти,

венчава те с милосърдие и благи милости;

Който насища с блага̀ душата ти,

така че младостта ти се подновява като на орел.

Благославяй, душо моя, Господа,

и всичко, което е вътре в мене, нека хвали святото Му име.

Господната молитва

Отче наш, Който си на небесата,

да се свети Твоето име!

Да дойде Твоето царство;

да бъде Твоята воля

както на небето, така и на земята!

Дай ни днес насъщния хляб;

и прости ни дълговете,

както и ние простихме на нашите длъжници.

И не ни въвеждай в изкушение,

но избави ни от лукавия.

Защото е Твое царството

и силата, и славата,

до вековете. Амин!

Молитва към Исус

Господи Исусе Христе, Божий Сине, смили се за мен.

Разширен вариант на Господната молитва

Отче наш, Святи Отче, Авва Отче, Който си на небесата,

да се свети и освещава Твоето име!

От изгрева на слънцето, чак до залеза,

Господното име трябва да бъде хвалено.

Велик е Господ и достохвален.

Свят, свят, свят е Господ Бог на силите.

Свят, свят, свят е Господ Бог Всемогъщи,

Който беше, и Който ще бъде.

Да дойде Твоето царство;

да бъде Твоята воля

както на небето, така и на земята!

Твоето управление да дойде,

Твоята политика да се изпълни

както на небето, така и на земята!

Твоето владение да дойде,

Твоите пътища и цели да се изпълнят,

както на небето, така и на земята!

Нека да бъдем образ на идната епоха.

Нека въплъщаваме царуването на Христос тук и сега.

Дай ни днес насъщния хляб;

Снабди нуждите на бедните сред нас.

Докато търсим първо Твоето царство и Твоята справедливост,

Нека всичко, което ни е необходимо, бъде осигурено за нас.

и прости престъпленията ни,

както и ние простихме на онези, които извършват престъпления спрямо нас.

Прости ни греховете ни, както прощаваме на онези, които съгрешават против нас.Прости ни дълговете, докато прощаваме на нашите длъжници.

Трансформирай ни чрез Святия Дух в прощаваща общност на простени

грешници. И не ни въвеждай в проблеми, трудности, гонения и изкушение,
Спомни си, че сме просто хора, само пръст

и не можем да издържаме много.

Поведи ни извън пустинята и в обещаната земя, където текат мляко и мед,

Изведи ни от лошите земи в страната на възкресението.

Избави ни от злото и от лукавия.

Пази ни от Сатана, обвинителят и противникът.

Така че нито едно оръжие, скроено против нас, да не успее.

Така че всеки език, който се издига срещу нас в обвинение, да бъде осъден.

Така че всяка огнена стрела на нечестивия да изгаря от щита на вярата.

За да се покорим на Теб и да се противим на дявола, а той да бяга.

За да се приближим до Исус Христос,

Неговият кръст става за нас оста на любовта, изразена в прошката.

А дяволът, който стана фалшив владетел на падналия свят,

да бъде изхвърлен от нас.

Защото е Твое царството и силата, и славата, до вековете. Амин!

Петиция и ходатайство

(Известяване на нашите нужди и молитва за другите)

Размишление

(Седейки с Исус)

Молитва към разпнатия Христос

Господи Исусе, Ти простря ръцете на любовта върху твърдото дърво на Кръста, за да може всеки да стигне до спасителната Ти прегръдка: Облечи ни в Духа Си, за да издигаме ръце в любов и да достигаме до онези, които не Те познават; за слава на името Си. Амин.

Блаженствата

Блажени бедните по дух, защото е тяхно небесното царство.

Блажени скърбящите, защото те ще се утешат.

Блажени кротките, защото те ще наследят земята.

Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят.

Блажени милостивите, защото на тях ще се показва милост.

Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Божии синове.

Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство.

Молитва за мир

Боже, Ти Си направил от една кръв всички народи на земята и Си изпратил Своя благословен Син, за да проповядва мир на далечните и на близките. Дай на хората навсякъде да Те търсят и да Те намерят. Докарай народите в Своята кошара; излей Духа Си върху всяка плът; и ускори пришествието на царството Си; чрез Исус Христос, нашия Господ. Амин.

Молитвата на Свети Франциск

Господи, направи ме инструмент на своя мир,

където има омраза, нека сея любов;

където има рана – милост;

където има съмнение – вяра,

където има отчаяние – надежда,

където има тъмнина – светлина,

където има тъга – радост.

О, Боже Всемогъщи, дари ме

Да не търся утеха, а да утешавам,

да не търся разбиране, а да разбирам,

да не търся обич, а да обичам,

защото когато даваме, получаваме,

и в прошката ни прощават, и в смъртта се раждаме
за вечен живот. Амин!

Молитва за седмицата

(Седмичното събиране от Книгата на общата молитва)

Молитва за благодат

Господи Боже, Всемогъщи и вечни Отче, Ти Си ни довел в безопасност до този нов ден: пази ни с мощната Си сила, за да не паднем в грях и да не бъдем победени от нещастие; и във всичко, което правим, насочвай ни към изпълнението на Твоята цел чрез Исус Христос, нашия Господ. Амин.

Молитва на благодарността

Всемогъщи Боже, Отче на всички милости,

ние, Твоите недостойни слуги, Ти отдаваме скромна благодарност

за цялата Ти доброта и милосърдие

към нас и към всички останали.

Благославяме Те за това, че ни създаде и опази,

и за всички благословения на този живот;

но преди всичко за Твоята неизмерима любов

в изкуплението на света, от нашия Господ Исус Христос;

за благодатта и за надеждата на славата.

Ние се молим да ни дадеш такова осъзнаване на Твоята милост,

така че с истински благодарни сърца да можем да издигнем хвалата Ти,

не само с нашите устни, но и в нашия живот,

като се предадем да Ти служим,

и като ходим пред Теб

в святост и правда през всичките ни дни;

чрез Исус Христос, нашия Господ,

на Когото, заедно с Теб и Светия Дух,

да бъде чест и слава през всички векове. Амин.

Молитва за милост

Господи, имай милост.

Христе, смили се.

Господи, имай милост.

Изповед на тайнството

Христос умря.

Христос възкръсна.

Христос ще дойде отново.

Молитва към Исус

Господи Исусе Христе, Божий Сине, смили се за мен.

Така се моля всяка сутрин. Това не е рецитал, а литургия, пълна с живот. Не е празна, а изпълнена със свещена истина. Не е суха, а свежа като Святия Дух. Не е себеизразяване, а оформяща молитва. Относно импровизирана молитва, тя не се губи – може да я видите при “петиция и ходатайство”. През това време мога да се моля за всичко, което искам. Но преди да стигна до този момент, първо се фокусирам върху това да бъда оформен от истинска литургия. Никога не го намирам за скучно или досадно – не съм отегчен от живия Бог, който е Отец, Син и Святи Дух. Принасям собствения си копнеж към молитвата. Но, обичам да пристигна на мястото на импровизирана молитва по “утъпкан път”. Локомотивът може да е пълен с пара, но влакът все още се нуждае от релси. И ако упорито се съпротивлявате на идеята за включване на официална литургия в молитвения си живот, ще ви напомня, че вече имате такава! Вече имате установена молитва. Имате склонност да се молите по същия начин ден след ден – ако приемем, че изобщо се молите всеки ден. Църковната литургия ни дава нещо по-добро. Възможността да излеете сърцето си пред Бога все още е там. Но, сега тя е подкрепена от Писанието, символите на вярата и литургията. Ако ще започвам импровизирана молитва с разтревожен ум или емоции, ми се струва утешаващо и полезно да имам около десет минути предписана литургия, преди да започна да изливам своето оплакване.

През последните няколко години съм водил семинар от пет сесии, използвайки тази литургия. Това е едно от най-добрите неща, които съм правил като пастор. Хората редовно ми споделят как използването на тази литургия е променило молитвения им живот. В крайна сметка хора извън църквата ни чуха за молитвата и попитаха дали ще го запиша. Записваме всички наши проповеди и ги пускаме онлайн безплатно. Но се поколебах да записвам молитвата. Молитвата изглежда като нещо, което трябва да бъде преподавано лице в лице, почти шепнешком, като да разказваш тайна. Затова отказах да я запиша. Придържах се към устната традиция в тази област. Тогава хората започнаха да искат да правим молитвено училище през уикенда, за да могат да пътуват до Сейнт Джоузеф и да бъдат част от него. Съгласих се да направя това. Не правихме никаква реклама освен да обявим датите, но на първия уикенд имахме хора от седемнадесет щата! Това е мощно свидетелство. Съвременните християни имат дълбоко желание да бъдат научени как да се молят добре.

Хората, които са преживявали Исус, искат да се молят, но не знаят как. Ние допускаме грешка като мислим, че хората могат и сами да се молят правилно, с желание и инстинкт. Това не е вярно. Мислим, че като кажем на търсещия християнин “Просто говори с Бога”, това е достатъчно. Не е. Казвайки на хората да се молят, без да ги учим как да се молят, води единствено до чувство на неудовлетвореност. За съжаление, за тези разочаровани хора, молитвата често се превръща в гигантско гнездо на вина. На тях им е предоставен свръх тежък товар. Казано им е да се молят, но не им е дадена насока да се молят правилно. Сред най-благородните призиви в пасторската работа е ученето на хората как да се молят. Молитвата, която не получава достъп до религиозните древни литургии, е разводнена молитва. Когато молитвата се превръща от вода във вино, това е прекрасно!

Глава 5 – Седейки с Исус

Запалих свещ и коленичих в молитва. Изпях един псалм, молех се според литургията си и представих молбите си. Седнах на един стол. Тихо, но не и самотно. Исус беше в стаята с мен. Бях наясно с това. Усетих Го, тъй като усещах присъствието Му. Нищо не казах. Чаках. Не очаквах нищо. Не исках нищо. Просто усещах присъствието на Исус. Видях нещо. Събитие от живота ми преди петнадесет години. Една вечер през 1991 година. Беше по-ярко от спомен. Ако мога да използвам думата, беше нещо като видение. Видях се как гледам бомбардировките над Багдад по телевизията, докато ям пица и се забавлявам. Не се притеснявах. Не се смутих. Беше забавно … с лазерно насочвани бомби и смърт. Наблюдавах себе си на трийсет и две годишна възраст. Докато седях с Исус и се сблъсквах с този отдавна забравен епизод, Исус ми проговори. Само пет думи. Той каза: “Това беше най-лошият ти грях”. Плаках горчиво. Разкайвах се дълбоко. Този момент на седене с Исус, макар и да звучи като клише, ме промени. Промени живота и служението ми. Оттогава не съм същият.

В моята сутрешна литургия има секция, определена само с една дума – размишление. Но то е много важно. Размишлението, или съзерцаващата молитва, има потенциал да бъде най-трансформиращата практика в нашия живот. Това е изход от стръмния затвор на дуализма. Докато оставаме затворени в реакционния свят на дуалистичното мислене, духовното израстване е невъзможно. Има трансформации, които могат да възникнат само ако се научим да гледаме на света не през изкривяващия двойнствен обектив на “ние-срещу-тях”. Ако винаги гледаме на света през нашите очила, никога няма да се променим. Съзерцанието ни предлага нов начин да погледнем към света. За да го видим така, както го вижда Бог, имаме нужда от съзерцаващи пробиви.

В десетата глава на книгата Деяния на апостолите откриваме завладяващата история на съзерцаващия пробив на апостол Петър – пробив, който промени целия ход на християнството. Рибарят, превърнал се в апостол, остана в крайбрежния град Йопия. На обяд той се качи на покрива, за да спази един от определените часове за еврейска молитва. Докато се молеше, Писанието ни казва, че Петър изпадна в транс (екстаз) и видя нещо – голям чаршаф, пълнен с нечисти животни, да се спуска от небето. Глас го накара да “заколи и яде”. Петър отказа: “В никакъв случай, Господи; защото никога не съм ял нищо осквернено или нечисто”. Гласът от небето каза: “Това, което Бог е направил чисто, не трябва да наричаш нечисто”. Това се случи три пъти. Поради това мистично преживяване, Петър беше готов да приеме покана да влезе в дома на езичник – нещо, което никога преди не би направил. Когато Петър пристигна в дома на Корнилий – офицер от окупиращата Римска армия, Петър каза:

Вие знаете колко е незаконно за юдеин да се събира или да дружи с другоплеменник; Бог обаче ми показа, че не бива да наричам никого мръсен или нечист. А Петър отвори уста и каза: Наистина, виждам, че Бог не гледа на лице; но във всеки народ онзи, който се бои от Него и върши правото, Му е угоден. (Деяния 10:28, 34-35).

Последиците от този пробив са неизмерими. Новата перспектива на Петър отвори вратата, така че Евангелието на Месията да може се проповядва на езичниците и това промени света. Но, как стигна Петър до тази нова перспектива? Как Петър се отвори за революционната концепция за приобщаване, която предизвика всички установени норми на неговия религиозен мироглед? Отговорът е: съзерцаваща молитва.

Петър беше ученик на Исус в продължение на три години. Той беше свидетел на възкръсналия Христос. И сега, десет години по-късно, той беше водещият апостол на новата християнска вяра. Но, Петър имаше ограничен еврейско-ориентиран мироглед. За Петър, Господ беше само Богът на юдеите. Исус беше Месията само за евреите. Тялото на Месия беше само за евреите. Ако езичниците искаха да бъдат приети от Господа и да бъдат спасени от Месията, първо трябваше да станат евреи. Това означаваше да бъдат обрязани, да се хранят с кашерна храна и да съблюдават Тората. Петър беше заключен в еврейската гледна точка за Бога, Исус и Евангелието. Това не беше само теологичната перспектива на Петър, това беше неговата лична идентичност. Така той разбираше мястото си в света. Това, което Петър знаеше със сигурност беше, че за да бъдеш приет от Бога, трябваше да бъдеш евреин! Езичниците бяха персона нон грата; те не бяха добре дошли на Божията трапеза.

Но, етноцентричната перспектива на Петър започна да се променя, когато той имаше съзерцаващ пробив, докато се молеше на покрива на кожаря Симон. В транс му беше показана не-кашерна храна и му беше казано от Бога да наруши закона на Мойсей и да я изяде! Петър беше инструктиран да престъпи Тората! Това се нарича когнитивен дисонанс! Но, в крайна сметка Петър получи посланието – трябваше да спре да мисли за другите хора като за нечисти и неприемливи за Бога. Сега Петър щеше да наруши еврейския закон, който винаги беше съблюдавал, и да влезе в дома на езичник! Без съзерцаващ пробив това би било абсолютно невъзможно.

Когато новината за радикалната всеобхватна теология и гостоприемство на Петър достигна до Ерусалим, партията на евреите беше ужасена! Интересно е, че християнството беше само на десет години и вече имаше много фракции. Повечето от тях бяха вманиачени да не приемат никого в църквата, преди това той или тя да са приели еврейската вяра. По-късно, апостол Павел щеше да провокира партията на обрязаните, но Петър беше първият, който оспори разбирането им за спасението като достъпно “само за евреите”. Когато Петър пристигна в Йерусалим и беше разпитван от мега-консервативната партия на обрязаните, Петър се защити, като разказа за мистичното си преживяване и промяната на перспективата, която то донесе със себе си. В края на краищата първият църковен съвет щеше да разреши въпроса в полза на включването на езичниците като “езичници в обществото на Месията” (вж. Деяния 15).

Това, което Петър преживя на покрива в Йопия, е форма на съзерцаваща молитва. Християнски мистици и монаси още от III век говорят за тази практика. Това е нещо, с което се сблъсках в собствените си експерименти в молитва. Не знаех за израза: “съзерцаваща молитва”. Просто мислех за нея като за “седене с Исус”. Открих, че докато съм в молитва, ако просто седя с Исус за неща, които са обезпокоителни или объркващи, често придобивам нова перспектива. В молитва признавам ситуацията, личността, въпроса или проблема, за реален и фактът, че съм обезпокоен или объркан и затова сядам с него в присъствието на Исус. Тримата – Исус, “проблемът” и аз – сядаме заедно. Това, което се е случвало с течение на времето, е, че гневът, страхът и предразсъдъците изчезват, за да дадат възможност за новата перспектива. Знаех, че това е добра практика. В живота ми имаше добри плодове. В края на краищата разбрах, че това, за което мисля, че съм “седял с Исус” е същото, което в продължение на векове са наричали “съзерцаваща молитва”. Тази практика ме промени. Идеите за прошка, красота и мир, които по-късно щяха да се превърнат в моите книги: “Безусловна?”, “Красотата ще спаси света” и “Сбогом, Марс”, бяха родени през тези времена на съзерцание.

Съзерцаващата молитва е молитва без дневен ред и до голяма степен без думи. Но това не трябва да се бърка с просто “мислене” за нещо. По-скоро тя поставя въпроса в присъствието на Исус – Светлината, която влиза в света и осветява всеки човек (Йоан 1:4). По време на съзерцаващата молитва можем да започнем да излизаме от тъмнината на страха и пристрастията, за да навлезем в светлината на Христос.

Ето как става: когато се чувстваме наранени, застрашени или разгневени от човек, група от хора, мнение или ситуация, ние инстинктивно гледаме да се защитим. Това е като да гледаш нещо през мерника на пистолет – наричам това тясна перспектива, очертана от страх и враждебност. Подобна перспектива определено не е пълната или истинска гледна точка. Ако сме дуалистични, а не съзерцаващи хора, ще мислим за нашата ограничена перспектива като за пълната истина. Това е всичко, което ще можем да видим. Това е черно-белият свят, където всичко е оформено като победа или загуба, ние-срещу-тях. Това беше гледната точка на партията на обрязаните, когато чуха дръзките претенции на техния превъзходен апостол, че езичниците са приемливи за Бога като езичници. Докато гледаха света през обектива на победата или загубата, и на ние-срещу тях, твърдението на Петър, че езичниците са приети от Бога, беше доста обезпокояващо. Всичко, което виждаха, беше загубата на привилегии и заплаха за тяхното чувство на идентичност. За да се промени този вид перспектива се изисква съзерцаващ пробив. Ето защо, дебатите между не-съзерцаващи хора са толкова трудни и безплодни.

Петър каза, че новата му гледна точка дойде, докато беше в транс или екстаз. Гръцката дума е екстазис означава: да стоиш извън себе си. Екстазис е точно целта на съзерцаващата молитва – да придобием перспектива, която е извън нашия собствен интерес, защита и егоцентризъм. Докато гледаме на света през очите на личния интерес и самозащитата никога няма да видим света, както Бог го вижда. Съзерцанието може да ни доведе до пробив. Но, вие не можете да се впуснете в съзерцание. Първо трябва да пристигнете в присъствието на Исус. Ето защо се нуждаете от дисциплината на оформящата молитва, преди да можете да достигнете до съзерцаващата молитва. Хората, които се опитват да съзерцават, без да бъдат правилно оформени в молитва, просто ще мислят същите стари мисли и ще ги наричат Исус! Молитвата, която укрепва нашите егоцентрични тенденции, е напълно непродуктивна. Създаването на литургична молитва е необходимо, за да се стигне до мястото на истинското съзерцание.

Но, искаме ли наистина съзерцаващ пробив? Може бе не бихме искали да получим 360-градусова перспектива. Може би предпочитаме да гледаме света чрез нашите очи. По-лесно е по този начин. Всеки конфликт може да бъде оформен като доброто срещу злото … и винаги ние да носим бялата шапка. Съзерцанието променя всичко това … виждаме доста сиви шапки. Предпочитаме да си представим, че светът е равномерно разделен между герои и злодеи, които са лесно разпознаваеми. Несигурността дразни реакционната душа. Ако спечелите нова перспектива извън “ценното” мнение на груповата враждебност, трябва да решите какво ще правите с нея. Ако изберете да оповестите публично новата си перспектива, може би ще станете обект на порочна критика от старата гвардия. Винаги има партия на обрязаните, която яростно ще защитава позицията си. Павел ги наричаше кучета и каза: “Пазете се от тях!” (Филипяни 3:2).

Крайната цел на съзерцанието не е просто нов начин на виждане, а любов. Всичко свързано с Бога е насочено към любовта. Бог е любов. Най-висшата форма на познанието не е емпиризмът или рационалната мисъл – както ни казва Просвещението – а любовта. За християнина истинското просветление не идва от емпиризма, а от Христос. Християнското просвещение не е рационализъм, а любов. Вие не знаете нищо за дадено нещо, докато не го заобичате. Не познавате хората, докато не ги заобичате. Но, ако гледате на човек или група предимно като на съперници, представляващи заплаха за собствения ви интерес, не можете да ги обичате. Ще се страхувате от тях и ще реагирате със страх, като избухвате. Един съзерцаващ пробив прави любовта възможна. Това се случи с Петър. Исусовите ученици трябваше да се научат да обичат самаряните и езичниците. Преди Петдесетница те ги изключваха и понякога дори се застъпваха за насилие срещу тях (вж. Матей 15:23 и Лука 9:54). Но, когато Петър и останалите апостоли започнаха да гледат на езичниците като на приети от Бога, те можеха да се научат да ги обичат. Петър не можеше да проповядва Евангелието на Корнилий, в силата на Духа, докато не действаше според любовта след като видя и прие Корнилий като човешко същество, което е обичано и прието от Бога. Тогава Петър можеше да проповядва Евангелието на езичниците.

Защо тогава Светият Дух не даде на Петър съзерцаващия пробив десет години по-рано? Кой знае? Ние всички трябва да извървим пътя, който е пред нас и пътешествието отнема време. Духът ни привлича, но не ни принуждава. Духът ни води, но трябва да свържем точките. Тези неща отнемат време. Може да отнеме години на оформяща молитва, преди да е възможен съзерцаващ пробив. Мнозина никога не достигат до точката, в която да са готови да видят, че са изключили другите като приети от Бога. Те имат твърде много страх; твърде голяма част от тяхната идентичност е инвестирана в дуалистична гледна точка спрямо нас. Да изключат всички е като цел за тях, която ги насочва кого да обичат и кого да мразят; кого да приемат и с кого да се сбият. Чрез един съзерцаващ пробив апостол Петър премина отвъд своя дуализъм “ние-срещу-тях” и успя да види, че “кашерното” (чистото) и “некашерното” (нечистото) разделение на човечеството е основано на страх, който вече не беше разрешен от Бога. Пробивът на Петър промени света. През следващите няколко века гръцкият свят на Римската империя щеше да бъде обърнат към Христос. Всичко започна със съзерцаващия пробив на Питър, на покрива на един кожар.

Вашият съзерцаващ пробив може да не промени курса на световната история, но ще промени хода на живота ви! Съзерцанието е изход от клетката на страха и гнева. Но не забравяйте, че не започвате със съзерцание, а с литургия. Докато не сте правилно оформени в молитва, не сте готови за съзерцаващ пробив. Докато отговорите на вашите собствени молитви са дуалистични, вие никога няма да видите света значително по-различен, отколкото сега. Молитвата не е за да убедим Бога да изпълни нашите прищявки; молитвата е за да видим света през Божиите очи на любовта. Можете да стигнете там по-бързо, ако кажете: “Господи, искам да видя света по различен начин. Аз съм готов и искам да го видя през Твоите очи”. Това е светът на Божията вечна любов, който се отваря към нас, докато се учим да седим с Исус.

“Бог ни възлюби преди да ни създаде; и любовта Му никога не е намаляла, нито някога ще намалее”. – Юлиана от Норич

След като започнах практиката си да седя с Исус, имах друг сън. Сънувах, че седях в чакалня. Бях там, за да се срещна с Исус. Имаше и други хора, които бяха в чакалнята с мен. В съня си разбрах, че Исус е от другата страна на вратата, в другия край на чакалнята. Бях ужасно нервен. Ръцете ми се потяха. Опитвах се да измисля какво бих казал. Колкото и странно да звучи, бях много загрижен да не изглеждам глупаво пред Исус, затова се опитвах да измисля нещо интелигентно. Накрая извикаха името ми и бях придружен до вратата, която се отвори пред мен. Беше бяла стая – бели стени, таван и под. Исус беше там и седеше на обикновен бял стол. Имаше още един бял стол до Него. Знаех, че е за мен. Но, в мига, в който видях Исус, изгубих цялото си спокойствие, забравих всичко, което бях подготвил да кажа и паднах пред нозете Му, плачейки неконтролируемо. Чувствах се много глупаво. Накрая Исус каза: “Брайън, какво искаш?” Умът ми се състезаваше. Сякаш знаех, че всичко, което бих поискал, щеше да ми бъде предоставено. Какво исках? Успех? Влияние? Знание? Откровение? Растеж? Тези неща минаха през ума ми. Но те не бяха това, което исках. Накрая казах: “Господи, искам да бъда част от това, което Ти вършиш”. Исус ме докосна. И се събудих. Възглавницата ми беше мокра от сълзи. Днес се осмелявам да се надявам, че Исус е в процес на удовлетворяване на моето искане.

Глава 6 – Ехо, мълчание, търпение и благодат

Пътувах с влака от Рим до Асизи. Беше един от най-добрите дни в живота ми. Всъщност, всичко започна през 1993 г., когато проповядвах проповедта: “Какво да правим в най-лошия ден от живота си”. Това е проповед от 1 Царе 30, когато Давид изгуби всичко, но след това успя да го възстанови чрез вяра в Бога. Използвах историята, за да покажа как трябва да реагираме на тежките моменти с молитва и доверие. Това беше просто проповед, но се оказа, че е популярна проповед. Беше във времето на аудио касетите. С течение на времето започнах да получавам писма от хора, които ми казваха как тази проповед им е помогнала да преминат през труден период от живота си. Някои от писмата пристигаха от Африка, Индия и Филипините. Приятели ме насърчиха да напиша книга по темата. През март 1997 г. отидох на хотел за 3 дни и написах книга от 140 страници. (Това все още ме учудва!) Зареден с хляб и пакет колбаси, до настолния компютър, започнах да пиша. Три дни по-късно книгата беше готова. Дадох й същото заглавие, както на проповедта – “Какво да правим в най-лошия ден от живота си”. Публикувах я, продадох пет хиляди копия и забравих за нея.

Петнайсет години по-късно, през декември 2008 г., когато светът се разпадаше от световната финансова криза, издателят се свърза с мен, искайки да отпечата специално издание на “Какво да правим в най-лошия ден от живота си”, с твърди корици. Не бях мислил за това от години. Издателят смяташе, че книгата предлага надежда за хора, които се страхуват от бъдещето или са изгубили много по време на финансовата криза. Искаха да я публикуват колкото се може по-скоро. Отначало бях поласкан, но когато препрочетох онова, което бях писал преди единайсет години, направо изтръпнах. Не ми хареса. (Какво може да се очаква от книга написана за три дни?) Но по-лошото беше, че книгата обещаваше твърде много. Това беше пример за вяра, представена като формална увереност – изкривена, изкуствена вяра, от която се бях отрекъл вече. Беше като рецепта: Следвайте следните десет стъпки и готово – всичките ви проблеми ще бъдат решени. Теологичните ми твърдения съвсем не бяха наред. Затова казах на издателя, че не съм заинтересован. Това доведе до странен разговор в продължение на няколко дни, при който издателят настояваше, че книгата е страхотна и беше готов да заплати за издаването й, а авторът настояваше, че не е добра и най-добре да бъде забравена. Това не се случва много често. Накрая предложих да я пренапиша. Споразумението беше да го направя в рамките на три седмици. Основното искане на издателя беше да не променям много съдържанието. В крайна сметка промених почти всяко изречение. Запазих заглавията на всички глави, но като цяло стана съвсем различна книга. Подписах договора два дни преди Рождество. Предадох пренаписания ръкопис на 8 януари следващата година. “Какво да правим в най-лошия ден от живота си” беше издадена на 17 февруари 2009 година. (Това все още ме учудва!)

Бяха луди три седмици. Опитвах се да пренапиша книга, която очевидно предлагаше истинска надежда на хората, но имаше и сериозни недостатъци. Опитвах се да смесвам старото с новото. Опитвах се да бъда като книжника, който мислеше за царството, за което говореше Исус, когато каза: “Затова, всеки книжник, който е учил за небесното царство, прилича на домакин, който изважда от съкровището си ново и старо ” (Матей 13:52). И аз се опитвах да направя същото и то по време на Рождествените празници … и докато бях на международно пътуване! Последната седмица, докато пишех, бяхме с Пери в Рим. Бяхме отседнали в романтичен малък хотел на няколко пресечки от Колизеума. През деня обикаляхме града, а през нощта пишех. Беше натоварена програма, но това е приятен спомен. Все още си спомням как седях край камината във фоайето на хотела и завършвах проекта. Написах нов предговор, който отчасти гласеше:

Наскоро се разхождах по Via Triumphalis в Рим – древния път, по който Римската армия е минавала в победоносно шествие. Победоносните императори и генерали са повеждали своите войски в празник на триумфа. Апостол Павел беше наясно с тези шествия и ги използваше като метафора, описваща нашия живот в Христос. В писмото си до църквата в Колос великият апостол ни казва, че винаги сме водени в победоносно шествие в Христос. … Но, не винаги изглежда така. Не винаги се чувстваме, че живеем в победоносно шествие. Понякога животът изглежда повече като смъртоносен марш. За щастие Библията не пренебрегва това преживяване или не се срамува от описването на подобни реалности. Писанията не се притесняват да разказват истории за трудности и трагедии, случващи се в живота на праведните. Основният сюжет на Библията не е: “И заживели завинаги щастливо”. Вместо това, божествената история на Божия народ има много моменти, в които разказът всъщност казва: “Тогава целият ад слезе”. Славното при хрониките на Писанието е, че разочарованието никога не е краят на историята – не и за онези, които вярват в Бога. Вместо това, безплодните раждат, робите биват освободени, обетованата земя става наследство, храмът бива построен … и възстановен, Месия идва, царството идва и мъртви биват възкресявани. А във въпросната история, Давид се възстановява от най-лошия ден на живота си. Ето защо хората обичат Библията в продължение на хиляди години – хора от всякаква възраст се нуждаят от надежда.

Спазването на крайния срок за пренаписването беше облекчение. Книга, която принадлежеше на стария ми живот, беше се превърнала в книга от настоящето. Изпратих на издателя завършения ръкопис на книгата. Следващият ден беше един от най-добрите в живота ми. Ако можех да избера един ден, който да изживея отново и отново, може би щеше да е точно този ден. Беше денят, в който Пери и аз се качихме на влака от Рим до Асизи. Щяхме да прекараме две нощи в Асизи, преди да се върнем в Рим. Исках да отида до средновековния град на хълма в Умбрия, понеже бях очарован от Франциск – известния светец от Асизи, живял през XIII век.

Две години по-рано се срещах с група младежи, които усещаха призив към служение. Веднъж седмично се събирахме в мазето ми за два часа молитва и разговори. Шеговито наричах този период училището на Тирана – мястото, където Павел учеше учениците си в Ефес (Деяния 19:9). С любов наричах момчетата: моите малки динозаври за Исус. В края на нашето “училище на Тирана” моите ученици ми дадоха книга като подарък. Отпред бяха написали: “Благодарим за създаването на нови динозаври!” Книгата беше: “Франциск от Асизи: Революционен живот”, от Ейдриън Хаус. Тогава за пръв път научих за Св. Франциск.

Биографията на Ейдриън Хаус ми разкри по-историческия и по-революционен Франциск. Бях пленен. През следващите две години прочетох още десетина биографии за Франциск. Светецът от Асизи стана моят нов герой. Имах нужда от нови герои. По онова време очарованието ми от съживителите беше започнало да намалява, както и толерантността ми към движението тип “Чашите на гнева”. Театралността при евангелизирането в стил “Били Съндей” оставяше “кисел” вкус в устата ми. Бях основал християнството си на съживленията от XVIII и XIX век, но след три десетилетия осъзнах, че съвременното съживление не успява да ангажира по-широко културата по никакъв смислен начин и накрая просто хората се изморяват. Това, което днес се нарича “съживление” е предимно спектакъл и религиозно представление, работещо върху емоциите на вина, желание и гняв. Повече ме интересуваше един по-тих и в крайна сметка по-революционен подход към християнския живот. Смиреният Франциск ми предложи по-добър модел от бушуващия съживител.

Франциск бил роден в дома на богат търговец. Като младеж той изпълвал Асизи с веселите си и екстравагантни партита. За известно време се опитал да бъде рицар. Но, след кървавите ужаси на битката и факта, че бил военнопленник една година, Франциск изгубил желание за бойна слава. През 1204 г. двадесет и тригодишният Франсис, отчаян и изправен пред криза за това какво да прави с живота си, се молел в изоставен параклис в покрайнините на Асизи. Докато се взирал във Византийското разпятие, глас от кръста му казал: “Франциск, върви и възстанови църквата Ми, която виждаш, че рухва”. Като приел инструкциите буквално, Франциск поставил началото на ремонта на разпадащият се параклис Сан Дамяно. В края на краищата Франциск, благодарение на папа Инокентий III, разбрал, че неговото призвание не е да ремонтира разрушени параклиси, а да възстанови компрометираната църква. С единадесет други братя той основал Францисканският орден. В рамките на двадесет години, четиридесет хиляди души се присъединили към това радикално контракултурално движение! Това е един от най-забележителните моменти в църковната история. Франциск е живял невероятен живот на свещено тайнство, демонстриращо алтернатива на материализма и насилието, характерни за Италия през XIII век. В епоха на гордост, ласкателства и насилие, Франциск демонстрира смирение, простота и доброта, и придобива ново разбиране за Евангелието. Не е трудно да се разбере защо животът на Свети Франциск може да се разглежда като пророческо свидетелство за нашата епоха.

Ако имате интерес да научите повече за живота на Свети Франциск, има много материали. Смята се, че повече книги са написани за живота на Франциск от Асизи, отколкото за която и да е друга историческа фигура, освен Исус Христос. От книгите за Франциск, които аз съм чел, любимата ми е тънкият том на Г. К. Честъртън, Свети Франциск от Асизи. В този очарователен том, Честъртън окуражително нарича Франциск “единственият християнин” – което означава, че ако някой след времето на апостолите някога се е приближавал достатъчно до пълното имитиране на Исус това е той. В края на своите размишления върху Франциск, Честъртън казва: “Може би основното предположение на тази книга е, че Свети Франциск е обикалял по света като олицетворение на Божията Прошка”. Харесва ми. Франциск не прекарвал много време в крякане срещу преобладаващите грехове на неговата ера – колкото и да са били много те; вместо това той предлагал на грешниците Божията милост и демонстрирал съвсем различен начин на живот. Както казах, лесно е да разберем защо Франциск може да се разглежда като пророческо свидетелство за нашата епоха.

След преработването на книгата, с Пери прекарахме няколко прекрасни дни в Асизи. Наехме местен водач и учен изследвал живота на Франциск, който да ни помогне да опознаем света на Свети Франциск, Свети Клеър и ранните францисканци – тези революционни християни от XIII век, чийто радикален начин на живот донесе духовно обновление на умиращата църква и обърна средновековното християнство с главата надолу. Двата дни в Асизи бяха красиви и духовно ободряващи. Бях дълбоко развълнуван, когато видях разпятието Сан Дамиано, от което Франциск беше чул гласа на Исус да го призовава към възстановяване на църквата Му. Три години по-късно направихме второ поклонение в Асизи, опитвайки се да приемем повече от революционния дух на Свети Франциск. Ян Крон написа прекрасен роман за американски евангелски пастор на мегацърква, който пътувал до Асизи в търсене на по-обогатена вяра. Прочетох В преследване на Франциск чак след второто си пътуване до Асизи, но когато срещнах Ян Крон, му благодарих, че е написал роман за мен!

През онази януарска сутрин, догато пътувахме във влака от Рим за Асизи, слушах албума на Фоу Файтърс: “Ехо, Мълчание, Търпение и Благодат”. В същото време изследвах великите символи на християнството – апостолския, никейския и атанасийския, на телефона си. Беше невероятен синхрон – символите на вяра от II век, музика и технологии от XX век, и изследване на гоненията на светеца от XIII век. В един момент забелязах какво правя. Усмихвах се. Не се опитвах да се върна в миналото, а да придърпам миналото в настоящето. Не съм наивен идеалист, опитващ се да пресъздаде едно романтично минало. Просто исках да вляза в забравените съкровища от миналото, за да обогатя настоящето. Не можех да се върна в дните на Никейския събор, или на Франциск от Асизи (а и нямах желание да го направя). Но, можех да проуча приноса им, докато бях напълно ангажиран със собствената си ера. Помислих си за името на албума, който слушах – Ехо, Тишина, Търпение и Благодат. Тези четири думи ми говореха. Ехо, мълчание, търпение и благодат. Това бяха нещата, от които имах нужда. Трябваше да чуя ехото на миналото. Трябваше да практикувам повече мълчание в настоящето. Имах нужда от търпение за бъдещето. Имах нужда от благодат да свържа всичко заедно. Подобно на петте думи през 2004 г., тези четири думи през 2009 г. ознаменуваха нещо ново за мен. Четири думи от Фоу Файтърс във влака до Асизи. Е, ако Бог можеше да проговори на Валаам чрез магаре, защо да не може Бог да ми проговори чрез рок банда?

Eхо

Любимото ми място в Париж е катедралата Нотр Дам. Бил съм там много пъти. Привлечен съм от това чудо на готическата архитектура. Харесвам извисяващите се арки и летящите подпори. Харесва ми усещането за износен гладък каменен под и красотата на вечното изрисувано стъкло. Дори имам привързаност към гаргойлите, които гледат върху нищо неподозиращите туристи. Харесвам Нотр Дам предимно защото е стар и толкова различен от местата на поклонение, които познавам в Америка. Когато посещавам готическа катедрала от XX век, усещам осезаема връзка с християнската вяра от далечното минало – усещам я в самите камъни. Ако се намирам там по време на служене, чувам ехото на древната вяра в прекрасната красота на грегорианските песнопения.

Ехото е завръщането на по-ранни звуци. Трябваше да чуя отдалеченото ехо на ранното християнство. Ето защо бях във влака до Асизи. Започнах да разбирам колко е важно да поддържам постоянен “разговор” с християните, които са живели преди нас. Трябва да устоим на тиранията на настоящето. Ако пренебрегваме ехото на миналото, ние се обричаме на невежество. Поради връзката ни с технологиите не се налага да преоткриваме тока във всяко поколение. По същия начин, ако поддържаме връзка с нашето богословско минало, няма да е нужно да преформулираме основните ценности във всяко поколение. Когато срещна хора, които се опитват да обяснят отново естеството на Троицата, се питам: “Те не са ли наясно, че вече сме уредили този въпрос през 325г.?” Разбира се, напълно е възможно наистина да не го знаят! Или, ако знаят, да не ги интересува. Те нямат отношение към миналото. За тях това е просто старо – а това означава остаряло, което, разбира се, е смешно, но характерно за съвременната епоха.

Един от проблемите със съживлението е егоцентричният фокус към настоящето и пълното невежество относно миналото. Аз съм запознат с две големи и популярни харизматични служения, които са се идентифицирали в книгата Откровение. Наистина. Те са взели великото видение на Йоан и са го напаснали не само за XXI век, но и за тях самите, специфично. Без задълбочен поглед върху църковната история и без широка представа за глобалното дело на църквата, всичко трябва да е точно сега и точно тук. Така че, докато едното служение твърди, че е един от двамата свидетели в Откровение 11, другото се идентифицира с първия ангел в Откровение 14. Това е прекалено.

През по-голямата част от живота си мислех за църковната история по следния начин: църквата започна много добре на Петдесятница, попадна в пълно забвение през следващите няколко века, възроди се отново по време на Реформацията и закрачи истински в Божия път след съживлението на улица “Азуза”. Арогантността на подобни мисли е ужасяваща. Ето защо, повечето съвременни съживителни движения следват идеята, че те ще съживят църквата и веднага след това ще дойде Армагедон. Съвременните съживителни движения винаги изглеждат убедени, че те са първото поколение, което възстановява “апостолската чистота” и последното поколение преди завръщането на Господа. Те си присвояват 1 Петрово 2:9, като твърдят: “Ние сме избраното поколение”. Без ясно разбиране на църковната история ние се превръщаме в Алфа и Омега, опиянявайки се във величието си. Христианската амнезия би могла да се възползва от ехото на Атанасий и Аквински, Ириней и Еразъм, Климент и Кападокийските отци. Святият Дух никога не е изоставял църквата. Всяко поколение е имало онези, които са чували и говорели това, което Духът казва на църквата. Трябва да обърнем внимание на ехото им.

Чувам ехото от гласовете на моите сестри и братя, докато размишлявам над тяхната мъдрост, изпитана във времето. В епохата на прагматизма, където мистиците биват заглушени, ехото на древните християнски мистици е полезно за моята душа – мистици като Юлиана от Норич и Йоан Кръстни. Йоан разказва за душата, минаваща през “мрачната сянка”, докато Юлияна споделя откровенията си за божествената любов. Те ми разкриват тайни, които никога не бих открил сам. Йоан казва: “Любов е единствено онова, което обединява душата с Бога”, а Юлиана шепне: “Всичко ще бъде наред, и всички ще бъдат добре”. Имам нужда от това ехо.

Мога да разпозная святото ехо от миналото, когато посетя великите катедрали и базилики на стария свят. Вярно е, че често се чувствам противоречиво в тези позлатени светилища. Няколко пъти посетих базиликата “Свети Петър” в Рим, чудейки се дали това е нещо добро? Въпросът е актуален и няма прост отговор. Но, няма никакво съмнение, че имаше време, когато самата архитектура беше акт на поклонение – нещо, което е чуждо на повечето американски евангелисти. Живеейки в нация, осеяна с мултифункционални църковни сгради, мога да оценя желанието да се построи свято здание. Радвам се, че имаме това свещено ехо в нашия все по-светски свят. Когато имам възможността да посетя една от тези църкви, аз се опитвам да го направя не като турист, а като поклонник. Когато отделям време да се моля под тези сводести тавани с извисяващите се арки и витражи, мога да усетя ехото от поклонниците преди мен. Мога да споделя страхопочитанието, което изпълваше душите им. Вярващите, които построиха тези катедрали, които се кръстиха и получиха общение там, които се молеха и се покланяха там, са мои братя и сестри. Уважавам начина им на поклонение – дори и да нямат рок група, светлинно шоу и машина за дим.

Чрез чуването и заслушването в ехото на по-древното християнство, ние придобиваме по-добро усещане за своето място в дългата история на църквата. Ние не сме обвързани с миналото, ние сме свободни да се обновяваме. Ние непрестанно трябва да обновяваме християнството в съвременната култура, но го правим, като поддържаме разговор с нашите майки и бащи, с нашите по-големи сестри и братя. Техните отзиви са важни, гласовете им трябва да бъдат уважавани. Християнството не принадлежи само на живите, а е споделената вяра на всички, които са изповядали Христос. Ето защо традицията е от значение. Г. К. Честъртън го нарича “демокрацията на мъртвите”:

Традицията означава да дадеш глас на своите предци. Това е демокрацията на мъртвите. Традицията отказва да се подчини на малката и арогантна олигархия на онези, които ходят по земята днес и се мислят за единствените важни.

Тишина

Ерата в която живеем е пълна с гняв и насилие. Непрекъснато сме подлагани на политическа реторика и културални войни. Твърде често неделната сутрин се оказва религиозно ехо на същия шум. Но не трябва ли неделята да бъде време за смиряване на душите ни и получаване на дара на мълчанието? Какво би станало, ако вместо да бъдем участник в светската какофония, нашите църкви се превърнат в подслон от бурята, предлагащи отдих на изморените души?

Ехо и мълчание. Ехото е връщането на по-ранен звук. Мълчанието принадлежи на по-ранна ера. Докато нашата е ера на шум. С технологичния прогрес се появи и династията на съвремието. С навлизането на цифровите социални медии се появи белият шум на всички “изразяващи се”. Мълчанието днес е скъпоценна стока, която трудно може да се придобие. Разбира се, можем да се молим навсякъде, по всяко време, но за да се молим добре и по начин, който възстановява душата, трябва да намерим някои тихи места. Това ни привлича към свещения храм на катедралата, свещената тишина на манастира, благоговението на тишината в гората. Когато песента на птиците замени ужасяващия звук на 500 канала излъчващи постоянно новини, душата има шанс да се излекува. Без умишлено мълчание уморената душа е затворник, който бавно умира в безмилостния “Гулаг” (бел. прев. наказателен, концентрационел лагер) на безкрайния шум. Затова, пред входа на катедралите винаги е поставена табела за туристите, която гласи: Тишина, моля.

Не е нужно просто мълчание в молитвата – съвременното християнство трябва да възприеме и подходящата поза на спокойствие, особено в Северна Америка. Твърде много от онова, което се вижда при християнството е силно, гласно и гневно. То прилича повече на Диджей, отколкото на Св. Франциск. И не се колебая да кажа, че Франциск от Асизи ни предлага по-добър модел от Ръш Лимбау (бел. прев. телевизионен токшоу водещ). Не е нужно да добавяме още шум към вече бушуващата Америка. Имаме достатъчно от него … и той не ни помага. Италия имаше много социални и политически проблеми през XIII век, но Франциск намери по-творчески начин да реагира, отколкото да крещи на хората. Неговият собствен живот на молитва, мир и бедност предлагаше тиха критика към греха, докато демонстрирайки алтернативния път на Христос. В днешни дни ние се нуждаем от това църквите ни да бъдат по-скоро като Св. Франциск и по-малко като Fox News. Нуждаем се от по-спокойно, по-миротворно, по-малко войнствено християнство. Повече тишина и доверие, по-малко размирици и протести.

Докато Исаия мечтаеше за идването на Божието царство, той изрази надеждата си в поезия, като каза: “Правдата ще донесе мир; и сетнината на правдата ще бъде покой и увереност завинаги.” (Исая 32:17). Исая вижда резултата от царуването на Бога като тишина и доверие, а не бунт и протест. Има хора, които са очаровани от “християнство на размирици”, където главната идея е да се вдигне много шум. Те се опитват да се оправдаят с неща като: “Навсякъде, където отидеше апостол Павел ставаха размирици”. Е, може би. Но бунтовете не бяха по желание на Павел. В Ерусалим Павел беше арестуван, след като беше фалшиво обвинен в започване на бунт. Когато се защитаваше, Павел каза: “И не са ме намерили да споря с някого или да размирявам народа нито в храма, нито в синагогите, нито в града.” (Деяния 24:12). Павел никога не организираше гневен, шумен, публичен протест, а точно обратното. Той също казва, че трябва “да се стремим да живеем тихо” (1 Солунци 4:11) и “да водим тих и мирен живот” (1 Тимотей 2:2). Павел не защитаваше шумното, бунтарско християнство, а тихото християнство. Размириците са дело на дявола, а не на Святия Дух.

Парадигмата свързана с протести и власт носи погрешни идеи. Когато си представим, че Божието царство идва като мощно цунами, смятаме, че нашето публично присъствие трябва да бъде силно, демонстративно и дори войнствено. Това е напълно погрешно. Вавилон е построен от шумната машина на войната, завоеванието и политическата власт, но не и Божието царство. Почти всички притчи на Исус за царството са тихи истории. Според Исус Божието царство е като посято семе, като растящо растение, като мая за хляб. Това не са войнствени притчи. Жена премита къщата си, пастир търси изгубената си овца, блудният син се завръща у дома. Най-големия шум, който виждаме е този от последвалото парти по посрещането му. Това е много далеч от размирици и протести.

Тъй като сме обсебени от всички “велики” и “мощни” неща, в традиционния смисъл на думата, ние сме убедени, че за да променим света, Божието царство трябва да звучи като шумен строителен обект – булдозери и канго машини. Но, идването на царството прилича повече на гора, отколкото на строителен обект. Дори ако мислим за царството като изграждане на свещен храм, напомняме, че твърде много шум е несъвместим със святостта. При строежа на храма на Соломон имаше следният уникален протокол: “домът бе иззидан с камъни, приготвени на кариерата; така че нито чук, нито брадва, нито каквото и да е желязно сечиво не се чу в дома, докато се строеше”. (3 Царе 6:7, NIV).

По време на Своето служение Исус отказа да допринесе за войнствения шум на своята ера – дори когато опонентите Му бленуваха за битка.

Когато Исус осъзна това, Tой си тръгна. Tълпите го последваха и Той ги изцеляваше, Той също така им заповядаше да не го разглясяват. Това изпълняваше казаното чрез пророк Исаия:

„Ето Моя Слуга, Когото избрах,

Моя възлюбен, в Когото е благоволението на душата Ми.

Ще положа Духа Си на Него

и Той ще възвести съд на народите.

Няма да се скара, нито да извика,

нито ще чуе някой гласа Му по площадите.”

(Матей 12:18-19)

Църквата не е специална група по интереси, която трябва да оповести своите искания. Не е нужно да “се борим за правата си” повече отколкото Исус го правеше. Не е нужно да имитираме шума на гнева. Можем да носим алтернативата – спокойствие и доверие. Няма нужда Църквата да се опитва да изработи нещата; тя просто може да бъде онази част от света, която се доверява на Бога и живее под мирното управление на Христос тук и сега. Както е казал Ив Конгар, “Църквата не е малка и изолирана група… Църквата е светът, вярващ в Христос”. В свят, който трябва най-накрая да се измори и освободи от суровия изблик на идеологически гняв, Църквата трябва да бъде убежище на тишина и доверие, пристан на мира.

Търпение

Първата неделя от ноември 2006 г. отпразнувахме 25-ата годишнина от църквата “Слово на живот”. След събранието Пери и аз отлетяхме до Тел Авив и оттам до Ейлат на Червено море. На другата сутрин прекосихме Египетската граница, където се срещнахме с Мина – коптски християнски водач, Ахмед – шофьор – бедуин и Мохамед – египетска охрана от Кайро. Бяхме на път да изкачим планината Синай. На 9 ноември 2006 г. бях насрочил среща с Бога, на върха на Синай, при изгрев слънце. Това беше тридесет и втората годишнина от моята тинейджърска среща с Исус и, като се замисля, началото на втората половина на моето служение. Исках отново да осветя живота и служението си на планината, където Мойсей се срещна с Бога.

Запознахме се със спътниците ни, качихме се в джипа и тръгнахме към пустинята. Само бедуин, запознат с пустинята Синай, можеше да ни прекара по този терен. Беше невероятно грубо пътуване. След като спряхме по пътя, за да разгледаме цветния каньон и да се порадваме на един Бедуински лагер, пристигнахме около 10:00 часа вечерта в хотела си. Станахме в 2:00 часа на другата сутрин, за да изкачим планината. Беше кратка нощ. Казаха ни, че ще ни отнеме около четири часа, за да стигнем до върха, но го направихме за два часа. Така че в продължение на още два часа треперихме в тъмнината при температури на замръзване, очакващи изгрева на слънцето. Но, чакането в тъмнината и студа си струваше. Беше най-запомнящият се изгрев в живота ми. Спазихме уговорката си с Бог и след това започнахме слизането си. Пристигнахме в манастира “Света Екатерина” в подножието на святата планина. Този манастир, датиращ от IV век, е най-старият обект на постоянно християнско поклонение в света. Православни монаси се молят тук ден и нощ в продължение на XVII века. Исках да се присъединя към тях в молитва. Първоначално монасите отказаха, тъй като не бяхме православни, но с известно усърдие и преговори ни позволиха да добавим гласовете си към седемнадесет века молитва.

Посещенията ми в Асизи, Нотр Дам, Църквата на Божия гроб и Св. Академийски манастир ми напомниха за древността на християнството. Това, от своя страна, ми напомни, че мога да си позволя да бъда търпелив. Църквата се занимава с делото си да прави ученици почти от две хиляди години … и – може все още да сме в периода на ранната църква! (Ако предположението, че все още бихме могли да бъдем ранната църква ви дразни, дали не е понеже съм засегнал нерв на нетърпение във вас?) По време на Движението на Исус през 70-те години бяхме убедени, че Исус ще се върне в рамките на едно десетилетие, най-много две. Не можехме да си представим, че XXI век ще се появи преди второто идване на Христос. Поглеждайки назад към онези дни, разбирам, че нашата есхатология не се основаваше на добър прочит на Писанието, а на детинско нетърпение. Всичко трябваше да се случи в нашия живот. Не можехме да се задоволим да бъдем верни в нашето поколение и да предадем задачата на следващото поколение. Не, трябваше да сме “омега поколението”. Бяхме нетърпеливи. Разбира се, нетърпението е отличителен белег на незрялост. То е като децата неспиращи да питат на задната седалка – “Пристигнахме ли вече?”

За да живееш мирен живот е необходимо търпение. Нетърпението носи постоянно дразнение в душата ни, което прави мира невъзможен. Молитвата е бавен процес, при който търпението замества дразнението. Учейки се да се моля се учех и на търпение. Молитвата на древните псалми и вековните молитви на църквата култивира благодарност и търпение. Осъзнах, че основната цел на молитвата не е да променя света, а да променя мен … и мисля, че това ще отнеме цял живот. Може би наивно мисля, че светът може да бъде променен след десетилетие или две, но знам много добре, че ще ми отнеме по-голямата част от живота ми, за да се променя аз. Затова, в молитва се научавам да бъда търпелив, дори със себе си. Исая си представяше Божия народ като дъбове на правдата (вж. Исая 61:3). Ние растем като дъб, а не като глухарче. Духовната промяна се случва през целия живот, а не за една нощ. В блестящ акт на “кражба”, Юджийн Питърсън взема фраза от Фридрих Ницше, когато описва християнското ученичество като “пълно покорство, без да се откланяме от пътя”. Това е толкова добро определение на търпението, колкото и всяко друго. Хората, които търсят незабавни резултати вместо пълно покорство, ще бъдат разочаровани от християнския живот.

Търпението е сърцето на мъдростта. Нетърпението е същността на глупостта. Стенли Хауруас правилно отбелязва, че “войната е нетърпение”. Когато сме нетърпеливи – викаме от задната седалка: “Пристигнахме ли вече?” – неизбежно ставаме и раздразнителни в тези моменти. Когато искаме “резултати” по собствения ни график, най-вероятно ще се окажем извън крачка с темпото на търпеливото историческо християнство. Нетърпеливи светии не съществуват. Светиите са научили тайната на търпението със света, със себе си и дори с Бога. Царството на Христос има повече общо с италианския тричасов обяд, отколкото с американското бързо хранене. Може да бързаме, но изглежда Бог никога не бърза. Осъзнаването на “забавянето на Бога” е това, което имаме предвид чрез търпението. В младостта си гледах на собственото си нетърпение като на нещо добродетелно, сега го виждам като глупост, братовчед на егоизма. Днес се опитвам да се науча как да стана като прашна бутилка вино, търпеливо стояща в Божията изба. Ако нищо особено не се случи в църковната история по време на живота ми, аз съм ОК с това. Църквата не е моя и светът не е мой. Църквата е Божия и светът е Божий, а Бог има време. Мога да си позволя да бъда търпелив.

Благодат

Баща ми почина през 2009 година. Той беше един от най-мъдрите и добри хора, които някога съм познавал. Л. Глен Занд беше съдия, а на погребението му дойде човек, когото веднъж той беше изпратил в затвора за въоръжен грабеж, и ми каза: “Аз съм тук днес, за да почета баща ти. В качеството си на съдия той ме изпрати в затвора, но винаги ме третираше с уважение и доброта. Беше невероятно милостив и се постара да запази достойнството ми”. Баща ми беше такъв наистина – човек изпълнен с благодат. Прекара последните си няколко месеца в Францискански старчески дом, наречен Ла Верна, кръстен на мястото, където Свети Франциск от Асизи получи раните на Христос. През последните години баща ми страдаше от деменция и едва можеше да общува. Но, всеки път, когато го питаха дали би искал да получи причастие, винаги успяваше да каже “да”. Дори когато умът и тялото му го предаваха, този човек, познат в цялата общност със своята доброта, искаше да поддържа връзката си с благодатта.

Г. К. Честъртън смята, че Св. Франциск е обикалял по света като олицетворение на Божията прошка. Това е подходящо обобщение на живота на светеца. Франциск въплъщавал Божията благодат, докато вървял по хълмовете на Умбрия бос, в кафява роба и въжен колан, проповядвайки на птиците и епископите. Животът му бил вид изкуство-протест срещу широко разпространените грехове на Италия от XIII век – гордост, ласкателство, корупция и насилие. Но, самите грешници били привлечени от самия живот на Франциск. Как иначе бихме обяснили защо четиридесет хиляди души се присъединяват към неговия орден на радикално християнство със строги правила, наблягайки на бедността, простотата и смирението? Подобно на Исус, Франциск можел безкомпромисно да се отрича от греха, като същевременно разпространява истинско състрадание към хората, уловени в злонамерената мрежа на покварата. Да бъдеш пророчески свидетел срещу системата на греха и в същото време да бъдеш проповедник на Божията милост към грешниците е особената благодат, в която Франциск е изобилствал и към която църквата е призвана.

Две години преди смъртта си Франциск се оттеглил в уединения “Ла Верна”, в планините на Тоскана, за продължително време на молитва. Докато бил там, той преживял мистично видение, което довело до неговата стигма – възпроизвеждането на раните на Христос в собственото му тяло. Франциск носел тези болезнени рани до смъртта си през 1226 г. Разбира се, това е мистериозно явление, но съм готов да го видя като последното драматично свидетелство на Франциск за това как църквата трябва да бъде в света. Заедно с това да бъде пророческо свидетелство срещу началствата и властите, както и радостно свидетелство за Божията прошка, църквата е призована да участва в страданията на Христос. Единствената християнска теодицeя, която считам за достоверна, е признанието, че Бог не се отдръпва от ужаса на човешкото страдание, но е напълно потопен в него. Бог в Христос се присъединява към нас в солидарност на страданието и някак си чрез раните Му ние сме излекувани. Христос ни спасява от греха и смъртта само като се хвърля в бездната. Пълното подражание на Христос е търпеливо да погълне греха и да предложи прошка в името на любовта. Това е благодат.

Ако трябва да избера един миг, който да демонстрира най-ясно кой е Исус и как Той ни разкрива естеството на Бога, това ще бъде моментът на разпъването, когато Исус се моли: “Отче, прости им, те не знаят какво вършат” (Лука 23:34). Това е благодат, демонстрирана като върховна любов. Това е безпрецедентно действие – молба за прошка на убийците му. Но, може би дори по-съществено, прошката се предлага със съзерцателно признание, че неговите преследвачи сами са поробени в системи на грях, които им пречат да имат истинско разбиране за своето престъпление или как да излязат от него. Това е невероятната Божия благодат, която се прояви в пълнота, в живота на Исус. Когато благодатта бъде прободена, тя кърви помилване. Когато благодатта е разпъната, тя не осъжда. Разпънатата благодат дори разбира колко невъзможно е грешният гонител да действа по друг начин. Тези, които искат да преживеят подобна благодат, в крайна сметка ще бъдат наранени – те ще издържат на стигмата върху своята душа. Те ще помогнат да се постигне това, което липсва в Божиите скърби (вж. Колосяни 1:24). Това означава да бъдеш Христов в най-пълния смисъл на думата. Преди да бъдем триумфалната църква, ние сме църква, носеща своята стигма с благодат.

Както е писано:

„Убивани сме заради Тебе цял ден;

смятани сме като овце за клане”.

Но във всичко това ставаме повече от победители

чрез Този, Който ни е възлюбил.

(Римляни 8:36-37)

Ние сме “повече от победители” не чрез съревнования и “успехи”, а чрез подражаване на Агнето, което седи от дясната страна на Бога. Ние поемаме греха на света, като се присъединяваме към Божия Агнец и като носим греха и прощаваме на грешниците. Но, тъй като църквата се е превърнала в мощна институция, работеща с царе и царици, президенти и министър-председатели, нашето ходене в благодат се е изкривило. Показваме благодат на институциите на греха, докато осъждаме отделния грешник. Би трябвало да е обратното. Исус осъждаше греха на системата, който запазваше статуквото за Иродианите и Садукеите, но показваше състрадание към бирниците и проститутките. Това е благодат. Но, църквата, която ухажва могъщите на деня, за да получи благоволението им, е забравила този вид благодат. Ние се подмазваме на силните, от чийто гняв се страхуваме, а осъждаме греха на слабите, които не представляват заплаха. Ентусиазирано подкрепяме системите на алчност, които управляват Уолстрийт, като същевременно осъждаме личната алчност в живота на хората, работещи на минимална заплата. С радост бихме проповядвали проповед срещу греха на личната алчност, но не смеем да предложим пророческа критика на златното теле на неограничения капитализъм. Исус и Свети Франциск правеха обратното. Те засрамваха началствата и властите, но предлагаха прошка на хората. Това е Божията благодат, която църквата трябва да олицетворява.

Ехо, мълчание, търпение и благодат, във влака от Рим до Асизи. Това беше повече от пътуване с влак между два италиански града – беше метафора за пътуването, което бях започнал. Пътуване, което ме прехвърляше от статуквото на християнството в по-революционен вид християнство. Имам нужда от това пътуване. Може би и вие. Колкото зависи от мен, аз се надявам да се возя на този влак до края на живота си.

Глава 7 – Зърно и грозде

На 11 септември 2001 г. направих много грешки. Реагирах прекалено много и се молех твърде малко. Водих обща войнствена молитва от името на църквите в града. Не знаех как да се моля с отношение на мир, милост и прошка. Поддържах пламъка на гняв и биех барабаните на войната. Не знаех какво носи мир. Бях християнин, но все още не бях ученик на Княза на мира. Както казах, направих много грешки в този ужасен ден. Но на следващия ден направих нещо правилно – Послужих с тялото и кръвта на Исус на объркани вярващи.

Вероятно можем да определим 11 септември 2001 г. като истинското начало на XXI век. Надеждата от края на ХХ век, че краят на Студената война ще доведе до нов век на мир и просперитет, се срина с кулите-близнаци. В този миг президентът Буш насочи американския импулс на безпрецедентно военно положение. Това доведе до създаването на една безкрайна война. (Каква друга може да бъде “войната срещу тероризма”, освен безкрайна?) В предишна книга разказах историята за собственото си съучастничество в евангелската склонност да освещавам американския милитаризъм и да “марширувам” под ритъма на войната. Това е нещо, за което сега дълбоко съжалявам. Но, поне реагирах на събитията от 11 септември по един изкупителен начин. Ден след 11 септември, на обяд проведохме молитвена среща, която продължаваме да организираме всяка сряда от тогава насам, за последните четиринадесет години. Най-същественото в това отношение е, че от самото начало вземахме Господна вечеря. Не съм сигурен какво ме накара да предложа причастие в деня след 11 септември, но беше правилно и доведе до важни промени. До този ден ние служихме с причастие само три или четири пъти годишно. Днес можем да го правим два или три пъти седмично. Срещата за молитва по обяд, започнала в деня след 11 септември, беше моят неволен вход към безграничното тайнство на Евхаристията.

В подготовка за седмичната молитва и службата за причастие, аз отбелязвам някои важни елементи свързани с Господната трапеза. Кратки размишления. Предполагах, че след кратко време ще изчерпя всичко, което знам за причастието и че в края на краищата ще попадна в нещо като рутина – повторение на същите идеи. Но, за мое учудване, това не се случи. Всеки път, когато размишлявах за причастието, дори и накратко, виждах нещо ново. Беше като калейдоскоп на откровение; при всяко завъртане виждах нещо ново. Приличаше на вдовицата, чийто брашно и масло никога не свършваха. Причастието се оказа като артезиански кладенец на безгранично тайнство. Седмичната молитвена служба се превърна в моя лаборатория за изследване на тези евхаристични тайнства. Това, което преди беше водниста гледна точка за причастието, се превърна във вино – тайнствено вино. Животът е пълен със странности. Един инстинкт да послужа с причастието в деня след 11 септември ме направи сакраментален християнин (бел. прев. християнин спазващ тайнствата). Кой би могъл да предположи?

Да бъдеш сакраментален е обратното на това да бъдеш светски. Един от аргументите на секуларизма е, че нищо в света не е онтологически свято, тоест, нищо не е свято само по себе си. За светския ум, святостта е в най-добрия случай просто идея, символичен жест, а не истинска реалност. За секулариста святото е просто символ. Но, християнското учение за Въплъщението казва ясно: “Не!” Ако вярваме, че “Словото стана плът и живееше между нас” (Йоан 1:14), тогава вярваме и в святата онтология. Ако се придържаме към православното учение за Въплъщението, ние вярваме, че плътта и кръвта на Исус са божествени. Колкото по-дълбоко сме повлияни от святото тайнство на Въплъщението – Бог, Който стана човек – толкова по-сериозно ще приемем тайнствата на кръщението и причастието. В светската епоха на църквата повлияна от Просвещението, ние отчаяно се нуждаем от възстановяване на святото чрез връщане към тайнствата. Най-ефективният начин да се съпротивляваме на обезсилващите ефекти на секуларизма е да приемем тайнствата на сериозно. Съвременният импулс да се принизи тайнството до обикновен символ е несъзнателно предаване на светския аргумент, че нищо не е наистина свято. Но, тялото на Христос е свято. Тялото на възкръсналия Исус, църковното тяло и евхаристичното тяло на Причастието са святи. Ние откриваме свята онтология в свидетелството на Павел по отношение на тайнството на причастието:

Чашата, която бе благословена и която ние благославяме, не е ли това, да имаме общение в Христовата кръв? Хлябът, който пречупваме, не е ли да имаме общение в Христовото тяло? (1 Коринтяни 10:16)

Апостол Павел ни казва, че той получи това откровение относно тайнството на причастието директно от Исус (вж. 1 Коринтяни 11:23-34). Това трябва да ни помогне да видим, че Причастието не е повърхностно нещо. Най-великият апостол и богослов на християнството получи своето евхаристично откровение от самия Христос! Причастието е основна доктрина и централна практика на християнската вяра. В центъра на християнската практика се намира трапезата. За християнина, Светая светих е трапезата на причастието. Светая светих вече не е стая запазена единствено за първосвещеника, а е обща трапеза, на която всички са поканени. Исус е причината за тази промяна.

През цялото си служение Исус разкриваше радикално гостоприемство на Своята трапеза. Грешните бяха добре дошли да седят с Бога и да споделят храна, точно както Авраам направи под Мамриевите дъбове (Битие 18). В нощта преди страданието Си, Исус даде на света нова трапеза, тайнствена трапеза. Синоптичните евангелия, заедно с апостол Павел ни разказват, че когато Исус седеше с учениците си в горницата по време на Тайната вечеря, взе хляб и каза: “Това е Моето тяло”. След това взе чаша вино и каза: “Това е моята кръв …” (Матей 26:26, 28). Плът и кръв, като хляб и вино. Това е евхаристичното тайнство. Божествената плът и кръв по някакъв начин са ни дадени в обикновения хляб и вино. Пшеница и лозя. Зърно и грозде. Те отварят вратата към тайнствената онтология – начин да видим цялото творение и цялото дело като святи. Ако погледнем през евхаристични очи, откриваме, че живеем не в светски свят, а в свещен свят – свят, в който всяко дърво може да се превърне в горящ храст, изпълнен с Божието присъствие.

Усещане за святото може да се окаже нещото, от което се нуждаем най-много днес. Църквата в Западна Европа и Северна Америка се бори с дълбоко разочарование. Разочаровани сме от провала на християнството. Големият опит да създадем континенти на християнска цивилизация чрез държавния апарат е или вече мъртъв, или умиращ. Изглежда, че културалният секуларизъм вече е спечелил в Западна Европа; ще спечели и в Северна Америка (въпреки решимостта на консерваторите да се борят докрай в грозните “културални войни”). Така че ние или отричаме това, което се случва, или ядосано обвиняваме различни “изкупителните жертви”, или просто се отчайваме. Църквата в пост-християнския Запад върви по пътя за Емаус, объркана и разочарована, точно като двамата ученици на първия Великден (вж. Лука 24:13-35). Разбира се, идеята на историята за Емаус беше, че двамата ученици не бяха изобщо схванали Библията.

Разочарованието им се дължеше на неправилните им очаквания. Очакваха цар според модела на Фараоните и Цезарите. Очакваха Исус да бъде войнствен Месия, като Цар Давид или Юда Макавей. Поради своите очаквания те виждаха Исус като “неуспешен” Месия – проповядващ мир Месия, в крайна сметка беше екзекутиран от римляните. Вместо да дойде царството, Христос беше разпънат – за тях това бе задънена улица. Що се отнася до Клеопа и другия ученик, движението, в което бяха инвестирали всичките си надежди и мечти, се провали. Не оставаше нищо друго, освен да се приберат у дома. Вървяха по пътя за Емаус, носейки товара на душевно разочарование. Тогава се появи Исус и вървеше с тях “в друг образ” (Марк 16:12).

Когато Исус, под прикритието на пътуващ непознат, се присъедини към разочарованите ученици и отбеляза очевидната им тъга, те обясниха как са се надявали, че Исус от Назарет беше дългоочакваният Месия – Онзи, Който щеше да изкупи Израел. Но всичко беше приключило. Надеждата им беше прекършена, когато техният бъдещ Месия беше осъден от свещениците и разпнат от римляните. Тяхното движение се беше провалило и разочарование се беше установило на негово място. Тогава непознатият започна дълго обяснение, от Моисей и пророците, че страданието и дори смъртта не противоречаха на влизането на Месия в славното Му царуване – всъщност Писанията бяха предсказали това.

Когато слънцето залязваше, тримата пътници пристигнаха в Емаус. След като първо се престори, че ще продължи пътуването си сам, непознатият прие покана да сподели храна с двамата ученици. Докато седяха заедно на трапезата в замиращата светлина на първия Великден, непознатият изненадващо пое ролята на домакин. Той взе хляба, изговори древното еврейско благословение, разчупи хляба и когато им го подаде … нещо учудващо се случи! За кратко време двамата ученици разпознаха непознатия като …Исус! Тогава Той изчезна! Но, хлябът, който Исус държеше в ръцете Си, падна на трапезата. Благословеният, разчупен хляб удари трапезата с категоричен удар! Исус беше видян за миг, след което изчезна. Но, на Негово място хлябът остава. Не пропускайте това. Хлябът остана! Двамата ученици се втурнаха обратно в Ерусалим, за да обявят добрата новина, че Исус беше възкръснал. “Те пък разказаха за станалото по пътя и как Го познаха, когато разчупваше хляба”. (Лука 24:35).

Тук виждаме евхаристичното тайнство, че след Великден Христос е с нас в друга форма, в благословения и разчупен хляб. Това е идеята на драматичния жест в кулминационния момент в историята на Емаус – Исус присъства като хляб на трапезата! Разбира се, това е много различно присъствие от това, което се очакваше от учениците по пътя за Емаус или от наследниците на християнството. Това, което всички искаха беше цар на престола на политическата власт. Това, което получиха, беше разчупения хляб на трапезата на причастието. Фалшивата надежда за това, че царството на Христос е традиционна политическа сила винаги е разочаровало онези, които не успяват да разберат истинското естество на това ново царство, независимо дали става дума за учениците по пътя за Емаус, архитектите на християнството или съвременната религиозна десница. Исус няма да бъде с нас като средство за традиционна политическа сила. Исус ще бъде с нас като хляб на трапезата. Христос е представен като тайнство, а не като политически комитет. Блажени са онези, които не са разочаровани.

За онези християни, които мечтаеха да оформят културата чрез политически натиск и законодателна принуда, това са дни на гняв, разочарование и объркване. Този експеримент е неуспешен и не може да бъде повторен. Християнството е мъртво. Но Христос е жив! За тези, които желаят да влязат в тайнство с Христос, присъстващ като хляб на трапезата, това са дни на нови възможности. Вместо да мислим политически, ние се учим да мислим сакраментално. Пътят напред е далеч по-малко политически и много по-мистичен. Преди едно поколение великият католически богослов Карл Рахнер предсказа: “Поклонническият християнин на бъдещето ще бъде или “мистик”, който е “преживял” нещо, или ще престане да бъде нещо въобще”. Бъдещето на християнството принадлежи на християнина описан от Томас Мертън, а не на наследниците на Джери Фалуел. Това трябва да се разглежда като приветстваща промяна. Само фалшивите ни надежди са разочаровани от смъртта на християнството. Исус никога не е имал намерение да променя света чрез бойни полета или кабини за гласуване. Исус винаги е имал намерение да трансформира света живот след живот, на обща трапеза. Църквата, в която пастирувам, вече не даваме “ръководства за християнско гласуване”, но всяка неделя предлагаме “тялото на Христос разчупено за вас”.

Не съм ни най-малко разгневен или дори разочарован от това, че християнството се е провалило и че сега живеем в това, което може да бъде описано като светска епоха. От една страна, може би нашата ера не е толкова светска, колкото пост-християнска. Църквата на Запад най-накрая излиза от дългата сянка на Константин и се опитва да разбере какво следва. Ние също се движим по пътя за Емаус, като се учим да разпознаваме Исус под друг образ. Вече нямаме политическа власт. Това, което имаме, е тайнството на Евхаристията. Ние предлагаме на света хляба и виното, тялото и кръвта на Христос. Това е повече от достатъчно! Така че днес нашите проповеди не свършват с: “Идете и гласувайте за сенатора си и лобирайте във Вашингтон”. Нашите проповеди завършват с “Елате на трапезата и споделете Христовия живот”. Христос присъства с нас. Той присъства в Евхаристията. Той е хляба на трапезата. Това е достатъчно. Не съм разочарован. Сърцето ми гори.

В тайнството на Евхаристията Бог в Христос решава да се представи на човечеството чрез обикновени елементи. Чрез зърно и грозде намираме Христос в света. Но, това не е необработено зърно и грозде, които откриваме на трапезата за причастие; това е хляб и вино. Зърното и гроздето идват от добрата земя на Бога, но хлябът и виното са резултат от човешката индустрия. Хлябът и виното се получават чрез съработването между човека и божественото. И тук е красивото тайнство. Ако зърното и гроздето, станали на хляб и вино, могат да предадат тялото и кръвта на Христос, това говори много за всеки легитимен човешки труд и индустрия. Тайнството на Евхаристията не прави нищо по-малко от това да превърне целия човешки труд в свят. За да има свято тайнство на причастието, трябва да има зърно и грозде, пшенични полета и лозя, хлебари и винопроизводители. Човешкият труд се превръща в тайнство, селскостопанско засаждане на пшеница, обработване на лозята, мелница за смилане на пшеницата, винопроизводител за смачкване на гроздето, жена за печене на хляб, мъж, произвеждащ вино, шофьор на камион, продавач на вино. Кой знае какъв хляб или какво вино може да се окаже на трапезата на причастието като тяло и кръв на Христос. Това е мястото, където откриваме святото тайнство, че всеки труд, необходим за човешкото процъфтяване, е свят. Земеделският производител, който обработва полетата си, работникът в пекарна, шофьорът на камион превозващ стоките, продавачът – всички са ангажирани с работа, която е също толкова свята, колкото и свещеникът или пасторът, които служат в неделя. Евхаристията отдръпва завесата, за да разкрие един сакраментален свят.

Не се опитвайте да пропуснете идеята. Не се задълбавайте в това дали труда е специфично свързан или не с производството на зърно и грозде, хляб и вино – елементите на Причастието. Това не е смисълът. Въпросът е, че всичкият труд, необходим за процъфтяването на човека, е сакраментален. Всъщност ние сме “царство от свещеници” (Откровение 1:6) и “царствата на този свят станаха царство на нашия Господ и Неговия Месия” (Откровение 11:15). Това, което можем да мислим за рутинно и светско, е всъщност ангажимент със святото. Тайнството на Евхаристията разкрива, че това е така. Ани Дилърд разказва история за купуване на виното за малката си църква:

Как мога да купя виното за причастието? Коя съм аз, за да купя виното? Някой трябва да го купи, нали? Приемането на вино, вместо гроздов сок, беше моя идея и разбира се, предложих аз да го купя. Не трябва ли да нося роба и особено маска? Не трябва ли аз самата да направя виното? Има ли свято грозде, има ли свята земя? Няма свято грозде, няма свята земя. Имам празна раница на гърба, студено е и ръцете ми са в джобовете. Плащам в кеш, или с карта. Връщам се обратно, вървя и нося бутилка вино с етикет, Христос с коркова тапа. Нося святостта в съд, Самият Бог, в раницата на гърба ми.

Може да живеем в светска епоха, но нашата светска епоха живее и се движи и съществува в сакраментален свят. Нашите светски очи може да са твърде слаби, за да го забележат, но това не означава, че творението не грее с яркостта на Бога. Светлината, по-ярка от слънцето на Хълма на Преображението, свидетелства, че плътта и кръвта могат да предават славата на Бога. В нашите понякога разтревожени и изморени усилия ние можем да ослепеем за славата, която е навсякъде около нас. Подобно на шегаджията, който казал на крадеца:

Бизнесмени! Пият моето вино, след като орачите са орали моята земя. Никой от тях не знае истинската му стойност (Боб Дилън)

Но, Евхаристията ни показва стойността! Божието добро творение е достатъчно свято, за да държи живота на Бога – било то горящ храст, бебе във Витлеем, зърно и грозде, хляб и вино. Това не е рядък диамант или магически еликсир, който ни предава живота на Христос, а нещо обикновено и земно, като хляба и виното. Всеки път, когато получаваме причастие, напомняме, че живеем в сакраментален свят. Пшеничните полета в Канзас и лозята в Калифорния са също толкова свети, колкото параклисите и катедралите. Ароматът на Бога може да бъде открит в миризмата на новородено бебе и в потта на дърводелеца; при изпичането на хляба и във ферментацията на виното. Секуларизмът не е състояние на съществуване, това е само начин да се разбира погрешно света. Ако вървим по пътя за Емаус през XXI век, мислейки си, че Бог отсъства и мисията се е провалила, ще бъдем дълбоко разочаровани. Но, ако можем да се научим да разпознаваме Исус в друг образ, виждайки Го в разчупването на хляба, сърцата ни ще горят от радост!

О, Боже, Чийто благословен Син се разкри на учениците Си в разчупването на хляба: отвори очите на вярата ни, за да Го видим в пълнотата на изкупителното Му дело; Който живее и царува във нас, в единството на Светия Дух, един Бог, сега и завинаги. Амин.

Празниците и пиршествата са най-разпространената метафора на Исус за Божието царство. Когато Исус не говореше за символична трапеза, често седеше на буквална трапеза. Само в Евангелието на Лука има почти 30 препратки към яденето, пиенето и седенето на трапезата. През цялото трето Евангелие Исус ходи от трапеза на трапеза. Исус непрекъснато обявява и приема Божието царство чрез общо хранене на обща трапеза. Най-радикалният аспект на Исус и неговият подвижен празник беше склонността Му да споделя трапезата с всички “грешни” хора – грешниците, отхвърлените, пренебрегнатите. В култура, в която събирането около трапезата е тясно свързано с личната святост, това би трябвало да повдигне доста вежди … и го правеше. Книжниците и фарисеите ръмжаха: “Този човек приветства грешниците и се храни с тях” (Лука 15:1). И Исус беше щастлив да поеме тази критика. Той очевидно беше готов да сподели трапезата с всеки, който отидеше при него. За Исус общата трапеза беше начинът, по който спасението отиваше при грешниците. Когато Исус седеше на трапезата с главния събирач на данъци на Ерихон, Закхей, не бяха свършили с храната преди спасението на прословутия грешник да стане факт. Когато Исус беше попитан: “Само неколцина ли ще бъдат спасени?” Той отговори: “Ще дойдат от изток и запад, от север и юг, и ще ядат в Божието царство” (Лука 13:23,29). За Исус спасението може да се опише като хранене в Божието царство и той очакваше всички хора да седнат на трапезата. В Своето проповядване, притчи и практика Исус разясняваше, че спасението и Божието царство са центрирани не в храма, а около трапезата. Исус премести святото от светилищата, запазени само за първосвещеника, към общата трапеза, на която всички са поканени. Исус преобърна масите в храма, но постави маси в дома на Своя Отец.

Преди Исус еврейската концепция за святост беше много силно концентрирана за вътрешен кръг. Колкото повече човек се приближаваше до Светая светих, достъпът ставаше по-ограничен. Израелската земя беше единствената свята земя в света. В израилевата земя беше светият град Ерусалим. В Ерусалим беше светият храм. В храма се увеличаваше степента на святост, със съответната ограниченост. Имаше двор само за евреите, където езичниците не биваха допускани. Място само за мъже, където жените не биваха допускани. Място само за свещеници, където миряните не биваха допускани. И най-накрая, Светая светих, където можеше да влезе само първосвещеникът и то само веднъж годишно. Святостта беше нещо, което се пазеше строго.

Но Исус промени всичко това. Исус обърна концепцията им. Когато нечистият докосваше Исус, Исус не ставаше нечист, а нечистите се изцеляваха. По време на служението на Исус грешниците получиха неограничен достъп до Светая светих. Какво може да бъде по-свято от седене на трапезата и потапяне на хляба в същата купа със самия Бог? В гостоприемството на Исус правим безпрецедентно откритие, че Бог е готов да сподели Своята трапеза с някого – дори с грешниците. Особено с грешниците. Това основно променя нашата идея за Бога. Апостол Петър в крайна сметка се научи да казва: “Бог ми каза да не наричам никого нечист” (Деяния 10:28). За християнина най-святото от всички е трапезата на причастието, където ни се предлага тялото и кръвта на Исус. Вместо да се ограничава до определено географско място и свещенически елит, християнският свят може да се разпростира навсякъде. Господната трапеза свидетелства за новата заветна доктрина, че святата земя е цялата земя, а избраните хора са човешката раса.

През последната Си седмица на служение в Ерусалим Исус направи две изключително важни неща: затвори храма (макар и за кратко време) и “отвори” трапезата. По време на Страстната седмица Исус пророкува за смъртта на храма и за издигането на трапезата. Исус смени фокуса ни, от храма към трапезата. Когато Исус седеше на трапезата с учениците Си по време на последната вечеря, Той им каза, че няма да пие от плода на лозата, докато не го пие с тях отново в идното царство на Бога (вж. Матей 26:29, Марк 14:25, Лука 22:18, 28). Това обяснява защо Исус беше толкова копнеещ да яде и пие с учениците Си след възкресението – празнуваше с тях идването на царството на Отец. В книгата Деяния, Петър описва апостолите като онези, които “ядоха и пиха с Него, след като възкръсна от мъртвите” (Деяния 10:41). Възкръсналият Христос не се появи в храма, а на трапезата. Центърът на Божията дейност се беше променил – вече храмът не беше най-святото място. Църквата би направила добре да мисли за себе си, не като за храм, а като за трапеза. Това е основна промяна. Помислете за разликата между храм и трапеза: храмът е елитарен, а трапезата за всички. Храмът е йерархичен; трапезата е егалитарна. Храмът е авторитарен; трапезата е подканваща. Храмът е затворен. Трапезата е спокойна и “семейна”. Храмът е стриктно спазване на кодексите за чистота, които забраняват нечистите. Трапезата е приветстващо семейно празненство за завръщането на грешниците. Храмът е временен. Трапезата е вечна. Мислехме, че Бог е божество в храма. Оказва се, че Бог е баща на трапезата.

Причастието не беше изобретение на Исус, a новаторство от страна на Исус. Очевидно беше основано на еврейското пасхално ястие, но през нов поглед. Вместо да си спомня Пасхата, то щеше да си спомня нова история за спасението, нов Изход. Историята на спасението щеше вече да има глобален обхват. Тази нова мемориална храна щеше да включва еврейската пасха, но щеше да обхване и други истории за освобождение. Бог щеше да приеме поклонение, не само защото изведе евреите от Египет, но и защото изведе “филистимците от Кафтор и сирийците от Кир” (Амос 9:7). Вече няма да се ограничи храната на завета до определена етническа принадлежност или националност – сега “мнозина ще дойдат от изток и запад, и ще ядат с Авраам, Исаак и Яков в небесното царство” (Матей 8:11). Ексклузивността на храма отдава място на инклузивността около трапезата. Разликата между стария и новия храм, и трапезата е като разликата между извършването на ритуали за чистотата под осъдителния поглед на религиозните водачи и споделянето на храна и напитки на трапезата с близки приятели. Вместо метода на храма да обявява аутсайдера за нечист и да ограничава достъпа му, на Господната трапеза казваме: “Издърпайте един стол и седнете с нас, ще ви направим място”. В храма святото е запазено чрез практиката на изключване – жените, езичниците, грешниците и нечистите се държат на разстояние. На трапезата святото е изразено в практиката на включване – приемането на аутсайдера и нечистите, за които Исус винаги прави място.

Подобно на другите Евангелисти, Йоан разказва историята за това, че Исус умножава хляба и рибите, за да нахрани пет хиляди души. Но Йоан добавя и нещо уникално: “Когато Исус разбра, че ще дойдат да Го вземат и насила да Го направят цар, Той отново се оттегли в планината” (Йоан 6:15). Отговорът на тълпата на тази “трапеза в пустинята” (Псалм 78:19) беше импулсът да направят Исус цар … но Исус отказа. Защо? Защото Исус е цар, Той дойде за да бъде цар, цар е значението на думата Месия. Защо тогава Исус се отдалечи от тълпата, когато тя поиска да Го направи цар? Понеже искаха да направят това НАСИЛА. В центъра на концепцията на тълпата за царството беше насилието. Те искаха да принудят Исус да бъде техният силен цар, за да може да поведе войските Си във въстание, със сила, срещу римляните. Това беше противоположно на типа цар, който Исус щеше да бъде. Цезар беше разпъващ на кръст цар, който царуваше със сила. Христос беше разпънат на кръст цар, Който царува без насилие. Царството на Христос е изградено върху съпричастна любов, а не върху насилственост.

Тълпата, която искаше да принуди Исус да бъде цар насила, работеше от доминиращата парадигма на недостига. Това е парадигмата, която накара Кайн да убие Авел. Тя се намира в тъмното сърце на човешката цивилизация. Ние сме учени да вярваме, че реалността е нула и че живеем в затворена система. Тази парадигма на недостиг е философията, която основава нашите структури на системен грях. Страхуваме се, че няма да има достатъчно земя, вода, храна, петрол, пари, труд и затова изграждаме нечестиви структури на грешна сила, за да гарантираме, че онези, които наричаме “ние”, ще имаме онова, което наричаме “наше”. Ние го наричаме сигурност. Наричаме го защита. Наричаме го и свобода. Това, което не го наричаме, е това, което всъщност е … страх. Водени от страха ни от недостиг, ние създаваме организирана, мащабна, бавна версия на анархията. Тълпа, която граби и убива се нарича анархия. Това, което Европейските колонисти направиха, плячкосвайки и убивайки местното население, обаче, се нарича славно завоевание, но това е просто грабежи и убийства в по-голям мащаб. Царете се заемат със задачата да ограбят нашите врагове от наше име.

Казват, че патриотизмът е последното прибежище,

към което се придържа всеки злодей.

Открадни малко и те хвърлят в затвора.

Открадни много и те правят цар.

Боб Дилън

Как иначе да разбираме завоевателните войни в името на Христос? В американския контекст, местните народи бяха жертвите на организираната, мащабна, бавна версия на анархията, наречена Manifest Destiny (Предопределение на съдбата). Парадигмата на недостига е абсолютно доминираща в съзнанието на падналото човечество. Така че ние се ангажираме да подкрепяме собствения си икономически интерес чрез сила. Така разбираме ролята на царете (или президентите). Това води до конкуренция, конфликт, завладяване, възмущение, бунт, отмъщение и война, което на свой ред трагично води до самоизпълняващото се пророчество за недостиг и липса. Това са четиримата конници на Апокалипсиса, които продължават да препускат в историята. Белият кон на завоевание, последван от червения кон на войната, следван от черния кон на глада, последван от бледия кон на смъртта. Като се повтори многократно имате световната история. Исус е царят, който идва да спаси човечеството от глупавия цикъл на завоевание, война, глад и смърт. Така че, когато тълпата се опита да принуди Исус да се добере до белия кон на насилие, Той отказа.

Чудото на хляба и рибите беше предназначено да бъде знак, който ни насочва към нова парадигма. Исус постоянно учеше хората да не се притесняват за недостига, а да се доверят на Бога. Исус иска да видим, че не живеем в затворена вселена; реалността не е нула. Вместо това Бог се вмъква в нашия свят с красотата на безкрайността. Знамението с хляба и рибите имаше за цел да покаже, че за Бога всичко е възможно и че парадигмата на недостига е сатанинска лъжа. Когато галилейската тълпа не успя да получи това послание, а вместо това поиска да използва Исус, за да започне цикъла на завоевание, война, глад и смърт – тези отвратителни конници – Исус се оттегли в планината за молитва. На следващия ден Исус пое различен подход с тълпата:

И като Го намериха от другата страна на езерото, Му казаха: Учителю, кога си дошъл тук? Исус им отговори: Истина, истина ви казвам: Търсите Ме, не защото видяхте знамения, а защото ядохте от хлябовете и се наситихте. Работете не за храна, която се разваля, а за храна, която трае за вечен живот, която Човешкият Син ще ви даде; защото Бог Отец Него е потвърдил с печата Си… Аз съм живият хляб, който е слязъл от небето. Ако яде някой от този хляб, ще живее до века; да! И хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която Аз ще дам за живота на света. Тогава юдеите взеха да се препират помежду си и да казват: Как може Този да ни даде да ядем плътта Му? Затова Исус им каза: Истина, истина ви казвам: Ако не ядете плътта на Човешкия Син и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си. (Йоан 6:25-27; 51-53)

Вместо бойното поле, където четиримата конници от Апокалипсиса яздят в порочен кръг, Исус призовава света към трапезата, където Той предлага на човечеството Своята плът и кръв. И защо? Защото да ядем плътта и да пием кръвта на Исус е да поглъщаме безкрайността. Исус каза: “Онези, които ядат плътта Ми и пият кръвта Ми, имат вечен живот” (Йоан 6:54). Исус изоставя опитите да се промени света, като яздим бойни коне по бойните полета. Това никога няма да промени света. Вместо това Исус ни призовава на трапеза и ни кара да ядем плътта Му и да пием кръвта Му, за да можем да участваме в Неговия вечен живот. Но, галилейската тълпа се обиди от провокативната покана на Исус за ядене на плът и пиене на кръв.

Важно е, че Исус никога не омекотява скандалната Си покана, като каже например: “Имам предвид символично”. Не, Исус продължава да засилва евхаристичната Си теология като казва: “Моята плът е истинска храна и кръвта Ми е истинско питие. Онези, които ядат плътта Ми и пият кръвта Ми, пребъдват в Мен и Аз в тях” (Йоан 6:55-56). Дори когато много ученици се оплакаха: “Това учение е трудно; Кой може да го приеме?” (Йоан 6:60), Исус не се отказа. И какъв беше резултатът? “Поради това мнозина от учениците Му се оттеглиха и вече не ходеха с Него” (Йоан 6:66). Това е тъжно, но за Исус идеята, че последователите Му ще се хранят с плътта Му и ще пият кръвта Му, е жизнено важно. Ако се опитаме да премахнем скандала на солидната евхаристийна теология, като го принизим до обикновен символ, правим нещо, което Исус отказва да направи. Нека скандалът остане. Поканени сме да ядем плътта и да пием кръвта на Бога, за да можем да участваме във вечния живот. Най-подходящият отговор на това свято тайнство не е емпирично обяснение, а покорство. Когато служителят казва: “Тялото на Христос разчупено за теб”, участникът казва: “Амин”. Това е красотата на безкрайното, предложена в Евхаристията, която ни спасява от страха, който освобождава четирите конника от Апокалипсиса.

Млада жена, която познавам, дъщеря на приятел, е израснала в харизматична църква, където баща й е пастор. През юношеските й години християнската й вяра започна да се колебае. Евангелското християнство, с което беше израснала, не изглеждаше достатъчно стабилно, за да я поддържа, докато преминаваше към зряла възраст. Тя премина през криза, която за мнозина млади евангелисти е смъртта на тяхната християнската вяра. За щастие, докато посещаваше колеж, вярата й се съживи. Но това не беше връщане към евангелизма, а прегръдка на Великата традиция – вероизповеданията и тайнствата на историческото християнство. Вярата й сега беше подкрепена от сериозна теология и свята мистерия. Баща й ме чу да говоря на пасторска конференция, където засегнах нуждата евангелските църкви да възстановят практиката на седмичното причастие. След моята презентация той се приближи до мен и каза: “Сега разбирам какво има предвид дъщеря ми, когато казва: “Какво е църквата без Евхаристията?”

Всъщност, какво е църквата без Евхаристията? Това е проницателен и важен въпрос. В много реален смисъл църквата е еклесиалното тяло на Христос, поддържано от сакраменталното тяло на Христос. Седмица от седмицата се храним с плътта и кръвта на Христос, за да можем да бъдем въплъщение на плътта и кръвта на Христос в света. “Това е голяма тайна, но аз говоря за Христос и църквата” (Ефесяни 5:32). Ето защо по-голямата част от църковната история, тайнството, а не проповедта, е централният аспект на християнското богослужение. Християнската вяра е повече за свързването на живота ни с Христос, отколкото за получаване на духовна информация. Правенето на църквата да бъде повече за проповедта, отколкото за тайнството, е ход към секуларизма. (И това идва от някой, който е писал над три хиляди проповеди и обича да проповядва!) За да се противопоставим на секуларизирането на християнството, ние се нуждаем от по-свещеническо поклонение. Това, което тайнството на причастието прави и което проповедта не може да направи, е да предложи на поклонника пряка връзка с живота на Христос. Исус все още казва: “Вземете, яжте; това е Моето тяло” (Матей 26:26). Зърно и грозде. Пшеница и лозя. Хляб и вино. Плът и кръв. Това е Евхаристията, която ни учи как да принадлежим на Божия добър свят – свят, който е по-свят, отколкото някога сме мечтали.

Принадлежа

(Антидот на гностицизма)

Нека Христос оформя целия живот

Не бъди религиозно клише

Бъди истинско човешко същество

Принадлежи на човешката раса

Принадлежи на гората

Принадлежи на града

Ходи на дълги разходки

Научи се да оценяваш изкуството

Вземи цигулката

Култивирай кулинарни умения

Прочети война и мир

Смей се повече

От време на време плачи

Слушай жив джаз

Моли се

Изяж праскова

Направи нещо нелепо

Отиди да танцуваш

Спри да съдиш

Започни да обичаш

Засади градина

Изкачи планина

Запомни дълго стихотворение

Научи малко астрономия

Стани пчелар

Върни се в колежа

Започни ново хоби

Спечели нови приятели

Прочети Библията в нов превод

Научи чужд език

Гледай чуждестранен филм

Промени мнението си

Пий само добро кафе

Довери се на сомелиер

Говори с ближния си, но не за религия

Отиди на църква

Отиди на цирк

Не бъркай двете

Бъди човек

Принадлежи!

Глава 8 – Всяко пясъчно зрънце

Не мисля, че християните разбират колко много Библията говори за излизане извън четирите ни стени, каквито и да са те. Дори, Библията най-добре се чете и разбира на открито, колкото по-далеч от стени и постройки, толкова по-добре. Поне това показва моя опит. Пасажи, четени между стени изглеждат невероятни или поне не много вероятни, но на открито същите изглеждат съвсем естествени. Това е така, защото на открито се сблъскваме с чудеса навсякъде; виждаме, че чудотворното не е необикновено, а е общ начин на съществуване. Това е нашият ежедневен хляб. Който наистина помисли за полските лилии или въздушните птици и размишлява за невероятността на тяхното съществуване в този топъл свят сред студенината, едва ли ще му е трудно да приеме превръщането на водата във вино – едно много малко чудо. Забравяме по-голямото и все още продължаващо чудо, при което водата (в комбинация с почва и слънчева светлина) се превръща в грозде – Уендъл Бери.

Аз съм роден и отгледан в равнините на Средния Запад и минаха трийсет години, преди да видя истински планини. Но, когато това се случи, беше любов от пръв поглед. Спомням си, че си помислих: “Къде сте били през целия ми живот?” Беше есен в Скалистите планини и с Пери шофирахме в района на Колорадо. Бях омаян от заснежените върхове. Исках да ги изкача. В един момент импулсивно решихме да изкачим един неназован връх. Зави виелица. Забързахме надолу по планината и се качихме в колата точно навреме. Поглеждайки назад, това наше приключение граничеше с безумие, но тогава просто не можах да се стърпя.

Днес наричам големите върхове в Националния парк Роки – мои приятели. Лонгс, Мийкър, Пагода, Макхенрис, Чийф хед, Халет, Отис, Тейлър, Чапин, Чикита, Ипсилон и всички останали. Познавам ги по име. Познавам облика, “настроенията” и “склонностите” им. Ако не ги виждам известно време, усещам тяхното отсъствие. Не само красотата на величието им, или предизвикателството да бъдат изкачени е което ме привлича към тях. Обичам и тяхната дива природа. Обичам планините по същата причина поради която обичам океаните, горите и пустините – те са диви. Те са неопетнени. Те са такива, каквито са предназначени да бъдат, т.е. святи. И тяхната дива святост има лечебни свойства. Когато казвам, че пустинята има лечебни свойства, говоря сериозно. Океаните, пустините, горите и планините са лечебни; те са тонус за ума и наслада за душата.

Човечеството не се е оформило от главата на Зевс, нито е паднало от небето като един от боговете на гръцката митология. Човечеството не е имало предварително съществуващо състояние в непространственото, не-времевото царство на съвършените форми, както си представял Платон. Човечеството не идва от някъде другаде, освен от земята. Единственият дом на човечеството е въртящото се около слънцето синьо кълбо. Ако този свят не е наш дом (както твърдят гностиците), тогава сме бездомни. Имаме първична връзка с творението, която не може да бъде прекъсната без лоши последствия. Ние сме свързани с пръстта. Ние сме хора на хумуса. Ние сме тайнствения синтез между земната пръст и дъха на Бога. Да бъдеш прекалено отделен от природата показва тенденция към патология на душата. Не можем винаги да имаме бетон под краката си; понякога имаме нужда от пясък между пръстите. Не винаги можем да бъдем осветени от флуоресцентна светлина; понякога трябва да се къпем в студена звездна светлина. Има моменти, когато най-доброто лечение за разстроения ум не е нищо повече от дълга разходка в гората. Планините са моето лекарство.

След 2004 г. и “мигрирането” ни към едно по-съществено, по-красиво и по-загадъчно християнство, последва критика от страна на фундаменталистки настроените църковни членове. Вълкът на депресията изглежда постоянно се въртеше около вратата ми. Тогава Пери и аз научихме колко лековити могат да бъдат няколко дни в планините. Установявайки се в уравновесения ритъм на дългия преход, забелязвайки чудото на зеления лишей, израстващ върху сивия гранит, размишлявайки върху непримирието на планините към жестоките капризи на живота – това бяха нещата, които възвърнаха душата ми и държаха вълка настрана. Също така започнах да забелязвам, че най-добре мислех и се молех във гората. Широтата на простора помагаше на душата ми да се разшири – да мисли по-обширно, да се моли по-щедро. В гората, под голямото небе, дребната и ограничена теология за един малък и капризен Бог изглеждаше напълно нелепа. Вероятно е опасно да вършим цялата си теология в затворените помещения на закрито. Теолозите трябва да бъдат хора на външното.

Ние произлизаме от земята. Нашите святи писания казват, че Бог е създал човечеството от хумуса на земята. Адам (човечеството) дойде от adamah (земята). Ние сме земя с душа. Това е общият произход, който споделяме с цялото творение – с планини и мармоти, с водорасли и орангутани, с лишеи и леопарди. Ние принадлежим на откритото. Много преди историята ни да е написана в книги, тя е била написана в природата. Ние сме звезден прах и ние сме деца на Бога. Да се настройва един човек срещу друг е глупава грешка. Ние сме Божии деца, които Творецът е извадил от земята. Ето защо имаме афинитет към цялото Божие добро творение. Всичко е свързано. Човечеството не е чуждо на природата, ние напълно принадлежим към нея. Когато ходя на планина, не съм чужденец или натрапник; Аз съм в естественото си местообитание. Аз принадлежа там. Но, трябва да пребивавам там в благост и уважение. Аз не притежавам творението, аз просто принадлежа към него и ще се отнасям към него с дължимото благоговение.

Ние, хората, сме “роднини” на елените. И понякога мисля, че те възприемат повече от нас. Както казва жълтото теле в “Зима в кръвта”: “Те могат да познаят по Луната кога светът не е наред. …Разбира се, хората последни узнават”. Но дали хората по някакъв начин са специални, или просто сме най-умните бозайници? Тук святата мъдрост на Битие ни отвежда отвъд границите на емпиричната наука. Настоявам, че когато емпиризмът е казал всичко, което има да каже е казано, добавям, има още какво да се каже. Писанията дават глас на вдъхновените от Духа мистици, които се взираха в по-дълбокия смисъл, извън просто материята и чистото съществуване. Свидетелят на науката и свидетелят на вярата не трябва да са в противоречие. Те са просто два различни езика, които разглеждат различни видове въпроси. Така че древната мъдрост на Битие разкрива, че Бог, който каза: “Да бъде светлина”, също каза: “Да бъде живот” и накрая каза: “Да бъдат подобни на НАС”. Това е дълбока загадка, но способността за самосъзнание е свързана с дара на Божественото съзнание. Когато Бог вдъхна живот в нашите предци – същества, образувани от земната пръст, те станаха хора, което означава, че притежаваха способността да размишляват върху собственото си съществуване, да търсят интимност с техния Създател и да носят божествения образ в сътворението. Импулсът да се търси Бог е присъщ на човешкото естество и може би е нашият най-човешки инстинкт. Хората са обсебени от Бога.

Насладата над естественото творение е напълно съвместимо с християнската духовност. Не можем да обичаме Твореца и да бъдем пренебрежителни или обидни към Неговото творение. ТС Елиът казва: “Лошото отношение към природата предполага погрешно отношение към Бога”. Не бих могъл да бъда по-съгласен. Винаги ставам по-мистично настроен, когато съм в планината. Поезия просто тече от мен в планините. Неотдавна излязох от планинската хижа и легнах на земята, за да гледам с широко отворени очи Млечния път в яркото небе над Колорадо. Това е молитвата, която този момент изрекох:

Звезди

Не прекарвам достатъчно време да гледам звездите

Аз съм съвременник, с покрив над главата ми

Живея в свят на светлина, без звезди в нощните небеса

Поради това в нашите очи няма достатъчно искра

Тази вечер гледах звездите в яркото небе над Колорадо

Съзвездията Плеядите и Орион

И си казах –

Светът е древен

Звездите дори по-древни от него

Те блестят, но не мигат

Те нямат чувства (мисля)

И се чудя –

Дали гледат какво се случва долу, по синия мрамор?

Дали блестящите, но не мигащи звезди мислят

Дали тези любопитни малки създания някога схващат?

Дали някога ще разберат, че всички са свързани?

Дали ще им дойде на ум някога, че са деца на Бога?

Дали някога ще научат, че в дългосрочен план,

Няма ТЕ, има само НИЕ?

Чудя се дали те се чудят за нас

В края на краищата песента е права –

Ние сме звездичка, ние сме златни

Ние сме въглерод на милиарди години

Трябва да се върнем в градината

Да, трябва – трябва!

(Бомбите вече са твърде големи, за да не го направим!)

Погледнах звездите тази вечер

И се помолих –

Господи, не знам какво ще се случи утре

Не знам какво ще бъде след един милиард века

Но аз вярвам в Теб

Ти Си истината, доброто, красивото

Ти поддържаш творението Си от безкрайното Си същество

О, Прекрасни и Безкрайни

Прости ни. Възстанови ни. Излекувай ни. Помогни ни. Спаси ни. Моля те!

Да! Вярвам, че ще го направиш!

Понеже – Христос умря,

Христос възкръсна, Христос ще дойде отново

И така, сега или много по-късно …

Всичко ще бъде наред-

В крайна сметка ще открием изгубената градина

И ще се научим да обичаме

Отново ще ходим с Теб

Или за първи път

И ще блещукаме като звездите завинаги

Сънувах сън. Карах жълт велосипед. Внимателно наблюдавах красотата на творението и най-вече оживените цветове – зеленото на тревата и дърветата (човешкото око е по-привлечено от зеления спектър, отколкото от който и да е друг), синьото небе, червените рози, жълтите глухарчета. По време на моето колоритно пътешествие с велосипед на сън, мислех за естеството на спасението. Когато се събудих, написах среднощните ми мисли: Когато мислим за спасението най-вече като за след смъртта (отвъдния живот), ние създаваме бариера – стена на разделение между изкуплението и земята на живите. Нищо чудно, че толкова много хора свиват раменете си незаинтересовано. Но, когато открием спасение тук и сега, хората естествено се интересуват. Спасението е да бъдеш човек. Ето защо Словото стана плът – човешка плът. Исус дойде да ни върне живота, който загубихме, откакто се препънахме в градината, за да се скитаме в насилствената земя на изток от Едем.

Когато Адам и Ева бяха изгонени от Едем, творението изгуби градинаря си. Изненадващо ли е, че колкото по-бързо се е развила нашата технология, толкова по-грабителски сме станали относно нашата планета? Когато загубихме призванието си на градинари, планетата загуби своите ръкоположени от Бога ръководители. От каменната епоха до зората на индустриалния век планетата е успяла да издържи без своите пазители, но сега човешката цивилизация, разделена от първоначалното й призвание, заплашва да застраши земята. Великденската “грешка” на Мария Магдалена да мисли, че Исус е градинарят, е поетичен намек за това как последният Адам ни води към нашето първично призвание. Всяко разбиране за спасението, което не ни кара да обичаме Божието творение, е много по-гностично от християнството. Или може би това е просто весел КАПИТАЛИЗЪМ ОБЛЕЧЕН В ХРИСТИЯНСКИ ДРЕХИ – ВЪЛК В ОВЧИ ДРЕХИ. Ако не можем да обичаме първобитната гора, не съм сигурен, че можем да обичаме Бог или ближния си. Мъдрият презвитер Зосима в “Братя Карамазови” дава следния съвет на новия монах Альоша:

Обичай цялото Божие творение, както и всяка песъчинка. Обичай всяко листо, всеки лъч на Божията светлина. Обичай животните, растенията и въобще – всичко. Ако обичаш по този начин, ще разбереш тайната на Бога в творенията. Щом я схванеш, ще започнеш неуморно да възприемаш все повече и повече от Него всеки ден. И накрая ще обичаш целия свят с универсална любов.

Ако някой каже, че това звучи като дърво-любвеобвилна теология, аз ще кажа, че богословът може да направи и много по-лоши неща, отколкото да прегърне дърво.

Мога да видя ръката на Учителя

Във всеки лист, който трепери, във всяка песъчинка

– Боб Дилън, “Всяка песъчинка”

Когато Карл Рахнер предсказа, че “благочестивият християнин на бъдещето ще бъде или мистик, или няма изобщо да го има”, той беше силно предсказуем. Наистина, надеждата за християнството на Запад лежи отчасти във възстановяване на мистицизма. Тиранията на емпиризма, характерна за съвремието, най-сетне приключва. Християнството, което няма място за мистиците, може да се очаква да бъде все повече игнорирано, оставяно да гние в собствените си арогантни предположения. Възходът на глобалното петдесятно движение през XX век е само един пример за вида духовност, който е неспособен да се справи с духовния глад на постмодерния свят. Разбира се, имаше време, когато мистицизмът не беше в периферията на християнството, а беше неразделна част от християнското преживяване. В края на краищата, ние, християните, твърдим, че е възможно да общуваме с Бога, че чудесата са достоверни и че законният владетел на нашата планета е Човешкия Син, Който беше възкресен от мъртвите, след като беше разпнат преди две хиляди години. Мистицизмът не е извън ортодоксалното християнство. Ние се покланяме на Онзи, Който превръща водата във вино.

Днес наблюдаваме все по-голям интерес към онова, което може да бъде описано като примитивна духовност. От гледна точка на християнската теология, примитивната духовност не е хетеродоксална, а просто духовност, вкоренена в нещо различно от Европейското просветление – не духовността на сградата от слонова кост, а духовността покритата с мъх от гората. Днес повечето от нас имат достатъчно разум, за да признаят, че християнството е пристигнало в “новия” свят като похитител в компанията на лукавите испански конквистадори и английските пилигрими, тласкани от жестокост и измама. Ами ако беше различно? Ами ако имаше истински обмен на идеи, милостиво културално “кръстосано опрашване”? Колко по-богата би била западната духовност днес, ако това се беше случило? Или все още се придържаме към лъжата на европейската хегемония във всичко, включително и в духовността? Просто защото европейците имаха предимството на по-добра имунна система, стоманени оръжия и воля за въоръжаване с барут не означава, че европейците имат по-висши духовни инстинкти.

Поради обрат на географската съдба, европейците имаха предимството на по-ранно приемане на Евангелието и достъпа до еврейските и християнски писания. Но по времето, когато Колумб направи своето “откритие”, европейците също загубиха голяма част от своята примитивна мъдрост – т.е. забравиха, че хората принадлежат на земята. Европейците са се научили да доминират над природата, но не и как да живеят с природата. Половин хилядолетие по този път е оставило нашата планета в пагубно състояние. Може би, докато все още има време, ние трябва да сме достатъчно смирени, за да се консултираме с мъдростта на онези, които са знаели как да уважават останалата част от Божието творение. Това беше инстинктът на Свети Франциск, духовен свещеник, който говореше за брата Слънце и сестрата Луна, брата Огън и сестрата Вода. Този тип интегрирана духовност – християнска теология и примитивна мъдрост – ме кара да чета както швейцарския богослов Карл Барт, така и местния американски поет Джон Трудел. Аз се възползвам и от двете.

Тъй като западната култура показва толкова ясно симптомите на дълбоко духовно неразположение, бедност на душата, която уврежда както хората, така и планетата, трябва да сложим край на европейското безумие. Може би със смирение бихме могли да попитаме дали култури, които са живели в тясно хармонично отношение с творението в продължение на хиляди години, могат да ни научат как да станем покровители вместо конквистадори, участници вместо грабители. Защото при плячкосването на планетата ние ограбихме душите си, оставяйки празнота, която систематичното богословие не може да запълни. Затова мистиката привлича. Ние имаме своите Писания; имаме и своите вероизповедания. Те са достатъчни, за да ни пазят в християнската ортодоксалност. Но можем ли да се научим да слушаме и мъдрите поети на примитивната духовност, които могат да ни научат много? Надявам се, тъй като секуларизмът, който изглежда е единствената друга алтернатива, не води до нищо друго освен до духовен безкраен упадък. Или ще станем мистици, или няма да мине много време преди да се превърнем в нищо. И както казах, винаги съм по-голям мистик, когато съм в планината.

Библията започва с разказ за сътворението и постоянно възпява добротата на всичко сътворено. В първа глава на Битие Бог обявява всеки ден за добър. Третият ден (денят, когато започна животът) беше обявен за добър два пъти. На шестия ден от сътворението ни се казва: “Бог видя всичко, което беше направил, и наистина беше много добро” (Битие 1:31). Древният еврейски разказ за цялата доброта на творението е в ярък контраст с историите за езическо творение, където светът се появява сред хаоса на великата борба между доброто и злото. В съперническите митове на древния свят злото играе роля в творението. Първото голямо откровение на еврейските писания е, че вселената се излива изцяло от Божията благост; злото не играе роля в доброто творение на Бог.

Битие ни отвежда отвъд науката. Астрофизиците могат много точно да проследят началото до 13,7 милиарда години, до моментът “Да бъде светлина”, известен като Големия взрив. Но, отвъд това не могат да отидат. Всичко преди енергията и материята (и “времето”, което материята и енергията създават) е непробиваема бариера за емпиризма. Ето защо Лудвиг Витгенщайн завършва своя Tractatus Logico-Philosophicus, като казва: “Това, за което не можем да говорим, трябва да ни кара да мълчим.” Витгенщайн разбира, че никога не може да има чисто научен отговор на този фундаментален въпрос: Защо има нещо вместо нищо? Всеки опит да се отговори на този велик въпрос започва с философски или по-точно религиозни размишления.

Големите монотеистични религии винаги са отговаряли на въпроса защо има нещо вместо нищо по същия начин, единственият начин, по който може да се отговори: БОГ. “В началото Бог създаде небето и земята” (Битие 1:1). Но защо? Защо Бог Му се занимаваше изобщо? Защо Бог създаде? Защо Бог каза: “Да бъде…”? Мистиците винаги са давали същия отговор – защото Бог е любов, търсеща израз. От това, което кападокийските отци наричаха “перихореза” – вечният танц, който е Отец, Син и Святи Дух, избухна експлозия на любовта. Някои го наричат Големия взрив. Някои го наричат “Битие”. Ако ви харесва, можем да го наречем началото на любовта като светлина и всичко, което е. Какво е светлината? Божията любов под формата на фотони. Какво е водата? Течен израз на Божията любов. Какво е планината? Божията любов в гранит. Какво е дървото? Божията любов израстваща от земята. Какво е китът? Петдесет тона Божия любов плуващи в океана. Когато се научим да гледаме на творението като доброта, произтичаща от Божията любов, започваме да виждаме святостта на всички неща или, както казаха Достоевски и Дилън, във всяка песъчинка. Цялото творение е подарък – подарък, произтичащ от самораздаващата се Божия любов.

Защо има светлина и океани и дървета, лосове и китове и всяка песъчинка? Защото Бог е любов – любов, която се стреми да се изрази в креативност и себеотрицание. Ако не разберем това, ще разберем погрешно всичко и в нашето недоразумение ще навредим на творението, включително и на нашите съграждани – сестри и братя. Самото съществуване има смисъл, когато се вижда през очите на любовта. В началото има любов. В дълбините на вселената има любов. Разбира се, свободата позволява и други неща – от ракови клетки до атомни бомби – но в основата на вселената любовта е навсякъде. Раковите клетки и атомните бомби няма да имат последната дума. В края на нещата ще има любов. Когато последната звезда изгори, Божията любов ще бъде там за всичко, което следва. В крайна сметка всичко се влива в любовта. Така че, когато се изчислява смисъла на живота, ако не се събира в любовта, върнете се и преизчислете, защото сте направили сериозна грешка. Както казва Теранс Малик в “Дървото на живота”, може би най-великият филм, правен някога: “Ако не обичате, животът ви ще премине като миг”. Само любовта дава смисъл на нашето краткосрочно пребиваване тук.

Религията винаги е била за търсенето на смисъл и стига да следва пътя на любовта, тя е на прав път. Но, за съжаление, първото нещо, което Адам (човечеството) каза, е: “Чух гласа Ти в градината и се уплаших, понеже бях гол и се скрих” (Битие 3:10). В срама на нашата голота ние се страхуваме от Бога и се крием от Него. Нашият съвършен страх изхвърля всяка любов. И така, ние се опитваме да намерим някакво значение за живота извън любовта, но това винаги води до бедствие и смърт. В нашия примитивен ужас ние си представяме един бог, който е отвратителен и труден за харесване, отмъстителен, капризен и жесток. Но, това са родени от нашия собствен страх видения. Мистиците винаги са виждали нещата по-добре. Господ е любов. Когато си спомням това (понеже то твърде лесно се забравя), аз мога да си позволя да обичам, защото любовта върви с Вселената. “Божият гняв” е само начин за описване на парчетата страдание, през които ние неизбежно минаваме, когато тръгнем срещу зрънцето на Божията любов. Бог е любов, но ние трябва да вървим с любовта или да страдаме от болката от самонараняването. Мисля, че презвитер Зосима е прав, когато казва: “Питам се: Какво е адът?” и си отговарям: “Адът е страданието от факта, че вече си неспособен на любов”. След това Зосима описва тежкото положение на онези, които отказват да разберат любовта като смисъла на живота:

Те са ненаситни в продължение на векове, отхвърлят прошката и проклинат Бога, Който ги призовава. Те не могат да гледат живия Бог без омраза и да искат да няма Бог на живота. И те ще горят вечно в огъня на гнева си, жадни за смърт и несъществуване.

Да се отхвърли любовта като смисъл на съществуването е да се желае несъществуване. Отказът на любовта е да мразиш себе си. Ако мразим себе си, ние сме погълнати от огъня на собствения си гняв. Или обичаме, или наказваме собственото си съществуване. Помислете за картините на съд, дадени ни от Исус в Евангелията. Какви са критериите за съда? Любов, винаги е любовта. В притчата на Исус, богатият човек свършва в ада, не защото не е повярвал на правилните неща, а защото не е обичал Лазар. Защото всички знаем, че богатият човек имаше безупречна теология. Това, което му липсваше, беше любовта. В притчата за овцете и козите, последните не са осъдени за погрешна вяра или за това, че не се молят с молитва на покаяние, а за това, че не обичат бедните, болните, имигрантите и затворниците. Ако искаме да се доверим на Исус, изглежда, че няма да бъдем съдени за това, колко правилно сме вярвали, а за това колко добре сме обичали. Съдийското място на Христос не е теологичен тест, а оценка на любовта. Ако приемем, че критериите за съда са нещо друго освен любов, ние поемаме огромен риск. Ето защо Исус учи, че заповедите се изпълняват чрез любов към Бога и ближния (вж. Матей 22: 34-40). Ето защо Павел каза, че ако направим всичко останало правилно, но объркаме с любовта, ние правим всичко нередно (вж. 1 Коринтяни 13). Ето защо Августин каза: “Обичай и когато постигнеш това първо, прави каквото друго искаш”. Никой, който обича, няма да завърши зле.

Можех ли да говоря толкова смело за превъзходството на любовта преди 2004 г.? Не мисля. Още не бях срещнал мистиците. Още не се бях научил как да чета Библията съзерцателно. Прекалено много бях инвестирал в опитите си да докажа, че моето “племе” имаше всички правилни отговори. Трябваше да пропътувам доста път преди да разбера, че най-великото нещо е любовта. През август 2004 г. започнах това пътешествие. Това беше месецът, в който Далас Уилард ми показа божествената конспирация. Това беше месецът, в който приготвих багажа си и оставих зад себе си християнството на потребителите. Това беше месецът, когато ми бяха дадени петте думи. Това беше и месецът, в който Пери и аз имахме най-лошия ни ден в планината. Макар че не можах да го разбера по онова време, този епизод беше пророческа метафора за пътя, който току-що бяхме започнали. Случи се по следния начин …

Бяхме на ежегодната си лятна ваканция в Националния парк Роки и решихме да продължим до билото под три върха, два от които над 4 000 метра – Чапин, Чикита и Ипсилон. Започнахме на сутринта и се забавлявахме. Около единайсет сутринта се насочихме към третия връх, когато забелязахме, че небето започва да се смрачава. Все пак си помислихме, че ако побързаме, можехме да стигнем до върха и да се върнем към безопасност сред дърветата и пред бурята. Грешахме. Бяхме само на десет минути от върха Ипсилон, когато стана ясно, че трябва да се върнем. Сложихме дъждобраните и се насочихме – не по пътя, по който бяхме дошли, а по най-прекия път обратно. Скоро бурята ни застигна. Положението беше страшно и се влошаваше. Бързахме да се спуснем по някои доста стръмни скали – Пери ги наричаше скалите на лудостта. Все още си спомням сълзите й, тъй като трябваше да преговаряме за някои трудни ходове; тя беше убедена, че един от нас ще падне и ще загине. Накрая, след тежко спускане по склона в мразовития дъжд, стигнахме до гората. Сега всичко, което трябваше да направим, беше да излезем от гората. Това се оказа проблем.

По някаква причина бях убеден, че наблизо има пътека, която да ни изведе извън гората. Грешах. След като се скитахме твърде дълго, търсейки несъществуваща пътека, в крайна сметка осъзнахме, че ще трябва да си прокараме път през гъстата гора. Консултирахме се с картата и компаса, и избрахме посока, но проправянето на път през храсталака под непрекъснат мразовит дъжд не беше лесна работа. Беше ни много студено и едвам успявахме да се придвижим. В един момент помислихме, че ще се наложи да прекараме непланирана вечер в планините по време на онова, което се оказа не просто следобеден дъждец, а сериозна метеорологична ситуация. Спомням си как пресичахме потоците и падналите дървета, които изглеждаха безкрай. Спомням си как имах чувството, че вървим в погрешната посока, макар картата и компасът ни да казаха друго. Спомням си, че ми беше много студено. Часове по-късно стигнахме до платото на стръмен склон. Бях убеден, че пътеката е на върха му. Когато стигнахме до върха и не намерихме пътека, бях напълно обезсърчен. Пери предложи да се молим. Така и направихме. Тогава реших да се изкача на върха на стръмния хребет и да видя дали се открива нещо на хоризонта. Не бях се изкачил на 20 метра, когато видях… пътеката! Нашето скитане в пустинята приключи.

Днес е странно как си спомняме онзи ден с умиление. Беше трудно, беше страшно, беше опасно, но все пак си спомняме за това с добри чувства. Казах, че това е най-лошият ни ден в планината, но не беше така. В някои отношения това беше един от най-добрите ни дни. Въпреки съмненията ни по онова време, направихме правилните неща. Понякога Пери казва, че тогава бяхме изгубени в планината. Но ние никога не сме били изгубени. Не се скитахме безцелно. Направихме маршрут с карта и компас и се придържахме към него. Решени бяхме да стигнем целта си, макар че понякога не се чувствахме така. Дори понякога се съмнявахме. Разчитахме на нашата карта и компас и намерихме пътя към дома.

Нашият труден ден е подходяща метафора за пътешествието, което започнахме през този ключов месец август 2004 г. Предстояха ни гръмотевици от критики. Щяхме да мръзнем сред мразовития дъжд на отхвърлянето. Очакваха ни моменти на съмнение. Но, бяхме решени да направим правилното нещо. Понякога ще се чувстваме, че сме на скалите на безумието, висейки от тях с последни сили. Но, Бог ни беше дал една дума. Пет думи. Кръст, тайнство, еклектика, общност, революция. Това беше нашата карта и компас, за да ни прекарат през гората на недоволството и в дома на по-дълбокото, по-богато християнство, за което копнеехме. Не съжалявам за този труден ден в планината. Не съжалявам за трудното духовно пътуване, което бяхме започнали. Животът е пътешествие. Вярата е пътуване. Не можем да постигнем духовен напредък, ако останем привързани към нашата сигурност като неспокойния турист, който не се осмелява да напусне паркинга.

Планините ме викат и трябва да тръгвам – Джон Муър

Проницателно време

1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13 и 8 /10

Преди хиляди милиони години …

Тиха особеност

бременна

Очакваща

(Разбира се, не може да “чака” – няма движение, пространство или време)

БУМ!

Светлина, топлина и разширение

Всичко е в движение

Гравитацията свърши останалото

Галактики и кварки

(Не мога да схвана как)

Но имаме Вселената!

1, 2, 3, 4 и 1/2

Преди хиляди милиони години …

Той се събра, завъртя, синьо и зелено

Имаме си дом!

За чудото на Живота

Аминокиселини

Едноклетъчни

Живот в морето

Идване на сушата

Хладнокръвното правило

От небето пада камък

Дава на топлокръвните шанс

Живот в дърветата

Пълзенето по земята

Гоненето на плячка

За да зареди по-големия мозък

И накрая – Пробуждане!

Не само, че е живо и осъзнато,

Но съзнанието е осъзнато

Себесъзнание

Божествено съзнание

Говорейки за Бог

Познавахте ли Ме тогава?

Или бяхте толкова потопени в историята, че бях изненада за вас?

Какви са шансовете да се родя точно аз –

Когато в дъното на съществуването има губещи зарове?

Винаги планирано или щастливо произшествие

Така или иначе, аз се радвам

Достатъчно е, че знам

Това съм аз

Но времето

ми казва нещо за Теб –

Ти си

Търпелив

Толкова търпелив

Всичко, което е свято, е търпеливо

Любов, мир, живот

Всичко, което е нечестиво, е нетърпеливо

грях, война, аз

Помогни ми да бъда свят

Като съм търпелив

Като теб

С времето –

Проницателно време, бъдеще, цялото време

На Твоя страна – амин

Глава 9 – Ела с мен

Понякога светлината ме озарява изцяло

Друг път едва я виждам

Напоследък се замислям

Колко дълго и интересно пътешествие

Благодарният мъртвец

В енигматичния роман на Джордж Макдоналд “Лилит” (книга, която има огромно влияние върху К.С. Люис и Толкин), има сцена, за която често си мисля. Г-н Рейвън се опитва да поведе г-н Вейн в пътуването, което той трябва да предприеме, пътуване на страдание и спасение. Г-н Рейвън казва: “Това е пътят”. Г-н Вейн упорито отговаря: “На мен си ми е добре тук”. Мъдрият г-н Рейвън отвръща: “Така си мислиш, но не си прав. Ела с мен”. Дали понякога и ние не виждаме, че ни е прекалено удобно на място, където не принадлежим? Дълбоко в себе си знаем, че трябва да участваме в едно продължително духовно пътуване, но често е трудно да го започнем. Съблазнени сме от удобството на познатото. Но пътуването ни чака.

В тази книга се опитах да разкажа част от моята история. Исках да споделя собствената си криза, когато разбрах, че виното е свършило (подобно на случая в Кана Галилейска). Опитах се да обясня на онези, които желаят да прочетат историята ми, как стигнах до там, където вече не можех да пия гроздовия сок на американското потребителско християнство и да го нарека вино. Направих всичко по силите си, за да опиша как Исус направи чудо в живота ми, като трансформира разводненото ми християнство в нещо славно и опияняващо – виното на по-дълбоката и по-богата вяра. Предполагам, че това е моята апология – моята защита, защо направих такава радикална и рискована промяна на курса на живота си. На многото хора (миряни, пастори, приятели, читатели, критици), които попитаха: “Защо го направи?” тази книга е моят отговор. Наистина нямах друг избор. Веднъж щом открих добрите неща от теологията, Великата традиция и историческото християнство, нямаше връщане назад. Не можете да забравите това, което знаете и да останете верни на себе си. Но промените, които направих, не бяха само заради моя теологичен прогрес и духовно благополучие. Аз съм пастор. Бил съм такъв през целия си живот. Бог ме призова да проповядвам Евангелието, да доведа хората до вяра в Исус, да се грижа за душите им. Аз публично оповестих новите си открития, защото исках да доведа другите до красивото християнство, което бях намерил. Трябваше да го направя. Не можех да го пазя за себе си.

Това е част от моята история. При разказването й наблегнах на промените, които започнаха през 2004 година. За външния наблюдател, промените в моята теология и проповядване започнаха да стават очевидни. Но, това не е цялата история. Изпуснах един много важен епизод, който се случи четири години по-рано. Нека го споделя сега.

Беше 4 юни 2000 г., красив неделен следобед в началото на лятото. Седях на верандата и четях Изповедите на Св. Августин. Още не бях започнал да изследвам църковните отци, но четях класическа литература. По това време вече се бях отказал да чета сладките томове на поп християнството. Вече знаех какво казваха. В желанието си да прочета нещо ценно, аз се обърнах към съкровищата на класическата литература. Прочетох доста класици, но никога не бях чел Изповедите – първата и може би най-голяма духовна автобиография в историята. Бях решил да я прочета поради същата причина, поради която прочетох Изгубеният Рай на Милтън или Моби Дик на Мелвил – понеже са признати класики в канона на западната литература. Августиновата автобиография е 350-страницова молитва. Книгата започва със следния пасаж:

Ти Си велик, Господи, и достоен да бъдеш хвален: Велика е Твоята сила и мъдростта Ти е неизмерима. Човекът – малка част от Твоето творение, желае да Те хвали. Човешкото същество, носещо своята смъртност със себе си, както и свидетелството на своя грях и за това, че Ти се противиш на горделивите. Въпреки това, да Те хвали е желанието на човека, малкото парче от Твоето творение. Задвижваш човека да се наслаждава да Те хвали, защото Си ни създал за Себе Си, а сърцето ни е неспокойно, докато не почива в Теб.

“Сърцето ни е неспокойно, докато не почива в Теб”. Тези думи ме разпалиха. Разбира се, бях християнин. Но, бях и човек с неспокойно сърце. Година по-рано бях навършил четирийсет, докато се изкачвах на връх Килиманджаро в Африка. Сега започнах да мисля за втората половина от живота … и бях неспокоен. Имах много успехи, но бях неспокоен. Все още търсех. А се уплаших и че нямам време. Докато четях Изповедите научих за живота на Августин. Човек на моята възраст, преди шестнадесет века, ми разказа историята си. Той бил най-големия син на баща езичник и майка християнка, част от аристокрацията на късната римска империя в Северна Африка. Той разказваше с неодобрение за разточителната си младост. Каза за преподаването на реторика в Милано и за писането на речи за императора. Неговият гений беше очевиден. Той описа подробно своето търсене на истината в дуалистичната религия на манихейството и последвалото му разочарование. Той каза, че е изслушал проповедите на Амброуз, които го насочили към нова посока, а имено да живее морален живот. Бил отчаян, че не може да го направи. Говори за драматичното си обръщение в деня, когато чул дете, което пеело в градината: “Вземете и прочетете” и как, когато обърнал на случаен принцип в Новия завет, той прочел думите на Павел: “Облечете се с Господ Исус Христос” (Римляни 13:14). Той разказва как той и трима други приятели решили да изберат монашеския живот. Станал епископ на Хипо. През цялото време четях и дълбоките размишления на философа, и молитвите на християнина, търсещ Божиите тайни.

Докато четях Изповеди в онази неделя следобед, бях дълбоко развълнуван. Затворих книгата, сложих я до мен и се помолих със следната молитва: “Господи, искам да посветя остатъка от живота си, за да Те познавам, както Си разкрит в Христос. Помогни ми да Те познавам. Амин”. Докато завърших кратката си, но искрена молитва, се случи нещо странно. Почувствах нещо в гърдите си, които исках да изговоря. Чувствах, че трябва да кажа тези думи на някого: “Ела с мен. Ела с мен и няма да сбъркаш. Ела с мен”. Това беше мистично преживяване, което не можех да отрека или да пренебрегна.

Затова започнах да казвам на хората: “Ела с мен”. Следващия уикенд проповядвах проповед, озаглавена “Ела с мен”. Текстът ми беше от посланието на Павел до Колосяните:

И така, както сте приели Христос Исус, Господа, така и ходете в Него, вкоренени и назидавани в Него, утвърждавани във вярата си, както бяхте научени, като изобилствате в нея с благодарение. Внимавайте да не ви заплени някой с философстването си и с празна измама, по човешки предания, по ученията на света, а не по Христос. Защото в Него обитава телесно цялата пълнота на Божеството; и вие имате пълнота в Него, Който е глава на всяко началство и власт. (Колосяни 2:6-10, NKJV)

Следните думи от моите бележки съставени през юни 2000 г., ще ви дадат представа за това, което проповядвах тогава:

Много християни започват с Исус, но в крайна сметка биват измамени. Вместо безкрайното приключение да търсят тайната на Христос, те се задоволяват с нещо друго. Елате с мен. Обещавам, че няма да бъдете измамени. Ще изследваме пълнотата на Христос. Елате с мен.

Точно това казах през 2000 година. Връщах се към моята тема “Елате с мен” отново и отново. Проповядвах десетки проповеди в тази насока, както когато проповядвах както в моята църква така и по време на честите ми пътувания. В църкви, конференции и младежки събития проповядвах: “Елате с мен”. Разказвах драматично историята за обръщането на Августин и мистичното ми преживяване при четене на Изповеди. Молех публиката: “Елате с мен. Нека заедно да изследваме тайната на Христос. Елате с мен!” Бях сериозен. Единственият проблем беше, че нямах ресурси да търся отвъд ограниченията на харизматичните християнски кръгове. Исках да опозная тайните на Христос, но повечето от това, което знаех, идваше от света на потребителското християнство. Казвах “Елате с мен” и искрено се опитвах да вървя в дадена посока, но все още не бях намерил вратата към по-богатия свят на по-богатото християнство. Още четири години щяха да минат, преди Далас Уилард да отвори вратата с Божествената конспирация. Едва когато се научих да пътувам в компанията на мъдри водачи като Ириней, Атанасий, Григорий Нисийски, Максим Изповедник, Св. Франциск от Асизи, Юлиан от Норич, Сьорен Киркегор, Джордж Макдоналд, Карл Барт, Ханс Урс фон Балтазар, Ейбрахам Джошуа Хешел, Симон Вейл, Томас Мертън, Джон Хауърд Йодър, Рене Жирар, Фредерик Бюхнер, Юджийн Питърсън, Уолтър Бругегман, Уендъл Бери, Калистос Уеър, Стенли Хауервас, Ричард Рор, Н.Т. Райт, Скот МакНайт, Мирослаж Волф, Дейвид Бентли Харт и много други, научих и как да намирам пътя си достатъчно добре, че хората да “идват с мен” в по-реален смисъл. Но, след като бях намерил пътя до Кана, мястото, където Исус превърна водата във вино, тръгнах смело напред и повече не погледнах назад. Сега “Елате с мен” означава нещо, понеже вървим в правилната посока.

Това, което ме изненада, беше, че много хора не се присъединиха към пътешествието ни. Предполагам, че трябваше да се досетя, но наистина се изненадах. Болеше ме много. Искрено се надявах повече хора да ни бяха последвали. С течение на времето много нови хора се присъединиха в търсенето на по-автентичен израз на царството на Исус, но много от онези, които бяха с нас от години, хората, които бяха близки приятели, решиха, че това е прекалено голяма промяна. Уплашиха се. Във време, когато културалните войни стават все по-остри, стремежът към по-голям икуменизъм и по-щедро отношение към другите се приема подозрително. Хората предпочитат да си останат на местата, където се придържат към познати теми. Разбирам ги. Аз направих това, което трябваше да направя и те направиха това, което трябваше да направят. Времето лекува всички рани, но процесът може да бъде много болезнен. Тъжният урок, който научих, е, че в християнската култура, която бърка вярата с увереност, е почти невъзможно лидерите да направят някаква съществена промяна, което означава, че има малка или никаква свобода за растеж.

В своята новаторска книга, Етапи на вярата: Психология на човешкото развитие и търсенето на смисъл, Джеймс У. Фаулър описва духовното развитие на етапи, от нула до шест. Фаулър описва втория етап като вярата на учениците, етап, в който метафорите често се буквализират и силната вяра в справедливата реципрочност на Вселената е на почит. На този етап от вярата идеята, че добрите неща се случват на добри хора, а лошите неща се случват на лошите хора, е контролираща аксиома. Фаулър описва петия етап като способност да се признае парадокса и да се преживее трансцендентност (бел. прев. извън пределите на познанието и опита). Последният етап на Фаулър се характеризира със състрадание и с мнението, че всички хора принадлежат към една универсална общност. Това е зрялата фаза, в която духовното пътуване се откланя от парадигмата на “ние срещу тях”, която доминира в толкова много религиозни мисли и толкова много религиозни институции. Канадският богослов Брад Йерсак, коментирайки етапите на вяра на Фаулър и сегашното положение на евангелизализма, прави следното явно заключение:

Цели течения на християнството не само са залепнали за втория етап, но всъщност обучават и изискват от своите служители да тълкуват Библията чрез митично-буквалните очи на учениците. Израстването и движението напред се смятат за отстъпление; зрялостта се възприема като отпадане.

Ако ни се наложи да пребъдваме в рамките на един етап на духовно развитие, който вярва, че даването на правилни отговори е същността на духовната зрялост и че добротата гарантира свобода от страдание, ние оставаме в началното училище. Можем да проповядваме книгата Притчи, но не и книгата Йов; можем да разберем Второзаконие, но не и Евангелието на Йоан. За да станем духовно зрели, трябва да признаем, че страданието не може да се избегне и парадоксът е част от програмата. Но, американското потребителско християнство е специализирано в предлагането на трикове, които обещават да изкоренят страданията. В настоящия ни религиозен и политически климат най-лесно можем да съберем последователи, като се възползваме от поляризиращия подход “ние срещу тях”. За съжаление, това поддържа християните в незрялост, а християнството – в непривлекателност. Християнската телевизия и радиото процъфтяват в реакционните идеологии. Както казва Мартин Леърд, “Реакционният живот се засилва от тези внезапни спазми на говорене, говорене, говорене, говорене на себе си, за живота, за любовта и за това как всеки трябва да се държи добре и да не забравя да гласува”. Отчаяно се нуждаем от по-зрели пастори, които могат да водят своите църкви извън дуализма и догматизма в съзерцание и състрадание.

Станах пастор, когато бях на двадесет и две. (Всъщност върша работата на пастор откакто съм на седемнайсет години, но когато станах на двадесет и две години, бях ръкоположен и поех отговорността да бъда пастор.) Когато погледна назад, изглежда малко смешно. Двадесет и две годишен старши пастор! Съжалявам ли? Да и не. Признавам, че вероятно не е най-добрият начин да се засажда църква и ученици, но това се случи. Това беше част от феномена на движението Исус. Млади и желаещи последователи на Исус ме търсеха за водачество. Това са картите, които ми бяха раздадени. Така че направих всичко възможно. Научих се в движение. И Господ беше с нас. Но, през 90-те години на миналия век, когато църквата се разрастна числено, се оказахме впримчени в харизматичния евангелизъм, който твърде често е свързан с елементарно ниво на вяра. По-късно открих колко трудно беше да се води голяма църква извън квази-фундаменталисткото и до голяма степен реакционно християнство. Не беше невъзможно, но беше много трудно. И винаги болезнено.

Изграждането на християнството в дуалистичната парадигма “ние срещу тях” може да бъде успешен начин за постигане на числен растеж. Фалшивите “тях” служат като средство да утвърдим собствената си правда. Неделя след неделя сме принуждавани да се чувстваме добре, че принадлежим към онези, които са от правилната страна на всички религиозни и политически неща. Това е проблемът, който имаме, когато църквите се ръководят от религиозни предприемачи вместо от съзерцателни пастори. Другият проблем е, че докато пасторът е достатъчно зрял духовно, за да бъде съзерцателен и способен да води другите в духовен растеж, институцията е напълно отдадена на реакционен вид християнство. Ако останем в реакционна форма на християнство, всяко придвижване към съзерцателна форма на християнство се разглежда като един вид предателство, често дори като “отпадане от вярата”. Но, това не е така. По-скоро, оставяме зад себе си детински неща и растем в пълнотата на Христос.

Проблемът е, че американската евангелска църква се ръководи предимно от онези, които са посветени на реакционната форма на християнство. Ето защо толкова малко от нашите най-известни пастори изглеждат като съзерцателни мистици. Съзерцателните мистици са именно жените и мъжете, които трябва да водят нашите църкви. Сега повече от всякога. Ние сме в ситуация, в която често е много трудно, ако не и невъзможно, пастор да постигне духовен напредък, докато е пастор. Знам, защото говоря с тези пастори през цялото време. Познавайки моята история, те ме търсят. Много от тях смятат, че трябва да направят избор между собствения си духовен растеж и пасторското си призвание. Нещо трябва да се промени. Докато нашите църкви се ръководят от онези, които смятат, че да са християни преди всичко е въпрос на статут вместо духовно пътешествие и виждат вярата като форма на статична сигурност, вместо постоянна ориентация на душата към Бога, виждам малко надежда, че можем да изградим такива църкви, които могат да произведат зрели вярващи в значителен брой.

Американският предприемачески модел на църковния растеж прави пасторалното призвание почти невъзможно. От една страна, пасторът трябва да задоволява изискванията на потребителския избирателен район (което е по-скоро дело на политик или бизнесмен), а от друга страна да се стреми да създаде реална духовен растеж в живота на събранието. Тези две цели работят една срещу друга през повечето време. Изглежда невъзможно. Но, Исус ни призовава да направим невъзможното. Така че ние настояваме … във вярата. Сърцата ни не са уморени. Все още казваме, “Елате с мен”. Все още се стремим да водим хората в пълнотата на Христос. Защото Исус ни призовава и Исус изгражда Своята църква. Има хора, които копнеят да ходят по пътя към Кана и да намерят мястото, където водата се превръща във вино.

През ноември 2013 г. Пери и аз ходихме по стъпките на Исус в Израел. В продължение на четири дни извървяхме 70 км., от Назарет до Капернаум – от родния град на Исус по хълмовете на Галилея до морския град, където Исус живя по време на служението Си. Това беше едно от най-запомнящите се и приятни неща, които някога сме правили. На първия ден нашето пътешествие ни отведе от Назарет до Кана, започвайки от базиликата на Благовещението в центъра на Назарет. След като намерихме изход от съвременния град Назарет, започнахме да се разхождаме по прашни пътища и пътеки, покрай безкрайните маслинови горички. Минахме през арабски села и еврейски кибуци. Когато пристигнахме в Кана, изглеждаше, че всеки магазин продаваше вино. Разбира се. Първото чудо на Исус направи така, че Кана да се свързва винаги с виното. Останахме в дома на една арабска християнска двойка. Те бяха гръцки православни и доста гостоприемни. Холът им беше украсен с красиви православни икони – особено икони, изобразяващи чудото, което е направило техния малък град известен навсякъде, където е провъзгласено Евангелието. Очевидно бяха горди, че живеят в града, където Исус е извършил първото си чудо.

Къщата на домакините ни беше в съседство с джамия. Беше топла нощ и спахме на отворени прозорци. В 4:30 сутринта бяхме събудени от призив към молитва, идващ от джамията. Високоговорителят на минарето беше близо до прозореца ни. Беше оглушително! На закуска попитах домакина дали беше свикнал с ранния призив за молитва, или се беше научил да го проспива? – “Не” – каза той и аз го попитах: – “Тогава какво правиш?” Той се усмихна, сви рамене и каза: – “Моля се”. Което бях направил и аз тази сутрин. Не можех да заспя отново, затова се молех и размишлявах върху това как всеки клон на християнството има свой собствен уникален акцент върху Христос. Православните ни дават Христос на Славата. Те имат красивите си икони и христологията им е издигната на пиедестал. Католиците ни дават страдащия Христос, затова разпятието е толкова видно в Католицизма. Англиканите ни дават Христос учителя – толкова много от нашите най-добри теолози идват от англиканите. Протестантите ни дават Реформатора Христос, Исус, който предизвиква фарисеите и очиства храма. Евангелистите ни дават личния Исус, Исус, Който познава Своите Си по име и говори с Никодим за новорождението. Петдесятниците ни дават чудотворно действащия Исус, Който изцелява болните и изгонва демоните.

Разбира се, всеки от тези акценти има своите потенциални клопки. Православните с висшата си христология могат да пропуснат човешката част на Христос. Католиците могат да станат болезнени в своя фокус върху страдащия Христос. Англиканите могат да станат твърде академични в разбирането си за Христос. Протестантите могат да станат прекалено раздразнителни в усилията си да следват Христовата реформа. Евангелският акцент върху личната връзка с Исус може да се превърне в частна сантименталност. Петдесятният акцент върху чудесата на Исус може да доведе до нездравословна мания за сензации. Ние се нуждаем от цялата църква, за да ни помогне да влезем в пълнотата на Христос. Това беше моето размишление, след като нашите мюсюлмански съседи ме събудиха за молитва. Това бяха мислите, които биха били невъзможни на по-ранен етап от моето духовно пътуване. Бях прекалено ангажиран с грижа за „племето”. Вярвах, че моето племе имаше всичко и че другите племена трябваше да се присъединят към него, за да можем да бъдем еднакви. Единството трябваше да бъде постигнато чрез еднаквост. Но, след като започнах да пия от виното, което Исус предлагаше, започнах да виждам нещата по различен начин. Християнството е симпозиум, симфония и ние се нуждаем от красивото ни разнообразие.

След обилна закуска с нашите възхитителни домакини в Кана, продължихме пътешествието си. Преминахме през градове и села, гори и ферми, маслинови горички и цитрусови овощни градини. От време на време губихмe пътя си. Прекосихме потоци в дълбоки долини и се изкачихме на върха на Хатинските рога. Когато пристигнахме в еврейски кибуц в събота, бяхме много гладни, но нямаше нищо за ядене. Затова любезно ни насочиха към един арабски ресторант, където ни нагостиха с пикантни гозби. В последния ден се спуснахме по стръмните скали на връх Арбел и прекосихме “планината на блажения”, оформена от дъга. Беше перфектно. Влязохме в древната църква в Табха, за да видим мозайката от IV век, която отпразнува чудото на Исус с хляба и рибите. Охладихме уморените си крака в Галилейското езеро. Привечер стигнахме до нашата дестинация в Капернаум. Поклонническите обиколки от туристи бяха приключили и древната синагога беше изцяло на наше разположение. Извадих молитвената си книга от прашната раница и се помолих. Един приятел, който е католически свещеник, ме помоли да се моля за него, когато пристигна в синагогата в Капернаум, където Исус поучаваше. Така че го направих. Накрая извикахме такси за хотела. Когато влязохме в таксито, песента на Боб Дилън звучеше:

Още една чаша кафе за изпът

Още една чаша кафе, преди да тръгна

Към долината

– Боб Дилън, “Още една чаша кафе (Долината)”

Беше идеалният край на пътуването ни по Исусовите стъпки.

Мислил съм си често за тези четири дни по стъпките на Исус. Това е подходяща метафора за нещата, които наистина харесвам в християнския живот. Той не е статичен. Не седи на същата пейка в продължение на петдесет години. Не държи на доктрините и нагласите, които сте имали, докато сте живели в лъжите, че животът е черно-бял. Християнският живот е пътешествие. Трябва да го извървим. Призивът на Исус към ученичество винаги е същият – “Следвайте Ме”. Предполага се, че ще бъдем в движение. Отиваме някъде. Християнският живот действително следва древните стъпки на Исус в съвременния свят. Трябва да намерим пътя си, като търсим фините пламъци, които очертават пътя. По Исусовата пътека ние загубихме пътя си един-два пъти и се налагаше да се върнем назад, за да разберем къде сме сбъркали. Но, точно това е ходенето с Исус. Ние правим грешки и след това ги поправяме. Вървим напред.

Ако пътуването е ефективно, ние се научаваме да изоставяме страховете си и да ходим в живота като отворени души. Срещаме различни хора по пътя на живота, както направихме по Исусовата пътека. Християни от всякакъв вид. Евреи и мюсюлмани. Палестинци и израелци. Вярващи и невярващи. Ако имаме споделена вяра, това е прекрасно. Ако не, радваме се на нашето споделено човечество. Винаги има обща основа, ако искаме да я намерим. Ако останем на пътя с Исус, това, което откриваме, е, че вървим по-напред по пътя на любовта. Научаваме се да бъдем отворени и щедри. Научаваме се да обичаме всички, които срещаме. Да ги приемаме. Да ги включваме. Да осъзнаем, че и те са Божии деца. Това е красотата на ученето по пътя на живота.

O, да бъдем отворени

О, да бъдем отворени

Това е, което мъдрите

Това е, което постигат великите души

Какво е светец?

Отворен

Св. Франциск и Майка Тереза бяха

отворени

Отворен за Бога, отворен към творението, отворен към другите

Ние всички се раждаме с широко отворени очи

Какво е дете?

Отворено

Чуди се, учи се и любовта лесно стига до

детето

Но, започват ударите

И идват все по-близо

Докато станем тийнейджъри

Вече сме затворени

Щастливи или тъжни

Мида в черупка

Сега трудностите започват

Задачите на живота

Предизвикателството да бъдем

Отново отворени

О, да бъдем отворени

Възрастен, но отворен

Отворен за чудо, учене и любов

Да растем отворени е да растем млади

Много са против откритостта

Различни интереси искат да ни държат

Плътно затворени

Говорещите глави на затворените ни учат

Кое е правилно и неправилно, черно и бяло, ние и тях

Кой е в и кой е извън

Думите им са тръшната врата

БAM!

Затворена здраво!

Да се живее в света на затвореното се нарича

Сигурност, яснота и съответствие

Но, това е смърт

Да живеем там е да умъртвим душата си

Да умрем там е –

Е, не знам

Знам, че за да спася душата си

Трябва да стана отворен

Отворен за всеобхватната любов на Бога

Не мога да си позволя да затръшна вратата

Да затръшна вратата на “тях”

Все едно да се заключа в гардероба на ада

О, да бъдем отворени

Откъде идват първите пукнатини на откритостта?

Могат да дойдат отвсякъде

Стихотворение, раздяла, наистина забелязан залез

Песен, проповед, незаслужена милост

Раждане, смърт, напълно обичан човек

Нека откритостта да стъпи на вратата

И ще започне да вкарва благодатта със себе си

Отворени към откритостта

Откритостта на Бога

Откритостта на светлината

Откритостта на любовта

Животът е отворен

(Винаги разгръщащ се)

Смъртта е затворена

(Запечатана гробница)

Небето е отворено

(Портите му никога няма да бъдат затворени)

Адът е затворен

(Оставете всяка надежда, вие които влизате в него)

Исус е отворен

Той държи ключовете на ада и смъртта

За да освободи затворниците

Нека Той да ни развърже и да ни доведе

До великата Откритост на Бога

О, да бъдем отворени

Парадоксът е, че тесният път води до широко приемане. Тесният път не е тесен ум. Тесният начин е точно това, което Исус каза – да се отнасяме към другите с щедростта на любовта. Златното правило е тясната порта.

И така, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях; защото това е същината на закона и пророците. Влезте през тясната порта … (Матей 7:12-13)

Има път, който води до Кана. Мястото, където чудесата започват. Мястото, където Исус превръща водата във вино. Има един вид християнство, което прилича на сватбено празненство. Затова все още казвам “Елате с мен”. Бих искал да откриете красивата вяра, която лежи отвъд жестоките граници на фундаменталистките страхове и политическите аспекти. Искам да намерите великата ортодоксалност, която надхвърля “племенното”. Искам да откриете свещеното тайнство, което е далеч по-дълбоко от плитката сигурност. Искам да кажа: “Елате с мен, в Кана, там, където Исус превръща водата във вино”.

Л’Хаим!

Водата обърната във вино

Чудото е времето

Стана за секунда

Обикновеното се превърна в необикновено

Чешмяната вода в carménčre

Извлечена от стомните за ритуално очистване

Занесена на управителя на партито

С вкус на царство

Наздраве!

В Назарет Той беше наречен дърводелецът

В Кана той стана майсторът лозар

Сомелиерът каза, че виното беше най-доброто

Чудотворецът го направи без лози

По-добро от най-доброто

Така че празникът нямаше да спре

Тост за Мария, за идеята й

Л’Хаим!

Ходихме от Назарет до Кана

През есента на моята петдесет и четвърта година

Говорехме за Исус по целия път

Отне ни по-голямата част от деня

Във всеки магазин

Християнин продаваше някакво вино

Наречете го предприемачески свидетел,

Първото чудо на Исус

Наздраве!

Водата се обърна във вино

Тайната е времето

Моята собствена трансформация

Отнема бавна и болезнена ферментация

С душа като смачкано грозде

Аз съм прашна бутилка в Божията изба

Но, винопроизводителят познава занаята си

Той прави всичко хубаво в своето време

АЛИЛУЯ!

ОТ ВОДА ВЪВ ВИНО

Първо изданиена български език

Оригинално заглавие на английски език:

FROM WATER TO WINE

Преводач: Никола Димитров

Главен Редактор: Иво Койчев

Коректор: Елена Димитрова

Дизайн на корицата: Стефан Ивов

Издава: Ветил ООД,

Стара Загора 6007,

ул. Мусала 26А

www.vetilbg.com

Сподели

От вода във вино Брайън Занд

От вода във вино – Браян Занд

Глава 2 – Пет думи

Кръстът

Тайнство

Еклетизъм

Общност

Революция

Глава 3 – Три съня

Глава 4 – Ерусалимските камбани

Глава 5 – Седейки с Исус

Глава 6 – Ехо, мълчание, търпение и благодат

Eхо

Тишина

Търпение

Благодат

Глава 7 – Зърно и грозде

Глава 8 – Всяко пясъчно зрънце

Глава 9 – Ела с мен

Произходът на злото – Грегъри Бойд

Благодатта е незаслужена милост

Може да харесате още