СПРАВЕДЛИВОСТ КОЯТО СПАСЯВА

На Тебе, Господи, принадлежи милостта; защото Ти даваш на всекиго според делото му. Псалм 62:12

В някои преводи се използва думата доброта вместо милост; но предполагам, че между двете думи няма реална разлика, по отношение на характера на самата дума.

Обаче религиозният ум, който е обучен в теории, които все още преобладават в т.нар. религиозен свят, променя стиха по следния начин: “На Тебе, Господи, принадлежи справeдливостта, защото Ти даваш на всекиго според делото му.

Сега нека се опитаме да видим ясно какво имаме предвид, когато използваме думата справедливост – особено по отношение на Бога, чиято справедливост съществува в нашите умове и сърца от познанието ни, че Той е справедлив Бог.

Какво си мислим, когато кажем справедливост? Не го ли свързваме с изпълнението на закона и налагането на наказание? Справедливият съдия, според нас, е онзи, който прилага закона без предразсъдъци, без благосклонност или неприязън; и когато вината е очевидна, наказва точно толкова, колкото трябва и не повече, според закона, който действа в дадения случай. Но, това само по себе си означава, че може и да не бъде отсъдена справедливост, понеже самият закон може да бъде несправедлив, или, което е по-вероятно, прилагането на закона може да бъде осуетено от прилагащите закона, поради собствени облаги (корупция). Но, дори и законът да е добър и щателно прилаган, не е задължително от това да следва, че се извършва справедливост.

Да предположим, че часовникът ми е откраднат от моя джоб. Хванал съм крадеца; отвеждам го пред съдията; той се оказва наистина виновен и бива осъден на справедливо лишаване от свобода. Трябва ли да си отида у дома доволен от резултата? Как справедливостта е възтържествувала спрямо мен в този случай? Крадецът може да е получил правосъдие, но къде е моят часовник? Той е безследно изчезнал и аз си оставам потърпевш. Кой ме е ощетил? Крадецът. Кой може да поправи грешката? Крадецът и само крадецът; никой, освен онзи, който е направил грешката.

Бог може да накара някого да оправи разваленото, но самият Бог не може да го оправи, без човека. Да предположим, че моят часовник е намерен и възстановен, дали сметката между мен и крадеца вече е уредена? Може и да му простя, но грешката отстранена ли е? Да предположим, че крадецът реши да се покае. Да речем, че той обещае да върне часовника, но тъй като вече е в затвора, а часовникът не е в него, той идва при мен и казва, че съжалява и ме моли да приема извинението му, понеже на този етап това е единственото, което той може да предложи като начало на изкуплението си: как тогава трябва да гледам на въпроса? Не трябва ли да чувствам, че е направил дори повече за изкуплението си, отколкото ако просто ми беше върнал часовника? Няма ли изповедта на крадеца и покорството му в тази първа стъпка на възстановяване, да апелира към най-божественото в мен – към вечното браттолюбие? Няма ли това да е достатъчно изкупление между двама човека? Ако той предложи да понесе онова, което аз бих избрал да му наложа, трябва ли да почувствам необходимост, в името на справедливостта, да нанеса определено страдание на него? Който извърши престъплението, само той може да извърши и компенсацията.

Едно трябва да е сигурно, че наказването на извършителя не е изкупление за извършеното. Как би могло наказването на човека да изкупи кражбата на моя часовник? Неправилното действие ще си стои вечно. Не казвам, че човекът не трябва да бъде наказан. Казвам само, че наказанието не изкупва. Да предположим, че крадецът понесе най-тежкото наказание върху себе си: това ще намали ли чувството ми на липса? Би ли оправило положението? Ще го изкупи ли?

Трябва да ни е ясно, че покаянието премахва престъплението по такъв начин по който никакво страдание или материално възстановяване на грешката от страна на крадеца ни би могло да поправи. След неговото покаяние аз не бих могъл да споря повече с човека. Дори чувствам, че дарът, който той ми е дал – сърцето на един покайващ се брат, е безкрайно по-голям от възстановяването на онова, което е взел от мен. Вярно е, че ми дължи часовника, но, ако трябва да избирам, неговото покаяние е много по-важно, в дългосрочен план. Ако някой възрази: „Може да му простиш, но човекът е съгрешил против Бога!”, тогава излиза, че Бог е по-малко милостив от нас и дори, излиза, че милостта не е божествен атрибут, понеже дадено престъпление може да се окаже по-силно от нея.

Някой може да каже: “Понякога милостта е против справедливостта”.

НИКОГА, разбира се ако имате предвид това, което аз имам предвид под справедливост. Ако нещо е против справедливостта, то не може да се нарече милост, понеже то ще бъде по-скоро жестокост – “На Тебе, Господи, принадлежи милостта; защото Ти даваш на всекиго според делото му – Псалм 62:12”.

Няма противопоставяне и никакъв сблъсък между милостта и справедливостта. Онези, които казват, че справедливостта означава наказанието за греха, а милостта – ненаказанието на греха, като приписват и двете действия на Бога, внасят разкол в самата идея за това какъв Бог е. А това ме води до въпроса: Какво означава Божествената справедливост?

Човешкото правосъдие може да бъде пълно изкривяване на справедливостта, но справедливостта на Бога трябва да бъде съвършена. Ако попитате хората в някое обичайно неделно събрание: “Какво означава Божията справедливост?”, няма ли деветнадесет от двадесет човека да отговорят, че справедливост просто означава наказанието на греха? Помислете за миг каква степен на справедливост би била тази, която кара един човек да наказва злото в друг човек. Римският император, например, е раздавал подобна “справедливост” хиляди пъти и въпреки това е бил считан за един от най-несправедливите хора по лицето на Земята. Ахав също стоеше на престола на “справедливостта”, но в същото време самият той беше убиец. Така ли трябва да гледаме и на Бога, че в решенията Си Той заема противоречиви на Неговото естество действия? От една страна представяме Бог като магистрат вършещ неща, които никой баща не би извършил. От друга страна, любовта на Бога, като баща, Го кара да бъде несправедлив като магистрат!

Това е безумието на всеки ум, който се опитва да обясни Бога, без да Му се покорява. Бог не е магистрат, но ако беше, Неговото бащинство щеше да Му даде това право. Бащинството на Бога е с по-голям авторитет и покрива всяко останало право, което логично Той притежава. Божията справедливост се състои в това, че Той отдава на всеки мъж, жена, дете и звяр, заслуженото; Той отсъжда на всеки човек според делата им; и там е съвършената Му милост; защото нищо друго не би могло да бъде милостиво към човека и нищо друго освен милост не може да бъде справедливо за него. Бог прави всичко по такъв начин, че всеки човек (ако му са изложени ясно фактите и той ги е разбрал) да може да каже, че това, което Бог е извършил спрямо него, е справедливо. Справедлив е онзи, който винаги и с всички сили опитва да предостави честна възможност на всеки и на всичко. Наказанието на виновните може да бъде включено в справедливостта, но то не е същността на справедливостта на Бога.

Ще кажете: “Но, никой не се съмнява, че Бог дава на всеки честна възможност!”

Може и така да е, но в същото време приписваме на Бога действия, които очевидно не са справедливи. Да кажем, че Бог върши неща, които никой достоен човек не би извършил, е да лъжем спрямо Бога. А да кажем, че тези несправедливи неща, които Бог е извършил, са всъщност справедливи, само защото Той ги е извършил, е лъжа срещу самия Дух на Бога. Бог не лъже и не можем да лъжем спрямо Него. Той е ИСТИНАТА.

Не признавам никаква власт, която би ме принудила да вярвам, че Бог би извършил нещо несправедливо в човека. Няма да приема никакво обяснение свързано с Бога, което би включило презрение на Неговата работа в човека.

Ако кажете: “Може да е правилно за Бога, но да не е правилно за човека”, аз ще отговоря, че не може Неговите дела, които са по-висши във всяко отношение от човешките да не съдържат в себе си едновременно справедливост и милост. Защото повече се изисква от Създателя, отколкото може да се изисква от творенията Му, понеже Той Сам е истината. Бог може и да извърши нещо, което изглежда на човека като неправилно, но то просто му се струва така, понеже Бог работи върху по-висши, божествени, съвършени принципи, които егоистичният, несправедлив или нелюбив човек не може да разбере. Но, не можем да приемем някаква занижена представа за справедливост в някого и да твърдим, че и Бог действа по същия начин.

Следователно, общата идея, че Божията справедливост се състои в наказването на греха е неправилна. Надявам се да успеем да дадем по-добра представа за Божията справедливост от наказването на греха.

Нека да ви попитам:

– Защо Бог трябва да наказва греха?

– А как би могъл да бъде праведен Бог, ако не наказва греха?

– Милостта е добро и правилно нещо, но за греха не може да има милост, така ли?

На нас е заповядано да прощаваме и да бъдем милостиви, както нашият небесен Отец. Две правилни неща не могат да бъдат противопоставени едно на друго; ако Бог накаже греха, значи е милостиво нещо да се наказва греха; а ако Бог прости греха, значи е справедливо да се опрощават греховете. Ние трябва да прощаваме, с аргумента, че нашият небесен Отец прощава и на нас. Значи, би трябвало да е справедливо да се прощава. Всеки атрибут на Бога трябва да бъде безкраен. Той не може само понякога да бъде милостив или понякога справедлив но винаги, защото милостта и справедливостта принадлежат са Негови.

– Искаш да кажеш, че е грешно да се наказва греха и затова Бог не наказва греха?

– В никакъв случай; Бог наказва греха, но няма противопоставяне между наказанието и опрощението.

Едното може да бъде от съществено значение за възможността за другото. Защо Бог наказва греха? Това е моят въпрос.

– Защото самият грях заслужава наказание.

– Тогава как може Бог да ни казва да прощаваме?

– Той наказва, а след като е наказал, прощава.

– Това не е добро обяснение. Ако грехът изисква наказание и се дава праведно наказание, тогава човекът е свободен след това. Защо да му се прощава?

– Той се нуждае от опрощение, защото няма подходящо наказание, което да съответства на това, което той заслужава.

– Тогава защо Бог да не му прости веднага, ако наказанието не е от съществено значение? И отново, може ли да се изисква нещо, което според вашето собствено виждане не е достатъчно?

Може би ще отговорите, „Бог може да реши да се задоволи с малкото, което може да получи от човека в този случай“; и точно това ме довежда до грешката в цялата идея.

Наказанието като че ли компенсира за греха. Понякога, глупавите хора, със самонадеян тон казват:

“Сгрешил съм и съм си излежал присъдата“. Да, така е, но, какво от това? Каква полза има? Дори да сте се самонаказали, как това оправя грешката ви? Това, че може би сте се подобрили от вашето страдание, е добре за вас, но какво изкупление има в страданието?

Идеята е напълно фалшива. Наказанието и заслуженото страдание не са равнопоставени с греха. Страданието не е от същия вид, не е от същите закони. Все едно да сравняваме ума и материята. Казваме, че човек заслужава наказание; но когато ние прощаваме и не наказваме, не винаги чувстваме, че сме сгрешили; нито когато наказваме, чувстваме, че сме постигнали някакво изкупление за престъплението. Ако това е компенсация за всяка грешка, тогава Бог ще наказва заради самото наказание; но Той прощава вместо това. Следователно не наказва заради самото наказание, а поради друга причина. Не е заради справедливостта, иначе как ще покаже милост, която би означавала несправедливост?

Първо, Бог не е длъжен да наказва греха; Той иска да го унищожи изцяло. Ако Той не беше Създателят, Той нямаше да се чувства длъжен да унищожи греха, но виждайки, че е сътворил същества, които са съгрешили и поради това грехът е навлязъл в света, поради творческото действие на Бога при сътворението на човечеството, Бог, в Своята Собствена праведност, е длъжен да унищожи греха.

– Но това ще рече да няма никаква милост.

Грешка! Бог унищожава греха; Той винаги унищожава греха. Аз на Него уповавам, за да може грехът да бъде унищожен в мен. Той винаги спасява грешника от греховете му и това унищожава греха. Но, отмъщение върху грешника, законът “зъб за зъб”, не е в сърцето на Бога, нито в ръката Му. Ако грешникът и грехът в него са конкретният предмет на Божия гняв, тогава наистина няма милост. Тогава наистина ще се сложи край на греха чрез унищожаването на греха и грешника заедно с него. Но, по този начин няма да се извърши изкупление – нищо не може да се направи, за да се компенсира грешката, която Бог е допуснал да възникне, когато е създал човека. Трябва да има изкупление, пресътворяване, събиране, което според мен не може да бъде направено освен от страна на човека, който е съгрешил.

Бог не е жаден за наказание, а за абсолютното унищожение на греха. По-добър ли ще е светът, по-добър ли ще е грешникът, по-добър ли ще е Бог, ако всеки грешник страда вечно в Ада? По-малко грях ли ще има във Вселената по този начин? Ще има ли някакво изкупление за греха? Ще бъде ли Бог оправдан, след като е знаел, че грехът ще навлезе в света, чрез творенията Му? Какво ще се подобри, когато грешникът страда? Ако справедливостта го изисква, ако страданието е еквивалент по сила, на греха, тогава грешникът трябва наистина да пострада, но и Бог ще е длъжен да наложи това страдание, вместо милост. И така, сътворяването на човека се явява като едно тиранично дело; една творческа жестокост.

Но да кажем, че грешникът заслужава да страда. Изключено, няма страдание, което да послужи като изкупление за неговия грях. Дори да страда цяла вечност, това пак не може да компенсира дори една несправедлива дума. От друга страна, това означава ли, че за една несправедлива дума, той заслужава да страда цяла вечност? Нечестивата дума е вечно зло; никой и нищо освен Бог в сърцето му не може да го очисти от злото, което го е накарало да я изрече; но дали вечното наказание за него е справедливо за това, което е изрекъл? Скръбта, изповядването и любовта ще компенсират злата дума; но страданието няма. За абстрактното зло не може да се направи нищо. То е вечно зло. Но, аз мога да бъда спасен от него, като се науча да го ненавиждам, да го мразя, да се свивам от него и да го избягвам вечно. Единственото отмъщение, което си заслужава да извършим спрямо греха, е да научим самият грешник да е неговият екзекутор. Грехът и страданието не са естествени противоположности; обратното на злото е доброто, А НЕ СТРАДАНИЕТО; противоположността на греха не е страданието, А ПРАВДАТА. Това, което разделя правилно от неправилно не е огънят, а покаянието.

Ако моят приятел ме е наранил, ще ме утеши ли да го видя наказан? Ще бъда ли компенсиран по този начин? Ще бъде ли агонията му балсам за дълбоката ми рана? Ще бъда ли годен за каквото и да е приятелство, ако мислех така, дори спрямо враговете си? В същото време, няма ли покайващата се скръб от негова страна, както и любовта му, която ще се съживи след покаянието му, да излекува раната ми веднага, колкото и дълбока да е тя?

Вземете който и да е от злите хора в Ада на Данте и ми кажете къде е справедливостта в тяхното наказание. Забележете, аз не казвам, че не е правилно да бъдат наказани, а че справедливостта не е и никога не може да бъде удовлетворена от наказанието. Човешкото възмущение, отмъщение и омраза са тези, които биват удовлетворени от наказанието. Справедливост от тази на Данте запазва нечестието живо в най-ужасните и форми, като че ли Бог „създава“ дом за победоносното зло и го увековечава. Не е ли победен Той всеки път, когато една от тези изгубени души Го проклина? Целият Ад не може да накара един грешник да се покае. Следователно Бог бива напълно победен от Собственото Си отмъщение. Не виждаме злото да е унищожено, а напротив – то бива усъвършенствано в най-ужасната и мъчителна среда на отвратителни страдания, които Божието въображение може да измисли.

Ако грехът трябва да бъде поддържан жив, тогава и адът трябва да бъде поддържан жив. Разбира се, аз смятам, че дори най-малкият грях е безкрайно отвратителен, но не вярвам, че хората, които не виждат пълното откровение за греха, биха могли да съгрешат така, че да заслужават подобно вечно наказание. Не говоря за продължителността на наказанието, а за идеята за наказание. Творение, което се ражда несъвършено, заобиколено от злото, не можещо да види истинското Божие лице, и да бъде така наказано, е престъпление от страна на Бога, което няма нищо общо със справедливостта и с образа на Бога в лицето на Исус. Има само едно по-глупаво действие от това да вярваме в тази лъжа и то е да се покланяме на подобен Бог. Най-дълбокото, най-великото, най-истинското и най-здравословното страдание трябва да дойде в грешника поради осъзнаването на грешките, които той е извършил. Викът на грешника-предател (Юда) “по-добре да не бях се родил” не трябва да дойде поради огъня и сярата в ада, а поради осъзнаването на това, че той е предал най-добрия си приятел и поради това, че ненавижда човекът в който се е превърнал. Когато човек се отрича от себе си, той започва процесът на своето спасение.

Наказанието не може да съществува нито заради самото себе си, нито за да компенсира за греха, нито като божествено отмъщение (ужасна концепция), нито като удовлетворение на справедливостта. Наказанието е с цел поправка. Бог е обвързан от любовта Си да наказва греха, за да освободи Своето създание; Той е обвързан от справедливостта Си да унищожава греха в Своето творение. Любовта е справедливост. Тя изпълнява закона. Това е причината за наказанието; затова справедливостта изисква нечестивите да не останат ненаказани – за да могат, чрез отварящата очи болка да преживеят справедливостта и да я вършат самите те; да пожелаят да оправят нещата и да станат праведни. Подобно наказание е справедливост в най-висша степен. Справедливостта не е външното действие, а самата същност на човек, която се променя. Когато грешникът каже: “Извърших грях; мразя себе си и делото си; не мога да понеса мисълта, че съм го извършил!” тогава е започнало изкуплението. Покаянието, възстановяването, изповядването, молитвата за прошка, праведните дела са единствените компенсации за греха. Христос не умря за нищо по-малко от това.

– Какво е изкупление?

– Всяко изкупление, което идва от Бога свързано с делото на Исус Христос на Земята, е творческо изкупление, защото Той изкупва всяко сърце.

Той свързва Бог с човека, както и човек с човека, в съвършено единство: „Аз в тях и Ти в мен, за да станат съвършени в едно“.

– Това е опасно учение!

– По-опасно, отколкото си мислим – опасно за всяко зло, за всяка лъжа и за всяко лъжливо доверие в това, което Христос е извършил, вместо в самият Христос.

Павел се хвали с Христовия кръст, но не вярва в самия кръст, а в живия Христос и в живия Му Отец.

Значи, справедливостта изисква да се сложи край на греха; и не само това, но и той да бъде изкупен. Ако наказанието би могло да помогне на грешника да узнае за какво е виновен, за да смекчи той сърцето си, да види гордостта си, греха и жестокостта си, тогава справедливостта изисква да не се пести наказание. И колкото повече вярваме в Бога, толкова по-сигурни ставаме, че Бог няма да спести страданието (наказанието – ред.), ако то може да избави детето Му от смърт. Ако, обаче, страданието не може да послужи за това, ние търсим допълнителен ад за да унищожим греха чрез унищожаването на самият грешник. Това, обаче, ми се струва, като поражение за Бога. Да, ТОЙ СИ ОСТАВА ПРАВЕДЕН, НО ПОБЕДЕН. Ако Бог бъде победен, Той трябва да унищожи – ТОЕСТ, ДА ОТТЕГЛИ СИЛАТА НА ЖИВОТА. Как може Той да продължи живота на грешни души, като така запазва жив греха в тях през вековете? Така Бог остава победен, защото е сътворил онова, което е съгрешило и което не би се покаяло. Но, онези, които вярват в това, трябва да признаят, че Бог по този начин ще бъде победен от много души и че не се е погрижил достатъчно, за да направи всичко възможно за тях. Осъзнаваме ли, че Той е техният Отец; Той има власт да ги сътвори, но и власт да ги привлече към Себе Си.

Понятието страдание като компенсация за греха

Глупавата идея, че страдащият може да излезе от силата на греха, идва понеже се чувстваме удовлетворени когато грешника страда. Защо чувстваме подобно удовлетворение? Защото сме раздвоени от това, че мразим непрадвата но самите ние сме неправедни и вродената ни “справедливост” преминава под влиянието на злото. Бог не се удоволства в страданието на нечестивите. Ако приемаме всяко страдание с удовлетворение, но изключваме неговите лечебни свойства, такова страдание идва от злото, което не ни освобождава от греха, защото е небожествено и нечовешко. Божието естество е винаги прощаващо и само защото Той прощава, Той може и да наказва. Тъй като злото е съвсем чуждо за Бога, Той страда, когато вижда Своите творения да вършат зло, но, ако дадено страдание послужи за унищожаване на злото в тях, Бог ще го използва. Човек може да ласкае или да подкупи някой тиранин; но няма бягство от Божията любов, която понякога ще настоява за изплащането и на последното петаче.

– Това не е любовта, от която се интересувам!

– Естествено, знам това!

Не може да ви интересува тази любов, докато не започнете да я познавате. Но, вечната любов няма да ви остави на егоизма ви, защото той ще ви убие. Кой мъж ще остави своята жена на нейната страст към нещо пагубно за нея? Вие можете да се подигравате на тази любов, но Божият Син, Който понесе тежестта й, я приема, както я приемат и всички онези, които я познават. Любовта на Отец е искрящо съвършенство. Любовта, а не себелюбието, е господар на Вселената.

Справедливостта изисква наказанието ви, защото справедливостта унищожава греха. Справедливостта изисква наказанието ви, защото изисква от баща ви да направи всичко възможно за вас. Бог, който е Бог на справедливостта, ни наказва, за да ни избави. „На Тебе, Господи, принадлежи милостта; защото Ти даваш на всекиго според делото му”.  Делото на човека е неговият характер; и Бог в Своята милост не е безразличен, а отдава на всекиму според Неговото дело.

Исус – Изкупителното дело на Отец

Идеята, че спасението на Исус е спасение от последиците от нашите грехове, е фалшива. Спасението на Христос е спасение от най-малката тенденция или склонност към това да съгрешаваме. То е освобождение, което ни дава чистия въздух на Божиите начини на мислене и чувства. То е спасение, което прави сърцето чисто, по воля и избор. За подобно сърце грехът е отвратително нещо. То вижда нещата както Бог ги вижда, защото Бог вижда всичко каквото е. Истински спасената душа по-скоро ще потъне в пламъците на ада, отколкото да отиде на небето и да се скрие там под някаква сянка на вменена праведност. Никоя душа не е спасена, която не би предпочела ада пред греха. Исус не умря, за да ни спаси от наказание; Той беше наречен Исус, защото трябваше да спаси Своя народ от греховете им.

Ако няма удовлетворение за справедливостта, в наказанието на грешния извършител, какво да кажем за удовлетворяване на справедливостта, карайки някого да страда, който изобщо не е грешник или престъпник (автора има предвид Исус – бел. ред.)? Освен това, какво ще кажем за идеята, че това не е човекът, който заслужава да бъде наказан, защото е абсолютно невинен; страданието на такъв ще удовлетвори ли съвършенно справедливостта? Това, че несправедливост е извършена спрямо Него с Неговото съгласие, няма никакво значение; дори го прави още по-зле, тъй като справедливостта изисква наказанието на грешника, а тук виждаме един, който е много повече от невинен. Затова теолозите се отмятат и започват да казват, че това вече не е наказание, а просто страдание, което законът изисква! Това прави нещата да изглеждат твърде зле!

Декларирам пълното и абсолютно отричане на тази идея във всичките й форми. Ако ще трябва да вярвам в справедливост – т.е. в Бог – Чиято праведност, абстрактна или конкретна, би могла да бъде удовлетворена от наказанието на невинен човек за греха на виновен, предпочитам да отида да живея с дивите зверове, които нямат достатъчно основание да бъдат толкова неразумни.

Какво? Бог и Отец на Исус Христос, да бъде по този начин? Неговата справедливост да се свързва с толкова несправедливо дело?! Гневът на Онзи (Отец), Който не иска да прости на виновния, да бъде утолен от страданието на Невинния! Стига глупости!

Дори и най-тежкото наказание не може да бъде удовлетворение за справедливостта! Как изобщо на някого ще му хрумне подобно нещо? То идва поради безбожния страх, който не може да повярва в прошката на Отец; НЕ МОЖЕ ДА ПОВЯРВА, ЧЕ ДОРИ БОГ БИ МОГЪЛ ДА НАПРАВИ НЕЩО В ЗАМЯНА НА НИЩО; не може да Му се довери, без да има правна договореност, която да Го обвързва. Колко хора, вместо да се доверят на Бога, се хващат за буквата и гордостта им пречи да се покорят, за да разберат сърцето на Един любящ Баща. Но всеки който се опитва първо да разбере, ще повярва в лъжа – лъжа, от която само покорството към Бог ще го освободи.

Лъжата преди Истината

Ако ме попитате: “Ако доктрината за Наказателната Заместителност е фалшива, защо толкова дълго време се е задържала като основна вяра на толкова много хора?”, ще отговоря: “Поради същата причина, поради която Бог приемаше жертвите, които хората, поради липса на вяра, изобретиха като начин да Му угодят”.

Някои деца ще лъжат, за да угодят на родителите си, които мразят лъжата. Те дори ще признаят, че са направили нещо грешно, което всъщност не са направили, мислейки, че родителите им биха искали те да кажат, че са го направили, защото така ще излезе, че са ги научили да се изповядват. Бог приемаше жертвите, които хората принасяха, докато успее да ги накара да видят, че Той не се интересува от такива неща (макар, че много хора в църквата и извън нея, дори и днес, още не са прозрели това).

– Но, откъде идва неоспоримата сила на това учение?

– От това, че в него се съдържа идеята за Бога и Неговия Христос.

Разбира се, те не са представени добре, но точно слабите аргументи и неистини пасват на слабостта и неверието зад които хората са се прикрили. По този начин се разпространява квасът. Христос наистина е славата на Бога, но идеите, които се раждат в главите на хора с робско мислене, относно тази слава, в най-мрачния й час, са съвсем друго нещо. Истината наистина е твърде добра, за да бъде повярвана; хората обичат да я разреждат, преди да могат да я поемат. Изпитват нуждата да я направят по-малко вярна, преди да могат да повярват достатъчно за да се възползват от нея. Неспособни да повярват в любовта на Господ Исус Христос, те си измислят посредници, като майка Му. Неспособни да повярват в опрощението на своя Небесен Отец, те си измислят начини, по който да бъдат опростени, защото за тях щедростта на Бащината прошка изглежда невъзможна.

Те смятат, че Бог трябва да накаже заради самото наказание, като компенсация за техния грях. Те не могат да повярват в чистата прошка, защото не изглежда божествено; тя трябва да бъде оправдана; така че те изобретяват извършването на една ужасна несправедливост за своето оправдание, като включват всичко лошо в жертвоприношението чрез принасянето на човек в жертва. Измислят удовлетворение за греха, което е обида към Бога. Той не търси удовлетворение, а послушание при завръщането ни към Него. Това е прекалено просто за сложното неверие и безмирния дух. С радост ще помогна на всички да отхвърлят подобни мисли за Бога, но те самите ще трябва да порастнат в разбирането си. Докато се наслаждават на подобна идея, няма как да видят погрешността й. Не бих казал нито дума, за да ги убедя в обратното. Те ще си останат това, което са били – деца, които имат съвсем изкривено виждане за своя баща. Когато сърцето се обърне, откривайки колко ужасно би било да има такава нереална представа за Бога, то ще започне да търси истинския Бог, към Когото да се прилепи. Точно за тези хора пиша, а не за да споря с онези, които обичат лъжата.

Вместо да използват своята енергия да вършат Божията воля, хората на властта я използват за изграждането на система, която да обясни защо Христос трябваше да умре; какви са били нуждите и плановете на Бога, за да позволи Неговата смърт. Същите хора на властта, в наши дни, като отхвърлиха немалка част от добрите неща в учението на Римската църква, се хванаха за морално и духовно вулгарната идея за справедливост и удовлетворение, поддържана от езическия Рим и подкрепена от еврейската идея на жертва! По-добре реформаторите да бяха запазили вярата си в чистилището, отколкото да подкрепят идеята за „заместителна жертва“!

Тяхното мислене е горе-долу следното:

Бог е длъжен да накаже греха докрай. Неговата справедливост изисква грехът да бъде наказан. Но, Той обича човека и не иска да го наказва. Затова Исус Христос казва: „Аз ще взема наказанието върху Себе Си.“ Отец приема предложението и позволява на Исус да поеме наказанието вместо наказанието на един цял свят от безполезни същества. Страданието на Исус е по-ценно от това на всички поколения човеци, понеже Исус е безкраен, чист, съвършен в любов и истина, тъй като е вечен син на Бога.

Божието условие към човека е той да повярва в изкуплението на Христос, обяснено по този начин:

Човек трябва само да каже: „Съгреших и заслужавам да бъда измъчван до века. Но Христос плати дълговете ми, като беше наказан вместо мен. Затова Той е моят Спасител. Сега съм обвързан с благодарност към Него, за да се отвърна от злото”.

Някои несъмнено биха настоявали да се изкажат още доста неща, но това е предостатъчно за моята цел.

Що се отнася до Божията справедливост, изискваща наказанието на грешника, казах достатъчно. Това, че страданието на грешника не може да бъде удовлетворение за Божията справедливост, също се опитах да покажа. Ако страданието на грешника действително се изисква от Божията справедливост, нека бъде приложено. Но как да отговоря адекватно на твърдението, че вместо наказанието и страданието на грешника, за Бог е по-угодно да накаже със страдание Невинния, за да покрие вината на виновния? Само страданието на Христос може да удовлетвори справедливостта на Отец?! Но забележете заради Божията справедливост е извършено поредното зло, грешникът който всъщност заслужава страдание и наказание бива пуснат на свобода.

Несправедливо е да накажеш невинния и да пуснеш на свобода виновния! Това ощетява както невинния, така и виновния, а дори и самият Бог. Би било най-лошата от всички грешки да третираме виновните като невинни. Цялата тази идея е духовно шарлатанство. Ако нечестивите трябва да бъдат наказани, най-лошото възможно извращение на справедливостта е да вземем праведник, колкото и да е силен, и да го накажем вместо грешника, колкото и слаб да е той. Дори при най-слабото разбиране за справедливост и наказание, от съществено значение е престъпникът и никой друг освен него, трябва да получи наказанието.

Но какво да кажем за Бога, чиято така наречена справедливост по този начин бива опетнена? Ако кажете, че това се изисква от справедливостта, а не от Бога, аз ще кажа, че справедливостта не може да изисква нещо, което е несправедливо, а цялата тази идея определено е несправедлива. Да представяме живия Бог като участник в подобно действие, е да покрием с маска на жестокост и лицемерие Личността, Чиято слава може да бъде видяна единствено в лицето на Исус.

Вместо да вярвам в такова грозно безумие за Онзи, Чието име е достатъчно, за да накара кошутите да раждат; вместо да мисля за Него така, както не ми се иска да мисля дори за човек, по-скоро бих казал: „Няма Бог; затова нека не ядем и не пием, за да умрем по-бързо!” Защото това не е нашият Бог! Не сме очаквали подобен Бог!

Но, аз съм видял лицето Му и съм чул гласа Му, в лицето и гласа на Исус Христос; и казвам, че това е нашият Бог, Самият Той, Чието съществуване като Творец кара всяко Негово творение да се радва, че е било сътворено. Не искам да имам нищо общо с “Бога” на книжниците и фарисеите, бил той еврейски, християнски, протестантски, римски или гръцки. Искам единствено Отец на Исус Христос! Той е моят Бог. Ако кажете: „Това е нашият Бог, а не твоят!“ Аз отговарям: “Портретът, с който сте обрисували вашия Бог е зла карикатура на лицето на Христос“.

Да повярваш в доктрината за заместителната жертва означава да се укриеш заедно със Сина, от справедливостта на Отец; да се скриеш зад фалшивите изисквания на закона. Вместо да се подслониш под вечното и непроменящо се сърце на Отец, Който е милостив, понеже раздава на всекиму според делата и Който изисква покорство, вместо да се занимава със съдебни дела и подстрекателства.

Ако казвате, че най-добрите и уважавани хората поддържат това мнение, отговарям:

„Някои от най-добрите хора наистина държат на тези теории. Някои от тях аз обичам и почитам много – за това, което са, а не за това, което мислят; а те са това, което са по силата на покорството на вярата си, а не по силата на мнението си. Те не са добри хора, понеже се придържат към тези теории. По силата на познаването на Бога, като са се покорили на Сина Му, те са се издигнали над теориите, които никога не са поглеждали лице в лице и затова не са успели да ги видят като зли. Мнозина са израстнали достатъчно, за да ги изоставят. Съжалявам искрено, че мнозина все още се придържат към тях”.

Много хора ще кажат: “Добре де, ако толкова безцеремонно хвърляш на вятъра доктрината за Заместителната Жертва, каква теория предлагаш в замяна?”

– “Никоя”.

Няма да предложа своя теория, която да развихри нова вихрушка от диалогически прах, боклуци, святи думи и прочие, скривайки Учителя зад моята идея за Него. Тази вяра, която аз имам, аз ще си я имам за пред себе си и пред Бога, докато не видя по-добра причина да я споделя публично, отколкото виждам сега.

Значи ще отнемеш моята вяра и няма да ми помогнеш с алтернатива?

– Вашата вяра? Пази Боже!

Вашата теория не е вашата вяра! Вашата вяра е вашето покорство; вашата теория дори не знам какво е. Да, с радост ще ви оставя без нова теория. Вярвайте в Бога! Покорявайте се на Словото – на всяка дума на Учителя. Това е вяра! По този начин и вашето мнение и теории ще пораснат поради истинския ви живот с Бога. Петър казва, че Господ дава Духа Си на онези, които Му се покоряват. Духът на Учителя ще ви води към всяка теория, която ще ви бъде полезна. Теория, която се е появила по какъвто и да е друг начин, не си струва времето, прекарано върху нея. Исус е Творецът, Спасителят и Господарят на нашия интелект, както и на нашето скъпоценно сърце. Нищо, което Той не мисли, не си заслужава да се мисли. Никой не може да мисли така, както Той мисли, освен ако е чист като Него; никой не може да бъде чист като Него, освен ако не ходи с Него и не се учи от Него. Да отложим покорството си към Него, докато не намерим достоверна теория за Него, е да не изпием лекарството, което Той ни дава, докато продължаваме да изучаваме различните училища по терапия. Знаете, че това, което Христос изисква от вас, е правилно и е ваше задължение. Ако не вършите това, което знаете, че е правилно, не се учудвам, че го търсите интелектуално, защото подобно търсене може да се окаже, както го представя Милтън, “утеха дори за падналите ангели”. Но, не наричайте нищо, до което сте достигнали интелектуално, ИСТИНАТА. Как можете вие, без да ви е грижа да бъдете истинни, да съдите за Него, Чийто живот е да върши всичко от любов? Спазвайте истината и оставете теорията да чака. Теорията може да се роди от живота ви, но никога живота не се ражда от теория.

И така, няма да ви кажа какво мисля, но ще ви кажа в какво вярвам:

– Вярвам в Исус Христос, вечният Божий Син, по-големият ми брат и господар.
– Вярвам, че Той има право на моето абсолютно покорство, понеже да не Му се покорявам ще означава да се отрека от Него.
– Вярвам, че Той умря, за да мога и аз да умра като Него – да умра за всяка управляваща сила в мен, която не е по волята на Бога – да живея готов да бъда прикован на Кръста така, както Той беше, ако Бог пожелае.
– Вярвам, че Той ме спасява от мен самия и от всичко, което е дошло от себичността ми – всичко, което Бог не обича и не иска – всичко, което не си струва да обичаш.
– Вярвам, че Той умря, за да може справедливостта и милостта да се развият в мен, правейки ме точно както Бог е справедлив, милостив и съвършен.
– Вярвам и се моля Бог да ме пази от грях, дори това да изисква някакво наказание.
– Вярвам, че Той умря, за да ме избави от всякаква злина, претенция, лъжа, несправедливост, душевна бедност, страх, притеснение, самолюбие, както и от всяко доверие или надежда в притежанията ми.
– Вярвам, че трябва да се веселя като дете, дете на моя Небесен Отец; да не обичам нищо друго, освен доброто; да не желая нищо, за което да се срамувам пред Бога.
– Вярвам, че Бог е точно като Исус, дори по-велик, в справедливостта Си, понеже Сам Исус го каза.
– Вярвам, че Бог е абсолютно и великолепно невероятен, отвъд всяка човешка идея.
– Вярвам, че Бог винаги е вършил и винаги върши всичко възможно за всеки човек; така че никой да не е нещастен; понеже Бог е техния любящ баща.
– Вярвам, че няма нищо добро за мен, или за който и да е друг, освен Бога и още и още от Него, което може да се случи единствено чрез познаването на Христос.
– Вярвам, че никой човек не е осъден за никой грях освен за един – че не оставя греховете си, за да бъде дете на Онзи, Който е негов баща.
– Вярвам, че справедливостта и милостта са едно и също нещо; без пълнота от справедливост не може да има милост и без пълнота от милост не може да има справедливост.
– Вярвам, че Божията милост е толкова велика, че Той ще държи децата Си в огъня на разстоянието, докато не изхвърлят егоизма си и не се приберат у дома, при Отец, Сина и многобройните си братя – в центъра на животворния огън, чиито външни кръгове горят.
– Вярвам, че няма да липсва “ад”, който да помогне на Божията милост да изкупи децата Му.
– Вярвам, че на онзи, който се покорява и отваря вратите на сърцето си, за да получи вечния дар, Бог дава духа на сина Си, Своя Дух, да бъде в него и да го доведе до разбирането на цялата истина.
– Вярвам, че истинният ученик винаги ще знае какво трябва да направи, макар и не непременно какво останалите хора трябва да направят; че духът на Отец и на Сина ни просветляват с учението за правдата.
– Вярвам, че никой учител не трябва да се стреми да кара хората да мислят както той мисли, а трябва да ги насочва към живата Истина, към самия Учител, от Когото самите те могат да научат нещо, което ще им позволи да осъзнаят кое е правилно, понеже ще го видят.
– Вярвам, че само вдъхновението на Всемогъщия дава разбиране.
– Вярвам, че да бъдеш ученик на Христос е крайната цел. Да убедиш хората да станат ученици е краят на учението.

– В крайна сметка, ти не вярваш в изкуплението, така ли?

– Вярвам в Исус Христос. Никъде не се казва да вярвам в нещо – навсякъде се казва да вярвам в Бога и в Исус Христос.

Определено не вярвам в това, което вие влагате в думата изкупление. Вярвам, че Исус Христос е нашето изкупление; че чрез Него ние се примиряваме и ставаме едно с Бога. В Новия Завет няма нито една дума за това Бог да се примирява с нас; ние сме тези, които трябва да се примирим с Него. Исус не ни ли разкри Отец? Не настояваше ли Той за едничката спасителна истина във Вселената, а именно, че Бог е точно това, което е? Не издържа ли Той докрай, дори в лицето на смъртта? Не беше ли готов да умре по начин, който да ни убеди и ние да положим живота си в нозете на Отец? Неговият живот не премина ли в онези, които го приеха, така че те сега да могат да живеят по същия начин? Не унищожи ли Той злото, като остави всичките му вълни да Го връхлетят и след това да се отдръпнат, победени? Наистина Той извърши изкупление. Ние днес жертваме на Бога, но, Бог е Този, Който изпрати Собствения Си Син, понеже нямаше друг начин да получим Него Самия като дар в сърцето си. Исус Сам жертва Себе Си, пред Отец и пред нас, за да ни събере заедно – цялата любов от страна на Отец и Сина, и цялата себичност и егоизъм от страна на децата Му. Ако радостта, която прави живота да си струва; радостта, че Бог е такъв какъвто е Христос, е истинска в сърцето ми, как мога да не вярвам в изкуплението на Исус Христос? Вярвам в него с цялото си сърце, но така както Бог го вижда.

Когато опознаем Христос, ние не само ще съжаляваме за това, което извършваме погрешно, но и ще служим на Бога и на човека адекватно и истински. Исус е моят живот, моята радост, моят господар, моят собственик и Този, Който ме усъвършенства чрез собственото Си съвършенство. Не смея да кажа заедно с Павел, че съм роб на Христос; но най-големият ми стремеж и желание е да бъда роб на Христос.

– Но не вярваш, че страданията на Христос, като страдания, задоволиха справедливостта на Върховния Владетел, което нямаше как да стане без тези страдания?

– Не, не го вярвам.

Вярвам, че тази идея е недостойна за вярване, тъй като не почита Бога. Тя произхожда от чувство за грях; но чувството за грях не трябва да служи за доктринално вдъхновение. Грехът може да ни отвори очите за състоянието ни, но той не е Небесна истина. Освен това, неспособността ни да приемем свободата на Божията прошка е показателна за погрешността на тази теория. Затова се налага неправилно да вярваме, че Божието естество да прощава е юридически обвързано с условности. Той не търси друго изкупление, освен хората да оставят греховете си и да се върнат в сърцето Му. Но, хората не могат да повярват в прошката на Бога. Следователно те са в нужда и следователно Бог им е дал Посредник. И те пак не отиват при Него, за да Го опознаят. Те си мислят, че заради греховете ни Отец абдикира от бащинската си роля и поема ролята на Съдия. Ако абдикира от бащинството си (което Той не може да направи, защото то е вечен факт), Той отхвърля цялото Си взаимоотношение с нас. Той не може просто да отхвърли същественото и да запази резултата. Хората не могат или не искат да видят, че нищо друго освен това, че Бог е нашият Отец не Му дава право над нас; че нищо друго освен това не би могло да Му даде идеално право. Те смятат бащата на духа си единствено за свой Господар! Те пренебрегват Творецът и на Негово място поставят Наказателят, Който не се грижи за правдата, а само за Своите Си права.

Не искам да споря с никого, но заради хората, които някои вярващи притесняват, реших да споделя мислите си. Обичам Бог, Когото виждам в лицето на Исус Христос. От всички описания на Бога, които Джонатан Едуардс дава, колкото и да избледняват с времето, и колкото и да се опитват учениците му да ги смекчат с думи, аз се обръщам в отвращение. Не е това Бог, за Когото апостол Йоан казва в евангелието си, че е “светлина и в Него няма никаква тъмнина”.

 

Този линк води до втората статия на автора: „Праведност, която е от Бога“

–––––––––––––––––

Автор: Джордж Макдоналд

Джордж Макдоналд (1824-1905 г.), шотландски писател, служител и автор на детски истории, е обект на възхищение от страна на много от своите връстници, поради благодатния му дух и фантастичното изразяване в стихотворна форма. Нареждат го сред класиците на младежката (фантастичната) литература.

В своята книга Джордж Макдоналд: Антология (1947), К.С. Люис заявява след като прочита една от книгите на Макдоналд, “Няколко часа по-късно знаех, че съм прекосил голяма граница… Не се сещам за друг писател, който да е по-близо до самия Дух на Христос“.

У. Х. Одън и Дж. Р. Толкин също се възхищават на усилията му. Използвайки специфичен диалект, Макдоналд твърди, че има Бог и че изкуството и творческото изразяване на духа доближава човека до Него. Някои от най-успешните негови заглавия са “На гърба на Северния вятър (1871)”, “Принцесата и таласъмът (1880 г.)” и разбра се, класическата книга “Фантасти (1858 г.)”.

Джордж Макдоналд е роден в Хънтли, в западната част на Абърдийншайър, Шотландия, на 10 декември 1824 г., като син на фермерът Джордж Макдоналд и Хелън МакКей. Той учи в селски училища, където изобилстват келтски митове и старозаветни истории. След това отива в университета в Aberdeen, в началото на 1840 г., завършвайки с почести в областта на моралната философия и науките. (По-късно той получава почетна докторска степен от уважаваната институция.) След това учи за конгрешанското служение в Highbury College, London.

През 1850 г. става пастор в Arundel, West Sussex, England. Макдоналд, обаче, подава оставка след три години, тъй като не се съобразява с очакванията на конгрешанските власти, за по-догматични проповеди и е обвинен в ерес. Отхвърляйки Калвинистичното си възпитание и доктрината за предопределението, той вярва в божественото присъствие, но не и в божественото провидение, и чувства, че изкуплението е за всички.

Джордж Макдоналд се жени за Луиза Пауъл през 1851 г. и имат шест сина и пет дъщери. Един от синовете им, Гревил Макдоналд (1856-1944), по-късно ще стане писател и автор на биографията на баща си. След престоя си в Алжир, за да възстанови здравето си, Макдоналд се завръща в Англия, за да преподава и да пише, с цел да снабдява нуждите на постоянно растящото си семейство и да проповядва на свободна практика, когато времето му позволява. Въпреки успешната си кариера като публикуван писател, той непрекъснато е принуждаван да разчита на благотворителността на приятелите си. Лейди Байрън е един такъв благодетел за него, който му помага до смъртта си през 1860 г., както и Джон Ръскин.

Макдоналд е наставник на К.С. Люис; формира силно приятелство с Марк Твен и Гилбърт Кийт Честъртън, Хенри Уодсвърт Лонгфелоу и Уолт Уитман. Някои от ранните му поеми са „Вътре и вън” (1855) и „Стихове“ (1857), но първият му истински успех идват с неговите шотландски истории за живота, като тази на Дейвид Елгиндрод (1862), Алек Форбс (1865) и Робърт Фалконър (1868).

През 1870-те Макдоналд е поканен да обикаля и изнася лекции в Америка. Той е добре приет от огромна аудитория и от писатели като Ралф Уолдо Емерсън. Добре платена позиция като служител му е предложена, но той решава да се върне в Англия. През 1877 г. той получава пенсия по искане на кралица Виктория. Здравословни проблеми на Макдоналд, през по-голямата част от живота му, го принуждават да търси топлия климат на Европа. Макдоналд намира европейския климат за благотворен за собствените си болести, като прекарва годините между 1881 и 1902 г. в Bordighera, Italy (“Раят за англичаните” в дома му “Casa Coraggio”). Съпругата му е органистът на Католическата църква там и често провежда концерти и пиеси в дома им, като форма на общение и забавление. Различни публикации по онова време показват, че Макдоналд се дистанцира от ограничената калвинистка доктрина за избраните и отхвърлените.

След дълго боледуване, Джордж Макдоналд почива, в Ashlee, Surrey, England, на 18 септември 1905 г. Неговите останки са кремирани и отнесени в любимата му  Bordighera за да бъдат поставени до тези на съпругата му. Паметник на Джордж Макдоналд е издигнат в църквата“Drumblede“, Aberdeenshire

“Дневникът на една стара душа”, публикуван посмъртно през 1965 г., разкрива по-задълбочена мисъл, където Макдоналд предлага молитва за всеки ден от годината.

Голяма част от това, което Джордж Макдоналд комуникира относно християнския живот и истинското “битие” на християнина, в абсолютно покорство към Бога, вместо да следваме доктрини (буквата убива, а Духът дава живот), е представено в сбита форма в книгата на Уилям Лоу “Ще приемете сила”. Това, което Уилям Лоу казва за християните, които имат Святия Дух в себе си, е отразено в историите на Джордж Макдоналд, както и в неизказаните му проповеди, които ни представят реалността на християнството – истинското християнство, което е чистото и базирано на Святия Дух християнство.

Трудовете му (с изключение на някои от фантастиките) са “вдъхновени от Бога” в известен смисъл, понеже Джордж Макдоналд живее живота на истинския християнин, ходещ в светлината на Христос, а не само говорещ думите. За Макдоналд няма християнски живот без абсолютно предаване и покорство към Бога. Четейки Джордж Макдоналд човек непрекъснато мисли и живее в Святия Дух.

Recommended Posts