ПРЕДГОВОР

Често пъти хора се изправят срещу мен в конференции и казват:”Чувствам, като че ли те познавам, чел съм твоите книги и съм слушал твоите касетки в продължение на години”.

Моят отклик общо взето е:”Тогава наистина ме познавате, понеже писанията ми и проповядването ми са израз на мен самия”.

Когато един издател ми предложи да напиша книга върху Поклонението, както Давид го живееше, се почувствах, както тези хора. Аз бях чел Давидовите писания в продължение на петдесет години. Бях пял неговите песни и бях чел историята на неговия живот, поне веднъж в годината в продължение на тези петдесет години. Наистина благоволявах в Давид, той беше повече от цар на Израел, той беше мой приятел.

Когато започнах да сверявам какво зная за Давид обаче, как той живееше живот на поклонник, аз започнах да познавам Давид дори в по-интимен смисъл, отколкото го познавах преди. Давид беше любовник на Бог, който търсеше да изрази своята любов по един пресен и жив начин. Колкото повече той обичаше Бог, толкова по-добре го познаваше и това увеличено знание за Йехова вдъхновяваше все повече и повече изрази на хваление, поклонение и удивление от Бог.

Когато свързвам определен Псалм с някое историческо събитие от живота на Давид, то е поради факта, че самият надпис на Псалма ме насочва по този начин. Естествено, аз съм наясно, че някои критици ще предизвикат акуратността на тези надписи на Псалмите, но тялото на Христос ги е  приемало в продължение на стотици години, а германските и датските Библии са ги вкарали дори като първи стихове на Псалмите. Учените казват, че доказателството за акуратността и автентичността на тези титли е наистина на наша страна.

Седемдесет  и три от  подзаглавията на Псалмите, определят Давид като техен автор. А Новият Завет ни дава още доказателства за това, че Давид беше техен писател, като цитира стихове от Псалм 2 и 95, и приписва тези Псалми на  царя-пастир. Това означава следователно, че Давид написа поне седемдесет и пет от Псалмите – точно половината от тях. Хората, които не смятат, че това е така, все още не са срещнали Давид.

Двадесет и пет Псалма още, също имат надпис, който показва кой е автора. Дванадесет от тях са написани от Асаф, един свещеник, който оглавяваше музикалното служение под Давид; десет са написани от синовете на Кора, една група от певци  и композитори в Давидовия ден и два – от сина на Давид, Соломон. Очевидно е, че Давид имаше силно влияние в своите концепции за Бог. Петдесетте Псалма, които са анонимни, допълват остатъка от книгата Псалми.

Тринадесет подзаглавия специфично дефинират ключови събития в живота на Давид и освен това има няколко Псалма, които се появяват, и в историческите книги като част  от събитието, което описват. Аз съм използвал тези комбинации от историческите книги и от Псалмите в моята книга. Не съм искал да бъда прекалено свободен, но от време на време, съм индикирал, че съм използвал малко осветено въображение – като например съм казвал, че Давид може да е написал или да е повлиял за написването на някои от анонимните Псалми.

След като книгата беше завършена, тя стоя почти две години, преди да бъде издадена. Като че ли маркетинговите условия не бяха правилни за освобождаване на книгата от печат. Най-накрая, ръкописът ми беше върнат и стоя още време. Концепцията обаче, не си замина. Вместо това, тя стана по-голяма. Когато издателството  Destiny Image изрази желание за  втора книга, аз първо им предложих да издадат първичната с някои допълнителни глави и напечатах книгата, с заглавие: Давид се покланяше на живия Бог. Дори още преди тази книга да бъде освободена, Destiny Image   ме помоли и за остатъка от първичната книга. Аз прибавих десет глави от това, което беше останало и запазих първичното заглавие:Поклонението, както Давид го живееше.

При настоящото наблягане върху поклонението, което е заляло много Американски църкви има и възобновено наблягане, и върху Шатрата на Давид. За много хора цялата им концепция за Давидовото  поклонение беше музика, танци и знамена. От една страна, това наистина са валидни концепции, но от друга, те са изключително ограничени. Давидовото поклонение включваше много повече от ритуали, които да заобикалят Шатрата. Всъщност Давидовото поклонение беше повече от сърцето му, отколкото от главата му. Много от това, което ние смятаме за “Давидово поклонение”, са всъщност  модели, които Давид установи за да включи и другите хора в поклонение. Неговото собствено поклонение покриваше целия спектър на отлика му към Бог.

Нищо не може да разруши поклонението по-бързо, отколкото застоялостта и нищо не може да произведе застоялост  и липса на свежест по-бързо, отколкото редуцирането на поклонението до просто една изява. Поклонението трябва да си остане взаимодействие между поклонника и неговия Бог. Това естествено ще варира според различните хора и формите на израз ще бъдат толкова различни като например размишление или празнуване, тишина или викове.

Моят собствен дух беше изключително развълнуван, когато писах тази книга. Нека същият Свят Дух да развълнува читателите, когато те наблюдават Давид, докато той се покланя и нека хората да приложат поклонението в собственото си взаимоотношение с Бог. Днес, когато поклонението бива възвърнато в много от църквите ни, ще ни бъде от помощ да се върнем в писанията на този Божий поклонник, който склуптурира неговото поклонение от камъка на всекидневния живот.

             

                                                                                                            Джадсън  Корнуолд

  Финикс, Аризона 1989г.

 

Глава І

ДАВИД БЕШЕ ПОКЛОННИК

ДАВИД! Вероятно няма друго Библейско име, което да е по-познато на вярващите и на невярващите, понеже това име се появява близо 800 пъти в Стария Завет и около 70 пъти в Новия, като всяка препратка се отнася за един и същи човек. Що се отнася до Библейския запис имаше само един човек на земята, наименуван Давид – великият цар на Израел. Това име дори е доведено в апокалиптичното видение за бъдещето, когато Исус каза: “Аз Съм Коренът и Потомството на Давид”/Откровение 22:16/.

Юдеите гледат не към Саул, а към Давид, когато искат да покажат своята гордост и любов към човека, който е установил тяхното царство; и те са сигурни, че техният Месия ще бъде от семето на Давид и че Той ще установи наново Давидовото царство, и ще седне върху Давидовия престол. Давид е и началото, и кулминацията на надеждите на Израел.

Християните най-добре знаят Давид като един смел убиец на исполини, понеже неговата история, още много отдавна, стана любимата история за Неделните училища на всички времена. Малкото овчарче, което имаше само една прашка и пет кръгли камъка се изправи срещу деветфутовия войн, напълно покрит с всеоръжие и цялата тази история поражда невероятни въображения в младежта. Пълната победа на Давид над Голиат го прави моментален герой. Със сигурност, това стана в Израел. След тази учудваща победа над шампиона на филистимците, жените в Израел започнаха да пеят с радост:

1 Царе 18:7 “И жените, като играеха, пееха ответно и думаха:Саул порази хилядите си, А Давид десетките си хиляди.”

   Тази победа и отклика на хората към нея, формираха базата за невротичната ревност на Саул срещу Давид.

Човекът Давид

Всъщност, Библията ни дава повече детайли относно живота на Давид, отколкото за живота, на който и да е друг човек, с изключение на Павел в Новия Завет. От случките, разказани в книгите Царе и Летописи, както и от някои от Писанията, които Давид беше писал, ние научаваме, че Давид беше многообразна, индивидуална личност, с велик талант и много чар. Някои от неговите способности, като че ли са били надарени специално от Бог, а други той е научил  и изградил чрез дисциплина  на поведението си.

Първо, ние срещаме Давид като най-малкия от осемте сина на Есей. Давид най-вероятно е бил смятан за най-маловажния и на нас ни е казано, че той имаше добро изражение и светла червена коса. Давид беше очевидно, “най-неприетото бебе” на дома и на него беше поверена задачата да се грижи за стадото овце на семейството. Вместо да се оплаква, че той беше изгонен от дома си за да живее с овцете, Давид използва тези дълги дни и нощи на самота за да изостри уменията си с прашката и да се научи, да свири на простичката една или две струнна арфа, която си беше направил. Това бе началото на музикалната му кариера, която щеше да докосне живота на неговото поколение, както и на следващите поколения, дори до днес.

Също така през този период на минимална отговорност, Давид се запозна с Бог интимно и той е можел спокойно да извика:

Псалми 8:3 “Когато гледам Твоите небеса, делото на Твоите пръсти, Луната и звездите, които Ти си отредил,

Псалми 8:4 Казвам си: Що е човек та да го помниш? Или човешки син та да го посещаваш?”

   Изглежда, че хората, които биват “отпратени в самота”, са хора, които дисциплинират себе си за да могат да използват “свободното време”, да усъвършенстват  техните способности. Мойсей и Павел също имаха нужда от един изолиран сезон в пустинята и Давид изключително много се възползва от тези дълги периоди на самота, докато овцете дъвчеха и преживяха. Някои от нас никога не успяват така и да разберат, че “времето на пустиня е време на подготовка”.

   Музикалните умения на Давид бяха първото нещо, което го доведе до цар Саул и умението на това младо овчарче да използва прашката го изстреля към вниманието на целия Израел. В крайна сметка, той се ожени и влезе в Царското семейство поради тези две изградени умения. Въпреки че той никога не ги загуби, понеже Давид винаги беше познат като “сладкият псалмопевец на Израел” и “мощният мъж на война” – той също така изгради и други качества. Давид доказа, че е един велик организатор с невероятен капацитет да признава човешката способност и да назначава хората на местата, в които определеният човек би пасвал най-добре. Той беше верен и честен цар с едно изключение /случая с преброяване на нацията/ и никога не използваше силата и авторитета си за лични, себични цели. Давид беше щедър, праведен и винаги беше достъпен. Политически казано, той беше мъдър и виждащ надалече, а неговите военни умения му даваха победи във всичките му войни. Дори фактът, че неговата прабаба  Рут, беше моавка, не го спря от това да бъде страстен патриот за Израел.

Давид очевидно притежаваше харизматична натура, която привличаше хора към себе си. Когато той първо бягаше от Саул, над 400 човека го потърсиха и го избраха за свой лидер. Хората рискуваха живота си за да могат да му осигурят малко вода и също много други хора, предложиха да дадат живота си за него във време на битка. В очите на по-голямата част от Израел, Давид не можеше да направи никакво зло на никой, а в политическата сфера, той обикновено знаеше какво точно трябва да бъде направено. Давид беше лидер, а не тартор над хората си. Неговите години с овцете го бяха научили, че хората имат нужда от водач много повече, отколкото от човекобог. Той водеше чрез пример, а не чрез наставление и стана модел за хората, а не управник със сила над тях. Нищо чудно следователно, че Давид беше обичан и от поданиците си, и от своя Бог.

Когато говорим за Давид, илюстрованият Библейски речник, публикуван от Тиндеил Хаус казва: “Неговите постижения бяха много и различни: мъж на действие, поет, страстен любовник, щедър враг, справедлив раздавач на правда, лоялен приятел. Той беше всичко, което хората могат да намерят за почит в един човек и всичко това беше по Божията воля, което го направи и оформи за да постигне съдбата, която Бог имаше за него.

Давид, поетът- музикант

Давид първо, дойде до вниманието на царя като поет-музикант. Тъй като Саул беше загубил помазанието си и Божественото присъствие чрез непокорство, той често беше тормозен от зъл дух. Когато слугите му предложиха да намерят някой музикант с умения, който да донесе малко спокойствие на ума на царя, Давид беше избран от всички слуги в царството да стане придворния музикант и беше специално определен за царя. Когато Давид свиреше и пееше хваление на Йехова, злият дух се оттегляше от Саул /понеже помазаната музика и помазаното пеене на Господ изгонват демоничните сили, тъй като те не могат да устоят на Божието присъствие за доста дълъг период от време/. Музиката може обаче, само временно да облекчи духовните болести. Грехът, който отваря вратата за нечистите духове, трябва да бъде премахнат, преди да има постоянно освобождение. Тъй като Саул никога не се справи с греха си на своеволие и себичност, той имаше нужда от Давидовото служение постоянно и постоянно.

Вероятно, това преживяване научи Давид, че музиката не беше просто канал за освобождаване на дълбоки емоции към Бог, но също така беше и ефективно оръжие срещу духовните му врагове, и срещу собствените му тенденции към депресия. През живота си Давид с умение използваше музиката за себе си и за другите.

В дните на Давид, музиката беше важна част от всекидневния живот, а не просто изкуство. Главните функции на музиката в ранната Библейска история бяха социалното щастие, войнствения шум, магическите пеения и поклонението. Казано е, че музиката често едва- едва е надминавала нивото на организиран  шум, особено когато целта е била да тероризира врага.

Ние нямаме исторически запис за професионални музиканти преди времето на Давид. До този ден, много от музиката е била правена от жени. Мириам беше тази, която поведе жените в пеене  и танцуване след удавянето на египтяните в Червено море – жените пееха, танцуваха и играеха за победата на Давид. Дъщерята на Ефтай посрещна баща си с тъпанчета и с танци, когато той се върна от битката.

Изглежда че Давид доведе хората до изразяването на вътрешните им чувства към Бог чрез музика. От 38,000 левити, избрани от Давид за служба в храма – 4000 бяха музиканти.

1 Летописи 15:16 “И Давид каза на левитските началници да поставят братята си певците с  музикални инструменти, псалтири и арфи и кимвали, за да свирят весело със силен глас.”

Отново и отново, Библейските истории за Давид ни разказват как той беше поет и музикант. Анонимното съгласие на традицията, че Давид беше надарен музикант на половината от псалмите е явно от неговата любов към Бог, както и от мелодичността им. Разбираемо е, че той беше наречен:

2 Царе 23:1  “Помазаникът на Бога Яковов и сладкият Израилев псалмопевец, рече:”

   В Англия през около 1877 година, преподобният А.С. Дженингс написа в книгата си Псалмите: “Давид стои в същата позиция в еврейската лирика, както Шекспир в нашата драматична поезия. Когато Давид се появява, изведнъж изкуството започва да узрява и той става модела на следващите го поети. Също така чрез количеството и разнообразието, както и чрез качеството на неговите композиции, той стои като най-главен от еврейските поети. Негов е гения, който адаптира себе си към всички различни области на живота и е способен да облече всичко в поетическа роба, независимо от разнообразието”.

След като Давид установи мир за своята нация, той основа музикални училища под ръководството на Асаф и другите, а  “синът на Кора” пое главното вокално изпълнение на най-известните химни, които се използваха в публични събрания.

Поклонникът Давид

Давид назначи и други да водят хората в поклонение. Те учеха музика, свиреха и окуражаваха хората да освобождават емоциите си към Бог в поклонение, в шатрата на Давид в Ерусалим.Самият Давид беше много повече от лидер на хваление и поклонение. Той стана поклонник. Не всички, които търсят да водят другите в преживяване на поклонение, самите  те са станали поклонници. Но Давид се покланяше на Бог от дълбочините на  вътрешното си естество. Ставането на поклонник, а не просто участването в поклонение изисква ясно решение и Давидовото решение беше направено, докато той беше в самотата на пастируването на бащините си овце. Повечето духовни решения се вземат, когато човек е самотен с Бог, но изработването на тези решения се изявява публично. Когато Давид влезе в живота на двора, той трябва да е открил, че самотността е много скъп лукс там. Дори по времето на годините на бягство от Саул, докато Давид се криеше в пещерите, той беше постоянно заобграден от една армия от 400 или повече мъже. Давид трябваше да се научи да се покланя на Бог и в присъствието, и на други хора.

Той беше добър като овчар, музикант, цар, войник и поет. И въпреки всичко, великата характеристика, която оформи основата за всички тези качества, беше неговото постоянно поклонение към Йехова. Ако нямаше самотни места, той се покланяше посред заобикалящите го хора. Давид беше взел решението да бъде поклонник и той прилагаше този свой избор независимо дали имаше или нямаше тази възможност.

Да се стане поклонник обаче, изисква повече от това, да се вземе едно решение. Това изисква взаимоотношение с Бог – взаимоотношение, в което Давид влизаше от още много млада възраст, понеже неговото име на еврейски е Давид, което значи “възлюбен” и което вероятно е съкратена форма на Додевахо, което значи “възлюбен от Йехова”. Всеки път, когато неговото име беше извиквано, то напомняше на Давид, че той беше специално обичан от Господ, като че ли Бог постоянно потвърждаваше неговите заветни взаимоотношения с този човек и Давид откликваше, като живееше в интимно взаимоотношение. Той никога, като че ли не загуби факта, че  беше специален за Бог.

Освен това, този талантлив човек трябваше да бъде съкрушен, преди да стане постоянен поклонник. Гордостта, себичността и човешките способности често създават себичност, а не съзнание за Бог и ние не можем да се покланяме на Бог, докато сме доволни от себе си. Делото на кръста трябва да бъде приложено в нашия живот, ако ние някога ще бъдем истински Божии поклонници. Семето трябва да умре с Христос на кръста за да може възкресения живот на Христос да доминира нашата воля, преди да станем поклонници. Иначе, ние просто ще участваме в поклонение, но няма да бъдем поклонници.

След големия му успех над Голиат и последвалите го победи над филистимците, трябва да е било доста съкрушаващо преживяване за Давид да бяга от Саул и да крие себе си просто, за да остане жив. Нито една от предишните способности, които му бяха потребни и полезни не ставаха в момента за да го извадят от тези обстоятелства. Той стана напълно зависим от своя Бог и по време на тези преживявания, написа:

Псалми 34:18 “Господ е близо при ония, които са със съкрушено сърце, И спасява ония, които са с разкаян дух.”

Псалми 51:17 “Жертви на Бога са дух съкрушен; Сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш.”

Поклонниците са се научили да прегръщат съкрушаването, като позитивна подготовка за освобождаването на духа към Бог.

Още една предпоставка, която да придвижи човек от мястото на поклонение към това да стане той поклонник е дълбокия глад и жажда по Бог. За поклонника хвалението към Господ не може да чака до сутрешното събрание – жаждата по Бог е толкова голяма, че дори всекидневните задължения към Бог изглеждат недостатъчни. Този дълбок копнеж по Бог изглежда доста рядък в нашето поколение или поне, като че ли не го разпознаваме като истински копнеж на нашите духове, които искат да намерят духа на Бог. Ние сме склонни да мислим, че това е нашата душа, която иска развлечение или пък нашето тяло, което иска храна, или упражнение. Но Давид беше достатъчно настроен в духа си да разпознае дълбокия си копнеж по Бог. Той написа:

Псалми 63:1 “Боже, Ти си мой Бог; от ранина Те търся; Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида, В една пуста, изнурена и безводна земя.”

Ако това нещо не стане преживяване в нашия живот, ние никога няма да се присъединим към Давид в неговия вик:

Псалми 63:3 “Понеже Твоето милосърдие е по-желателно от живота, Устните ми ще Те хвалят.

Псалми 63:4  Така ще Те благославям, докато съм жив; В Твоето име ще издигам ръцете си.

Псалми 63:5  Като от тлъстина и мас ще се насити душата ми; И с радостни устни ще Те славословят устата ми.”

Този копнеж е, който произвежда вика, понеже задоволените рядко пеят хваление на Бог. Както апетитът стимулира още по-голямо ядене, така гладът по Бог мотивира нашето поклонение към Бог.

Това че Давид беше дълбоко религиозен човек и невероятен поклонник на Бог е също потвърдено във всички сфери на царството му. Нищо не се случваше, без той да се допита първо до Господ и свещениците и пророците да не дойдат веднага. Давид се покланяше на Бог публично, частно и практично. Бог беше центъра на неговия живот в самотата на неговите нощи и в забързаността на всекидневните му дейности. Той се покланяше на Бог на бойните полета и по пазарите, защото Давид не разделяше своя живот на две части. Едната да бъде светска, а другата свещена. Целият му живот беше свещен и отклика към тази свещеност, беше поклонението му към Бог.

Давид не живееше един разглезен живот. Той беше войнствен мъж, който сформира цяла нация от дванадесетте номадски племена. Неговата позиция постоянно беше предизвиквана и отвътре и отвънка. Но за неговата войнствена натура и това, което на нас ни изглежда като варварско воюване срещу враговете му, той никога не загуби нежността си към Бог, Който го беше поставил над Неговите хора. Тази любяща позиция към Йехова, най-добре беше изявена, когато този цар остави царските си дрехи за да облече ленения ефод на свещеник, докато се покланяше на Бога, на Който служеше.

 

Глава ІІ

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ НА БОГ ПУБЛИЧНО

Има хора, които казват, че Давидовото публично поклонение е било повече политическо, отколкото духовно. Това че Давид беше добър мениджър на хората, изглежда очевидно. Също така, ясно показателно е, че той знаеше ценността на обединяването на хората в нещо по-висше, отколкото тях самите. Като че ли той се беше научил, че хората не могат да бъдат постоянно свързани срещу един общ враг, понеже, когато врагът бъде завладян, моментално връзката на единство се разрушава. В ретроспекция, публичните церемонии на поклонение от една страна, наистина могат да изглеждат като политическо движение за да се държат хората в една комунална връзка на единство. Тяхната комуналност бива центрирана в Йехова по-скоро, отколкото в Авраам, Исаак и Яков. Това не само им дава цел на съществуване, но и увековечаване на тяхното съществуване. Вероятно Давид е научил, това, което днес Християнските лидери започват да научават тепърва. Първо, програмите надживяват тяхната употреба и полезност. Второ, личностите се изхабяват с възрастта.Трето, публиката често е много непостоянна. Четвърто, Божията личност издържа вечно. Когато Бог е фокуса на комуникалните събирания, временното бива заместено от вечното. Съвременните пастори ще направят много добре, ако разгледат тези странични ефекти на публичното поклонение.

Никой човек, който е достатъчно мъдър относно изкуството на пастируване на хора, няма да отрече политическата ценност на публичното поклонение. Но ще изглежда много нечестно да обвиним Давид за такава себична мотивация за неговото публично поклонение. Той не само водеше Израел в публично поклонение, но самият той се покланяше пред хората – дори и  в обстоятелства, които не се отнасяха до никакви държавни дела. Със сигурност, ние сме прекалено далеч от сцената за да можем правилно да съдим мотивите на Давид, но неговите писания разкриват както дълбоката му любов към Бог, така и горящата му страст да изразява тази любов в хваление, различни шествия или поезия.

Дали той пееше с лютнята, дали празнуваше с някой псалм, или скачаше в танц, Давид фокусираше ума и енергията си към Бог, а не към хората. Той не беше просто някакъв изпълнител, той беше хвалител. Не го беше грижа за аплодисментите на хората, той беше цар. Давид искаше одобрението на Всемогъщия Бог. Той преписа всичкия си успех на Йехова и за него единственото правилно нещо беше, Бог да бъде прославен пред всички хора.

Давид се покланяше на Бога на Израел

Въпреки че Давид имаше вдъхновена концепция за един личен Бог и много често казваше за Йехова “Господ, моят Бог”, той никога не изгуби перспективата на Божественото откровение, че Йехова беше “Господ Бог на Израел”. Това естествено, не беше някакво прясно откровение, понеже когато Бог призова Мойсей, Аарон, Надав и Авиуд и седемдесетте старейшини на Израел на планината, “те видяха Богът на Израел”/Изход 24:10/.Те бяха избягали от Египет посред мощните демонстрации на Бога на Мойсей, но тук те Го видяха като техния национален Бог. Когато Бог даде закона на Мойсей, Той декларира, че целият Израел е Негов народ и Той представи Себе Си като техен Бог.

Във всички скитания в пустинята, Бог продължаваше да разкрива себе Си като Бог на целия Израел и по-късно, когато Исус Навиев поведе второто поколение в завладяване на Ханаан, Йехова още веднъж показа Себе Си мощен за Своите хора. Исус Навиев продължаваше да държи хората в ясното съзнание за присъствието на Господ Бог посред тях по такъв начин, че когато Той се занима с греха на Ахан, той каза:

Исус Навиев 7:19 “Тогава Исус рече на Ахана: Чадо мое, въздай сега слава на Господа Израилевия Бог и изповядай Му се; и кажи ми що си сторил, не скривай от мене.”

   Естествено, никога не е имало по-бърз начин да се доведе един човек на завета в изповед на неговия грях, отколкото той да осъзнае присъствието на Бог, под Чийто завет, той живее. Именно този национален Бог беше, Който толкова здраво беше хванал сърцето на Давид. Този цар не беше задоволен само с един личен идол или домашен Бог. Той беше представен на Бога на Израел и всичкото му хваление и поклонение, изтичаше към великото Същество, Което беше избрало Израел за Себе Си. Давид написа”

Псалми 41:13 “Благословен да е Господ, Израилевият Бог, От века и до века. Амин и амин.”

Обикновено малките хора имат малки богове. Давидовият Бог беше Всемогъщият Бог, Създателят на небесата и земята. Той беше Бог на цялата нация и вдъхновен пророчески, Давид написа:

Псалми 8:1 За първия певец на гетския инструмент. Давидов псалом. “Иеова, Господи наш, Колко е превъзходно Твоето име по цялата земя; Ти си поставил славата Си над небесата.”

Само един голям човек може да схване такъв велик Бог. Колкото повече изследвам писанията на Давид, толкова повече осъзнавам колко просторна беше концепцията на този човек за Бог. Той беше напред от повечето хора в своето поколение и въпреки че беше много националистически настроен, Давид виждаше Бог като суверенния Господ над цялата нация Израел, както и над целия свят. Такъв велик Бог беше достоен за велико поклонение.

Преди много години, един християнски работник от една деноминация, която аз чувствах, че беше по-маловажна от деноминацията, в която служих на Господ, ме накара да прочета една книга от С.S Lewis’, която се казваше:Твоят Бог е прекалено малък. Аз не виждах как тази книга може да ме афектира, но поради респект от взаимоотношението ми с този брат, седнах и прочетох малката книжка, която той ми даде. Начинът, по който Духът използва простите истини в тази книга за да ми помогне да видя колко ограничен беше станал моя Бог в ума ми, не могат да бъдат описани. През цялото време, аз се наслаждавах на компанията на “моя Бог” и почти бях редуцирал Бог до моето собствено ниво. Аз ограничавах Святия на Израел, като му давах статуса на моите собствени концепции. Почти с болезнена решителност започнах да изследвам наново Библейските откровения за Бог, като се опитвах отчаяно да видя отвъд моите концепции и деноминационни филтри. Предполагам, че в един смисъл позволявах на Бог да излезе от моята кутия и започнах да се изграждам  в Божието неограничено откровение за Него Самия. Моето поклонение към Бог се разшири и увеличи право пропорционално с разширяване на концепциите ми за Бог.

Ранните концепции за Бог, които това момче – овчарче имаше, докато пастируваше овцете си по хълмовете на Витлеем, трябваше да отстъпят пред много по-разширеното и издигнато схващане за Всемогъщия. Едно нещо е да имаш Бог, Който те  е защитил срещу мечка и лъв и съвсем друго е, да имаш Бог, Който може да поведе една малка и много слабо екипирана армия срещу много надвишаващите я сили, и да и даде пълна победа. Давид преживяваше това отново и отново, и всеки път Бог ставаше по-голям в очите му. Именно този Бог на нацията, този Бог на целия свят, този Бог на Вселената, беше Бога, на Когото Давид се покланяше. Той написа:

Псалми 54:6  “Доброволно ще Ти принеса жертва; Ще словословя името Ти, Господи, защото е благо.”

Неговото поклонение беше от свободната му воля и неговото поклонение беше в името на Господ. Самата натура и естество на Бог, бяха тези, които вдъхновиха Давид да се покланя. Той беше повече благодарен, отколкото просто да изявява някакви действия. Поклонението на Давид към Бог беше поради самото естество на Бог.

Това схващане за величието на Бог предизвика велики експресии и изразявания на поклонение. Често те бяха много изобилни и демонстративни. Понякога Давид изглеждаше, че беше прекалено отнесен от емоциите си в поклонението, но той никога не привличаше вниманието към себе си. Неговата цел беше да изрази дълбоката си любов и благодарност към Йехова, Бога на целия Израел. Поради тази причина, той беше и обичан, и мразен от хората, но Бог засвидетелства за него, че той беше обичан от Бог.

Давид се покланяше на Бог с Израел

Толкова много от нещата, които Бог вършеше в живота на Давид, бяха лични или пък афектираха само много малък кръг от хора, които бяха близки с Давид. Тези неща предизвикваха личен отклик, но Давид не можеше и не искаше да ограничи своето поклонение само към лично посвещение. Той не вярваше, че неговото поклонение “не е работа на никой друг”. Той каза:

Псалми 22:22 “Ще възвестявам името Ти на братята си; Всред събранието ще Те хваля.”

Важно е да се отбележи, че Евреи 2:12 цитира този стих като стих, който излезе от устата на Исус. В същия Псалм, Давид продължава и казва:

Псалми 22:15  “Силата ми изсъхна като черепка, И езикът ми прилепна за челюстите ми; И Ти си ме свел в пръстта на смъртта.”

Псалми 22:16  “Защото кучета ме обиколиха; Тълпа от злодейци ме окръжи; Прободоха ръцете ми и нозете ми.”

Давид беше публичен герой за повечето от последователите си, но когато се срещаше с тях на фестивалите, той предпочиташе публично да хвали и да се покланя на Бог Йехова, вместо да бъде хвален и превъзвишаван от последователите му. Той никога не чувстваше под достойнството си да се преклони пред Царя на царете и Господа на господарите, независимо колко много важни фигури наблюдаваха. Давид беше обещал на Господ:

Псалми 35:18  “Аз ще Те славословя в голямо събрание, Ще Те хваля между многочислени люде.”

И по-късно, той можеше съвсем честно да каже на Господ:

Псалми 40:1 “Правдата Ти не съм скрил в сърцето си; Верността Ти и спасението Ти съм изявил; Не съм утаил Твоето милосърдие и Твоята истина от голямо събрание.”

Давид имаше и някои разтърсващи, и подхлъзващи се места при изкачването си към престола. Но когато беше напълно възстановен в царството, той изпя следното:

Псалми 26:12 “Ногата ми стои на равно място; В събранията ще благославям Господа.”

За Давид личното благословение изискваше и публично благословение. Това, което Бог беше направил в скришните места, трябваше да получи отклик и в събранието. Давид правеше така.

По някакъв начин Давид усещаше, че събранието на Израел по време на фестивалите си беше, както време, така и място да се хвали Бог публично. Той издигаше Господ в присъствието на всичките си подчинени. Давид пееше на Господ и издигаше ръцете си пред Бога на Израел. Той биеше тъпанчето и пляскаше с ръцете си, като използваше всеки значим метод на изразяване на вътрешните си чувства, докато се покланяше на Бог с хора, които бяха с много по-нисък икономически статус на живот от неговия.

Понеже Бог беше обекта на поклонение, за Давид нямаше значение, че царя и подчинените му стояха рамо до рамо и хвалеха Господа. Давид беше загрижен за ранговете във воюването, но не и в поклонението. Когато се занимаваше с хвалене на Господ, Давид усещаше, че всички бяха по-низши и трябва да се чувстват удобно заедно в изразяването си към великия Бог на Израел.

Много е съмнително да е имало друг такъв период в Израелската история, когато поклонението да е било толкова често практикувано, както беше в дните на Давид. Когато лидерите се покланяха публично, хората следваха техния пример. В бъдещите дни много пророци искаха да обърнат Израел към поклонение, но само когато Бог се задвижваше върху царя, ставаше национално обновление на поклонението. Колко важно е за един лидер публично да се покланя, заедно с хората, независимо дали той е баща на семейството, пастир на църквата или глава на деноминацията. Насърчението е добро нещо, но хората се научават най-добре чрез пример. Давид беше добър пример за това какво трябва да бъде поклонението. Не е малко често срещано явление да се види, един лидер да вика към Бог във време на общи периоди на спешност. Давид обаче, правеше това постоянно. И още по-малко често се среща да се види лидер, който да хвали Бог и да благодари на Бог за последвалото го освобождение. Ако Бог е достоен да бъде молен, то Той е достоен и да бъде хвален. Ако Бог може да бъде призоваван публично във време на криза, със сигурност Той трябва да получава публично поклонение по време на сезони, когато всичко е спокойно.

Едно от Давидовите писания казваше:

Псалми 46:1 За първия певец, на Кореевите синове. Песен за женски хор. “Бог е нам прибежище и сила, Винаги изпитана помощ в напасти,”

Най-вероятно, той е научил това от своя наставник. Но Давид не само учеше хората си, че Бог беше техния източник на помощ, но той ги учеше, че Бог трябва да бъде и обекта на тяхната почит. Той написа:

Псалми 30:1 Песен при освещението на Давидовия дом. “Ще Те превъзнасям, Господи; защото Ти си ме издигнал, И не си оставил неприятелите ми да тържествуват над мене.”

Псалми 30:2 “Господи Боже мой, извиках към Тебе; И Ти си ме изцелил.”

Псалми 30:3 “Господи, извел си от преизподнята душата ми; Опазил си живота ми измежду ония, които слизат в рова.”

Псалми 30:4 “Пейте Господу, светии Негови, И възхвалявайте светото Му име”

Давид беше обучил Левитите да водят хората в поклонение и той помоли Аароновото свещенство, да помага на хората  в това те да влизат в Божието присъствие чрез ритуалните жертви. Но когато беше време за поклонение този цар заставаше точно посред тях, като дори ги надминаваше в ентусиазъм и усърдие. Той не узурпираше свещенството на свещениците, но също така не им позволяваше да вършат поклонението вместо него. Давид настояваше за лично покланяне пред Бог заедно с хората си, когато те се събираха заедно.

Давид водеше Израел в поклонение към Бог

Нищо не е по-заразно от радостта. Един добър смях може да предизвика хиляди усмивки и една усмивка може да премахне намръщената физиономия по-бързо, отколкото, която и да е лекция. Когато Давид се присъединяваше към хората си в техните събрания и издигаше гласа си в поклонение към Бог с такава радост и смел ентусиазъм, това беше инфекциозно. В същия Псалм, където Давид каза: Аз ще декларирам името Ти на братята си и ще Те хваля в събранието”, той също така извика: “Вие, които се страхувате от Господ, хвалете Го, всички вие потомци на Яков, прославяйте Го, страхувайте се от Него, цялото потомство на Израел” /Пс. 22:22-23/. Очевидно, Давид не беше развълнуван да има само зрители на поклонението си, той искаше участници. Така че Давид викаше към хората да се присъединят в поклонение и хваление към Господ.

Преди няколко години, присъствах на едно деноминационно събрание от служители, което беше много структурно и сухо. Националният лидер на тази група говореше върху хваление и за мое учудване, ме извика от събранието да отида на органа и да му помогна във воденето на тези служители в хваление. В продължение на един час, той работеше с тези пастори и църковни лидери – демонстрираше, насърчаваше и ги водеше в хваление, докато един по един тези служители започнаха да откриват прясна свобода на изразяване към Бог. Той завърши събранието, като каза: “сега се върнете в църквите си и направете в тях това, което аз направих за вас. Накарайте хората да хвалят Бог, като ги учите и като им давате пример”. Давид знаеше, че това е единствения успешен начин да накара хората да влязат в поклонение – да им покаже как, да ги покани да влязат вътре и след това да ги поведе в тяхното изразяване на хваление.

Давид не избра да остане соло-изпълнител. Той искаше да въвлече и останалите в поклонение към неговия Бог. Това е ясно демонстрирано в случката с довеждането на Ковчега на Завета в Ерусалим. Давид направи това с голяма помпозност и церемония. Летописецът записа действията му, като каза: 

2 Царе 6:12  “Известиха, прочее, на цар Давида, казвайки: Господ е благословил дома на Овид- едома и целия му имот заради Божия ковчег. Тогава Давид отиде, та пренесе с веселия Божия ковчег от къщата на Овид-едома в Давидовия град.”

2 Царе 6:13 “И когато тия, които носеха Господния ковчег, преминаха шест крачки, той  пожертвува говеда и угоени телци.”

2 Царе 6:14 “И Давид играеше пред Господа с всичката си сила; и Давид беше препасан с ленен ефод.”

2 Царе 6:15  “Така Давид и целият Израилев дом пренесоха Господния ковчег с възклицание и с тръбен звук.”

Библията ни казва, че всяка седма стъпка на свещениците, които носеха Ковчега на Завета на раменете си, ставаше място за поклонение на хората. И това не беше правено само с жертви от животни, но и с радост, танцуване, викане и надуване на тромпети. Давид водеше хората в това празненство пред Бог.

Когато Ковчегът беше поставен на мястото му в Ерусалим, Давид пренесе още всеизгаряния и приноси, и “благослови хората в името на Господ на Войнствата”/ 2 Царе 6:18/. И след това:

2 Царе 6:19   “раздаде на всичките люде, сиреч, на цялото множество израилтяни, мъже и жени, на всеки човек, по един хляб и по една мера вино и по една низаница сухо грозде. Тогава всичките люде си отидоха, всеки в къщата си.”

   Давид не прокламира пост за да каже, че Бог беше се възвърнал в Ерусалим, той направи пир и накара хората да се присъединят към него в поклонението към Йехова с присъщия за тях Юдейски ентусиазъм.

Давид също така водеше и с помощта и на други хора. След като Ковчегът беше поставен в определеното му място:

1 Летописи 16:4 “И определи известни левити да служат пред Господния ковчег, да възпоменават, да благодарят и да хвалят Господа Израилевия Бог:”

1 Летописи 16:5  “първият, Асаф; вторият, Захария; после, Еиил, Семирамот, Ехиил, Мататия, Елиав, Ванаия, Овид-едом и Еиил с псалтири и арфи; Асаф с дрънкане на кимвали;”

1 Летописи 16:6 “а свещениците Ванаия и Яазиил с тръби, винаги пред ковчега на Божия завет.”

В допълнение на това, Давид назначи хорове, които бяха разделени на двадесет и четири групи от певци, така че да могат да пеят пред Господ, ден и нощ. Освен това, имаше специални хора под насоката на Еман и Едутун, които бяха назначени “да благодарят на Господ, понеже милостта Му трае до века” /1 Летоп. 16:41/.

Давид не остави поклонението просто ей така да бъде някаква моментна емоция. Той планираше предварително, назначаваше специфични хора със специфични отговорности в изразяването на поклонение. Давид знаеше добре, че събранието ще има нужда от някой да го поведе и много хора, които да го подкрепят във вокално хваление и изразяване на сърцето в поклонение към Бог.

Казано е, че Давид измисляше много музикални инструменти и написа много от музиката, която беше използвана в поклонение към Йехова. И пророк Амос, и историкът Йосиф, казват, че Давид беше гений в произвеждането на музикални инструменти – ние нямаме нужда от някой историк да потвърди музиката, която той написа, понеже все още я използваме  в църковното поклонение, стотици години след това. Дали някога ще бъде написано нещо, което да надмине песента му:

Летописи 16:8 “Славословете Господа: призовавайте името Му; Възвестявайте между народите делата Му.”

1 Летописи 16:9 “Пейте Му, и псалмопейте Му; Говорете за всичките Му чудни дела.”

1 Летописи 16:10 “Хвалете се с Неговото свето име; Нека се весели сърцето на ония, които търсят Господа”

Давид се покланяше на Бога, на Когото принадлежеше цялата нация и той искаше цялата нация да се присъедини към него в поклонението към този Бог. Давид направи поклонението удоволствие, нещо угодно и приятно. И хората се наслаждаваха в това да се присъединят към него в публично празнуване пред Йехова. Това обаче, е само една от страните на монетата, понеже Давид, който беше такава публична фигура, беше също и отделен индивид. Неговото поклонение често беше публично, но заедно с това, той имаше и вътрешно, и частно поклонение.

 

Глава ІІІ

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ ВЪТРЕШНО

Поклонението е много лично нещо, дори и ако се върши публично. Когато ние мислим за поклонението на Давид,  обикновено си го представяме как е седнал с арфата си и пее Псалми на Господ. Художниците обичат да го описват като танцуващ пред Ковчега на Завета, докато водеше процесията към Ерусалим, защото това изпълва платното с цветове, действия и активности. Не може да се отрече, че това беше висше ниво на поклонение. То беше водено от Давид и съпътствано от още много хора, които почитаха Бог, Чийто престол биваше възвръщан в столицата Ерусалим. Давид не беше доволен само да планира това велико събитие, но той избра да бъде и водещия участник. Давид водеше процесията, като скачаше и танцуваше, облечен не като монарха на Израел, но като свещеник, който служеше на истинския Монарх на Израел – Йехова.

Въпреки, че хората обичаха да виждат, техния цар да бъде напълно обхванат от поклонение към Бог, жената на Давид, Михала, наблюдаваше процесията от прозореца на палата и презря Давид в сърцето си. Когато Давид се прибра, тя му се подигра и го дразнеше поради това, че той беше танцувал пред Господ. Михала видя това като похотлив израз на мъжествеността му,  имащ намерение да развълнува младите жени, които гледаха. Вероятно тя също така не хареса факта, че когато Давид съблече царската си роба, той едва можеше да бъде разпознат от огромната тълпа от свещеници, които също се покланяха на Бог в тази процесия.

Михала можеше да види само физическата демонстрация на Давидовото поклонение, но тя не можеше да види поклонението, което беше в сърцето му. Тези, които наблюдават от техния палат, никога не могат да разберат истинското поклонение. Те винаги ще съдят нещата според това, което виждат, но те могат да наблюдават само действието. Срамно е, че Михала не можеше да си спомни това, което Бог беше казал на Самуил, когато той търсеше заместител на баща и:

1 Царе 16:7 “Но Господ каза на Самуила: Не гледай на лицето му, нито на високия му ръст, понеже съм го отхвърлил; защото не е както гледа човек, понеже човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце.”

Божият първичен избор за това Давид да замести Саул беше поради факта, че имаше разлика между двете сърца. Сърцето на Саул беше издигнато в гордост, докато младият Давид имаше сърце, пълно с любов към Бог. Поведението на хора, които са влюбени, не винаги е приятно на наблюдателите, но е напълно задоволяващо за участниците. За неговата жена, Давид беше с много неправилно публично поведение, но за Бог, пред Който той танцуваше ентусиазирано, Давид откликваше на призива на сърцето си и се “перчеше пред Бог” /както ритуалите, които някои птици извършват, преди да се чифтосат/.

Михала вероятно, видя поведението на Давид като паранормално, понеже тя го съдеше по същия начин, както осъждаше себе си. Ако Михала беше виждала себе си като нормална, всъщност тя обърка думата с номинална, което означава “да съществуваш само на име, а не реално или фактически”. Божието Слово идентифицира нормалните християни, като тези, които са напълно фокусирали мислите и желанията си върху Господ Исус Христос за да бъдат постоянно привличани в хваление и поклонение към Него. Давид беше нормален, а Михала беше номинална. Винаги тези, които са поклонници само на име – т.е. номинални –  толкова бързо критикуват тези, които са поклонници в действителност.

Давид започна поклонението с размишление на сърцето

Връщането на Ковчега в Ерусалим и съответното му поклонение, което подобаваше, беше много повече от едно спонтанно действие. Давид беше размишлявал върху това за доста дълъг период от време. Ковчегът беше хванат по времето на дните на Илий и въпреки че филистимците го върнаха в  Израел след няколко месеца, израилтяните се страхуваха да го възстановят на мястото му, като го оставиха вместо това, в дома на Авинадав в Кириат Ярим. Той остана там по времето на Самуил и през цялото време на управлението на Саул, а също  и през първата половина от управлението на Давид като цар. Давид беше размишлявал за това придвижване в продължение на години. Неговият копнеж за демонстрираното присъствие на Бог, беше станал толкова силен, че беше преодолял всичките му страхове.

Давид беше добре информиран за бедствието, което се случи на тези, които се опитаха да се възползват от Ковчега, когато филистимците го върнаха. До този ден вероятно, имаше много истории, които се бяха разпространили и които буквално всяваха страх за Ковчега. Но когато размишляваше за Бог, Давид дойде до мястото, където той искаше да опита, да докосне със сърцето си и да види с очите си чудото на Самия Бог, дори и ако това беше само една външна демонстрация на една вътрешна реалност.

Кога ще научим факта, че трябва да имаме искрено и дълбоко желание, за да можем да имаме изявеното присъствие на Христос. Той чака да бъде искан. Той е казал: “Ще Ме търсите и ще Ме намерите, когато Ме потърсите с цялото си сърце” /Еремия 29:13/. Такова търсене не може да дойде от главата, то трябва да излезе от дълбочината на сърцето и сърцето трябва да бъде подготвено, за да може да има такъв копнеж за Бог. Псалмистът започва, като декларира:

Псалми 1:1  Блажен оня човек, Който не ходи по съвета на нечестивите, И в пътя на грешните не стои, И в събранието на присмивателите не седи;

Псалми 1:2  Но се наслаждава в закона на Господа, И в Неговия закон се поучава ден и нощ.

Емоционалната радост не е извора на поклонение. Размишлението е извора за реката на поклонение.

Давид научи изкуството на размишление за Бог и Неговото Слово. Това му отне много тъмни дни и трудни нощи. Докато беше в Юдейската пустиня и беше, гонен и преследван като диво животно, Давид написа:

Псалми 63:6    Когато си спомням за Тебе на постелката си Размишлявам за Тебе в нощните стражи;”

Псалми 63:7  “Понеже Ти си бил помощ на мене, И под сянката на Твоите крила ще се радвам.”

Псалми 63:8  “Душата ми се прилепва към Тебе; Твоята десница ме подпира.”

Вместо да размишлява върху опасната ситуация, Давид предпочете да размишлява за своя Бог. Той гледаше нагоре вместо навътре и намери сила и утеха. В друг случай, когато сърцето му беше притеснено, Давид написа:

Псалми 143:5 “Спомням си древните дни, Размишлявам за всичките Твои дела, Поучавам се в творенията на ръцете Ти.”

Псалми 143:6 “Простирам ръцете си към Тебе; Душата ми жадува за Тебе като безводна земя.”

Давид не разчиташе на външни обстоятелства за да се придвижи към поклонение на Йехова, той насочваше сърцето си да размишлява за Бог, докато желанията на вътрешното му естество искаха Бог, повече от всичко друго. Естествено, Давид нямаше толкова много други книги, които да трябва да чете или пък опиата на телевизията, който да притъпява ума му. Вместо да смълчи вика на сърцето си, той се научи да пренасочва този вик към Бог и по този начин, стана забележителен поклонник. Размишлението е първата стъпка в подготовка на сърцето за поклонение. Както Мона Джониан казва  в книгата си Светлината : “На земята не и липсват поклонници, на земята и липсват посветени поклонници”. Христос Светлината е дошъл и ние трябва да гледаме към Него за да може тази Светлина да огрее в нас и да илюминира сърцата ни в поклонение.

Давид се покланяше с подготовка на сърцето

    Танцът на Давид пред Ковчега на Господ не беше просто емоционална реакция на някой неочакван стимул. Той беше подготвил сърцето си за този момент. Давид беше подготвил място за Ковчега; той беше търсил Писанията за да види как Ковчега трябва да бъде пренесен и беше подготвил свещенството да функционира според Божието Слово. В тази подготовка нещо се беше случило със сърцето на Давид. Дълбокият копнеж за Божието присъствие в Ерусалим, скоро щеше да бъде реалност. Когато говореше на религиозните лицемери на своя ден, Исус каза на фарисеите:

Матея 12:34 “Рожби ехиднини! Как можахте да говорите добро, като сте зли? Защото от онова, което препълва сърцето, говорят устата.”

За да може правилното поклонение да изтече от нашите устни, първо трябва да имаме правилното отношение в нашия живот. Давид беше човек, който пазеше сърцето си и отношението на сърцето си, правилни. Дори, когато знаеше, че беше получил помазанието да бъде цар над целия Израел, той избяга, вместо да се издигне срещу цар Саул. Когато пророк Натан изговори Божия съд върху него, Давид не му отмъсти, вместо това той се покая за греха си. Давид беше виновен за някои нечестиви дела и грях, но сърцето му беше общо взето, подготвено да се покланя на Бог. Бог каза за него:

Деяния 13:22 И него като отмахна, издигна им за цар Давида, за когото свидетелствува,  казвайки, „Намерих Давида, Иесеевия син, човек според сърцето Ми, който ще изпълни всичката Ми воля“.

А Давид каза за себе си:

Псалми 101:2 “Ще внимавам на пътя на непорочността. Кога ще дойдеш при мене? Ще ходя с незлобиво сърце всред дома си.”

Псалми 101:3  “Няма да положа пред очите си нещо подло; Мразя работата на изневерниците; Тя няма да се прилепи до мене.”

Псалми 101:4 “Развратено сърце ще бъде отхвърлено от мене; Нищо нечестиво не ще познавам.”

Това не беше хвалба, това беше дисциплиниране на сърцето му да се подготви, да откликва на Бог.

Давид не живееше перфектен живот, но той беше решил да има перфектно, съвършено сърце. Давид искаше чисти мотиви и беше готов да направи всичко, което трябва за да запази сърцето си чисто пред Бог. Той написа:

Псалми 4:3 “Но знайте, че Господ е отделил за Себе Си Своя угодник; Господ ще слуша, когато викам към Него.”

Псалми 4:4 “Треперете и не съгрешавайте; Размишлявайте в сърцата си на леглата си и мълчете.”

Давид беше решил предварително, че часовете на деня ще бъдат максималното количество време. Той искаше да разреши всяка ситуация или поне емоционалната си реакция към ситуацията, преди да си легне вечерта, така че посред нощ на леглото си, да бъде спокоен, тих и да знае, че Йехова наистина беше Бог. Чудя се дали това би проработило и днес?

Тъй като нашите действия произлизат от нашите отношения, то правилното отношение на сърцето е предпоставка за правилно поклонение. Давид пазеше сърцето си, така че да може да се предаде; себе си, емоцията си и волята си в поклонение към Бог. Една част от подготовката на сърцето на Давид, беше извършена от Самия Бог. Давид знаеше и познаваше болката на съкрушеното сърце. Той беше изгонен от дома си, след като вярно бе служил на цар Саул и след това постоянно беше преследван като някой беглец-криминалист. Жена му беше дадена на друг човек и единствените хора, които дойдоха да му помогнат, бяха също така разстроени хора, които нямаха благоволението на Саул. Неговият роден град, Сиклаг, беше унищожен и всички жени и деца бяха взети в плен /което накара Давидовите мъже да искат да го убият с камъни/. След като Давид стана цар, единственият му син Авесалом искаше да направи гражданска война срещу него. Отново и отново, обстоятелствата се издигаха за да наранят сърцето на Давид. Давид не прекара дните си в това да говори за “наранения си дух”. По-скоро вместо да позволи на тези рани да го направят, да бъде огорчен, той избра да стане по-здрав и по-добър. Давид можеше да напише :

Псалми 51:17 “Жертви на Бога са дух съкрушен; Сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш.”

Закоравеното сърце не може да се покланя. Гордото и твърдоглаво сърце няма да се покланя. Но съкрушеното сърце копнее за поклонение. Страданията на Давид го обърнаха към Спасителя му и плача му го направи един поклонник. Поклонението се издига в чистота и красота в един съкрушен дух, ако  му позволим  да ни доведе до Бог. Както Давид го каза:

Псалми 34:18 ”Господ е близо при ония, които са със съкрушено сърце, И спасява ония, които са с разкаян дух.”

Прекалено често размишляваме върху възмездие, когато раните и нараняванията дойдат. Ние заставаме срещу инструмента, без дори да погледнем за да видим ръката, която държи този инструмент. Често Бог е Милостив и съкрушава нашите сърца за да позволи на посвещението да се излее в поклонение, както Мария трябваше да разчупи алавастриния съд за да позволи на парфюма, да потече върху главата на Христос Исус. Вместо да търсим връщането назад към човека, който ни е наранил, нека да позволим на раните, да ни върнат обратно към Бог. Давид го направи и вижте къде той успя да стигне чрез това. Ние няма нужда да гледаме към хора, ние трябва да стигнем до небето, там, където да можем, да се покланяме на Бог сред Неговите ангели.

Давид влизаше в поклонение с решение на сърцето

Въпреки че Библията ни дава прекалено много информация за Давид за да можем да го направим светия, Писанията определено установяват факта, че той беше човек, който обичаше  Бог и имаше дълбока решителност да му се покланя. Когато Давид бягаше от Саул в пещерата, той написа една песен, която включваше:

Псалми 57:7 “Непоколебимо е сърцето ми, Боже, непоколебимо е сърцето ми;  Ще пея, а още ще славословя.”

Псалми 57:8 “Събуди се, душе моя Събуди се, псалтирю и арфо; сам аз ще се събудя на ранина.”

   Обстоятелствата на Давид не бяха тези, които предизвикаха този отклик. Фиксираното отношение на сърцето му, решителността на волята му и решителността на духа му, бяха тези, които го накараха да пее и да дава хвала на Господ, докато се криеше в пещерата. “Аз ще пея… аз ще те хваля… аз ще предваря зората… аз ще пея за теб между нациите”, са неща, които говорят за решителност, почти до точката на твърдоглавието. Давид пренебрегна своите обстоятелства, своите чувства и реши в сърцето си, че той ще се покланя на Бог, независимо дали ще бъде жив или мъртъв.

Когато Давид писа песента, която стана  пети Псалм, той изрази три здрави заключения за Бог. Давид каза: “Защото на Теб аз ще се моля” /2 стих/; “Страхувайки се от Теб, аз ще ти се покланям към святия Ти храм” /7 стих/; “нека всички, които се радват да поставят доверието си в теб” /11 стих/. Той беше решил, че ще се моли, ще се покланя и ще се радва.

Давид беше научил факта, че единствено молитвата може да предпази действията на нечестието, за които същия Псалм говори. В едно позволително общество, единствено молитвата ще ни предпази от упадъка на морала, ще ни освободи от себеразрухата, ще смекчи нашата хвалба и гордост, ще ни предпази от идолопоклонство и ще запечата устните ни с истина. Ще предпази сърцата ни от насилие /дори насилието по телевизията/ и ще ни накара да ходим честно. Нищо чудно, че Давид декларира: “аз ще се моля”.

Но колкото и важна да е молитвата, тя не е крайния отговор за един победоносен живот. Давид освен това каза: ”Аз ще се покланям” /7 стих/ и след това описа пет неща, които поклонението ще направи за да ни предпази. Възможно е да се молиш от разстояние, но за да се покланяш, се изисква да влезеш в Божието присъствие. За това Давид каза:”Аз ще дойда в Твоя дом, аз ще се покланям”. Поклонението ни вкарва в много  по-близки взаимоотношения с Бог, отколкото молитвата и позволява на Бог да има много по-интимни взаимоотношения с нас. Именно по време на поклонение стават дълбоки очиствания и промени в нас. Молитвата се занимава с нашите действия, но поклонението се занимава с отношенията ни.Молитвата променя проявленията, но поклонението променя мотивациите. Когато ние се молим, ние сме способни да се съобразим с волята на Бог, но когато се покланяме, ние се трансформираме в образа на Бог.

Третото позитивно действие на Давид беше, че той се радваше /11 стих/. Разширената Библия превежда това действие много позитивно: “нека всички да се радваме; нека те винаги да пеят и да викат от радост… нека тези, които обичат името Ти да се радват в Теб и да бъдат насърчени”. В последните два стиха на този Псалм, Давид ни предлага да се радваме в Господ и казва, че това ще осигури поне три действия от страна на Бог. Първо, “Ти ще ги защитиш” /11 стих/. Разширената Библия казва:”Ти ще направиш покритие над тях и ще ги защитиш”, Алелуя! Бог прави покритие от Неговото присъствие над радващия се светия, както Той пазеше евреите през нощта, след като уби първородните. Радването поканва Божието покритие и Неговото покритие ни предизвиква да се радваме.

Второ, Давид ни уверява, че викането от радост, ще направи така, че Бог да благослови праведния /12 стих/. Всичките наши молитви за това Бог да ни благослови; да благослови храната ни, да благослови даренията ни, да благослови служенията ни, може и да останат неотговорени. Ако искаме Бог да ни благослови, ние трябва да започнем просто да се радваме в Него, да викаме Неговите хваления и да Му пеем. Той откликва на радващия се, като излее благословенията Си. И най-накрая, Давид ни уверява, че когато ние се радваме в Господ “с благоволение Ти ще го заобградиш като с щит” /12 стих/. Божествената протекция от главата до петите и отпред и отзад, се предлага на радващия се, хвалещия и викащия светия. Нищо чудно, че Давид беше толкова твърдо решен в сърцето си да бъде активен поклонник на Бог Йехова.

Давид се вливаше в поклонение със сърдечно очарование

Поклонението често бива инициирано от мястото на конфронтация с Бог, както жената при кладенеца преживя това, когато беше конфронтирана от Исус. Тази конфронтация с Бог е често едно емоционално преживяване, но тези емоции не са същината на поклонението. Всъщност, именно възобновеното взаимоотношение с Бог е, което формира базата на нашия любящ отклик към Него. Вероятно, най-ясната дефиниция за поклонение, която можем да намерим в Библията, идва от самите устни на Исус, когато Той каза:

Марка 12:30 “и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с  всичкия си ум и с всичката си сила“.”

Любовта, която освобождава възхищението на сърцето, отношенията на душата и решението на ума, и използва цялата сила на тялото на поклонника, съставлява поклонението. Това измерение на поклонение изисква едно сърце, което е напълно обхванато от Бог. Сърце, което е гладно за Бог, е уникално благословение. Едно гладно сърце, което се е влюбило в Бог, ще бъде сърце на поклонник. Давид имаше такова сърце. Отново и отново, той изразяваше дълбоката си любов към Йехова. Давид изпя:

Псалми 18:1 Псалм на ГОСПОДНИЯ слуга Давид, който говори на ГОСПОДА думите на тази песен в деня, когато ГОСПОД го избави от ръката на всичките му врагове и от ръката на Саул. И той каза: Любя Те, ГОСПОДИ, сила моя!

И след това извика:

Псалми 31:23 “Възлюбете Господа, всички Негови светии; Господ пази верните, А въздава изобилно на ония, които се обхождат горделиво.”

Давид имаше дълбоки чувства към Бог и поклонението му беше израз на тези чувства.

В много религиозни среди днес, “чувствата “ са табу. Всичко се прави чрез умствено съгласие и няма място за емоционални отклици. В книгата си: Какво се случи с поклонението ни? AW Tozer казва:”Поклонението е да почувстваш сърцето си…Поклонението трябва винаги да излиза от вътрешното ни отношение. То включва множество фактори, както умствени, така и духовни, и емоционални. Вие може да не се покланяте всеки път с еднакво ниво на поклонение, но отношението и състоянието на ума ви, трябва да бъдат постоянни, ако  ще се покланяте на Бог”.

Давидовото поклонение към неговия Бог го направи да обича Бог и поклонението му към Бог изтичаше през този любовен канал.

 

Глава ІV

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ ЛЮБЯЩО

Някъде във всяка книга, която съм писал върху поклонението, вие ще откриете любимата ми дефиниция за поклонение: “Поклонението представлява любов, откликваща към любовта”. Напълно е възможно да хвалим Бог, без да Го обичаме, защото езическите царе Го хвалеха в дните на Данаил, но е невъзможно хората да се поклонят на Бог, без наистина да Го обичат. Поклонението е израз на вътрешното отношение, а не просто някакво действие или ритуал т.е. действието не може да произведе поклонение, отношението на поклонение е това, което произвежда действие.

Давид беше много повече от един пеещ поет на престол. Той беше поклонник на живия Бог. Стотици години преди Мария да разчупи алабастриния съд за да помаже Исус, Давид с един съкрушен дух, изля неговата любов и посвещение към Бог. Неговото поклонение никога не беше без маниери, но често беше много необикновено. Той никога като че ли не беше задоволен просто да предложи ритуалистични жертви, които Бог беше определил и постановил – Давид прибавяше песен, ода или дори в някои случаи – танцуваше. Той винаги разпознаваше, че откликва към Личност, а не към принцип и че този отклик беше отклик на любов.

Много малко вероятно е, Давид някога да е преживявал вида служба на поклонение, с който ние сме свикнали. Шатрата на Мойсей, шатрата на Давид и дори храма на Соломон, бяха локални места, в които Бог обитаваше между хората Си. Това не бяха места, където събранията да се събират, да пеят и да прокламират Божието Слово. Смята се, че по време на трите главни празници през годината, хората са пеели по улиците на Ерусалим, но това е била атмосфера повече на фестивалност, семейно взаимоотношение и общуване с приятели. Бог по-скоро е бил като причината и извинението за тяхното неформално събиране.

Без съмнение, Давид беше активен участник и в тези фестивали – но те бяха много малко и не толкова лични за да задоволят освобождаването на дълбока любов и посвещение, които този цар-овчар чувстваше към своя Бог. Той беше човек, който толкова обичаше и се възхищаваше от Бог, че съвсем удобно се покланяше на Бог посред всички всекидневни активности. Като изгради в себе си усещане за Божието присъствие навсякъде и по всяко време, поклонението на Давид беше просто естествен отклик към това усещане; понеже, когато любовниците имат усещането, че са заедно със своя партньор, изразът на любов става естествена реакция.

Давид разпозна Божията любов

Една от най-големите пречки за поклонение е неправилното схващане за естеството на Бог. Ако на Бог се гледа като на груб, осъждащ и отмъщаващ Бог, ние откликваме към Него повече от страх, ужас и гняв. От историите за бедствията, които Бог изпрати върху египтяните за да ги насили да освободят Божиите хора, Давид можеше да получи много негативна концепция за Бог. Но за Давид имаше прекалено много повече доказателства и свидетелства за любящото естество на Бог, за да може той, да не се оттегли от Йехова. Давид гледаше на тези бедствия и язви като Божии наказателни дела срещу един бунтарски народ и резултата от тях, беше ясен израз за Божията любов към Неговите заветни хора. Бог освободи Неговия народ след повече от триста години робство и избра да обитава между тях в облака, и в огъня.

Давид виждаше Божията любов в общото творение на Бог. Навсякъде, където той се обръщаше, виждаше свидетелства за Божието любящо естество. Докато пастируваше бащините си овце, Давид се облягаше, поглеждаше към звездите и казваше или изпяваше:

Псалми 19:1 За първия певец. Давидов псалом. “Небесата разказват славата Божия, И просторът известява делото на ръцете Му.”

Псалми 19:2 “Ден на ден казва слово; И нощ на нощ изявява знание.”

Както и : Псалми 26:3 “Защото Твоето милосърдие е пред очите ми. И аз съм ходил в истината Ти.”

Когато оставяше овцете да пасат, той можеше да пее:

Псалми 65:9   “Като посещаваш земята и я напояваш Ти я преобогатяваш;  Реката Божия като е пълна с вода. Ти промишляваш жито за тях, Когато така си приготвил земята:”

Псалми 65:10 “Като напояваш нейните бразди Изравняваш буците й; Като я размекваш с капките на дъжда Благославяш поникналото от нея;”

Божието творение обръщаше мислите на Давид към Бог:

Псалми 143:5 “Спомням си древните дни, Размишлявам за всичките Твои дела, Поучавам се в творенията на ръцете Ти.”

Псалми 143:6 “Простирам ръцете си към Тебе; Душата ми жадува за Тебе като безводна земя. (Села).”

В един друг случай, той изпя:

Псалми 95:1 “Дойдете, да запеем на Господа, Да възкликнем към спасителната ни Канара.”

Псалми 95:3 “Защото Господ е велик Бог, И велик Цар над всички богове.”

Псалми 95:4 “В Неговата ръка са земните дълбочини; И височините на планините са Негови.”

Псалми 95:5 “Негово е морето, дори Той го е направил; И ръцете Му създадоха сушата.”

Цялото Божие творение насочваше ума на Давид към Бог и мястото, което творението играеше във всекидневния му живот, увери Давид, че Бог наистина беше любов. Понеже Давид вярваше във всеприсъствието на Бог т.е. пълното естество на Бог да бъде навсякъде, той гледаше на цялата Вселена, като изпълнена с Божията любов.

Божият характер открива любов

Псалмите доказват, че Давид също така гледаше на Божията любов, когато наблюдаваше Божия характер. Тъй като ние трябва да извличаме концепциите си за Бог от Божиите специфични откровения за Него Самия, всяка демонстрация на Неговото естество, сила и изява, трябва внимателно да бъде изследвана, за да ни помогне да опознаем нашия Бог.  Изследването на Давид го убеди в това, което по-късно Йоан написа в първото си послание: “Бог е любов” /1 Йоан 4:8,16/. Не че любовта е отношение или дори атрибут на Бог; Бог е любов. Неговото естество е свята любов. Тъй като любовта е това, което Бог е, Той не може да функционира по никой друг начин, освен Любящ. Някак си Давид беше научил, че любовта е най-висшата характеристика на Бог и че тя е основата за всичко, което Бог е.

Тъй като нямаме сведения да са съществували теологически училища в дните на Давид, почти невъзможно е, Давид да е бил научен теоложки, че Божията любов е неизразима, не може да бъде схваната, че е вечна, безплатна, незаслужена, неизменима, добродушна и безгранична. И въпреки това, в песните, които пееше, той покрива тези концепции за Бог по свой собствен начин. Когато Давид извика :

Псалми 68:35 “Боже, от светилищата Си се явяваш страшен; Израилевият Бог е, Който дава сила и мощ на людете Си. Благословен да е Бог.”

Той призна, че обичането на Бога, който той бе срещнал е напълно неизразимо. Дори артистичната красота на шатрата и уникалната и ценност, поради съдържанието и на злато и скъпоценности, не можеха напълно да изразят Божията любов към Мойсей. Как можеше един обикновен ковчег на Завета, който беше само остатък от Мойсеевата шатра, в дните на Давид да изрази Божията велика любов. Дори историите за многото Божии чудеса към Израел и постоянната намеса на Бог в Давидовия живот можеха да изразят Божията любов само по един ограничен начин.

Давидовият тесен капацитет да схване Божията любов, ограничаваше Бог да демонстрира дълбочината на любовта Си към творенията.Когато Давид извика:

Псалми 57:”11 Възнеси се, Боже, над небесата; Славата Ти нека бъде по цялата земя.”

Псалми 145:3 “Велик е Господ и твърде достохвален, И величието Му е неизследимо.”

Той признаваше, че Този, чиято натура беше любов, беше напълно необхватим. Нямаше нищо на Земята, което да може да се сравни с Него.

Давид имаше някакво схващане за естеството на Божията вечна любов, защото той посмя да изпее:

Псалми 30:5    “Защото гневът Му е само за една минута, А благоволението Му е за цял живот; Вечер може да влезе плач да пренощува, А на сутринта иде радост.”

Псалми 40:11   “Господи, не задържай благите Си милости от мене; Твоето милосърдие и Твоята истина нека ме пазят винаги;”

Псалми 61:8     “Така ще славословя винаги Твоето име, Като изпълнявам обреците си всеки ден.”

Псалми 102:12 “Но Ти, Господи, до века седиш Цар, И споменът Ти из род в род.”

Давид никога не очакваше Божията любов да бъде оттеглена от него, независимо от това какво беше извършил и той смяташе, че любовта продължава до вечността.

Това че Божията любов беше безплатна и незаслужена, беше ясно потвърдено от Давид. Той никога не виждаше себе си като заслужаващ, каквато и да е част от Божията любов. В една от песните си на възкачвания, Давид поведе другите да пеят:

Псалми 132:13 “Защото Господ избра Сиона, Благоволи да обитава в него.”

Псалми 132:14 “Това, каза Той, Ми е покой до века: Тук ще обитавам, защото го пожелах.”

Псалми 132:15 “Ще благословя изобилно храната му! Сиромасите му ще наситя с хляб.”

Псалми 132:16 “Ще облека и свещениците му със спасение; И светиите му ще възклицават от радост.”

Давид видя Божиите вечни избори като доказателство, че Божията любов беше дадена и освободена, въпреки че не беше заслужена. Този израз на демонстрация на Божията любов не беше награда, а отклик на Божието естество.

Давидовата концепция за непроменящото се естество на Този, Чиято натура беше любов се изразява и в Псалма, който той написа, когато беше посред голямо гонение. Докато говореше за това, че небесата са дело на Божиите ръце, Давид извика:

Псалми 102:26 “Те ще изчезнат, а Ти ще пребъдваш; Да! те всички ще овехтеят като дреха; Като облекло ще ги смениш, и ще бъдат изменени.”

Псалми 102:27  “Но Ти си същият, И Твоите години няма да се свършат.”

Това постоянство на Божията любов беше голяма утеха за Давид, понеже той знаеше, че тя ще процъфтява дори и когато всичко, което Бог беше създал, изсъхне и умре. Не само че Божията любов беше вечна, но тя беше непроменима. На нея нито и предстоеше да бъде все повече и повече изградена, нито пък се смаляваше – тя беше напълно узряла и никога нямаше да остарее. Много години по-късно, пророк Еремия щеше да напише:

Плачът на Еремия 3:22 “Че по милост Господна ние не се довършихме, понеже не чезнат  щедростите Му.”

Плачът на Еремия 3:23   “Те се подновяват всяка заран; голяма е Твоята вярност.”

Давид не го каза, но определено той виждаше нещата по този начин.

Когато Давид написа :

Псалми 4:3”Но знайте, че Господ е отделил за Себе Си Своя угодник; Господ ще слуша, когато викам към Него.”

Той искаше да индикира, че разбираше поне частично задоволяващия аспект на Божията любов. Давид осъзнаваше, че хората са били избрани не поради тях самите, а поради Бог. По-късно, той извика:

Псалми 109:21 “А Ти, Иеова Господи, застъпвай се за мене заради името Си; Понеже Твоята милост е блага, избави ме,”

От една страна, Давид беше много обогатен, тъй като беше обект на Божията любов, но също така той осъзна, че Самият Бог се възползваше от това, че го обичаше. Бог не само изливаше любов към Давид, но Той изливаше любов и чрез Давид, обратно към Себе Си. Точно както майката намира голямо задоволство в това да обича своето бебе – и това е почти същото като да обича себе си – така и Господ е наистина задоволен в това Той да ни обича.

Седмата дума, която теолозите употребяват за да опишат Божията любов е безгранична. Давид разбираше това още преди много векове, понеже той написа:

Псалми 86:15 “Но, Господи, Ти си Бог многомилостив и благодатен, Дълготърпелив и изобилващ с милост и вярност.”

Псалми 103:11 “Защото колкото е високо небето от земята, Толкова голяма е милостта Му към ония, които Му се боят,”

Псалми 103:12 “Колкото отстои изток от запад, Толкова е отдалечил от нас престъпленията ни.”

Божията любов няма граници нито от наша, нито от Негова гледна точка. Нищо чудно, че Давид толкова често викаше:”Алелуя”!

Нациите около Давид можеше да служат на богове, които бяха склонни да вършат нечестие и зло, а не да изразяват любовта си. Но Всемогъщият Йехова, Който беше открил Себе Си на Давид, беше Бог на Любовта. Колко утешаващо и изцеряващо трябва да е било това за този любящ човек, който преживяваше такава насилствена омраза от цар Саул, такова неразбиране от собствената си жена Михала и такива заговори от сина си Авесалом. Божията открита и изразена любов, създаваше вътрешен климат на радост и мир в Давид, посред всички тези трудности. Той научи че “Божията любов изгонва страха”/ 1 Йоан 4:18/.

Божията любов откриваше Неговия избор

Давид не само виждаше Божията любов в Неговия характер, но той също виждаше доказателства за Божията любов и в изборите, които Бог правеше. Когато писа за Божията доброта, Асаф каза, че:

Псалми 78:70 “Избра и слугата Си Давида, И го взе от кошарите на овцете;”

Псалми 78:71 “Отподир дойните овци го доведе За да пасе людете Му Якова и наследството Му Израиля.

Давид беше също добре запознат с Божия избор, понеже той написа:

Псалми 65:4 “Блажен човекът, когото избираш И приемаш, за да живее в Твоите дворове; Ще се наситим от благата на Твоя дом На светия Ти храм.”

Давид никога не беше изразил чувство на това, че е достоен за този избор, но той го виждаше като още едно доказателство и свидетелство за Божията любов и Давид откликна на тази любов като отворено и открито изразяваше поклонението си към Бог.

Етан написа малко по-късно:

Псалми 89:19 “Тогава Ти говори на светиите Си чрез видение, Като каза: Възложих на един силен да даде помощ, Възвисих едного избран между людете.”

Псалми 89:20   Намерих слугата Си Давида; Със светото Си миро го помазах.”

Псалми 89:21 “Ръката Ми ще го поддържа, И мишцата Ми ще го укрепява.”

Псалми 89:22 “Неприятелят няма да го изнудва, Нито предадения на нечестие ще го наскърби.”

Псалми 89:23 “Но Аз ще съкруша пред него противниците му, И ще поразя ония, които го мразят.”

Псалми 89:24 “А верността Ми и милостта Ми ще бъдат с него; И с Моето име ще се издигне рогът му.”

Псалми 89:33 “Но милостта Си не ще оттегля от него, Нито ще изневеря на верността Си.”

Псалми 89:34 “Няма да наруша завета Си, Нито ще променя това, що е излязло из устните Ми.”

Давид беше убеден, че той беше направен цар като доказателство за Божията любов. Давид беше избран над всичките си по-възрастни братя и беше помазан от Самуил да бъде цар. По-късно, той беше избран да управлява като царски син, да живее в двореца и да стане зет на царя. По време на всичките години, когато Саул се опитваше да убие Давид, Бог продължаваше да го пази, тъй като Давид беше помазан за цар над Юда. Няколко години по-късно, Давид получи третото си помазване за цар, когато беше коронясан за цар над целия Израел. Отново и отново, Бог потвърждаваше своя любящ избор.

Божията любов се вижда в Неговото коригиране

Давид също така разпознаваше Божията любов в Неговото коригиране. Когато беше коригиран относно Вирсавее и Урия, той бързо се покая и когато Бог изпрати пророк за да го обвини и да го накара да си избере едно от три неща, Давид се молеше да попадне  в ръцете на Бог. Давид никога не се бунтуваше относно Божията корекция. Той откликваше на нея, понеже знаеше и познаваше Бог като свой небесен Отец, той като че ли осъзнаваше, че:

Евреи 12:6 “Защото Господ наказва този, когото люби, И бие всеки син, когото приема“,”

Този, който пазеше живота на толкова много хора, беше сигурен в знанието си, че неговия собствен живот беше под контрола на Всемогъщия Бог. Той не гледаше на Божието наказание като на такова, което да произлиза от гняв, но го виждаше като израз на Божествена любов.

Историята на Израел доказва колко рядко израилтяните имаха цар, който толкова бързо да приема корекциите от Господ. Повечето царе, както толкова много “религиозни царе” от тогава насам, чувстваха, че бяха над закона – дори над Божия закон. Давид никога не беше заинтересуван в това да играе на Бог. Той предпочиташе да бъде цар, който Бог да може да коригира. Давид виждаше Божия закон като доказателство за Неговата любов и нарушаването на този закон изискваше упражняване на любов – корекция.

Давид много рядко беше пасивен. Когато разбираше Божията любов, той активно и отворено откликваше на нея, независимо дали отклика му беше покаяние, радване или рецитиране на определен Псалм. Давид вярваше, че Божията любов беше повече от едно нелично качество на Божието естество. Той виждаше, че любовта беше качество, което докосваше специфични животи. Давид знаеше, че Бог е любов, но също така той знаеше, че Бог обичаше Давид. Той осъзнаваше това, много преди Павел да напише:

Евреи 5:5 “така и Христос не присвои на Себе Си славата да стане първосвещеник, а Му я  даде Оня, Който Му е казал: Ти си Мой Син. Аз днес Те родих“; Неговото поклонение беше отклик към любовта

Когато концепциите на Давид за Божията любов се разширяваха, неговият отклик също ставаше по-силен и по-интензивен. Той написа и рецитира любовни поеми към Бог. И Давид твореше и пееше любовни песни към Този, Който толкова богато беше показал Божественото Си благоволение към него. В песните си, Давид учеше и другите хора да изразяват любовта си към Бог, като издигат ръцете си, пляскат, повдигат очите си  и дори танцуват пред Господ. Той чувстваше, че се изисква целия човек – дух, душа и тяло – за да може правилно да изразим любовта си към Бог.

Въпреки че Давид беше много вокален в изразяване на любовта си към Бог, той беше много повече от просто вокален. Той също така освобождаваше любовта си в действие. Давид демонстрираше любовта си към Бог, като беше любящ и към Божиите хора. Неговата доброта, показана чрез факта, че той докара куция Мемфивостей на царската трапеза и имаше също така благодатно отношение към Семей, който го проклинаше и хвърляше камъни по него, когато той бягаше от Авесалом, показват, че Давид буквално разширяваше Божията любов към хората, а не изявяваше своите царски права и авторитет. Той като че ли разбираше принципа, който Исус по-късно декларира на учениците Си:

Матея 10:8 “Болни изцелявайте, мъртви възкресявайте, прокажени очиствайте, бесове изгонвайте; даром сте приели, даром давайте.”

Също така Давид откри, че колкото повече той даваше Божията любов на другите, толкова повече Божията любов се разширяваше към него. Давид не се правеше, че обича хората.Той получаваше Божията любов и след това я даваше на хората, като израз на поклонение към Бог.

Песните към Бог са добро нещо и любовта към другите може да бъде дори по-велико нещо, но Давид се беше научил от това, което видя, че Бог направи със Саул, че:

1 Царе 15:22   “И рече Самуил: Всеизгарянията и жертвите угодни ли са тъй Господу, както слушането Господния глас? Ето, послушанието е по-приемливо от жертвата, и покорността – от тлъстината на овни.”

1 Царе 15:23 “Защото непокорността е като греха на чародейството, и упорството като нечестието и идолопоклонството. Понеже ти отхвърли словото на Господа, то и Той отхвърли тебе да не си цар.”

Израел никога нямаше цар, който да бъде толкова покорен на Бог, както Давид. Всъщност една от най-забележителните характеристики на цар Давид е, че той винаги се покоряваше  на пророците.

Давидовото поклонение беше много повече от просто изляни емоции. То беше отклик, идващ от волята, който откликваше на откритата Божия любов и Давид я изразяваше по много разнообразни начини. Но песните, псалмите, физическите му действия  и любовта, която той даваше на другите, не бяха поклонение, те бяха просто канали, чрез които поклонението на неговото сърце да бъде изразено към Бог. Истинското поклонение беше любовта, която откликваше на любовта.

Давид скоро разбра това, което и други хора след него е трябвало да разберат; че поклонението има много ценни вторични продукти. Една от тези допълнителни ползи е, че поклонението толкова много ни въвлича с Бог, че самото ни естество бива потопено в Божието присъствие, поради това нашето поклонение бива много разширено от Святия Дух, Който ни придвижва от обикновеното място на изразяване на някаква енергия към Божествено ентусиазираното поклонение.

 

Глава V

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ ЕНТУСИАЗИРАНО

Добре е казано, че ти не можеш да запалиш огън в сърцето на някой друг, докато той не гори в собственото ти сърце. От многото учители, които съм имал през годините, тези, които най-дълбоко са ме впечатлили и са афектирали върху живота ми, са били тези, които са били   ентусиазирани от това, което са поучавали. Аз съм хващал техния ентусиазъм за предмета много повече, отколкото съм научавал специфичния материал, който те са поднасяли. Поради факта, че са ме накарали да обичам това, което те са обичали, аз съм продължил да преследвам много от тези теми през целия си живот.

За да може човек да извърши велики неща, той трябва да бъде ентусиазиран. Пасторите много дълго време са се чудили защо новоповярвалите са били най-добрите им свидетели в събранието, тъй като те са знаели най-малко относно Бога на Писанията. Ентусиазмът е ключа! Тяхната новооткрита свобода от греха и плътта и прясната им любов към Бог, са станали заразни и с ентусиазъм те са търсели да афектират върху всеки друг, с който са влизали в контакт. Не винаги най-добре информираният човек е този, който започва да произвежда и да дава плод в света. По-скоро, най-мотивираните хора – тези, които имат безграничен ентусиазъм, минават през преградите, препятствията и бариерите, които спират другите.

Американското Християнство, като че ли е прекалено заето със “здраве, богатство и щастие”, като че ли утехата и лукса са главните изисквания за живота, когато всичко, от което се нуждаем за да бъдем наистина щастливи е нещо, за което можем да бъдем ентусиазирани. Защо като че ли е толкова старомодно човек да бъде ентусиазиран относно Бог? Прекалено често църковните съобщения за идващия пикник получават по-голям ентусиазъм, отколкото четенето на Божието Слово. Ентусиазмът за молитва и за Християнски служения почти не съществува в много църкви. Дори големите Харизматични църкви трябва доста да се насилят за да получат някаква приемлива посещаемост, за което и да е друго нещо освен Неделната сутрешна служба.

Най-лошият банкрут в света е загубата на ентусиазъм. И най-съсипаната църква е тази, която е предала ентусиазма си. Дори един социален клуб ще се разпадне, ако ентусиазмът на членовете бъде заместен с апатия. Със сигурност, нашите църкви ще се разпаднат, ако продължаваме да отсичаме ентусиазма и мястото му в нашето поклонение към Бог. Колко благословени щяхме да бъдем, ако поклонението на Бог може да съдържа дори една десета от ентусиазма, който се освобождава на един футболен мач например. Много от това, което се нарича “поклонение” в нашите църкви е толкова тъпо и не е емоционално, както паузата между две прозявки. Желанието нещата да стават “ в ред” е заместило проявлението на живота с просто една церемония. Колко бързо ние забравяме, че единственото място, “където всичко е в ред”, е гробището. Църквата обаче не е място за погребване на мъртви, тя е място, където живите могат да се радват в Бог. И те трябва да генерират духовен ентусиазъм.

Докато поклонението е просто “задължение”, то никога няма да вдъхновява ентусиазъм в хората. Напротив, когато сме ентусиазирани относно Бог, поклонението никога няма да бъде просто  задължение, то ще бъде заразен израз, който освобождава нашите емоции, благославя нашия Творец и афектира хората около нас. Много прави ще бъдем, ако кажем, че няма по-велика дарба от искрения ентусиазъм. Той е по-ефективен от теологията, по-вдъхновяващ от доктрината и много по-издържащ от проповедите. Чрез този дар на ентусиазъм, Бог и човекът, биват благословени. А даването разширява мярката на ентусиазма в този, който дава.

Давид беше ентусиазиран човек

Независимо от титлата, някои учени акредитират Псалм 45, като Псалм, написан от Давид. Писателят казва: “От сърцето ми извира блага дума.”

Това определено щеше да е в хармония с Давидовото естество, понеже постоянно, докато  размишляваше върху Бог, сърцето на Давид вреше като една голяма тенджера или пък както бълбуканията, които излизат от всяка газирана напитка. Той записваше това кипене на ентусиазъм в чудесния си Псалм, като каза:

Псалми 23:5 “Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми, Помазал си с миро главата ми; чашата ми се прелива.”

Давид беше прекалено малък човек за да бъде свободен да обхване вълнението на Божието присъствие, което се произвеждаше в духа му.

В момента, в който използваме думата ентусиазъм, най-моменталната концепция, която идва в ума ни, е усърдие или емоция. Всъщност, думата има много по-дълбоко значение. Тя идва от две гръцки думи ен, което означава “в” и теос, което означава “Бог” – ентеос означава обладан от Бог. Новият Световен речник на Уебстър, дефинира ентусиазма като: “1) свръхестествено вдъхновение или притежание, вдъхновен пророчески или поетически; 2) интензивен и искрен интерес, ревност и усърдие; 3) нещо, което повдига този интерес или ревност”.

Истинският ентусиазъм следователно, намира първоизточника си в Бог, обитаващ в някой човек. Никой на земята не трябва да има повече ентусиазъм от Християните, в които Бог обитава. Със сигурност, Бог беше източника на ентусиазма на Давид. Той каза:

Псалми 9:1 “За първия певец по „Умри за сина“. Давидов псалом. Ще Те славословя, Господи, с цялото си сърце, Ще разкажа всичките Твои чудесни дела.”

Псалми 9:2 “Ще се веселя и ще се радвам в Тебе, Ще възпявам името Ти, Всевишни;”

Също така Давид каза:

Псалми 16:2 “Рекох Господу: Ти си Господ мой; Вън от Тебе няма добро за мене.”

Нищо от това, което той притежаваше или от това, което беше постигнал и беше направил, нямаше някаква стойност, ако беше отделено от неговия Господ. Бог не беше една прибавка към живота на Давид. Бог беше живота на Давид. Празнуването пред Бог и празнуването на живота, бяха едно и също нещо за живота на Давид. Давид не разделяше живота си на свещен и светски, както ние, американците го правим. Той виждаше ръката на Йехова във всичко, което докосваше живота му. Давид не можеше да разбере радостта, като я отдели от Господ. Ако Давид се радваше, това беше от Господ. Ако имаше някакво празненство, то беше празненство в чест на Господ. Неговият ентусиазъм за Бог, беше безграничен. Той поглъщаше Давид дори до деня на смъртта му.

Вероятно, една от причините, поради които има такава липса на ентусиазъм в съвременните църкви, е факта, че повечето Християни живеят техния живот, отделени от Бог, а не като част от Бог. Ако ентусиазмът означава “в Бог”, тогава той ще изисква връщане към Бог за да се спечели отново . Давид разбираше това, защото в една от музикалните си творби, той разказваше за своята тъга и как сърцето го болеше, понеже един близък приятел го беше предал. След това Давид каза:

Псалми 55:16 “Но аз към Бога ще извикам; И Господ ще ме избави.”

Псалми 55:17 “Вечер и заран, и на пладне ще се оплаквам, и ще стена; И Той ще чуе гласа ми.”

Нямаше негативно нещо, което да може да разруши ентусиазма на Давид за Бог, понеже той постоянно се обръщаше към Бог за Божествено влагане.

Някои хора изглежда просто са родени с позитивно отношение към живота, а други пък идват, като че ли естествено щастливи. Но нито едно от тези неща, не представлява истинския ентусиазъм. Ентусиазмът е продукта на постоянното взаимоотношение с Бог. Колкото повече един човек бива изпълван с Бог, толкова е по-голямо нивото на ентусиазма, което ще бъде видяно в неговия живот.

Ентусиазмът не  е да се игнорират негативните неща – това би било прекалено плитко. Ентусиазмът просто настоява да гледаме към Бог, който обитава в живота ни и да посмеем да повярваме, че Той е по-велик от врага, който вероятно иска да застане срещу нас. Давид написа една песен за това и я посвети на главния музикант. Тя започва така:

Псалми 68:1 За първия певец, Давидов псалом. Песен. “Нека стане Бог, нека се разпръснат враговете Му. Нека бягат пред Него ония, които Го мразят.”

Псалми 68:2 “Както се издухва дима, така и тях раздухай; Както се топи восък пред огъня, Така нека погинат нечестивите пред Божието присъствие.”

Псалми 68:3 “А праведните нека се веселят, нека се радват пред Бога, Да! нека тържествуват твърде много.”

Давид беше ентусиазиран, понеже той беше човек, в когото Бог обитаваше. Неговият източник на ентусиазъм е достъпен и за всеки съвременен Християнин. Давид беше избран от Бог и ние сме били избрани от Бог. Той беше помазан от Бог и ние сме били помазани от Божия Дух. Давид беше цар над Израел и Христос “ни направи царе и свещеници на Своя Бог Отец” /Откров. 1:6/. Ентусиазмът не умря с раждането на Църквата. Всъщност, той дори придоби нова дълбочина на Петдесятница, когато Духът започна да живее във вярващите, които се бяха събрали в Горницата.

Давидовият ентусиазъм го направи поклонник

Ентусиазмът е непогрешимо доказателство, че ти си влюбен в работата си. Как тогава един човек може да бъде влюбен в Исус и да не бъде ентусиазиран за Него и за това да Му се покланя? Радостта и Исус са неразделими, понеже Той дойде като главния извор на радостта и  постоянно привдига Своите последователи до области на такъв изблик, че техния земен език не може адекватно да изрази вулкана от чувства, който се надига от тях, докато се веселят в Неговата любов. Посред Неговото поучение ”Пребъдвайте в Мен и Аз във вас” /Йоан 15:4/ , Исус каза:

Иоана 15:11 “Това ви говорих, за да бъде Моята радост във вас, и вашата радост да стане   пълна.”

Христос в нас /ен теос/ произвежда радост, а радостта е много трудна за прикриване  Никъде не се казва, че Давид се опитваше да скрие радостта си в Господ. Той каза:

Псалми 35:9  “А моята душа ще се весели в Господа, Ще се радва в избавлението Му.”

Псалми 35:10 “Всичките ми кости ще рекат; Господи, кой е подобен на Тебе,  Който избавяш сиромаха от по-силния от него, Да! сиромаха и немощния от грабителя му?”

Псалми 63:5  “Като от тлъстина и мас ще се насити душата ми; И с радостни устни ще Те славословят устата ми.”

Изглежда, че всяка част от Давид – дух, душа и тяло – викаше в поклонение към Бог.

Давид разбираше, че ако Бог беше източника на неговата радост, той също трябваше да бъда и обекта на тази радост. Той написа:

Псалми 21:1  За първия певец. Давидов псалом. “Господи, в Твоята сила ще се весели царят; И колко много ще се радва в избавлението Ти!”

Псалми 27:6  “И сега главата ми ще се издигне Над неприятелите ми, които ме окръжават; И ще принеса в скинията Му жертва на възклицания, Ще пея, да! ще славословя Господа.”

Радостта, която той получаваше от обитаващото присъствие на Бог, не се изразяваше на някой курс за голф, а  в шатрата на Йехова. Той връщаше любовта към източника и.

Естествено, поклонението е трудно, даже невъзможно да бъде напълно дефинирано. Един писател каза:”Поклонението е изливането на душата, докато тя е в почивка в Божието присъствие”. Давид написа:

Псалми 16:11 “Ще ми изявиш пътя на живота; Пред Твоето присъствие има пълнота от радост, Отдясно на Тебе-всякога веселие.”

Тази песен идва от устните на един цар, който имаше достъп до всякаква форма на забавление, позната в неговото поколение. Нищо нямаше да бъде задържано от него, ако го беше поискал. Въпреки това, той декларира, че истинската пълнота от радост идва от Божието присъствие в неговия живот. Давидовото поклонение беше наистина изливане на душата му, която си почиваше в Божието присъствие. Това беше естествения отклик на съзнанието за обитаващото Божие присъствие в живота му. Той не трябваше “да изработва поклонение”, то беше просто отклик на Божията реалност.

Друг човек е дефинирал поклонението като: “пълно предаване и екстравагантна любов”. Уйлям Беи в книгата си Красотата на поклонението, ни напомня: ”За да станем поклонници, ние трябва да спрем, да се опитваме, да напаснем Бог в нашия тесногръд начин на живот. Той е Господ на целостта на живота ни. Ние не трябва да позволяваме на компромиса да потуши огъня ни. Едно сърце, което е пълно със страст за Господ, не е сърце, което е водено от емоция. То е сърце, което е здраво вкоренено в Божията цел. Това е сърце, което казва с най-дълбокото ниво на убеждение: “що се отнася до мен и моя дом, ние ще служим на Господ” /Исус Навиев 24:15/. Давид живееше живот на пълно предаване към познатата воля на Бог. Въпреки че не беше съвършен човек, той имаше съвършено желание да върши Божията воля. Давид декларираше, че той обичаше Божия закон и винаги се покоряваше на словото, което Бог изпращаше чрез пророците към него. Божият проблем с Давид никога не беше твърдоглавие. Ако Бог можеше да докара словото Си до Давид, той автоматично се покоряваше. Давид беше решил да живее в хармония с Бог, който обитаваше в него и това беше сърцето на поклонението му.

Ен-теос, ентусиазмът, накара Давид напълно да предаде себе си на Бог. Какво поклонение е това само!

Но Давидовото предаване беше смесено и с екстравагантна любов. Той не се предаде на преодоляващите го сили, нито пък се подчини в страх. Давид беше срещнал Личността на Бог и той Го обичаше много. Тази любов стана мотивационната сила в продължителното му и постоянно поклонение към Бог. Давид не беше обладан от някоя извънземна сила, той беше научен да живее в хармония и любовни взаимоотношения с един Изкупителен Бог. Колкото повече Давид живееше с Бог, толкова повече неговата любов към Бог растеше, докато накрая, както Мария, която изля спестяванията си, като израз на екстравагантната си любов към Исус, така Давид изля повечето от неговите ресурси в подготовка на великия храм, който сина му щеше да построи на Бог. Давид беше живял с Божията безгранична любов и той прекара цял живот, опитвайки се да върне тази любов към Бог. И това също е поклонение.

Една допълнителна дефиниция за поклонението е :”Поклонението е изпълването на сърцето не дори с нуждите му или с благословенията, но със Самият Бог”. Колко изразително Давид демонстрира този аспект на поклонението. Когато пророк Натан беше изпратен от Бог да каже на Давид, че престола на неговото царство ще бъде установен завинаги, сърцето на Давид беше толкова пълно, че той влезе и седна пред Господ. Когато го направи, той скоро  беше изгубен в хваление и възкликна:

2 Царе 7:22 “Затова Ти си велик, Господи Боже; защото няма подобен на Тебе, нито има бог освен Тебе, според всичко, що сме чули с ушите си”

Постоянно и постоянно в Псалмите, ние четем за Давидовите проблеми, но много рядко те биват изразени, докато първо, царят не премине отвъд тях и не започне да прославя Бог. Нуждата, която го е привлякла в молитва, изведнъж става толкова малка пред Бог, на Когото той се моли. Неговите молитви отстъпват пред хвалението му и неговите желания отстъпват пред импровизираното му поклонение. Ентусиазмът на Давид го правеше така, че постоянно да е в съзнание за Божието присъствие и откликът към това присъствие беше поклонението.

Давид демонстрираше ентусиазма си в поклонението

Ние, американците харесваме да мислим за себе си, все едно, че сме “рационални”.  Пазим чувствата си и се опитваме да не изразяваме емоциите си, освен на някои спортни събития. Ние довеждаме този контролиращ емоциите синдром в църквата и се опитваме да пазим вярата и любовта си в една добре контролирана кутия. Често описваме поклонението с прилагателни като: ”прилично, приятно, почитащо, в ред или контролирано”. Някак си обаче, това не пасва на поклонението в Стария Завет. Израилтяните се покланяха на Бог с интензитет и страст, винаги когато отиваха към Него. Защо ние трябва да управляваме интензитета и страстта на нашите преживявания в поклонение?

В неговата книга, Велики моменти в поклонение, д-р Доналд Кармонт пише: “Когато изследваме широкия спектър на срещите на поклонение в Стария Завет, ние откриваме, че различните преживявания на поклонение, предизвикваха и различни отклици в Божиите хора. Някой път, те бяха мотивирани да унищожат своите идоли. Друг път, обещаваха публично да се покоряват на всичко, което Бог беше казал. А в други случаи, имаше много музика и празнуване. При някои обстоятелства, издигаха ръцете си, покланяха се до земята с главите си или падаха на лицата си пред Бог. Те можеха да плачат, да се смеят, да се радват или да се покайват, но независимо от това, в поклонението Божите хора бяха мотивирани към действие”.

“Мотивирани към действие” най-добре описва като термин, поклонението на Давид. Той можеше да размишлява върху Божията доброта, но веднага след това идваше време, когато респекта, почитта и благодарността избликваха в него, докато буквално изригваха като гейзер. Давид издигаше ръцете си пред Господ, пееше Му песни и свиреше на музикални инструменти пред Бога на Израел. Той превъзнасяше Бог и караше, и другите да се присъединят към него. Давид празнуваше Бог с фестивали  и шествия. Той се покланяше на Бог в ритуалите на шатрата на Мойсей и в свободната форма на шатрата на Давид. Давид маршируваше в процесия пред Бог и танцуваше до забрава пред Ковчега на Господ. Неговият ентусиазъм не познаваше граници и той изследваше нови начини за освобождаване на посвещението и емоцията си, които бяха произведени от преживяването му с ен теос.

Естествено, възможно е да имаме религиозно преживяване без Бог и също така е възможно да се покланяме, без да ни бъде открит Бога на Писанията. Идолопоклонниците са го правили в продължение на векове. Дори  е възможно да се покланяме и да не бъдем приети от Всемогъщия Бог, както Каин разбра това. Но дали е възможно да преживеем Обитаващия Христос и да се наслаждаваме на любящото взаимоотношение с Него, без да имаме ентусиазирано поклонение? Всяко съживление на взаимоотношението с Бог е произвело виковете, сълзите, махането с ръце и шумното и гласовито пеене. Само когато взаимоотношението започне да намалява и усещането за Божието обитаващо присъствие бъде загубено, тогава ентусиазираното поклонение бива заместено с някой труден за изпълнение ритуал.

Животът поставя изисквания върху нас и ние всички имаме един враг, чиято главна цел е да замести Бог като обект на нашето поклонение. Между двете неща лесно е да се загуби погледа на реалността на Божията близост, всекидневно към нас. Давид не беше имунизиран срещу тези неща, които се опитваха да го разсейват или да му пречат, но той се научи на факта, че поклонението не беше само израз на нашето схващане на Божието присъствие, но също беше и защита срещу загубване на това усещане. Давид, който постави пример за ентусиазирано поклонение, също така беше и модел за защитно поклонение.

Глава VІ

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ ЗАЩИТНО

Има много неща, които могат да бъдат казани за Давид, но никой не може да посмее, да каже, че живота му течеше много гладко. Давид скачаше в гамбита на емоциите от крайните висоти до подземните низини. Той, като беше “мощен мъж на война, беше и човек със същото естество като нашето”, както беше казано и за Илия /Яков 5:17/. Нито един от нас не иска нашите герои да имат слабости, но често именно слабостите им са тези, които ни дават най-голям кураж, понеже ако те са можели да извършат това, което са извършили посред натиска и провалите, срещу които са се изправили, все още има надежда за останалата част от нас.

Стъпки на издигане

Издигането на Давид започна с помазването от Самуил на празника във Витлеем. Божият избор за човек, който да замести Саул, беше подпечатан със свято помазание, излято върху Давидовата глава в присъствието на цялото му семейство. Въпреки че Саул не знаеше за това, той като че ли губеше царското си помазание в същото време – Бог го предаде на Давид, а зли духове заместиха Божия Дух в живота на Саул. Тези духове отказаха да останат пасивни и те дразнеха Саул постоянно и жестоко. Той можеше със сигурност да свидетелства за истината, че когато човек е бил изпълнен с мира на Духа на Бог и след това в непокорство отхвърли Неговото присъствие, вакантното място, което се създава чрез липсата на Божия Дух, често бива заменено и запълнено с демонична активност, която е точно обратната на Божия Дух.

Сауловите слуги усетиха, че музиката на поклонение може да изгони тези демони и да осигури на Саул малко отмора, така че те потърсиха най-изкусния музикант в цялата страна. Давид беше този, който беше избран. Когато седеше пред измъчвания цар, Давид не свиреше музика за Саул или пък даже за да изгони демоните. Той свиреше и пееше директно към Господ и демоничните сили бягаха мизерно. Давид беше истински герой, що се отнася до Саул и неговите слуги. Когато повече нямаха нужда от неговата служба като музикант, той служеше на Саул като оръженосец или по-скоро като частен слуга. Давид имаше място в двореца, дори и ако това беше просто мястото на един слуга, на който може да се разчита.

Следващият Библейски пример за Давид ни казва това, че той беше пратеник, носейки хляб и сирене на своите братя, които бяха в задънения конфликт между Израел и филистимците. Когато Давид чу нечестивото предизвикателство на Голиат, той го прие и тръгна срещу великана само с една прашка, и с Бог на своя страна. След като уби великана, Давид беше определено, героя на Израел и жените започнаха да пеят:

1 Царе 18:7 “И жените, като играеха, пееха ответно и думаха: Саул порази хилядите си, А Давид десетките си хиляди.”

Ние можем да видим това като третото ниво и стъпка в издигането на Давид до мястото на почит.

Четвъртата му стъпка беше това, че той прие поканата да се ожени за дъщерята на царя и да бъде приет в царския дом като член на семейството. Михала беше се влюбила в Давид и поставяше натиск върху баща си да уреди сватбата. Дните на слугуване свършиха за Давид. Сега той принадлежеше към двореца като член на царското семейство. А освен това беше и победоносен лидер в армията. До това време Саул имаше точно толкова помазание, колкото да може, да причини още проблеми и никога да не може, да ги разреши; така че Давид или Йонатан трябваше да повалят враговете.

Вероятно поради това, Давид изгради силно приятелство с Йонатан, най-големия син на Саул. Това му даде възможност за увековечаване на неговото дело, понеже ако Саул умреше, Йонатан щеше автоматически да се възкачи на престола и Давид щеше да бъде на сигурно място, поради тяхната приятелска връзка. Давид може да е усещал, че беше на висотата на кариерата си, но Бог не беше съгласен с това. Той не беше помазан за да бъде номер три в царството. Бог беше избрал Давид за да бъде номер едно! Така че Бог се намеси.

Стъпки към падение и депресия

Саул беше задвижен до крайна ревност срещу Давид и в няколко случая се опита да го убие с копие. Саул може и да е бил експерт в употребата на оръжието по време на война, но когато  поиска да го използва срещу Божия избраник и Божия помазаник, той не можа да улучи целта, така че заповяда на слугите си да убият Давид.

И когато, и това не стана, Саул изпрати посланици до Давидовия дом и ги инструктира да го убият. Давид започна да бяга за живота си. Първо, той отиде в къщи при жена си, но веднага след това трябваше да излезе оттам, за да не би баща и Саул да убие и нея заедно с него. Когато избяга от дома си, Давид отиде директно в Ноб, дома на свещениците и помоли за оръжие и храна. Той напусна оттам с присъствените хлябове, които току- що бяха заместени и с меча на Голиат, който беше увит в един плат. За съжаление на всички свещеници, един от Сауловите слуги – Доег, беше там и засвидетелства цялата сцена. По-късно, той прие заповедта на Саул да убие свещениците за това, че помогнаха на Давид да избяга от Израел.

С едно фалшиво чувство на сигурност, произведено от това, че имаше оръжието на врага на раменете си, Давид продължи и влезе в земята на филистимците, и представи себе си на царя на Гад. Съвсем очевидно е, че страхът може да направи много луди неща за нас. Давид беше убил шампиона на филистимците, който беше също от Гад и сега идваше при тях с меча на техния шампион и очакваше те да го предпазят от Саул. Най-добрата защита на Давид беше неговото помазание от Бог, но той не беше достатъчно узрял в Бог за да осъзнае това. Защо Давид не осъзнаваше, че ако оръжията на Гад не бяха успели да го предпазят, със сигурност меча на Голиат, нямаше също така да го предпази.

Когато Давид осъзна колко несигурна беше позицията му в Гад, той се престори, че е загубил ума си и по този начин, хората от Гад повярваха и затова не искаха той да влиза сред тях. За да може да им докаже поведението си, Давид действаше като един напълно обезумял човек и се доказа като успешен актьор, тъй като те му позволиха да напусне страната, без да го наранят.

Давид побягна в Адоламската пещера, където:

1 Царе 22:2 “И всички, които бяха в утеснение, и всички длъжници, и всички огорчени се събраха при него, и той им стана началник; и така, с него имаше около четиристотин мъже.”

Той можеше и да има хора, които моментално се присъединиха към него, но това не му даде нито една моментална армия, нито една моментална победа. Всички те трябваше да научат много неща, преди победата да стане тяхна.

Много години му отнеха на Давид да стигне до върха, но той се удари в дъното само за няколко дни, криейки се в пещерата заедно с другите хора, които също не бяха в правилни взаимоотношения със Саул. Отделен от жена си и дома си, отговорен за смъртта на свещениците и току-що преживял една от най-големите лъжи на живота си, Давид не би трябвало да е много превъздигнат емоционално. Поради него, Самуил беше също в опасност, поради него братята и баща му, също бягаха за живота си. Това трябва наистина да е била доста ниска точка  в живота на Давид. Той беше объркал нещата, понеже беше откликнал със страх, а не с вяра.

Давид не е сам тук. Всеки един от нас ще има такива преживявания тип “пещера”, понеже няма значение какви са Божиите обещания, звукът от копието на врага може да обърне потока на вярата и ние да се уплашим. Страхът и вярата са една и съща енергия, но текат в точно обратните посоки. Вярата казва: аз вярвам на Бог, а страхът казва: аз вярвам на врага. Вярата казва, че Божиите обещания ще бъдат изпълнени, а страхът декларира, че заплахите на врага ще бъдат осъществени. Духовният свят е бил ограничен от Бог. Той не може да се придвижи в естествения свят без моста на вярата. Бог търси да произведе вяра чрез неговото Слово, а Сатана търси да произведе вяра, като използва страх и ужас. Ето защо, повечето от демоничната дейност е с главна цел да произведе ужас и страх. Ако Сатана може да ни накара, да се уплашим от него, това е вярата, която му дава право да пристъпи в нашата област на естествения свят. Последствията от страха са много по-трагични, отколкото самата емоция, която страхът произвежда. Емоцията, която страхът произвежда често е просто камуфлаж, който да затвори очите ни, така че да не можем, да видим моста, който в момента се гради между демоничния и нашия свят.

Стъпки на изкачване към Божието присъствие

Вероятно тази тълпа от 400 човека, е говорила ентусиазирано за Давидовия триумф над Голиат преди няколко години и вероятно е искала още веднъж това да се случи. С меча на Голиат в ръката си, това щеше да бъде лесно и много популярно, но вместо да разказва за своите велики победи, Давид изкара своята арфа и започна да пее Псалм тридесет и четвърти:

Псалми 34:1 Псалом на Давида, когато се престори на луд пред Авимелеха , който го пусна, та си отиде.“Ще благославям Господа на всяко време Похвала към Него ще бъде винаги в устата ми.”

Давид искаше да привлече тяхното внимание към Бог, а не към себе си. Като човешки лидер, той се беше провалил жестоко. Като  обичащ  хората, Бог никога не се проваля. Давид усети, че ще бъде по-полезно за хората да погледнат към Бог, Който не се проваля.

Вместо да живееше  в двореца и да бъде главнокомандващ на армията, в момента Давид беше в една пещера, заобграден от недоволни хора. Пътят му надолу към тази нисша позиция беше много прост – всъщност отне само четири стъпки на страх: от Саул до неговия дом; от дома му до свещениците; от свещениците до царя на Гад; и оттам до пещерата на Адолам. Ние всички сме научили заедно с Давид, че стъпките надолу по хълма са, като че ли много по-бързи, отколкото тези, когато се изкачваме нагоре.

Нека обаче да кажем в Давидова полза, че на него не му харесваше да бъде в пещерата и че той нямаше намерение да остане там. С една песен, изпята от сърцето, което го болеше, Давид установи и използва осем стъпки, за да се върне в Божието присъствие. Първата беше: “ще благославям Господа по всяко време”/Пс. 34:1/. Това не беше добро време за Давид да благославя Господа емоционално и физически, но беше добро време да го направи духовно. Еврейската дума, която се използва тук за благославям е baw-rak и тя е дума, която показва активно въвличане в обожаване. Понякога е превеждана като: “да коленича” или “да хваля” или “да поздравя”. В песента си Давид казваше: “Аз мисля, че е добро време да обърна вниманието си от Саул към Спасителят; от моите страхове към моята вяра. Аз ще благославям Господа.”

Християните, които искат да излязат от негативните емоции и да влязат в положителни такива, трябва да се научат на дисциплината да благославят Господа, независимо от това как те се чувстват. Никой естествено не иска да бъде лицемер, но не е лицемерие да се хвали Господ, независимо от нашите емоции – това е зрялост. Изкупените хора никога не трябва да позволяват живота им, да бъде воден от душевното ниво, но нашият живот трябва винаги да бъде воден и управляван от Духа на Бог, Който Той е съживил в нас. Ако ние позволим на емоциите да управляват живота ни, ще живеем на хапчета, както милиони американци. Понеже Бог никога не е имал намерение нашите емоции да пазят и да водят живота ни, ние винаги ще бъдем нагоре и надолу, ако се движим с тях. Емоциите може и да предадат някаква ревност и страст на живота, но те не могат да дадат стабилност.

Бог беше абсолютно Същия, когато Давид беше в пещерата, както когато той беше на царската трапеза. Нищо, което се беше случило и което в крайна сметка, закара Давид в тази пещера, не беше по Божия вина – Давид беше нагласил ситуацията и обстоятелствата си с всяка стъпка, която поемаше. Копието на Саул не беше докоснало Давид, а само го беше уплашило. Трите армии, които бяха освободени да убият Давид, не бяха го докоснали, а също само го уплашиха. Саул с всичките си царски ресурси не беше докоснал Давид, той само го беше изплашил. Бог беше опазил Давид, дори и в бягането му от страх. Сега Давид можеше да види, че Бог беше това, което Той винаги е бил. Давид беше на хълмовете със съвсем малката отговорност да се грижи за овцете на баща си, така че той можеше да пее:”Аз ще благославям Господа!” Това е първата стъпка.

Втората стъпка е:

Псалми 34:2 “С Господа ще се хвали душата ми; Смирените ще чуят това и ще се зарадват.”

Еврейската дума за хваля е haw-lal, което означава “да изгрея, да се покажа или да имам празник, да празнувам”. Давид реши, че не само ще благославя Господ, но и ще Го хвали с празник и танцуване. Той не само искаше да установи страховете си, но искаше да установи и несигурностите на хората, които се бяха присъединили към него. Най-бързият начин да светиш за Исус и да се хвалиш в Господ е чрез музика, така че тези, които я чуват да се насладят. Давид нямаше намерение да се изкачва в Божието присъствие сам. Той искаше да заведе и хората, за които беше отговорен.

Третата стъпка е :

Псалми 34:3 “Величайте Господа с мене, И заедно нека възвеличим името Му.”

Еврейската дума, която той използва за издигайте е gaw-dal, което основно значи “да изкача, да доведа някой по-нагоре или да привдигна”. Давид по-късно използва същата дума в Псалма към главния музикант, където той написа:

Псалми 69:30 “Ще хваля името на Бога с песен,  И ще Го възвелича с хваления;”

Давид подготвяше тази група от хора да могат, да издигат и да величаят Господ с благодарение. Той искаше да изкара умовете им от проблемите и да фокусира вниманието им към Господ.

Някои хора са имали проблеми с концепцията да търсят възвеличаването на Господ. “Как можем ние да направим Бог по-голям, отколкото е?” –питат те. Очевидно, ние не можем. Това, което можем да направим обаче е, да поставим биноклите на благодарение на очите си, така че оптически да доведем Бог по-близо – това автоматично го увеличава. Биноклите анулират разстоянието, като замазват фона и уголемяват обекта, върху който са се фокусирали. Благодарението може да направи същото нещо за нас духовно. Ние не можем да видим какво се случва, нито пък можем да се фокусираме върху това, което ще се случи. Ние можем единствено да видим Господ в Неговата уникална красота, без да попречи нещо на нашето виждане.

Следващата стъпка на Давид беше:

Псалми 34:4 “Потърсих Господа; и Той ме послуша, И от всичките ми страхове ме избави.”

Думата, която Давид използва за търсих е daw-rash. Една доста силна дума, която няма английски еквивалент, който да изрази дълбочината на значението и. Основно казано, ние казваме, че тя означава “да преследвам или да търся, да претърсвам”. Давид вероятно дефинираше тази дума, като нещо подобно на пастира, който търсеше загубената овца и който продължаваше да я търси, и търси, докато я намери. Давид искаше да търси Господ по същия начин. Той беше решил да Го търси, докато го намери.

Ако ние искаме да се върнем в Божието присъствие, след като сме пропаднали емоционално, трябва да обучим цялото си същество, наистина да търси Господ, а не просто да Го търси емоционално за известно време с ума си, като постоянно влиза и излиза от това търсене. Ние трябва да го търсим, докато Го намерим.

Давидовите страхове изчезнаха, когато той търсеше Господ, понеже той вече не бягаше от Саул; бягаше към Бог. Всичката революционна енергия, която той освобождаваше беше вече към вярата, а не към страха. Божият отговор за страха е действие, понеже липсата на страх, не е липса на опасност или промяна на обстоятелствата; а фокусирането на нашата енергия към Бог и движението към Него, вместо движението просто към нещо, е отговора.

Петата стъпка, която изкара Давид от отпадналостта и го вкара в радост беше:

Псалми 34:5 “Погледнаха към Него; и светнаха очите им, И лицата им никога няма да се посрамят.”

Думата за “гледам”, е naw-bat,  което означава “да се взра или да почета с удоволствие” . Понякога тя е превеждана “да се влея ”.

Преди няколко години, жена ми и аз стояхме в  лобито на един мотел и чакахме да отворят ресторанта. Срещу нас имаше една двойка, която определено, беше влюбена. Дамата, като че ли попиваше всяка дума, която джентълменът говореше. Когато най-накрая, седнахме в ресторанта, тази двойка седна точно на масата зад нас. Аз можех да видя отражението им на огромните прозорци, които гледаха към долината и можех да ги чуя как си говорят. Тя като че ли искаше да се придвижи все по-близо и по-близо до него и се съгласяваше с всичко по всяко време, когато той говореше. Поглеждайки към жена ми, която беше точно срещу тяхната маса, аз я попитах:”жената има ли годежен пръстен”?

“Не още”, – жена ми отговори, “но е много близо до това да получи такъв”.

Тази двойка просто се гледаха един друг и се вливаха в емоциите си. Това е, което Давид правеше с Бог. Той се взираше  в Него и просто се вливаше директно в Божието сърце. И от тази позиция, Давид загуби всичкия си срам от провали, който се беше произвел в него.

Давид не беше напълно излязъл от негативните емоции, но беше много близо до това да го направи. Шестата му стъпка беше:

Псалми 34:6 “Тоя сиромах извика; и Господ го послуша, И от всичките му неволи го избави.”

Еврейската дума за “викам” е kaw-raw. Тя буквално означава “да заговоря някой с гласа си ”. Когато слепият Вартимей искаше изцерението си, нямаше значение колко много учениците се опитваха да го обезкуражат, това не можеше, да го задържи тих. Вероятно, той имаше единствения си шанс и викаше, колкото си може по-силно, докато гласът му достигна до Исус и Исус го покани да дойде и да бъде изцерен.

Има времена, когато в нашето отчаяние ние трябва да оставим настрана религиозната репресия и да заговорим Бог с нашето хваление и молба. Това е, което предишното поколение наричаше “да се молиш, докато пробиеш” – викайки към Бог, докато знаем, че Той ни е чул. Давид беше освободен от проблемите си, когато най-накрая, установи взаимоотношение с Господ и резултата беше:

Псалми 34:7 “Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, И ги избавя.”

Давидовите обстоятелства бяха все още негативни, но той беше чул и Бог беше изпратил ангели да му помогнат.

Седмата и осмата стъпка са свързани заедно:

Псалми 34:8 “Вкусете и вижте, че Господ е благ; Блажен оня човек, който уповава на Него.”

Оригиналната дума за “опитвам” е taw-am, което означава “да усетя чрез сетивата, да имам преживяване на сетивата”. Думата, която Давид използва за “виждам” е raw-aw, което означава “да имам преживяване чрез разпознаване или духовно приемане”.

Бог може да бъде разпознат и в естественото, и в духовното. Няма думи, които да могат, да ни кажат или да ни помогнат, да можем, да познаем Господ, докато самите ние не Го преживеем чрез нашия дух и нашите сетива.

Докато седяхме в един ресторант, където се сервираше морска храна, след като си поръчах пържени миди, жената на пастора ме попита: “Джадсън какъв вкус имат пържените миди?”

След като аз напълно описах вкуса им, жена ми също се опита да го опише от женска гледна точка, като това още повече учуди хората отсреща на масата. Усещайки, че определено ние не успяхме да комуникираме с тях вкуса на пържените миди, аз взех чинията си и я подадох, така че жената на пастора да може, да опита. След като сдъвка една лъжица, тя каза: “Защо не ми каза, че те имат същия вкус, както на стафидите?”

Аз не мисля, че нейното описание беше по-добро, отколкото нашето, но опитването я беше научило на повече неща, отколкото нашата дискусия. Същото е и с Господ. В момента, в който Давид отново усещаше Бог емоционално и го преживяваше, той беше вън от негативното си настроение, и беше загубен в Божията любов. Давид беше избрал да се върне към Божието присъствие и беше направил няколко стъпки с волята си за да се върне към това присъствие. Това можем да направим и ние.

Давид откри своя път за да излезе от страха и провала, и неговата реакция беше да се поклони на Бог, щедро и изобилно. Нищо не беше прекалено добро за неговия Бог и нищо не беше прекалено скъпо, което да бъде използвано в поклонението към Йехова.

 

Глава VІІ

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ ЩЕДРО И ИЗОБИЛНО

Радостното сърце на Давид и праведния му живот го поставяха в такова уникално взаимоотношение с Йехова, че ужаса му от Бог стана страстта му за Бог. Той написа:

Псалми 143:5 “Спомням си древните дни, Размишлявам за всичките Твои дела, Поучавам се в творенията на ръцете Ти.”

Псалми 143:6 “Простирам ръцете си към Тебе; Душата ми жадува за Тебе като безводна земя.”.

Докато се криеше в пустинята на Юда, той изпя:

Псалми 63:1 Псалом на Давида, когато се намираше в Юдовата пустиня Боже, Ти си мой Бог; от ранина Те търся; Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида, В една пуста, изнурена и безводна земя.

Псалми 63:2  Така съм се взирал в Тебе в светилището, За да видя Твоята сила и Твоята слава.

Псалми 63:3 Понеже Твоето милосърдие е по-желателно от живота, Устните ми ще Те хвалят.

Псалми 63:4  Така ще Те благославям, докато съм жив; В Твоето име ще издигам ръцете си.

Псалми 63:5  Като от тлъстина и мас ще се насити душата ми; И с радостни устни ще Те славословят устата ми.

Без да звучим светотатски, тези жални оди към Бог, звучаха като любовни писма на един човек, който е бил отделен от жената, която обича. Има израз на дълбоки копнежи, на невъзнаградена любов и на емоционални желания, които никой друг не би могъл да задоволи. Давид всъщност беше влюбен в Бог.

Само човек, който е познал този вид любов, може да разбере щедрото поклонение на Давид. Когато един мъж обича истински една жена, неговото желание е да и дарява щедри подаръци. В зависимост от финансовото му състояние, той може да дава диаманти, кожи, коли, цветя, картички или шоколад. Това са екстравагантни неща, които той освобождава към нея, като че ли те са разширение на самия човек. Дарът е израз на любовта.

Когато Давид преживяваше тези дълбоки копнежи за Божието присъствие, често той ставаше много щедър в поклонението си. Давид беше разточителен и екстравагантно щедър в даренията си към Бог. За него нищо не беше прекалено добро за Бог.

Изобилната любов на Давид

Давид никога не би могъл да бъде “таен” последовател на Бог. Неговата любов към Бог беше прекалено дълбока и той изразяваше чувствата си, и нямаше как да бъде скрит любовник. Човекът, който може да извика: ”радвайте се в Господ и се наслаждавайте праведници и викайте от радост, всички праведни в сърцето си”, не може да бъде въвлечен в нелегални любовни взаимоотношения.  Всичко беше извадено наяве. Това  бе  любовна афера, която целият свят можеше да види.

Веднъж, когато Давид прегърна Божията правда и прие факта, че Йехова го обичаше, той бе много щедър в изразяване на емоциите и чувствата си към Бог. Давид извика:

Псалми 18:1  За първия певец. Псалом на Господния слуга Давид, който е говорил Господу думите на тая песен в деня, когато Господ го избавил от ръката на всичките му неприятели и от ръката на Саула. И рече: Любя Те, Господи, сило моя.

Псалми 18:2 Господ е скала моя, крепост моя и избавител мой, Бог мой, канара моя, на Когото се надявам, Щит мой, рога на избавлението ми и високата ми кула.

Псалми 18:3 Ще призова Господа, Който е достохвален; Така ще бъда избавен от неприятелите си.

И накара другите хора: ”обичайте Господ, всички вие Негови светии” /Пс. 31:23/. Също така той изпя:

Псалми 40:16 “Нека се радват и се веселят в Тебе Всички, които Те търсят;  Ония, които обичат спасението Ти, Нека думат винаги: Да се величае Господ.”

Като млад любовник, който иска всеки да сподели неговото вълнение, Давид извика:

Псалми 68:3 “А праведните нека се веселят, нека се радват пред Бога, Да! нека тържествуват твърде много.”

Псалми 68:4 “Пейте Богу, пейте хваление на името Му; Пригответе друм за Онзи, Който се вози през пустините: Иеова е името Му, и радвайте се пред Него.”

Псалми 5:11 “Така ще се веселят всички, които се надяват на Тебе; Винаги ще се радват, защото Ти им си покровител; И ще ликуват в Тебе ония, които любят Твоето име.”

Като имаше пълно удовлетворение в Господ, той обеща:

Псалми 145:20 “Господ пази всички, които Го любят; А ще изтреби всичките нечестиви.”

Давид толкова много се наслаждаваше на своя Бог, че от време на време, се изпълваше със смях. В една от песните на възкачванията му, /Давид написа малко от тях, въпреки че за тази се казва, че някой друг я е писал/ Давид се присъедини към чужденците, като пееше :

Псалми 126:2 “Тогава се изпълниха устата ни със смях И езикът ни с пеене; Тогава казаха между народите: Велики неща извърши за тях Господ.”

Псалми 126:3 “Господ извърши велики неща за нас, От които се изпълниха с радост.”

Набожната религия не беше Давидовия стил. Той се наслаждаваше на всеки момент на неговото взаимоотношение с Бог. Те се смяха заедно и плакаха заедно. Давид викаше и пееше на Бог и споделяше тихи часове на размишление с Него.

Давид не беше просто Божий любовник. Той беше изобилен любовник на Бог. Давид точно, както младата дама с новия годежен пръстен, се опитваше да направи всички жестове, така че всеки да може, да забележи пръстена и. Давид искаше всеки да знае, че той и Бог бяха влюбени. Това като че ли изобщо не изглеждаше да бъде под достойнството му като цар. Той беше наясно, че другите го обичаха и гледаха на него, но той искаше и те да знаят, че той обичаше и гледаше към Йехова. Всяка емоционална експресия към Бог, беше направена изобилно, понеже Давид беше щедър любовник. Нямаше половинчати работи около него. Ако неговия начин на изразяване на любов към Бог притесняваше други хора, Давид оставаше това да си бъде техен проблем. Той бързо се научи, че ако се опитва да ограничи проявлението на любовта до точката, където другите да го приемат, той трябваше да редуцира себе си до тяхното ниво на любов – а това беше прекалено ниско за Давид. Той пееше любовни песни на Господ и заповядваше на другите да пеят с него, като се надяваше, че ако те пееха това, което той пееше, можеха да изпитат това, което той изпитваше. Хората, които са влюбени, понякога са много интересни в тази област.

Крайните действия на Давид

Когато любовта стане контролиращата сила в нашия живот, ние действаме ненормално. Хората казват, че сме странни. На Петдесятница, след като учениците се изпълниха със Святия Дух, техният израз на любов и екстремни действия на поклонение, направиха така, че много хора да се подиграват и да кажат: ”те са се напили с ново вино”/Деян. 2:13/. Хората, които са влюбени, не се държат нормално, понеже щедрата любов изисква екстремни, крайни действия за да може да се изрази правилно.

Давид не се страхуваше от крайните действия в любовта си към Бог. Когато той доведе Ковчега в Ерусалим:

2 Царе 6:14 “И Давид играеше пред Господа с всичката си сила; и Давид беше препасан с ленен ефод.”

2 Царе 6:15 “Така Давид и целият Израилев дом пренесоха Господния ковчег с възклицание и с тръбен звук.”

Давид съблече царските си роби и ги замени със свещенически ефод. Той не искаше да привлича вниманието към себе  си, защото Бог беше обекта на този празник.

Само да осигури нещата за празника, не беше достатъчно за Давид. Той беше толкова превъзмогнат с емоция при мисълта за Божието символично присъствие да се върне в столицата Ерусалим, че той направи така че да стане част от процесията. “Той танцуваше пред Господ с цялата си сила”. Този танц включваше високи подскоци и въртене. Той се въртеше като пумпал. Целият Израел обичаше  щедрите и  крайни действия на техния цар, когато той се покланяше на Бог с тях.

Целият Израел, освен жената на Давид,  Михала:

1 Летописи 15:29 “А когато ковчегът на Господния завет влизаше в Давидовия град, Михала, Сауловата дъщеря, погледна от прозореца, и като видя, че цар Давид скачаше и играеше, презря го в сърцето си.”

Тя посрещна Давид с много саркастична нотка:

2 Царе 6:20 “А когато Давид се връщаше, за да благослови дома си, Михала, Сауловата дъщеря, излезе да посрещне Давида, и рече: Колко славен беше днес Израилевият цар, който се съблече днес пред очите на слугините на служителите си, както се съблича безсрамно един никакъв човек!”

Михала наблюдаваше поклонението през прозореца, вместо да бъде участничка в него. А поклонението никога не изглежда добре, когато се наблюдава отстрани. Михала просто усети, че нейният цар-съпруг беше загубил достойнството си пред хората.

Давидовият отклик към нея беше:

2 Царе 6:21 “А Давид каза на Михала: пред Господа, Който предпочете мене пред баща ти и пред целия негов дом, за да ме постави вожд над Господните люде, над Израиля, да! пред Господа играх.”

2 Царе 6:22 “И ще се унижа още повече, и ще се смиря пред собствените си очи; а от слугините, за които ти говори, от тях ще бъда почитан.”

Давид не чувстваше, че смирението и щедрото поклонение правеха така, че да си загуби достойнството. Вместо това той го гледаше като правилен отклик към достойнството на Йехова. Давид каза на Михала:

2 Царе 6:22 “И ще се унижа още повече, и ще се смиря пред собствените си очи; а от слугините, за които ти говори, от тях ще бъда почитан.”

Крайните действия в поклонението изглеждат напълно нормално за хората, които се опитват да демонстрират вътрешната си любов и пълното си посвещение на сърцето. Когато Давид се покланяше, той направи така че тялото му да изрази някои от чувствата на душата му. Давид говореше гласно хваления, пееше псалми на Бог, викаше, издигаше ръцете си, пляскаше ентусиазирано и след това свиреше на музикални инструменти пред Господ. Той стоя, танцува, покланя се и се просваше пред Царя на царете, без дори да си помисли, че това би било под неговото достойнство. Влюбените любовници много рядко са загрижени за достойнството и Давид определено беше Божий любовник.

Щедрото даване на Давид

Любовта и чувствата, които биват изразени само публично, винаги са подозрителни. Истинската любов дава и дава, и дава. Давид-любовникът беше и Давид –давачът. Той даваше екстравагантно на Бог. В дните, когато той нямаше почти нищо, той толкова много му дожаля за своя дом, че извика:

2 Царе 23:15 “и Давид пожелавайки рече: Кой би ми дал да пия вода от витлеемския кладенец, който е при портата?”

2 Царе 23:16 “тия трима силни мъже пробиха филистимския стан, та наляха вода от витлеемския кладенец, който е при портата, и взеха та донесоха на Давида. Но той отказа да я пие, а я възля Господу, като рече:”

Рискът, който тези мъже бяха поели и цената на човешкия живот, която се изискваше, направи това питие толкова ценно и стойностно, че Давид каза, че то трябва да бъде дадено на Господ като жертва. Това беше нещо, което Давид отчайващо желаеше, но въпреки това, той го даде на Бог, понеже усети, че дарението, което не включва никаква жертва е много плитко поклонение.

Друг пример за екстравагантното даване на Давид се вижда при връщането на Ковчега в Ерусалим. Първият му опит да върне Ковчега на каруцата, беше от Ваал в Юда /Кириат-Ярим е старото Ханаанско име на този град/. Седемдесет години бяха минали, откакто филистимците бяха върнали Ковчега на Израел  и през цялото време той седеше в дома на Авинадав на около осем мили, западно от Ерусалим. Първият опит за връщане на Ковчега подбуди Божия гняв и опитът беше спрян. Ковчегът беше поставен в дома на Овид-Едом. Ние не знаем със сигурност къде се намираше неговия дом, географски. Някои коментатори чувстват, че той е бил много близко до Ваал в Юда, защото Божият гняв беше разпален моментално. Докато пък други хора смятат, че дома му беше в стените на Ерусалим.

Описанието на Самуил за втория опит за връщане на Ковчега в шатрата на Давид казва:

2 Царе 6:12 “Известиха, прочее, на цар Давида, казвайки: Господ е благословил дома на Овид-едома и целия му имот заради Божия ковчег. Тогава Давид отиде, та пренесе с веселия Божия ковчег от къщата на Овид-едома в Давидовия град.”

2 Царе 6:13 “И когато тия, които носеха Господния ковчег, преминаха шест крачки, той пожертвува говеда и угоени телци.”

Еврейският тук говори за единствено число “вол  и овца”. Ако дома на Овид-Едом беше близо до Ваал в Юда, това е било едно разстояние от осем мили. А ако е живял някъде в покрайнините на Ерусалим, може би разстоянието е било около една или две мили.

Ако свещениците са стъпвали с една тридесет инчова стъпка/около 75-80 см./, ще е трябвало да се мине около 2300 стъпки за миля и тъй като те са жертвали на всеки  шест стъпки, Давид се беше подготвил за около 380 жертви на миля. Коментарът на Пулпит цитира книгата на Сайм, Царството на Израел, като казва:”Очевидно пътя към святия град беше кръвен път. Улиците на Сион бяха наводнени от реки на кръв, поради огромните множества убити животни. Освен това огньовете на олтарите, които се оформяха, представляваха странен контраст на танцуването, пеенето и викането на множествата, които бяха залели града”.

По какъвто и начин да го погледнете, определено това е била скъпа процесия, която е изисквала много планиране и е включвала много хора. Всичко това беше Давидовият подарък към Господ. Екстравагантното даване не притесняваше Давид. Нищо не беше прекалено добро за Бог.

Още една демонстрация за великодушното даване на Давид към Бог беше при гумното Араунах. Когато Давид настояваше да преброи Израел, той си навлече Божия гняв под формата на убийствена чума. След като Давид се покая и помоли Бог да го накаже директно, вместо да избива хора от Израел, Бог заповяда на ангела, който щеше да унищожи жителите на Ерусалим, да остави настрана меча си. Ангелът стоеше точно до гумното на евусееца Араунах. Господното Слово дойде чрез пророк Гад и каза:

2 Царе 24:18 “В същия ден Гад дойде при Давида та му рече: Възлез, издигни олтар Господу на гумното на евусеца Орна.”

Давид помоли Орнан /така се дава името в Летописите/ да продаде земята си, така че Давид да може, да пожертва. Орнан се опита да даде земята безплатно на Давид, но:

2 Царе 24:24 “А царят рече на Орна: Не, но непременно ще го купя от тебе за определена цена; защото не ща да принеса на Господа, моя Бог всеизгаряния, за които не съм похарчил. И тъй, Давид купи гумното; а воловете купи за петдесет сребърни сикли.”

Божията заповед беше да се жертва на гумното за 50 сикли сребро. Давид не само, че се покори, но той купи самото гумно и цялото поле, в което се намираше гумното, като даде още 600 сикли злато. Това стана бъдещото място за изграждането на Соломоновия храм. То беше купено от Давид в един случай на доста странно, екстравагантно даване от негова страна.

Цялото взаимоотношение на Давид към Бог, беше взаимоотношение на щедро даване. Материалите и средствата, които той даде за бъдещото построяване на храма, биха банкрутирали повечето богаташи сега. Давид никога не забрави, че Бог го взе от мястото на пасане на овцете и че всичко, което той беше натрупал, беше поради Божието осигуряване в неговия живот. Тъй като Давид видя всичко да идва от Бог, той нямаше проблем да го върне обратно на Бог по един много щедър начин на поклонение.

В един от анонимните Псалми, намеренията на Давид се виждат много ясно. Псалмистът написа:

Псалми 116:1 “Любя Господа защото послуша Гласа ми и молбите ми;”

Псалми 116:5  “Благ е Господ и праведен, Да! милостив е нашият Бог.

Псалми 116:9   Затова ще ходя пред Господа в земята на живите.”

Псалми 116:12  “Що да въздам Господу За всичките Му благодеяния към мене?

Псалми 116:18  Ще изпълня обреците си Господу, Да! пред всичките Негови люде,

Псалми 116:19 В дворовете на дома Господен, Всред тебе, Ерусалиме. Алилуия.

Давид не само беше щедър в даването си, но той беше щедър и в подготовката си за поклонение. Давид откри, както много поклонници след него, че песента и подаръците не освобождават напълно потока на поклонение, който идва от Божието присъствие. Нещо още също трябва да бъде направено. Всички Християнски служби трябва да бъдат извършвани като акт на поклонение, а не като заместител за него.

 

Глава VІІІ

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ АКТИВНО

Аз вече признах моята неспособност да дам съвсем ясна и точна дефиниция на думата поклонение. Значението и е много широко, а приложенията и варират. В Стария Завет една еврейска дума за поклонение, която е използвана е shachah, която се превежда “поклонение” – 99 пъти; “прекланям се” – 43 пъти; “покланям се” – 9 пъти; ”просвам се”- 8 пъти; “благоговея” – 5 пъти; “падам” – 3 пъти. Интернационалната стандартна Библейска енциклопедия казва: ”Контекстът решава малко или много, дали става дума за физическото действие на поклонение или за волевата и емоционалната идея на думата.”

В Новия Завет, три гръцки думи се използват за Божие поклонение. Proskuein, което е смесица от две думи: pros, което значи “към”  и kuneo, което значи “целувам”. Тази дума е използвана 59 пъти. Тя е по-скоро описателна за чувствата на човека към Бог и е по-описателна от еврейската дума shachah.

Втората дума, използвана в Новия Завет, sebomai  “да се поклоня, да се възхитя”, е използвана 8 пъти. Третата гръцка дума, която Новозаветните писатели използват за поклонение е latreuo, която Вайн декларира като “да служа, да извърша религиозно служение”. Въпреки че се появява само четири пъти, тя е една много силна дума. Павел я използва, когато каза:  

Филипяни 3:3 “защото ние сме обрязаните, които с Божия Дух се кланяме, и се хвалим с Христа Исуса, и не уповаваме на плътта.”

Поклонението не е само чувство. То не е само щедро шествие или емоционално изразяване. Поклонението е живот, който е живян в служба на Бог. Поклонението като цяло е начин на живот. Тъй като всичко, което Бог е създал, е за Неговата воля, цел и слава, активирането на тази воля е поклонението, което творението дава на Твореца си. Един човек се покланя, когато той е това, което Бог има за него намерение да бъде. Павел написа:

Ефесяни 1:12 “тъй щото, да бъдем за похвала на Неговата слава ние, които отнапред се  надеехме на Христа,”

Често пренебрегваме факта, че можем да изпеем всяка песен в песнарката, но никога да не се поклоним реално. Можем да рецитираме всяко верую, което някога е било написано, но никога да не се поклоним реално. Можем да коленичим дълги часове в молитва и да постим често, но никога да не се поклоним реално. Песента, жертвата и молитвата са нищо, освен ако аз в индивидуалния си живот не съм това, което Всемогъщият Бог има намерение да бъда. Когато аз съм това, което Бог има намерение да бъда, целият ми живот се покланя на Бог. Един от елементите на поклонение е да открием собствения си живот и да го предадем напълно на Бог за изпълнението на Неговата цел. Такъв един живот, който почива в Бог е мощен и силен, поради взаимоотношението с Него и той ще бъде песен, псалм или каквото и да е друго – самата музика, която Го прославя.

Давид, като че ли научи това много рано в живота си. Задоволен със съдбата си да се грижи за овцете на баща си, той дори не дойде на жертвата, която Самуил приготвяше в дома на баща му. Давид нямаше копнеж да бъде помазан за цар, понеже беше доволен от това, което правеше, знаейки, че това беше Божията воля за неговия живот. Самуил трябваше да изпрати посланик,  така че да може да го докара на празника, за да бъде помазан за цар след цар Саул. След помазването, Давид се върна при овцете по-малко от любов към стадото и повече за това, че там той се беше научил да се покланя на Бог. Давид беше открил, че служението може да бъде поклонение и той никога не го забрави.

Давид служеше на Божия помазаник като такъв, който да успокоява

Когато Самуил изля рога с мирото върху Давид и го помаза за цар над Израел:

1 Царе 16:13 “Тогава Самуил взе рога с мирото та го помаза всред братята му; и Господният Дух дойде със сила на Давида от същия ден и после. Тогава Самуил стана, та си отиде в Рама.”

1 Царе 16:14 “А Господният Дух беше се оттеглил от Саула, и зъл дух от Господа го смущаваше.”

Бог не помаза двама човека да бъдат цар. Сауловото непокорство му костваше престола, но продължи да му позволява, да държи офиса, докато Божествено избрания наследник не беше наистина обучен за това. Междувременно, Бог беше отмахнал Духа Си от Саул и го беше поставил върху Давид. Това остави едно празно място в Сауловия дух, което скоро беше запълнено с притеснителни духове. Наблюдавайки това, нищо чудно, че когато Давид беше обвинен за греха си с Витсавее, той извика към Бог:

Псалми 51:11 “Да не ме отхвърлиш от присъствието Си, Нито да отнемеш от мене Светия Си Дух.”

Много поучават, че в Новия завет, Бог никога няма да отнеме Духа Си, веднъж след като Го е дал. Аз приемам тази доктрина, но дори и съвсем плитко наблюдение, ще ни покаже мъже и жени, които веднъж са били много силно помазани от Бог в някой духовен офис или служение, които продължават да държат офиса, но определено и съвсем очевидно, им липсва Божието помазание. Някои се бият упорито за да задържат позициите си, докато други остават в офиса си до момента, до който техния наследник се подготвя. Саул трябва да е правил доста трудно за другите хора да стоят около него, когато тези притеснителни духове са се активирали в него, понеже слугите му дойдоха с предложението:

1 Царе 16:16 “затова нека заповяда господарят ни на слугите си, които са пред тебе, да потърсят човек, който знае да свири с арфа; и когато злият дух от Бога е на тебе, той ще свири с ръката си, и ще ти стане добре.”

Отговорът на Саул беше:

1 Царе 16:17 “И Саул каза на слугите си: Намерете ми човек, който свири добре, и доведете го при мене.”

В това търсене Давид спечели състезанието за таланти и беше доведен пред Саул за да стане придворния музикант. Давид, сега вече помазан да бъде цар, прие назначението да пее на Господ в присъствието на отхвърления цар, само и само да го успокои, понеже:

1 Царе 16:23 “И когато злият дух от Бога беше на Саула, Давид вземаше арфата и свиреше с ръката си; тогава Саул се освежаваше и ставаше му добре, и злият дух се оттеглюваше от него.”

Това не беше унизително за Давид, понеже той служеше на Господ в музиката си. Много малко значение имаше за него дали той служеше и пееше около овцете или пред царя, понеже Давид се покланяше на Бог в музиката си. От това място Давид беше промотиран да стане оръженосец на Саул.

Давид откри, че той можеше да служи на Божия помазаник, дори след като помазанието се беше вдигнало от него, като акт на поклонение. Офисът, а не човекът беше това, което Давид и Бог почитаха – и Давид беше готов да служи по всякакъв начин, докато смяташе, че това беше волята на Бог за неговия живот.

Колко лесно ние забравяме, че хората, които са поставени в лидерска позиция имат нужда от хора, които да успокояват духовете им. Те имат нужда от оръженосци. Човек няма нужда да бъде цар за да може да служи на друг цар. Всеки вярващ, облечен с християнско всеоръжие може да се покланя на Бог и да застане зад пастир или друг духовен лидер в ходатайство, утешение и назидание. И Бог приема това като духовно поклонение. Вероятно ние ще имаме много по-малко провали в служението, ако имаме повече Давидовци, които да устояват на демоничните атаки срещу техните духовни лидери, които Бог е поставил над тях.

Давид служеше на армията като освободител 

Ако хронологията на Писанията е вярна, Давид трябва да е бил освободен от Саул, да се върне в семейството си, понеже съвсем очевидно, той не беше в армията, когато филистимците предизвикваха армията на Израел със своя шампион Голиат. В продължение на няколко седмици, двете армии стояха на различните хълмове, отделени само от една малка долина. В продължение на четиридесет дни, сутрин и вечер, исполинът Голиат слизаше в долината и предизвикваше Израел да намери човек, с когото той да се бие – като победителят щеше да спечели победата за цялата държава. Израел беше напълно изплашен и нито една награда предложена от Саул не можеше да мотивира, който и да е войник, да приеме предизвикателството.

Изпратен от баща си с храна за братята си, които бяха в армията на Саул, Давид разбра за страха и паниката, които бяха обхванали Израилевия лагер и той предложи да приеме предизвикателството на Голиат. Историята е добре позната за нас. Въпреки че Саул не искаше отначало да даде шанс на Давид, той беше отчаян. Давид живеейки в Божието помазание, беше по-уверен в Божията способност, отколкото да се страхува от големината и репутацията на Голиат. Въоръжен само с камък, прашка и пет камъка, Давид застана срещу Голиат в името на Йехова и го уби.

1 Царе 17:52 “Тогава Израилевите и Юдовите мъже станаха, извикаха и подгониха филистимците до прохода на Гая и до портите на Акарон. И ранените филистимци паднаха из пътя за Саараим до Гет и до Акарон.”

1 Царе 17:53 “израилтяните, като се върнаха от преследването на филистимците, разграбиха стана им.”

Нищо не може да унищожи ужаса по-бързо, отколкото триумфа, понеже страхът изчезва, когато бива конфронтиран със страстна вяра.

Ние нямаме причина да вярваме, че Давид беше смел по рождение или наследствено, въпреки че той определено имаше някакво ограничено преживяване с врагове под формата на лъв и мечка. Той беше открил свръхестествената Божия сила, която освобождава от хищници. Като поклонник, Давид беше толкова въвлечен с Бог, че един обикновен исполин му изглеждаше като нищо.

Колко съвременни християни се крият в техните духовни шатри, уплашени от предизвикателствата на врага. Те се чувстват безпомощни – тяхната кауза  е безпомощна, освен ако не дойде някой освободител. Липсата им на осъзнаване на Божието присъствие ги кара да се сгърчват от страх само при мисълта за врага им. Те просто имат нужда да бъдат в присъствието на истински поклонник, за който Бог е реална Личност. Поклонниците трябва да излязат от техните частни места и да влязат посред страхливите хора и там да се покланят на Бог, Който да освобождава другите от страха. Дори ако не се присъединят към поклонението, те определено ще се присъединят към победата, която поклонението ще произведе.

Давидовата победа не само вдъхнови армията, но и наелектрифицира народа на Израел:

1 Царе 18:7 “И жените, като играеха, пееха ответно и думаха: Саул порази хилядите си, А Давид десетките си хиляди.”

Това като че ли беше добро време за Давид да направи движение към това, да стане цар, но той определено, не беше амбициозен. Той беше помазан. Давид беше убил Голиат като акт на поклонение. Той беше казал на презиращите го братя:

1 Царе 17:29 “И Давид каза: Що съм сторил сега? няма ли причина?”

1 Царе 17:37 “Рече още Давид: Господ, Който ме отърва от лапата на лъв и от лапата на мечка, Той ще ме отърве и от ръката на тоя филистимец. И Саул каза на Давида: Иди; и Господ да бъде с тебе.”

1 Царе 17:46 “Днес Господ ще те предаде в ръката ми; и като те поразя ще ти отнема главата, и днес ще предам труповете на филистимското множество на въздушните птици и на земните зверове; за да познае целият свят, че има Бог в Израиля,”

На Давид не му беше по-трудно да се покланя на Бог, докато служеше на армията като освободител, отколкото докато служеше на Саул като музикант. Моментално след битката, той се върна в дома на Саул за да служи като музикант. Давид беше в служението latreuo – на Йехова. Всичко, което той вършеше, беше поклонение.

Давид служеше на обезкуражените като пазител

Историята за ревността на Саул е почти толкова добре позната, както и историята за Давидовия триумф над Голиат. След три неуспешни опита да отнеме живота му, Давид побягна от ревностните пристъпи на Саул и живя за известно време в пещерата в Одолам. Почти веднага братята му и целият му бащин дом се присъединиха към него, понеже се страхуваха от отмъстителните действия на Саул. Като че ли това, че имаше всичката тази отговорност, не беше достатъчна, а отгоре на всичко:

1 Царе 22:2 “И всички, които бяха в утеснение, и всички длъжници, и всички огорчени се събраха при него, и той им стана началник; и така, с него имаше около четиристотин мъже.”

Когато Бог постави помазание върху един човек, той няма нужда да се притеснява за това дали ще има служение или не. Дори да се скрие в някоя пещера, пак той няма да предпази нуждаещите се хора да не дойдат и да не го намерят. Давид беше водач на хора, въпреки че  нямаше престол. Поклонниците с помазание ще бъдат лидери, независимо дали държат някакъв офис или не, понеже те знаят как да влизат в Божието присъствие. И хората, които бягат от общия враг, ще искат да дойдат под чадъра на това помазание.

Именно по това време Давид написа Псалм 34:

Псалми 34:1  Псалом на Давида, когато се престори на луд пред Авимелеха, който го пусна, та си отиде. “Ще благославям Господа на всяко време Похвала към Него ще бъде винаги в устата ми.”

Тъй като този Псалм ще бъде разгледан повече в друга глава, достатъчно е сега да кажа, че едно от първите неща, които Давид направи, когато беше заобиколен от тази странна армия от недоволници, беше да се поклони на Бог пред тях. Той можеше да се хвали с победата  си над Голиат, понеже беше взел меча на Голиат със себе си, но Давид каза:

Псалми 34:2  “С Господа ще се хвали душата ми; Смирените ще чуят това и ще се зарадват.”

Давид се чувстваше прекалено недостатъчен за да бъде пазител на всички тези хора, така че той насочи тяхното внимание към Йехова, Който единствен можеше да им даде победата.

През годините, които последваха, Бог осигуряваше и пазеше Давид, и хората му, но те видяха Давид като техен директен източник. Давид беше доволен да живее с тези хора, да бъде Божествено определен пазител за тях и да ги доведе от мястото на бегълци до мощни мъже в неговата армия. Никъде не е казано, че Давид ги използваше за да му помогнат, да си спечели царството, понеже той беше доволен да позволи на Бог, да му даде царството. Давид беше по-загрижен тези хора да открият тяхното правилно място в живота.

В цялото му лидерство и протекция,  Давид си остана поклонник. Отново и отново, той искаше насока от Господ и постоянно пееше и се покланяше на Бог в пустинята, в пещерите  и в скришните места на планините. Тези хора свикнаха толкова с Давидовото поклонение, както с неговите войнствени способности. Всичко това може да изглежда далеч под нивото помазание, което Бог беше дал на Давид, но Давид се покланяше на Бог посред всичко това. Щастлив е човекът, който е влюбен в своя Бог, така че да може да се покланя във всяко едно обстоятелство. Дори по-щастлив е човекът, който се е научил, че служението във всяко едно обстоятелство, може да бъде поклонение – дори да е нещо свързано със  социална несправедливост, от страна на обществото.

Давид служеше на Израел като цар

Поне два пъти, Давид имаше съвършената възможност да убие Саул и да завземе царството, но той отказа да вдигне ръката си срещу този, когото Бог беше помазал в позиция на лидерство, дори и след като Давид знаеше, че сега той притежаваше помазанието, което веднъж беше върху Саул. Саул в крайна сметка, беше убит в битка и племето на Юда бързо короняса Давид като техен цар. Бог така благослови Юда, че след няколко години и другите племена се присъединиха, за да направят Давид цар над целия Израел.

На Давид му бяха дадени прогресивно все по-висши и по-висши области на служба, когато Бог виждаше, че тази служба ще бъде извършена към Него, а не към себични дейности. Няма значение толкова, простата вярност в службата. Йоав, генералът на Давид, служеше на Давид вярно, но мотивите му бяха себични. Той дори манипулираше Давид  и от време на време, не се покоряваше на заповедите му, за да може да задържи позицията си на лидерство. За да може службата да бъде поклонение, тя трябва да бъде правена към Господ. Давид стана изкусен майстор в това.

Най-накрая, той достигна до върха на служението си. Всичко, през което беше преминал преди това, беше подготовка за тази му задача. Той вярно беше откликнал на всичко, за което беше призован да извърши и го направи като поклонение към Бог.

Ставането на цар на мястото на Саул не беше много лесна задача. Царството не  беше здраво, а заобикалящите го армии, моментално направиха инвазия на Израел за да тестват Давидовата сила. Бог никога не позволи на Давид да изгуби война. Този поклонник – слуга на Йехова, постоянно влизаше в победите на Всемогъщия Бог. Естествено, имаше завист от страна на племената, с която той трябваше да се справи, имаше столица, която трябваше да бъде завладяна и нова администрация, която да бъде сформирана. Поклонението на нацията имаше нужда от усъвършенстване и свещеничеството, което буквално беше изчезнало със смъртта на Илий и синовете му, трябваше да бъде установено наново. Давид направи всичко това като акт на поклонение към Господ. Няма значение колко издигната ставаше позицията на Давид, той продължаваше да вижда Бог като изключително по-висш и по-висш от него самия. Давид – поклонникът, постоянно поддържаше увереността си и разчитането си на Бог. Като цар той написа:

Псалми 131:1 Давидова песен на възкачванията. Господи, сърцето ми не се гордее, Нито се надигат очите ми, Нито се занимавам с неща големи и твърде високи за мене.

Псалми 131:2  Наистина аз укротих и успокоих душата си; Като отбито дете при майка си, Така душата ми е при мене като отбито дете.

Псалми 131:3 Израилю, надей се на Господа От сега и до века.

Давид никога не позволи на себе си лукса на гордостта. Неговата хвалба винаги беше в Господ, понеже той се покланяше независимо от това в какво беше въвлечен. Обикновено задачата, която трябваше да се извърши, се вършеше като за пред Йехова по такъв начин, че самата активност ставаше приемлив акт на поклонение за Господ. Давид е пример за съвременните вярващи, които са насърчени от апостол Павел:

1 Коринтяни 10:31 “И тъй, ядете ли, пиете ли, нещо ли вършите, всичко вършете за Божията  слава.”

1 Коринтяни 3:17 “Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали; защото Божият храм е свет, който храм сте вие.”

Крайно време е за американските вярващи да спрат, да разделят живота си на свещен и светски и да започнат, да се покланят на Бог във всичко, което вършат. Ако едно нещо не може да бъде направено за Господ, вероятно то изобщо не трябва да бъде правено.

Поклонението включва намирането на нашия собствен живот и предаването на живота ни напълно на Бог за изпълнението на Неговата цел. Това не може да бъде ограничено само до една неделна “служба на поклонение”. Ако ние не се покланяме на Бог с живота си през седмицата, много малко вероятно е да Му се поклоним и на неделното служение. Ако не е имало песен в продължение на шест дни, ние не сме подготвени да Му пеем  хваление на седмия ден. G. Campbell  Morgan, великият английски проповедник от миналото поколение казва: “Поклонението в църковната сграда е напълно незначително и безсмислено, ако не е предшествано и подготвено от поклонението на живота”. Давид щеше да каже едно сърдечно “АМИН!” на това.

Точно както поклонението не е само чувства и отношение на сърцето, така то не е, и само активност. За да може активността да стане поклонение, тя трябва да бъде Божествено насочена активност – а това говори за безусловно подчинение от страна на поклонника.

 

Глава ІX

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ С ПОКОРСТВО

Давид е изреден във великата глава от герои на вярата, за които четем:

Евреи 11:32 “И какво повече да кажа? Защото не ще ми стигне време да приказвам за Гедеона, Варака, Самсона и Иефтае, за Давида още и Самуила и пророците;

Евреи 11:33 които с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затуляха устата на лъвове,

Евреи 11:34 угасваха силата на огъня, избягваха острото на ножа, оздравяха от болести, ставаха силни във война, обръщаха в бяг чужди войски.”

Цялата глава изрежда подвизите, извършени от хората на вяра. Тяхната вяра се изразяваше в покорните им действия.

Давид не беше изключение. Неговите действия бяха толкова смели, понеже бяха действия на покорство. Бенджамин Франклин написа: “Този, който не може да се покорява, не може и да управлява”. Бог постоянно изпитваше покорството на Давид, преди да му позволяваше, да се издига по-нависоко и същото нещо Той ще направи, и с нас. Както Исус учеше в притчата си за талантите:

Матея 25:21 “Господарят му рече: Хубаво, добри и верни слуго! в малкото си бил верен, над  многото ще те поставя; влез в радостта на господаря си.”

В последното Си поучение към учениците, Исус наблегна на покорството, като им каза:

Иоана 14:21 “Който има Моите заповеди и ги пази, той Ме люби; а който Ме люби ще бъде възлюбен от Отца Ми, и Аз ще го възлюбя, и ще явя Себе Си нему.”

Постоянно Исус наблягаше на факта, че покорството към Неговите думи е доказателство за любовта към Него и става канала за Божието присъствие в покорния живот на вярващия /виж Йоан 14:23/. Любовта без покорство е лицемерие и тази заблуда ще ни спре от истинското поклонение, понеже:

Иоана 4:23 “Но иде час, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина; защото такива иска Отец да бъдат поклонниците Му.”

Делата на себичност са обречени на погибел още от самото им начало. Те ще спрат поклонението, а няма да го изразят. Просто попитайте Луцифер. Давид не беше човек, който да функционира и след това да помоли Бог да благослови това, което е започнал. Той беше човек, който питаше Бог и след това правеше това, което му се казваше. Въпреки че Божиите заповеди не бяха винаги угодни и приятни, той знаеше, че е много по-лесно да извърши това, което Бог му дава, независимо колко трудно ще бъде, отколкото да се изправи лице в лице с отговорностите на това, да не го извърши.

Поклонението е заповед, на която Давид се покори

Саул не беше от доста дълго време цар, когато без да има достатъчно търпение, пренесе жертвата,  вместо да изчака Самуил:

1 Царе 13:13 “И Самуил каза на Саула: Безумие си сторил ти, гдето не опази повелението, което Господ твоят Бог ти заповяда; защото Господ щеше сега да утвърди царството ти над Израиля до века.”

1 Царе 13:14 “Но сега царството ти няма да трае; Господ Си потърси човек според сърцето Си, и него определи да бъде княз над людете Му, понеже ти не опази онова, което Господ ти заповяда.”

След известно време, Саул само частично се покори на Бог:

1 Царе 15:22 “И рече Самуил: Всеизгарянията и жертвите угодни ли са тъй Господу, както слушането Господния глас? Ето, послушанието е по-приемливо от жертвата, и покорността – от тлъстината на овни.”

1 Царе 15:23 “Защото непокорността е като греха на чародейството, и упорството като нечестието и идолопоклонството. Понеже ти отхвърли словото на Господа, то и Той отхвърли тебе да не си цар.”

Именно след това, Давид беше помазан на мястото на Саул. Давид живя целия си живот в сянката на непокорството на друг човек и той се научи от това. Давид се страхуваше от това да не се покори на Бог повече, отколкото се страхуваше от врага, срещу който се изправяше.

Колкото и чудесно да е, да се живее в демокрация, това си има своите неправилни неща за християните. Ние толкова се привързваме към избирането на това, което ни харесва  и толкова наблягаме на правата на личността, че имаме склонност да докараме това и в нашето ходене с Бог. Много християни стоят в църква с духовно дистанционно управление в ръцете си, като превключват от канал на канал и си избират на какво да откликнат и какво да отхвърлят. Те суверенно избират какво да правят с Божието Слово, вместо да позволят на Словото на Суверенния Бог да избере какво те трябва да направят.

Аз никога не спирам да се удивлявам на хора, когато те третират хвалението и поклонението, като възможност, която може да бъде упражнявана, а може и да бъде пренебрегната. Библията не представя поклонението като опция и възможност – това е заповед. Мъдрият мъж на Стария Завет ни казва:

Еклисиаст 8:4 “Тъй като думата на царя има власт, И кой ще му рече: Що правиш?”

А този, който беше най-близко с откровението на Новия Завет, записа в неговото видение на небето:

Откровение 19:5 “И от престола излезе глас, който казваше: Хвалете нашия Бог, всички Негови слуги, вие, които Му се боите, малки и големи.”

Това е заповед от Царя на царете и Господа на господарите. Ако я пренебрегнем, то е за сметка на нашата собствена опасност!

Както често съм поучавал в конференции за хваление, хвалението и поклонението в различните им форми се споменават много по-често, отколкото всяка друга от основните ни доктрини. Викането е изредено 65 пъти; благодарението – 135 пъти; пеенето – 287 пъти; радването – 288 пъти; танцуването и свиренето на музикални инструменти – 317 пъти. Заповедта “Хвалете”! се появява 332 пъти в Библията, а с разширението “Хвалете Господ” се изрежда още 50 пъти.

Това че Давид разбираше важността на тези заповеди е ясно от неговите Псалми. Той написа:

Псалми 96:1 “Пейте Господу нова песен, Пейте Господу, всички земи.”

Псалми 40:16 “Нека се радват и се веселят в Тебе Всички, които Те търсят; Ония, които обичат спасението Ти, Нека думат винаги: Да се величае Господ.”

Псалми 57:9  “Ще Те хваля, Господи, между племената; Ще Те славословя между народите.”

Давид не вярваше, че хвалението беше опция. Той го виждаше като нещо задължително! За този цар, това не беше просто привилегия, това беше необходимост! Давид учеше, че това не е избор, то е заповед! Бог не беше просто достоен за поклонение, Той го беше заповядал и покорните слуги се покоряваха на тази заповед:

Псалми 99:9 “Възвишавайте Господа нашия Бог, И кланяйте се в светия Му хълм, Защото Господ нашият Бог е свет.”

   Както казвам в моята книга Неподправена вяра /която вече излезе от печат/: “По време на дните на Голямата Депресия, старата сграда, в която бях отгледан, често вибрираше под звуците на високия глас на майка ми, която пееше, “Доверете се и се покорете, защото няма друг начин да бъдете щастливи в Исус, освен ако не се доверите и не се покорите”. Въпреки че авторът на тези думи, Daniel B. Tower, беше умрял преди майка ми и баща ми да се оженят, истината, която беше толкова реална за него, стана също толкова реална и за майка ми, която заедно с баща ми, излязоха от един установен бизнес и се придвижиха на стотици мили от семействата си /първото им отделяне за да влезнат в служение/. Те пастируваха една малка дървена църквичка през тези години.

“Майка ми никога не се усъмни в призива на служението, но често имаха нужда да упражняват вярата си, дори за да могат да поставят храна на масата за петте си деца. “Покори се и се подчини”, стана главна песен за майка ми, защото дори, когато вярата и отслабваше, тя се доверяваше на Божията добрина и намираше вътрешния мир, който побеждаваше външните обстоятелства. Но майка ми никога не вършеше нещата поливинчато. Тя не само се доверяваше, тя се покоряваше на всички неща – малки и големи. Майка ми беше дисциплиниран четец на Библията и молитвен войн, а татко много рядко ходеше някъде да служи, без тя да бъде до него. Отново и отново, аз я наблюдавах как дава на другите от бедността си. Майка ми твърдо вярваше, че ако Бог го беше казал, значи нещата бяха установени и за това тя се покоряваше”.

Тъй като Библията не ни предлага различни опции, а само заповеди, ние ще направим много добре, ако подражаваме на Давид и на ранните пионери, и ясно, и безусловно се покоряваме на Библейските инструкции: “да се покланяме на Господа в красотата на светостта”  /Пс.29:2/.

Да се покоряваш, значи да чуеш – Давид чуваше

Думата покорявам се е използвана от преводачите на Стария Завет за да могат по-ясно, да изразят глагола: да чуя. Тя изразява правилния отклик към “гласа” или “словото” на Бог. “Да чуя” е, да бъда убеден и следователно, да се покоря. Давид дори използваше тази форма, когато говореше за силата му като земен цар:

Псалми 18:44 “Щом чуха за мене, те ме и послушаха;  Даже чужденците се преструваха, че ми се покоряват.”

Изглежда че в Стария Завет да се приемат Божиите думи по един непосветен или просто пасивен начин, беше извън всякакъв въпрос. Хората очакваха покорство, единствената друга възможност беше явно противопоставяне на Божия глас, което се нарича бунт в Стария и непокорство в Новия Завет.

Очевидно е, че ако няма никаква заповед, няма да има и нищо, на което да се покорим. Да претендираме, че не сме чули заповедта обаче, е друга история. Да пренебрегваме това, което сме чули, е още по-лошо съгрешаване. Точно, както невежеството относно закона не е извинение, така и да казваме какво Бог иска от нас, също не е извинение. Исус добре показа това в историята с богаташа и Лазар. Богаташът искаше Лазар да се върне от мъртвите, за да предупреди петте му живи братя : ”за да не дойдат и те в това ужасно място”. Авраам му каза: “Те имат Мойсей и пророците, нека да слушат тях”/Лука 16:28-29/.

Ние имаме Писанията, имаме достъп до Бог чрез молитва и хиляди пастори, и християнски работници, които са готови да ни дадат съвет и водителство по духовните въпроси. Ние сме без извинение, ако не слушаме. Чуването и слушането на Бог изисква дисциплината на четене, размишление, молитва и поклонение, понеже това са главните авенюта и магистрали, които Бог използва за да комуникира с нас. Повечето биха предпочели някой пророк да им говори, но Бог предпочита да им говори чрез Неговото Слово и чрез времена на интимно общение с Неговите хора. Служението на пророка е повече за потвърждение, отколкото за информация.

Един от начините, по които ние често пропускаме да чуем Божия глас е като смятаме, че това, което Той е казал е това, което Той винаги ще каже. Но Бог е много труден за да бъде редуциран до една простичка формула. Това е чудесно илюстрирано в живота на Давид. След като той стана цар, филистимците се опитаха да завладеят долината Рефаим в Израел:

1 Летописи 14:10 “Тогава Давид се допита до Бога, казвайки: Да възляза ли против филистимците? ще ги предадеш ли в ръката ми? И Господ му отговори: Възлез, защото ще ги предам в ръката ти.”

1 Летописи 14:13   “И филистимците пак нахлуха в долината.”

1 Летописи 14:14  “Затова Давид пак се допита до Бога; и Бог му каза: Не възлизай против тях, но ги заобиколи, та ги нападни отсреща черниците.”

Давид не сметна, че инструкциите, които беше получил първия път за врага, бяха валидни и втория път. Той попита Бог за нови инструкции и когато ги последва, спечели отново една велика победа.

Това беше характеристика на Давид. Когато търсеше начин да доведе Ковчега в Израел, той използва една нова каруца, но Бог се ядоса. Очевидно, Давид започна да претърсва в закона на Мойсей и откри, че Ковчегът трябва да бъде носен на рамената на Левитските свещеници, така че втория път:

1 Летописи 15:2 “Тогава рече Давид: Не бива да дигат Божия ковчег други освен левитите,  защото тях избра Господ да носят Божия ковчег и да Му слугуват винаги.”

Давид влезе в Божието Слово за Божествена инструкция и чу, и се покори на това, което Бог беше казал.

Постоянно и постоянно, Давид беше инструктиран и от пророците. За негова полза може да бъде казано, че той винаги се покоряваше на пророците. Давид имаше чуващо ухо за Божия глас, независимо дали то идваше чрез молитвения канал, чрез писаното Слово или чрез човешки инструмент.

Бог не говори за да бъде аплодиран, Той говори за да му се покоряваме. Поклонниците изграждат едно чуващо ухо, което може да разпознае Божия глас, дори и в смесица от други гласове. Исус чу гласа на Отец в Неговото кръщение, когато всички други казаха, че това беше просто гръм. Някак си Давид беше изградил този капацитет да разпознава гласа на Бог в шума на битката, както и във време на лично посвещение.

След като завършваше писмата до всяка една църква в Азия, Господ слагаше и следното изявление:

Откровение 2:7   “Който има ухо, нека слуша, що говори Духът към църквите: На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е [всред] Божия рай.”

Откровение 2:11 “Който има ухо, нека слуша, що говори Духът към църквите: Който победи, няма да бъде повреден от втората смърт.”

Откровение 2:17 “Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите: На тогова, който победи, ще дам от скритата манна; ще му дам и бяло камъче, и на камъчето ново име написано, което никой не познава, освен оня, който го получава.”

Откровение 2:29  “Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.”

Откровение 3:6   “Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.”

Откровение 3:13  “Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.”

Откровение 3:22  “Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.”

Следователно, възможно е да прочетем това, което четем, без да чуем това, което Духът има да каже.

Вероятно плитчината на някои поклонения е, че хората се покланят, без да са отворили ушите си към Бог и те просто откликват на един идеал, вместо на някакви инструкции. Наскоро участвах в едно поклонение след моето събрание. Когато хвалението започна да отслабва много, една възрастна дама в събранието стана с отворена Библия и започна да чете Божието Слово с такъв авторитет, че откликът към хвалението се съживи  и достигна по-високи нива на отклик към Бог. Чувайки Бог в Неговото Слово, задвижи един нов вид отклик.

Давид демонстрира факта, че да се поклониш, значи да откликнеш на това, което си чул. В Псалмите, които говорят за възвръщането на Ковчега, четем:

Псалми 132:6 “Ето, ние чухме, че той бил в Ефрата; Намерихме го в полетата на Яара.”

Псалми 132:7 “Нека влезем в скиниите Му, Нека се поклоним при подножието Му.”

Откликът към това, което беше чуто, беше това, което доведе до поклонението  и така ще бъде винаги.

Бог е приел отговорността да достигне до сърцето на човек с Неговото Слово, но човешката отговорност е да откликне с покорство на това слово. Нашата първа стъпка към покорството винаги ще бъде в ума – нашият мисловен живот – който в Писанието е описан като сърцето ни. Докато ума не чуе Божия призив, ние няма да внимаваме на него. Докато волята не бъде раздвижена, животът остава стагнантен. Докато разбирането не бъде просветлено, действията ни ще останат непроменени.

Павел говори на вярващите, че те са като:

Ефесяни 6:6 “Не работете само пред очи като човекоугодници, но като Христови слуги изпълнявайте от душа Божията воля;”

Ефесяни 6:7   “и слугувайте с добра воля като на Господа, а не на човеци;”

Ефесяни 6:8  “понеже знаете, че всеки слуга или свободен, ще получи от Господа същото  добро каквото върши.”

Покорството означава първо да чуеш и след това да внимаваш на това слово. То става желание и узрява в крайна сметка, в дело.

За един човек, отгледан под Мойсеевия закон на жертви, уникално откровение за Давид беше, за да може той да напише:

Псалми 40:6 “В жертва и приноси Ти нямаш благоволение; Отворил си уши в мене; Всеизгаряне и принос за грях Ти не си поискал.”

Псалми 40:7 “Тогава рекох: Ето, дойдох; (В свитъка на книгата е предписано на мене);

Псалми 40:8 “Драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля; Да! законът Ти е дълбоко в сърцето ми.”

Давид беше толкова обучил сърцето и ума си да откликват позитивно на всичко, което Бог беше заповядал, че той можеше да напише:

Псалми 108:1 Песен. Давидов псалом. Непоколебимо е сърцето ми, Боже; Ще пея, а още ще славословя, с душата си.

Псалми 108:2 Събуди се, псалтирю и арфо; Сам аз ще се събудя на ранина.

Псалми 108:3 Ще Те хваля, Господи, между племената; Ще Те славословя между народите.

Псалми 108:4  Защото Твоята милост е по-велика от небесата, И Твоята вярност стига до облаците.

Псалми 108:5 Възнеси се, Боже, над небесата; Славата Ти нека бъде по цялата земя.

Човек с фиксирано сърце, който иска да извърши Божията воля, ще изпита много по-голямо удоволствие в покоряването на Божията заповед да хвали и да се поклони на Господ, понеже той или тя, ще открият, че това не само носи удоволствие и награда на поклонника, но Самият Бог е благословен и се ползва от хваленията на Неговите хора.

Давид не само откликна с покорство към Божието Слово, той откликна с голяма наслада. Давид намираше удоволствие в това да върши нещата, които Бог изискваше от него. Нищо чудно следователно, че Давид се покланяше на Бог толкова радостно, защото покорството към Бог го беше изпълнило с Божествена радост и тази радост се изливаше от живота му във всяка форма на поклонение, в която царя се въвличаше.

 

Глава X

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ РАДОСТНО

Аз съм толкова щастлив, че Евреи 4:7 цитира от деветдесет и пети псалм, който приписва на Давид, понеже в него няма надпис. Но кой освен Давид може да напише толкова силно:

Псалми 95:1 “Дойдете, да запеем на Господа, Да възкликнем към спасителната ни Канара.”

Псалми 95:2 “Да застанем пред Него със славословие. С псалми да възкликнем на Него,”

   “Викайте с радост на Господа”! Въпреки че звучи толкова нерелигиозно, определено звучи Давидово, понеже Давид беше между “щастливите поклонници”. Щастлив поклонник? Това е прекалено слабо, понеже Давид беше водач на радостните поклонници. Щастието обикновено е отклик към нещата, които се случват, докато приятните преживявания произвеждат приятни отклици. Щастливото поклонение обикновено е несъдържателно и колебаещо се. То се издига и пропада с промяната на обстоятелствата.

Въпреки че е вярно, че Давид имаше своя дял в приятните преживявания, също така е вярно, че имаше и много повече неприятни дни. Неговите години в пустинята, конфликтът му със Саул, постоянните му войни след като беше коронясан за цар, грехът му с Витсавее, който доведе до убийството на Урия и бунта на Авесалом, бяха преживявания, които изпитваха душата му. Те никога не могат да бъдат наречени щастливи сезони на живота му. Ако Давид беше просто един “щастлив поклонник”, той не трябваше да се покланя през всичките тези сезони, но ние знаем, че тези сезони произведоха някои от най-великите Псалми на Давид.

В контраст с щастието, което е отклик към обстоятелствата, радостта е израз на дълбоки, установени взаимоотношения с Бог. Тя е по-малко отклик на външните стимули и повече освобождаване на дълбока вътрешна емоция. В енциклопедията и конкорданса на Библейския читател, преподобният W. M. Clow пише: “ В нито една друга религия и нито една друга литература, радостта не е толкова очевидна, както в Християнството и в Библията. Логически, психически и телесно говорейки, това е критерия за здраве, чрез който всички сили и чувства биват обогатени и хармонизирани. В религията това показва задоволството на душата при постигането на желанията и и Християнството стои стабилно дотолкова, доколкото има хора, които са го инвестирали в себе си с радост”.

Давид определено, беше пълен с радост – истинска радост. Неговото не беше просто един кикотещ се смях, но нещо, което идваше от дълбочините на вътрешното му естество. Той нямаше нужда от някакъв придворен палячо за да може да освободи хумористично освобождаване от напрежението му, понеже беше открил радостта като славен продукт на покорството му към Господ. Бог, Който беше обекта на неговата радост, беше също и първоизточника. След като изповяда греха си на прелюбодейство, Давид помоли Бог:

Псалми 51:8 “Дай ми да чуя радост и веселие,  За да се зарадват костите, които си строшил.”

Псалми 51:12  “Повърни ми радостта на спасението Си: И освобождаващият Дух нека ме подкрепи.”

Веднъж, когато човек е изпитал “радостта на Божието спасение”, всички други удоволствия изглеждат много плитки и незадоволяващи. Изпитвайки най-доброто, Давид пренебрегна останалото, понеже той беше цар и беше свикнал с това да има най-доброто от всичко.

Радостно поклонение спрямо тъга

През 1924 година, човешкото общество в Чикаго издаде енциклопедия, в която главният автор Charles Randal Barnes написа: “Радостта  е насладата на ума, която излиза от размишление върху настоящето или увереното притежание на едно бъдещо добро. Когато радостта  е умерена, тя се нарича наслада. Когато се издигне до по-висше ниво, тя става ликуване или възторг. Когато желанията биват ограничени от нашите притежания, тя е задоволство. Когато по-големите желания биват изпълнени, тя води удовлетворение. Преодоляната опозиция ние наричаме триумф, когато радостта е завладяла ума ни от дълго време, тя се е вкоренила в нрава ни и ние наричаме това радостен човек. Това е естествена радост, има и морална радост. Това е вида радост, който се нарича мир или спокойствие на съзнанието. Ако действието отдава почит на Бог и радостта се издигне много нависоко, тя може да бъде наречена и слава”.

Съвсем очевидно, д-р Барнс доста изчерпателно е размишлявал върху този предмет. Има нива на радост и различни причини за радост, както и различни методи за изразяване на тази радост, но в нашето общество на радостта се гледа обикновено като на антитезата на тъгата. За съжаление обаче, тъгата и скръбта са толкова силни емоции, че обикновено те доминират човешките емоции, като разрушават всякаква радост.

Давид също имаше своя дял от рани, болки и тъга, но също така той познаваше своя Бог. Давид никога не очакваше Йехова да го изолира от всички трудности в живота, но определено позволи на Бог в същото време да превърне скръбта в радост. При посвещението на своя дом, Давид си спомни някои от конфликтите, през които беше преминал, преди да бъде коронясан за цар. Той каза:

Псалми 30:2 “Господи Боже мой, извиках към Тебе;  И Ти си ме изцелил.”

Псалми 30:3 “Господи, извел си от преизподнята душата ми; Опазил си живота ми измежду ония, които слизат в рова.”

Псалми 30:5 “Защото гневът Му е само за една минута, А благоволението Му е за цял живот; Вечер може да влезе плач да пренощува, А на сутринта иде радост.”

Бог не спря тъгата на Давид, но Той я обърна в радост. Много преди апостол Павел да напише:

Римляни 8:28 “Но знаем, че всичко съдействува за добро на тия, които любят Бога, които са  призовани според Неговото намерение.”

Давид беше преживял това. Неговото взаимоотношение с Бог беше толкова стабилно, че дори при битката му с тъгата, Давид очакваше Бог да изкара добри неща от нея.Той не можа да откликне с щастие честно, но можа да откликне с радост. Давид каза:

Псалми 30:11 “Обърнал си плача ми на играние за мене; Съблякъл си ми вретището и препасал си ме с веселие.”

Псалми 30:12 “За да Ти пее хвала душата ми и да не млъква. Господи Боже мой, до века ще Те хваля.”

   Давид не претендираше, че няма тъга или скръб в живота си, но той гледаше отвъд физическите и емоционални промени, които натиските върху неговия живот бяха произвели и осъзнаваше, че Бог беше напълно непроменим. Тъй като Бог беше както източника, така и предмета на неговата радост, Давид можеше да се покланя на Бог ликуващо в най- мрачните си часове. Той се радваше в Господ, точно понеже Бог беше там. Бог нямаше нужда да направи нещо за да произведе радване в Давид, понеже личността на Бог беше тази, която изпълваше съществото му с радост.

Добре е казано, че радостта е по- божествена от тъгата, понеже радостта е хляба,  а тъгата е лекарството. Докато тъгата може да коригира някои неща в нашия живот, радостта е тази, която става главния поток на нашето съществуване. Отмахнете радостта и живота не си струва. Исус добре разбираше това и когато освобождаваше последните си поучения към учениците в градината, Той каза:”Тези неща ви говорих за да може Моята радост да остане във вас и вашата радост да бъде пълна”. Исус осъзнаваше, че предстоящия му арест, изпитания и разпъване, щяха да произведат такъв страх, болка и тъга в живота на учениците, че да ги хвърлят в една емоционална центрофуга и затова Той им предаде Божествена радост  и ги предизвика да позволят на вътрешната радост, да се издигне и да прелее в истинско радване от тяхна страна. Ако Давид можеше да направи това, със сигурност и учениците трябваше да могат да го направят.

Радостното поклонение спрямо ритуалното поклонение

Стийв Сампсън в наскоро издадената му книга, Да се насладиш на Бог, пише следното: “Бог не е разбран правилно. Малко хора разбират, че Бог иска ние да се наслаждаваме на Него и Той да се наслаждава на нас. Заблудени, ние сме пазили себе си от това да станем прекалено интимни с Него, мислейки си, че Той ще ни усложни живота”. Вероятно това е било  и отношението на Израел при планината Синай, когато Бог представи Себе Си от небето и им предложи едно интимно взаимоотношение с Него. Уплашени от проявата на Божественото Всемогъщество, те помолиха Мойсей да каже на Бог, да не им говори повече. Те казаха, че ако Бог казва на Мойсей какво иска да бъде свършено, те щяха да го направят, понеже бяха професионални роби, обучени да правят, каквото им се каже. В това тяхно действие, те замениха връзката си с Бог за закона от Бог. Замениха радостта от взаимоотношението за работата, базирана на правила и има много малко Библейски доказателства върху тях да е слязла радост от това. Отново и отново, ние четем как Израел се оплакваше, мърмореше и се бунтуваше, но не чуваме те да се радват, да пеят песни и да танцуват, след като пресякоха Червено море.

Ако разгледаме страниците на религиозната история, също ще видим, че тези, които са прегърнали религиозните правила като тяхна сигурност, са изразили много малка радост. От време на време, дори пеенето е било забранено в църквите. Религията с всичките и ритуали, правила, церемонии и свещени хора, има специфичен начин да измъква цялата радост от сърцата на поклонниците, понеже радостта никога не е резултат от изявите, тя винаги е израз на взаимоотношението с Бог. Колкото по-далечно е това взаимоотношение, толкова по-малко радост ще бъде освободена в поклонение.

Шатрата на Мойсей в пустинята не беше място на изразяване на радост. Тя беше място на кръвни жертви, изповядване на грехове, церемониални очиствания и постоянни ритуали. От една страна, това беше свещено място с външна демонстрация на Божието присъствие, но също така то беше място, което хората достигаха със страх и ужас. Те не виждаха певци или танцьори във външния двор. Това, което чуваха, бяха изповеди за грях и това, което виждаха, беше смърт навсякъде около тях.

Всички тези Божествени осигурявания имаха намерение да доведат Бога и човека по-близко един до друг, но обикновено свещеничеството трябваше да бъде заместител на Бог пред хората. Събранието не влизаше достатъчно адекватно във взаимоотношение с Бог, при което хората да могат, да Му се насладят достатъчно и да искат, да се приближат при Него. В крайна сметка, в тяхното поклонение нямаше никаква радост.

Радостното поклонение изразява една жива вяра

В контраст на това, Давид направи шатра за да опази Ковчега на Завета, когато беше донесен в Ерусалим и там той можеше да се покланя на Бог с радост. Процесията, която доведе Ковчега в Ерусалим, беше процесия на пеене, викане, развяване на знамена и танцуване. Давид беше направил деня да бъде национален празник, понеже той виждаше как Бог се завръщаше в святия Си град.

Веднъж когато Ковчегът беше установен в новия си дом, Давид назначи певци и музиканти да служат на Господ двадесет и четири часа на ден. Давид искаше неговите хора да се наслаждават на Бог и той изискваше атмосфера, където Бог да може, да се наслаждава на Неговите хора. В деня, когато Ковчегът беше поставен в шатрата:

1 Летописи 16:7 “Тогава, в оня ден, Давид за пръв път нареди славославенето на Господа чрез Асафа и братята му, с тия думи: -“

1 Летописи 16:8   “Славословете Господа: призовавайте името Му;  Възвестявайте между народите делата Му.”

1 Летописи 16:9  “Пейте Му, и псалмопейте Му; Говорете за всичките Му чудни дела.”

1 Летописи 16:10 “Хвалете се с Неговото свето име; Нека се весели сърцето на ония, които търсят Господа.”

1 Летописи 16:31 “Да се веселят небесата, и да се радва светът: И да казват между народите: Господ царува.”

1 Летописи 16:32 “Да бучи морето и всичко що има в него: Нека се радват полетата и всичко що е в тях.”

1 Летописи 16:33 “Тогава ще се радват пред Господа дърветата на дъбравата; Защото иде да съди света.”

   Давид разбра, че тази радост е привилегия на поклонението и че тя трябва да бъде естествено последствие от взаимоотношението на човека с Бог,  така че той предизвика хората му да се покланят с радост. От нивото на своето лично взаимоотношение с Бог, Давид написа:

Псалми 16:11 “Ще ми изявиш пътя на живота; Пред Твоето присъствие има пълнота от радост, Отдясно на Тебе-всякога веселие.”

Този праведен цар отчайващо искаше всички негови хора да се наслаждават и да изпитат “пълнота от радост”, която той познаваше, понеже където има радост, там има надежда, сила и мир.

Синът на Давид, Соломон трябва да е научил нещо за радостта от своя баща, понеже той също написа:

Притчи 15:15 “За наскърбения всичките дни са зли А оня, който е с весело сърце, има всегдашно пируване.”

Притчи 15:13 “Весело сърце прави засмяно лице, А от скръбта на сърцето духът се съкрушава.”

Притчи 17:22 “Веселото сърце е благотворно лекарство, А унилият дух изсушава костите.”

Нищо чудно, че Давид предпочиташе радостното поклонение пред тъжното и нищо нераздвижващо поклонение в дните на Мойсей.

Израел в пустинята си имаше ритуалистичното поклонение на шатрата. Когато Израел стана царство, те имаха шатрата на Давид , а когато се наслаждаваха на установеното царство, вече имаха храма на Соломон. В дните на апостолите, докато хората търсеха да разрешат диспута дали езичниците трябва да бъдат обрязвани според закона на Мойсей или не, Яков каза:

Деяния 15:15 “С това са съгласни и пророческите думи, както е писано:”

Деяния 15:16 „След това ще се върна. И пак ще въздигна падналата Давидова скиния, И пак ще издигна развалините й, И ще я изправя;”

Деяния 15:17 “за да потърсят Господа останалите от човеците, И всичките народи, които се наричат с името Ми,”

Не беше Мойсеевата шатра в пустинята или Соломоновият храм, които трябваше да бъдат построени наново за да позволят на езичниците да влязат в поклонение на Йехова – беше именно шатрата на Давид – тази скромна шатра, която нямаше толкова обзавеждане и в която имаше само Ковчегът на Завета. Това беше мястото на поклонение, където тъгата даваше място на псалмите и където ритуалистичната церемония и безкрайните жертви бяха заместени с радостни викове и непрестанно пеене. Христос Исус стана крайната и последна кръвна жертва, и в същото нещо, Той стана Благословения:

1 Петрово 1:8 “Когото любите без да сте Го видели; в Когото като вярвате, без сега да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост,”

1 Петрово 1:9 “като получавате следствието на вярата си, спасението на душите си.”

Свещеническите дрехи бяха също оставени настрана. Обзавеждането на храма повече не съществуваше. Ритуалите на Мойсеевото поклонение бяха забравени и оставени настрана, но радостта в шатрата на Давид, ще живее завинаги. Когато наблюдаваме поклонението в небето, както ни се разкрива в книгата Откровение, ние виждаме пеене, викане, махане с палмови клонки и декларации на висок глас на радост и вълнение. Давидовият начин на поклонение е станал част от нашето вечно наследство или вероятно на Давид му беше позволено да погледне много поколения напред за да види начина, по който светиите ще се покланят на небето и той беше първият, който го извърши.

Това поклонение, изпълнено с вълнение, радост и триумф е било продукта на всяко ново откровение на Бог към Неговите хора. Прясната вяра довежда прясна радост и така трябва да бъде. Веселието никога не е добро, ако е отделено от Бог. Християните трябва да се радват и да се радват в радването си. Давид го направи, апостолите го направиха и живите същества и двадесет и четирите старци в небето, продължават да го правят.

Когато говореше на бунтарите, Бог каза:

Исаия 65:14 “Ето, Моите слуги ще пеят от сърдечна радост, А вие ще пищите от сърдечна болка, И ще лелекате от съкрушаване на духа.”

Разликата се състои във взаимоотношението на отделните хора с Бог. Себичността ще доведе тъга, докато покорството към Божията воля ще доведе песни на радост. Тези, които се опитват “да живеят живота си за Исус”, обикновено ще имат повече въздишки, отколкото песни, а тези, които позволят Исус да живее в техния живот ще имат викове на радост, които просто трябва да бъдат изразени.

Очаква се следователно, че е съвсем нормално един от псалмистите да изпее:

Псалми 43:3 “Изпрати светлината Си и истината Си; те нека ме водят.  Да ме заведат в Твоя свет хълм и в обиталищата Ти.”

Псалми 43:4 “Тогава ще вляза при Божия олтар, При Бога моята превъзходна радост; И с Арфа ще славословя Тебе, о Боже, Боже мой”

Когато Бог  е нашата изключителна, неизказана радост, откликът ни към Него ще бъде радостен отклик. Вероятно външното пеене, викане, танцуване, скачане, отново ще освободи вътрешната радост, когато се покланяме на Този, Който ни е издигнал от тъмнината, свалил е товара на греха ни и ни е вкарал в светлината и радостта на Собственото Си присъствие. Давид извика:

Псалми 5:11 “Така ще се веселят всички, които се надяват на Тебе; Винаги ще се радват, защото Ти им си покровител; И ще ликуват в Тебе ония, които любят Твоето име.”

В едно от многото му размишления, Давид написа:

Псалми 32:10 “Много ще бъдат скърбите на нечестивия; Но онзи, който уповава на Господа, Милост ще го окръжи.”

Псалми 32:11 “Веселете се в Господа и радвайте се, праведници, И викайте с радост всички, които сте с право сърце.”

Давид се покланяше с радост, понеже той се беше научил да живее праведно. Давид знаеше, че докато един човек не е оправдан пред Бог, той не би посмял да се радва пред Него. След като е бил деклариран за праведен обаче, почти невъзможно е той да бъде удържан да не бъде радостен в поклонението си към Бог.

 

Глава XІ

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ ПРАВЕДНО

Изобилието и радостта в поклонението текат естествено от хората, чиито духове са успели да видят Бог. Исус каза:

Матея 5:8 “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.”

Радостта като израз в поклонението идва от чистия живот, докато обвинението и самоосъждението произвеждат скръб, съжаление и страх. След греха си с Витсавее, Давид извика към Бог:

Псалми 51:7   “Поръси ме с исоп, и ще бъда чист; Измий ме, и ще стана по-бял от сняг.”

Псалми 51:8   “Дай ми да чуя радост и веселие, За да се зарадват костите, които си строшил.”

Псалми 51:10 “Сърце чисто сътвори в мене, Боже, И дух постоянен обновявай вътре в мене,”

Псалми 51:12 “Повърни ми радостта на спасението Си: И освобождаващият Дух нека ме подкрепи.”

Чистите сърца са, които имат радостта в Господ. Интроспекцията и себепретърсването никога няма да произведат такова откровение за Бог, че да докарат танц пред Ковчега, както Давид го направи.

Личната праведност е необходима за поклонението, понеже поклонението е позитивния отклик към Бог и само чистите по сърце са способни да откликнат позитивно на Божието присъствие. Нечистите искат да се скрият от Бог или ако случайно се намерят в Божието присъствие, те Му говорят със страх за нечестията си, или прикриват греховете си под някакви религиозни жаргони, които излизат от главата им, а не от сърцето им.

Давид, радостният поклонник насърчи хората си:

Псалми 37:27 “Отклонявай се от зло, и върши добро, И ще имаш вечно жилище.”

Псалми 37:28 “Защото Господ обича правосъдие, И не оставя светиите Си; До века те ще бъдат опазени; А потомството на нечестивите ще се изтреби.”

Давид разпозна, че всичко, което Бог прави с хората Си, включва: ”оттеглете се от” и “вършете добро”. Или пък “излезте от Египет” и “влезте в обещаната земя”. Павел ни каза “да съблечем” и “да облечем”. Бог често ни призовава да забравим и след това да прегърнем нещо ново. И двете са действие на нашата воля – и двете изискват любящото действие на Божията благодат. Той ни кара да искаме, да се покаем за греха, така че да можем, да се наслаждаваме на Неговото спасение.

Нищо чудно, че псалмистът извика:

Псалми 33:1 Радвайте се праведници, в Господа; Прилично е за праведните да въздават хваление.

Псалми 33:2 Хвалете Господа с арфа, Псалмопейте Му с десетострунен псалтир.

Псалми 33:3 Пейте Му нова песен, Свирете изкусно с възклицание.

Псалми 33:4    Защото словото на Господа е право, И всичките Му дела са извършени с вярност.

Псалми 33:5    Той обича правда и правосъдие; Земята е пълна с милосърдието Господно. Давид се покланяше искрено

Вероятно никой не разбира, по-добре от Давид, взаимната връзка между праведната невинност и поклонението. Той не беше безгрешен човек, нито пък управляваше Израел, без да прави сериозни грешки. Но Давид откри, че праведният Бог, на Когото той служеше, оправдаваше грешниците. Давидовите грехове са доста повече от нашите, вероятно. Той не се покори на Божието Слово; извърши прелюбодейство; покри греха си, вместо да го изповяда; уби, излъга и заблуди; и след това действаше с гордост. Въпреки всичко това, Давид откри една невинност в Божията милост и това му даде способност да успее, да продължи пред Бог като поклонник. Давидовата невинност никога не бе базирана на това, че не се е въвличал в грях, а на базата на това, че той се въвлече с един праведен Бог, Който придаваше Божествена праведност на грешния Давид.

Давидовото отделяне от Бог, през времето, когато търсеше да покрие греха си на прелюбодейство и убийство, беше доста болезнено и той никога не искаше да го повтаря. Давид бързо научи обаче, че когато търсеше да издири  и да намери тайните си грехове, това беше точно толкова отделящо го от Бог, както и истинската вина, понеже го караше да гледа към себе си, а не към Бог. В едно от неговите поклонения, Давид разбра, че Бог се занимаваше с нещата в неговия живот, които го предпазваха от това да има по-близко общение с Бог. От това преживяване излезе една песен, която е помагала на Християните в продължение на хиляди години. Той изпя:

Псалми 19:12 “Кой съзнава своите прегрешения? Очисти ме от тайните прегрешения.”

Псалми 19:13 “Още и от гордост предпази слугата Си: Да ме не завладее; тогава ще бъда непорочен, И ще бъда чист от много престъпления.”

Това, което искаше да каже е следното: открий греха ми, изчисти ме, предпази ме от това да го повторя и нека да бъда невинен.

Давид никога не искаше да живее само на честна дума, нито пък искаше да бъде просто оправдан. Той искаше да се върне към невинността т.е. безгрешността на миналото и на настоящето според Божиите очи. Вероятно Давид чувстваше, че ако пророк Валаам можеше да каже за бунтовния Израел:

Числа 23:21 “Не гледа беззаконие в Якова, Нито вижда извратеност в Израиля; Господ Бог негов с него е, И царско възклицание има между тях.”

Бог можеше да види и него като напълно невинен.

Давид спазваше всички Старозаветни ритуали, които бяха достъпни за него, но вярата му беше в Бога, Който му даваше благодат. Той принасяше жертви с вяра и след това освобождаваше поклонението си към Бог, вокално и музикално. Давид написа:

Псалми 26:6 “Ще измия в невинност ръцете си; Така ще обиколя олтара Ти, Господи,”

Псалми 26:7 “За да възглася с глас на хваление, И да разкажа всичките Твои чудесни дела.”

Псалми 26:8 “Господи, любя местопребиванието на Твоя дом, И мястото на скинията на славата Ти.”

Давид беше убеден, че:

Псалми 103:10 Не е постъпил с нас според греховете ни, Нито е въздал нам според беззаконието ни.

Псалми 103:11 Защото колкото е високо небето от земята, Толкова голяма е милостта Му към ония, които Му се боят,

Псалми 103:12 Колкото отстои изток от запад, Толкова е отдалечил от нас престъпленията ни.

Псалми 103:13 Както баща жали чадата си, Така Господ жали ония, които Му се боят.

Псалми 103:14 Защото Той познава нашия състав, Помни, че ние сме пръст.

Тъй като Давид вярваше в Бог, той беше способен да приеме Божията прошка и да види себе си, както Бог го виждаше – невинен. Давид можеше да подходи към Бог както едно малко дете, което тича към своя баща, напълно уверено в любовта и приемането му. Той посмя да каже:

Псалми 7:8 “Господ съди племената; Съди и мене, Господи, според правдата ми; И според моето незлобие нека ми бъде.”

Давид не просто декларира, че Бог го гледаше като невинен и следователно праведен, а той каза дори, че той беше праведен човек, пълен с честност. Именно от тази позиция на праведна невинност, Давид се покланяше на Бог.

Давид беше първия, който призна, че нито неговата честност, нито неговата правда, беше резултат от някаква лична активност от негова страна. Той постоянно даваше славата на Божията благодат, която го беше вкарала в Божествена праведност. Но веднъж, когато беше прегърнал тази праведност, той живееше праведно във взаимоотношенията си и с Бога, и с човека, и се чувстваше напълно удобно в пледирането на тази Божествена правда, когато заставаше с Бог. Нито фалшиво смирение, нито лична гордост беше това, което накара Давид да изпее:

Псалми 18:19 И изведе ме на широко, Избави ме, защото имаше благоволение към мене.

Псалми 18:20 Въздаде ми Господ според правдата ми; Според чистотата на ръцете ми възнагради ме,

Псалми 18:21 Защото съм опазил пътищата Господни, И не съм се отклонил от Бога мой в нечестие.

Псалми 18:22 Защото всичките Му съдби са били пред мене, И от повеленията Му не съм се отдалечил.

Псалми 18:23 Непорочен бях пред Него, И опазих се от беззаконието си.

Псалми 18:24 Затова Господ ми въздаде според правдата ми, Според чистотата на ръцете ми пред очите Му.

Давидовата концепция за дадената от Бог правда афектира неговия начин на живот  и поклонение. Както беше казано за Авраам:

Римляни 4:3 Понеже какво казва писанието: „Авраам повярва в Бога, и това му се вмени за  правда“.

Божието предаване стана Давидовата покана да се покланя на Бог в невинност и справедливост – и Давид прие тази покана.

Давид се покланяше отговорно

Най-висшите нива на поклонение на Давид бяха отклиците му към Божията, дадена му правда. Той можеше да се помоли:

Псалми 16:2 “Рекох Господу: Ти си Господ мой; Вън от Тебе няма добро за мене.”

Псалми 57:7 “Непоколебимо е сърцето ми,  Боже, непоколебимо е сърцето ми;  Ще пея, а още ще славословя.”

Давид гледаше на Божията, предадена му праведност, като благословение за неговия живот, понеже той написа:

Псалми 5:12 “Защото Ти, Господи, ще благословиш праведния, Ще го покриеш с благоволение като с щит.”

Отново и отново, Давид говореше за специфичните поклонения, които идват към хората, които живеят праведно пред Бога и пред човека, и почти толкова често той изразяваше с поклонение отклика си на базата на тези благословения. Давид приемаше ползите от Божията праведност като база за поклонение. Ние можем да видим това в пет или дори повече области от Давидовия живот: неговото спасение, неговото задоволяване, неговата сигурност, неговия говор и неговите стъпки.

Давид се наслаждаваше в спасението, което Бог даваше на праведните. Той гледаше на Божието спасение като на освобождение от временните и от вечните врагове. Той написа:

Псалми 37:39”Но избавлението на праведните е от Господа; Той им е крепост във време на беда.”

Радвайки се в това велико спасение, Давид изпя още:

Псалми 35:9  “А моята душа ще се весели в Господа, Ще се радва в избавлението Му.”

Псалми 35:10 “Всичките ми кости ще рекат; Господи, кой е подобен на Тебе, Който избавяш сиромаха от по-силния от него, Да! сиромаха и немощния от грабителя му?”

Божията праведност донесе спасение на Давид, така че той се покланяше на Бог за и в това спасение.

Давид също така гледаше на предадената праведност като на база за задоволство в живота си:

Псалми 37:16 “Малкият имот на праведния е по-желателен От богатството на мнозина нечестиви;”

Той също така написа:

Псалми 36:6  Правдата Ти е като великолепните планини; Съдбите Ти са бездна голяма; Ти, Господи, запазваш човеци и животни.

Псалми 36:7  Колко е скъпоценно Твоето милосърдие, Боже! Затова човешките чада прибягват под покрова на крилата Ти.

Псалми 36:8  Ще се напояват от най-доброто на дома Ти. И от ръката на Твоите сладости ще им дадеш да пият.

Давид беше постигнал голяма слава, богатство, сила и постоянни военни победи, но той декларира, че Божията праведност е тази, която носеше задоволство в човешкия живот. Давид беше задоволен с незадоволимото задоволство. Колкото повече от Бог, той преживяваше, толкова повече от Бог, той продължаваше да иска. Както най-накрая, той каза:

Псалми 17:15 “А аз ще видя лицето Ти в правда; Когато се събудя ще се наситя от изгледа Ти.”

Отклиците на Давидовото поклонение бяха мотивирани от това желание да види Бог и да стане повече и повече като Него.

Пастирчето – цар не само виждаше задоволство, което да излиза от праведността, но той виждаше и сигурност. Той каза:

Псалми 55:22 “Възложи на Господа това, което ти е възложил и Той ще те подпре; Никога не ще допусне да се поклати праведният.”

Псалми 37:18 “Господ знае дните на непорочните; И тяхното наследство ще бъде до века.”

Псалми 37:29 “Праведните ще наследят земята, И ще живеят на нея до века.”

Давид беше убеден, че нито един човек  и нищо не може да го отдели от това, което Бог му беше дал. Неговият отклик на поклонение към тази сигурност се освобождаваше като благословение към целия Израел:

Псалми 20:1  За първия певец. Давидов псалом. Господ да те послуша в скръбен ден; Името на Бога Яковов да те постави на високо!

Псалми 20:2  Да ти прати помощ от светилището, И да те подкрепи от Сион!

Псалми 20:3  Да си спомни всичките твои приноси, И да приеме всеизгарянето ти!

Псалми 20:4  Да ти даде според желанието на сърцето ти, И да изпълни всяко твое намерение!

Псалми 20:5 В спасението Ти ще се зарадваме, И в името на нашия Бог ще издигнем знамена. Господ да изпълни всичките твои прошения!

Давид също така виждаше говора на праведника, както и стъпките му като такива, които са избрани и осветени поради правдата. Той написа:

Псалми 37:30 “Устата на праведния приказва за мъдрост, И езикът му говори правосъдие.”

Псалми 37:31  “Законът на неговия Бог е в сърцето му;Стъпките му няма да се подхлъзнат,”

Псалми 37:23 “ Стъпките на човека се оправят от Господа; И Неговото благоволение е в пътя Му.”

Псалми 37:24  “Ако падне, не ще се повали, Защото Господ подпира ръката му.”

В отклик на поклонение, Давид се молеше:

Псалми 19:14 “Думите на устата ми и размишленията на сърцето ми Нека бъдат угодни пред Тебе, Господи, канаро моя и избавителю мой.”

Псалми 51:14 “Избави ме от виновността за кръвта, Боже, Боже на спасението ми; И езикът ми ще пее високо за Твоята правда.”

Псалми 51:15 “Господи, отвори устните ми; И устата ми ще разгласят Твоята хвала.”

Той също така каза на Бог:

Псалми 56:12 “Върху мене, Боже, са моите към Тебе обреци; Ще Ти принеса благодарствени приноси.”

Псалми 56:13 “Понеже Си избавил душата ми от смърт, Няма ли да избавиш и нозете ми от подхлъзване, За да ходя пред Бога във виделината на живите?”

Неговите думи и ходенето му бяха насочвани от правдата, която той беше получил. Давидовото поклонение беше често отклик към постоянните благословения на праведния. Той виждаше праведният Бог като източник на основните нужди на неговия живот и се наслаждаваше на великите неща, които Бог му даваше. Давид имаше благодарствено сърце, което произвеждаше един благодарствен живот.

Давид се покланяше праведно

Давид не само се покланяше  в праведност и поради благословенията на праведността, но той също така се покланяше праведно. Давид откликваше на Бог по всеки начин, който Бог беше казал, че праведният трябва да реагира към Него, понеже той не можеше да си представи праведен човек, който да не се покланя на Бог.

Най-очевидният отклик е естествено речта. Давид като че ли беше изключително вокален човек в неговото поклонение към Бог. Обикновените жертви не задоволяваха дълбоките копнежи  на този цар. В неговата праведност той извика:

Псалми 35:28 “И езикът ми ще разказва Твоята правда И Твоята хвала всеки ден.”

Давид декларира Божията праведност към Бог и към всеки друг, който слушаше, а тъй като той беше цар, най-вероятно е имал доста слушатели. Давид свидетелства:

Псалми 40:9  “Прогласил съм правда в голямо събрание; Ето, не съм въздържал устните си; Господи, Ти знаеш.”

Псалми 40:10  “Правдата Ти не съм скрил в сърцето си; Верността Ти и спасението Ти съм изявил; Не съм утаил Твоето милосърдие и Твоята истина от голямо събрание.”

Давид осъзнаваше, че поклонението говори и на Бог, и на хората, но обектът винаги беше Бог. Един от любимите му предмети беше Божията праведност.

Ако само думите можеха да освобождават дълбокия вътрешен мир и радост, които праведността носи в живота на вярващия, поетите  и публичните оратори щяха да бъдат най-добрите поклонници. Но Давид, който беше и поет, и велик публичен оратор, отказа да ограничи себе си само в употребата на обикновени думи в покланянето си към Бог. Той освободи емоциите си в това поклонение, понеже беше казал, че праведният ще бъде емоционален в поклонението си:

Псалми 68:3 “А праведните нека се веселят, нека се радват пред Бога, Да! нека тържествуват твърде много.”

Ако употребата на думата “нека” ви изглежда в позволително наклонение, забележете, че Давид заповяда на праведниците да освободят емоциите си в поклонението, когато той писа:

Псалми 32:11 “Веселете се в Господа и радвайте се, праведници, И викайте с радост всички, които сте с право сърце.”

Давид последва това с потвърждението:

Псалми 64:10 “Праведният ще се развесели в Господа, и ще уповава на Него; И ще се хвалят всички, които са с право сърце.”

   Това че Давид освобождаваше неговите емоции праведно по време на поклонението си, е ясно демонстрирано през целия му живот. Той пееше, викаше, издигаше ръцете си, плачеше и както вече видяхме, танцуваше ентусиазирано пред Господ, когато Ковчегът се връщаше в Ерусалим. Давид не усещаше никакво препятствие, когато беше в Божието присъствие, понеже откликваше на Бог в праведност и посмя да бъде прозрачен дори в областта на емоционалните си чувства.

Вероятно най-любимият отклик в поклонението на Давид беше пеенето, понеже той много пееше. По време на един сезон, когато песента му беше, като че ли замряла поради неизповядания грях, той се молеше на Бог:

Псалми 51:14 “Избави ме от виновността за кръвта, Боже, Боже на спасението ми; И езикът ми ще пее високо за Твоята правда.”

Едно от любимите предизвикателства на Давид беше:

Псалми 95:1 “Дойдете, да запеем на Господа, Да възкликнем към спасителната ни Канара.”

Той чувстваше че праведниците имат много повече неща, за които да пеят, отколкото всеки друг на земята, понеже праведният не е като канарче в кафез, а е като свободна полска чучулига, която се наслаждава на свободата си по полетата. Освободен от греха си и от вината, праведният има песен, която неправедните не могат да пеят в тяхното затворено в клетка състояние.

Това че праведният трябва да отправя благодарности към Бог, изглеждаше очевидно на Давид. Той каза:

Псалми 140:13 “Наистина праведните ще славят името Ти; Правдивите ще обитават пред лицето Ти.”

В Псалма, който книгата Евреи приписва на Давид, той извика:

Псалми 95:1 “Дойдете, да запеем на Господа, Да възкликнем към спасителната ни Канара.”

Псалми 95:2 “Да застанем пред Него със славословие. С псалми да възкликнем на Него,”

Отдаването на благодарения е очаквания отклик от праведния и Давид беше напълно постоянен в освобождаването на благодарения към Бог.

По всеки начин, по който и да го погледнем, праведните са били научени да изразяват праведността си пред Бог. Давид беше уникален  в това. Той имаше добър образ за себе си, понеже прие Божията прошка и прости това, което Бог беше простил, дори на себе си. Това му даде способност да влезе в Божието присъствие с радост, а не със съжаление. Той като че ли осъзнаваше, че Бог не иска ние със страх да се влачим пред Него на коремите си, както и ние не бихме искали, едно куче да се влачи към нас с опашка, завряна между краката си.

Давид беше праведен поклонник, но той не беше себеправеден поклонник. Давид съгрешаваше постоянно, но той беше човек, който се покайваше изключително много. Давид се покланяше с покаяние и той разчиташе и се облягаше изключително много на благодатта на Спасителния Бог, Който му даваше правото да влезе в Неговото присъствие.

 

Глава XІІ

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ, КОГАТО БЕШЕ ОБВИНЕН ЗА ГРЕХА СИ

Библията не характеризира Давид като светец, а като цар, войн, герой и човек. Самият факт, че Библията записва най-големите провали на Давид като човек, говори за нейното Божествено вдъхновение. Ако книгите на Самуил и Летописи, бяха просто човешки дела, писателите щяха да изберат да пренебрегнат тези инциденти, свързани с греха му за да запазят образа му на герой, тъй като историците много рядко чувстват, че пропускането на някои негативни факти, всъщност са форма на заблуда. “Това, което ти не знаеш, няма да те нарани” е по-често тяхната философия. Библията обаче не е написана за да създаде някакви герои-светии, на които ние да се възхищаваме, а за да открие Божията благодат, която работи в живота на нормални хора. Когато говореше за Старозаветните преживявания Павел каза:

1 Коринтяни 10:6 “А в тия неща те ни станаха примери, та да не похотствуваме за злото,  както и те похотствуваха.”

Библията нито пренебрегва, нито оправдава греховете на Давид, но тя говори за Божията простителност и след това фокусира нашето внимание към други аспекти на естеството и на поведението на Давид.

Американската киноиндустрия се е фокусирала върху прелюбодейното взаимоотношение на Давид с Витсавее и върху убийството  му на нейния съпруг Урия. Библията вярно записва тези отвратителни грехове, но те стоят толкова ясно, поради факта че са толкова несъвместими с остатъка от Давидовия живот. В един по принцип праведен човек, грехът винаги изглежда да е по-зловещ, ако е начертан на белия лист на праведността. Ние много добре знаем, че пренебрегнатия начин на живот на някои енориаши би бил разгледан като точно толкова скандален в очите на техния пастор, понеже колкото повече е нашето приемане за един човек, толкова по-голямо е и очакването ни от него. Давид беше най-великият цар на Израел, така че грехът му изглеждаше като най-великия грях, въпреки че ние знаем, че в Божиите очи грехът си е грях, няма значение кой го извършва.

Личният грях на Давид

Историята на прелюбодейната афера на Давид с Витсавее е разказана в 2 Царе, 11 глава. Давид беше завладял повече от заобикалящите го нации и беше на върха на своята кариера, когато едно въстание от страна на хората на Амон, изискваше той да се намеси и затова Давид изпрати Йоав и армията да обсадят Амонския град Рабах. А той избра да остане в Ерусалим. В една от безсънните му нощи:

2 Царе 11:2 “И надвечер Давид стана от леглото си и се разхождаше по покрива на царската къща; и от покрива видя една жена, която се къпеше; а жената бе много красива на глед.”

Запален от похот, Давид изпрати за жената и те имаха вечер на сексуално задоволяване, която завърши с бременност от страна на Ветсавее. Давид се опита да покрие грешката си, като накара Урия, съпруга на Ветсавее да се върне от войната като посланик. След това Давид го окуражи да се прибере в дома си и да прекара вечерта с жена си, преди да се върне на бойното поле. Чувствайки, че това би било компромис към мисията му като войник, Урия отказа да се върне в къщи. Следващата вечер Давид напи Урия, като очакваше наркотика на питието да победи уникалното посвещение на неговия призив, но Урия отново не се прибра в къщи при жена си. Така че Давид изпрати слово до началника на армията Йоав, за да направи така, че Урия да бъде убит при обсадата на Рабах. Това постави Давид в такова положение, че да може да си вземе красивата Ветсавее в харема си от жени.

Това, което Давид направи беше много често срещано явление сред царете на нациите, които той беше завладял, но беше абсолютно забранено в Израел. Проблемът не беше в това, че той притежаваше много жени, защото Давид имаше много жени и Бог никога не го осъди за това. Проблемът беше, че пожела жената на друг мъж, понеже десетата заповед, която Бог беше дал на Израел на планината Синай беше:

Изход 20:17 “Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си,  нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти.”

Давид пожела и след това уби.

Само няколко слуги знаеха нещо за тази афера и те усещаха, че най-добре ще е, ако го запазят в тайна, понеже един цар, който веднъж е убил за да покрие неправилното си поведение със сигурност, няма да се поколебае да го направи и втори път. Въпреки че всичко, което Израел знаеше беше, че Давид беше взел още една жена. Бог знаеше цялата история и ние четем, че:

2 Царе 11:27 “И като премина жалейката, Давид прати та я взе у дома си, и тя му стана жена, и  му роди син. Но делото, което Давид бе сторил, беше зло пред Господа.”

   Поне за една година, Давидовият грях остана в тайна. Нещата в държавата продължиха да текат както преди и Давид се показа като горд баща на бебето на Ветсавее. Но вътрешно той се чувстваше ужасно. Давид научи колко непоносим може да стане живота, когато Бог не е доволен от нас. Като погледна назад в живота си, той написа:   

Псалми 32:3 “Когато мълчах, овехтяха костите ми От охкането ми всеки ден;”

Псалми 32:4 “Понеже денем и нощем ръката Ти тежеше върху мене, Влагата ми се обърна на лятна суша.“

Той може и да е бил цар с авторитет над цялата област, но беше загубил контрола над собствените си емоции и сега стоеше обвинен от Бог, поради промененото си взаимоотношение. Само човек, който е покрил греха си с тайнство, а не с изповед, може да разбере ужасното състояние на Давид.

Давид откри, че греха, за който не сме се покаяли, не само унищожава радостта в живота, но той вкарва човек в такава депресия, че силата и живота му буквално изчезват. Нищо не можеше да забавлява Давид вече и нищо не можеше да го впечатли. Всъщност на него му беше много трудно да мисли за каквото и да е друго, освен за греха си. Нищо не можеше да оправдае действията му, нито пък някакви добри дела можеха да го изкупят. Той знаеше, че беше направил неправилно нещо и Бог го знаеше, но Давид избра да не дискутира това с Бог. Вместо това, той издържа една цяла година на мълчание пред Бог, година, в която Божията ръка беше много тежко върху него, искайки да го накара, да се покае. Година, през която Давид поддържаше тишината си, въпреки увеличаващия се натиск. Той научи, че колкото повече се забавяше от това да се покае, толкова по-трудно му ставаше, понеже отложеното покаяние е всъщност, демонстрация на бунт. Давид беше прибавил бунт към предишния си грях на прелюбодейство и убийство. Колко бързо се умножава греха, дори и ако не го повтаряме.

Когато Бог видя, че Давид няма да се покае, ако и съвестта му да го болеше, Той изпрати пророк Натан при царя с една от най-мощните притчи, използвани в Библията. Пророкът му разказа за богатия човек, който взел единственото агънце от бедния човек за да подготви вечеря за гостите си. Давид с яд осъди богаташа на смърт, но Натан каза: ”Ти си този човек!”

Въпреки че това са доста опасни думи, които да бъдат казани на владетеля, който има силата на живота и смъртта, Натан говореше от Божия страна и очакваше Божията протекция. Чрез Натан, Бог каза:

2 Царе 12:9   “Защо презря ти словото на Господа, та стори зло пред очите Му? Ти порази с меч  хетееца Урия, и си взе за жена неговата жена, а него ти уби с меча на амонците.”

2 Царе 12:10 “Сега, прочее, няма никога да се оттегли меч от дома ти, понеже ти Ме презря, та взе жената на хетееца Урия, за да ти бъде жена.”

2 Царе 12:12 “Защото ти си извършил това тайно; но Аз ще извърша туй нещо пред целия  Израил и пред слънцето.”

Това  е всичко, от което Давид имаше нужда. Неговият грях сега вече беше изкаран наяве и той беше готов да се изповяда напълно:

2 Царе 12:13 “Тогава Давид каза на Натана: Съгреших Господу. А Натан каза на Давида: И Господ отстрани греха ти; няма да умреш.”

2 Царе 12:14 “Но понеже чрез това дело ти си дал голяма причина на Господните врагове да хулят, затова детето, което ти се е родило, непременно ще умре.”

Всичко, което Давид трябваше да каже беше: “Съгреших против Господ” и веднага той беше уверен в Божията простителност. Една пълна година от живота му беше пропиляна, поради отказа му да се покае. Той не беше нито първия, нито последния, който да живее част от живота си в болката на постоянно увеличаващата се вина, като откри, че  в момента, в който изповяда греха си, грехът му беше изчистен и живота му възстановен.

Когато даде израз на чувствата си по това време, Давид написа Псалм 51.

Псалми 51:1 За първия певец, псалом на Давида, когато пророк Натан дойде при него, след като беше влязъл той при Витсавия “Смили се за мене, Боже, според милосърдието Си; Според множеството на благите Си милости изличи беззаконията ми.”

Псалми 51:2  ”Измий ме съвършено от беззаконието ми, И очисти ме от греха ми.”

“Срещу Теб, само срещу Теб съгреших и направих това зло пред очите Ти”, прибави той в четвърти стих,/въпреки че Урия, който вече беше в гроба и Витсавее, която беше в харема, можеха и да оспорят това/.

По-късно Давид изпя:

Псалми 32:5  ” Признах греха си пред Тебе, и беззаконието си не скрих; Рекох: Ще изповядам Господу престъпленията си; И Ти прости вината на греха ми.”

Човек може да се чуди дали апостол Йоан  е научил това от Давид, когато написа:

1 Иоаново 1:9 “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда.”

Пълното очистване от греха не  е Новозаветна доктрина, то е Божествено осигуряване, което е изработено за хората от времето на патриарсите до настоящето.

Това че Бог напълно прости на Давид, е ясно видяно в Писанието, понеже едно от последствията, които Бог каза на Давид, че той ще изтърпи поради греха си, беше смъртта на детето, което беше заченато в прелюбодейство. Бог прощава засяването на семената на греха, но не спира задължително тези семена от това  да пораснат до пълната си зрялост.

В продължение на седем дни момчето лежеше болно и през това време, Давид постеше и се молеше на Бог за живота на детето. Той лежеше на земята, ден и нощ, но Бог не можеше да промени праведната си съдба и детето умря. Когато Давид беше информиран за смъртта:

2 Царе 12:20 “Тогава Давид стана от земята, уми се и се помаза, и като промени дрехите си, влезе в Господния дом, та се поклони. После дойде у дома си; и, понеже поиска, сложиха пред него хляб, и той яде.”

Той се молеше за Божията милост, но също така прие и праведния му декрет. Нямаше място за горчивина в Давидовото сърце, понеже то беше пълно с радостта на прошката. Обвинен за греха си чрез словото на пророка, Давид първо изповяда и след това се поклони на милостивия Бог, Който прости греха му. Какъв цар! Нищо чудно, че Бог го обичаше толкова много.

Публичният грях на Давид

Много години минаха и изглежда, че Давид живееше в праведни взаимоотношения с Бог и закона Му. В един псалм на благодарение той написа:

2 Царе 22:22 Защото съм опазил пътищата Господни, И не съм се отклонил от Бога мой в нечестие.

2 Царе 22:23 Защото всичките Му съдби са били пред мене; И от повеленията Му не съм се отдалечил.

2 Царе 22:24 Непорочен бях пред Него. И опазих се от беззаконието си.

2 Царе 22:25 Затова ми въздаде Господ според правдата ми, Според чистотата ми пред очите Му.

Давид не гледаше на Божията благодат като на някакъв договор, който да му дава право да продължава да съгрешава. Той гледаше на Божията благодат като сила, която да го издигне над греха.

Към края на управлението му обаче, Давид беше подбуден да преброи Израел. За тези от нас, които са свикнали с такова преброяване, много е трудно да видим греха, който беше въвлечен в това. Бог гледаше на това като акт на горделиво желание от страна на Давид да познае колко силен, войнствен потенциал имаше той – колко огромна армия можеше да събере. На Бог не му хареса това, понеже Той беше причината за предишните победи на Давид – никога не бе имало значение преди това какъв е размера на армията на Давид. В слабостта си Давид беше напълно разчитал на Господа, но сега в силата си, той започна да разчита на хората.

Освен това за ума на източните хора едно такова преброяване е презряно нещо – и  все още е. На него се гледа като на нашествие над честността на човека. Йоав пледира с Давид и го помоли да размисли отново, но за първи и единствен път в управлението си Давид използва позицията си на власт да настоява на собствените си, себични идеи. Неговата заповед наруши волята на всеки човек в Израел. Но той беше цар и волята му надделя.

Когато резултатите, които бяха дадени на Давид не произведоха горделивото чувство, което той очакваше, но вместо това:

2 Царе 24:10 “И след като преброи Давид людете, сърцето му го изобличи. И Давид рече на Господа: Съгреших тежко като извърших това нещо; но сега, моля Ти се, Господи, отмахни беззаконието на слугата Си, защото направих голяма глупост.”

От времето на личния му грях преди много години, Давид беше научил глупостта на това да се опитва, да скрие греха си от Бог, така че той отворено призна този път веднага, когато сърцето му го обвини, че беше неправ. В отклик на покаянието му, Бог изпрати пророк Гад да каже на Давид, че публичния му грях ще има публични последствия. И на Давид бяха предоставени три избора на наказание. Бог му предложи седем години глад, три години да бъде побеждаван в битки или три дни на Божествена чума на земята.

2 Царе 24:14   “И Давид рече на Гада: Намирам се много на тясно; обаче нека паднем в ръката на  Господа, защото Неговите милости са много; но в ръката на човека да не изпадна.”

Очевидно е,  че каквото и да беше избрал Давид, това щеше да намали броя на преброените хора. След глад или след загуби във война, или пък след чуми, популацията щеше да бъде много намалена. Давид бързо научи как Бог веднага може да премахне това, което нашата гордост е направила.

В отклик на молитвата на Давид:

2 Царе 24:15  “И тъй, Господ прати мор върху Израиля от оная утрин до определеното време; и измряха от людете, от Дан до Вирсавее, седемдесет хиляди мъже.”

Колко ли трябва да е заболяло Давид да осъзнае, че още веднъж други хора умираха поради неговия грях. Може и да е звучало добре, когато е казвал: ”Срещу Тебе и само срещу Тебе съгреших”, но когато сега преброиха бройката на смъртта на хората, Давид отново научи, че грехът афектира и други хора.

Писателят на Летописи казва:

1 Летописи 21:15 “И Бог прати ангела в Ерусалим за да го погуби; но, като щеше да го погубва, Господ погледна и се разкая за злото, и рече на ангела, който погубваше людете: Стига вече; оттегли ръката си. И ангелът Господен стоеше при гумното на евусеца Орна.”

1 Летописи 21:16 “И Давид, като подигна очи, и видя че ангелът Господен стоеше между земята и небето с гол меч в ръката си, прострян над Ерусалим, тогава Давид и старейшините облечени във вретища, паднаха на лицето си.”

1 Летописи 21:17 “И Давид рече на Бога: Не аз ли заповядах да преброят людете? наистина аз съм, който съгреших и извърших голямо зло; но тия овце що са сторили? Над мене, моля Ти се, Господи Боже, нека бъде ръката Ти, и над моя бащин дом, а не над Твоите люде, за да ги погуби.”

Давид се помоли с молитва на изповед пред Бог и чумата спря. Ангелът на разрушението говори на Гад, пророкът на Давид и чрез него му заповяда да издигне олтар на гумното на евусееца Орнан. Изповедта на греха беше временно спряла Божия съд, но поклонението щеше да е това, което напълно щеше да спре бедствието.

Орнан и четиримата му сина също видяха  ангела на разрушението, като  синовете му побягнаха и се скриха от ангела. Но Орнан продължи да вършее. Той не беше член на Израел, така че нямаше причина да се страхува от този Божий съд. Когато Давид обясни какво Господния ангел беше заповядал, Орнан великодушно предложи на Давид да му даде цялото гумно и воловете, които щяха да бъдат употребени за жертвата, като дори предложи дървата, които да бъдат използвани като гориво за огъня.

По някакъв начин тази земя, не беше завладяна от Давид, когато той изгонваше евусейците от Ерусалим. Давид сега се изправи срещу възможността да пренесе жертва на покаяние пред Бог на чужда територия, която временно му беше дадена на заем. Това беше прекалено много за Давид, понеже той настоя да купи не само гумното, но цялото поле, което го заобикаляше. Това, както ние знаем стана по-късно мястото, където Соломоновият храм беше построен. Колко често само, територията в нашия живот, която веднъж е била държана от врага ни, става мястото на най-голямото ни поклонение. Давидовият отклик към офертата на Орнан беше:

1 Летописи 21:24 “А цар Давид рече на Орна: Не, но непременно ще го купя с пълна цена; защото не ща да взема за жертва Господу това, което е твое, нито ще принеса всеизгаряне без да платя.”

Орнан изнуди царя за доста голяма сума пари, като му продаде гумното за една цена и след това за отделна цена – полето. Но Давид плати сумата без да се пазари. Никаква цена не изглеждаше прекалено голяма за него за да може, да извърши изкупление за хората. Как смеем да казваме, че цената за поклонението е прекалено висока?

Веднъж, когато всеизгарянията и приносите за мир, бяха пренесени:

1 Летописи 21:27 “Тогава Господ заповяда на ангела, та повърна меча си в ножницата му.”

Всичко свърши. Този грях също така беше покрит и наказанието спря. Най-вероятно по това време, Давид написа следното:

Псалми 32:5  “Признах греха си пред Тебе, и беззаконието си не скрих; Рекох: Ще изповядам Господу престъпленията си; И Ти прости вината на греха ми.”

Псалми 32:1  Давидов псалом. Поучение. “Блажен оня, чието престъпление е простено, Чийто грях е покрит.”

Псалми 32:2 “Блажен оня човек, комуто Господ не вменява беззаконие, И в чийто дух няма измама.”

Много преди посланието на кръста да бъде прокламирано, Давид можеше да декларира, че “неговият грях е простен и грехът му е покрит” и че “Господ не налага нечестие”. В друг псалм, Давид изпя:

Псалми 103:2  “Благославяй, душе моя, Господа, И не забравяй ни едно от всичките Му благодеяния.”

Псалми 103:3 “Той е, Който прощава всичките ти беззакония, Изцелява всичките ти болести;”

Псалми 103:11 “Защото колкото е високо небето от земята, Толкова голяма е милостта Му към ония, които Му се боят,”

Псалми 103:12 “Колкото отстои изток от запад, Толкова е отдалечил от нас престъпленията ни.”

   Давид може и да не е познавал доктрината на кръста, но той приемаше Божиите осигурявания и чрез вяра влизаше в остатъка от прошката. Именно това ясно убеждение, че неговите  грехове бяха напълно измити в Божието осигуряване, даде възможност на Давид да се покланя, когато беше обвинен за греха си. Той не избяга от Бог, когато греха му беше открит, той избяга към Бог за да получи очистване и след това остана там в поклонение.

Прошката е жизнено важна за поклонението, понеже не можем да се поклоним, докато не влезем в Божието присъствие. Псалмистът знаеше това, понеже написа:

Псалми 66:18 “Ако в сърцето си бях гледал благоприятно на неправда, Господ не би послушал;”

Псалми 66:19 “Но Бог наистина послуша, Обърна внимание на гласа на молбата ми.”

Псалми 66:20 “Благословен да е Бог. Който не отстрани от мене ни молитвата, ни Своята милост.”

Подобно на това, Бог каза чрез пророка:

Исаия 59:2 “Но вашите беззакония са ви отлъчили от Бога ви, И вашите грехове са скрили лицето Му от вас, та не ще да чува.”

Грехът разделя, а жертвата обединява. Така че Давид беше бърз да направи жертва, когато беше обвинен за греха си. Той искаше да остане в близко взаимоотношение с Бог, така че да може:

Псалми 29:2 “Отдайте Господу дължимата на името Му слава; Поклонете се Господу в света премяна.”

Въпреки че Давид пожертва с доста скъпа жертва във вяра и това възстанови взаимоотношението му с Бог, поклонението, което беше пренесено с радост беше това, което поддържаше взаимоотношението му с Бог всеки ден.

Много малко място за хвалба остава в човек, ако той трябва да се справи с личния си грях. Има нещо относно влизането на Божията благодат, която отрезвява човека. Въпреки че сърцето може да прелива с благодарност, има тишина и спокойствие на духа, които понякога не искат да бъдат притеснявани с по-изобилни експресии. Давид научи това и той имаше времена, когато удобно се покланяше на Бог в тишината.

 

Глава XІІІ

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ ТИХО

Очевидно Давид беше много интензивна личност. Той беше труден за превземане враг /както Голиат откри, но прекалено късно/ и верен приятел /както взаимоотношението му с Йонатан демонстрираше/. Ако той обичаше това ставаше със страст, а ако мразеше, то ставаше с това, което той наричаше “съвършена омраза”. Давид беше еднакво обучен да държи меча и писалката, и силата, с която използваше и двете неща, свидетелства за интензивния му начин на живот.

Давид доведе тази интензивност дори и в поклонението си към Бог. Неговите псалми говорят за това как той се покланя с цялото си сърце, скача пред Бог, танцува, издига ръцете си, пляска, пее, вика, плаче и публично хвали Йехова. Давид не беше просто наблюдател на поклонението, той беше активен участник в поклонението. Неговото поклонение беше изпълнено много повече с празник, отколкото с пост и съдържаше много пиршества и радване. Книгите на Царете и Летописите, характеризират това поклонение на царя с много описателни шествия, помпозност, музика, жертви, шум и радостни възклицания. Поклонението на Давид беше празник към Бог и със сигурност, той знаеше как да празнува.

Но ако и да имаше толкова много времена на ентусиазираност и интензитет  в поклонението, Давид също така имаше тихи времена на поклонение. Нашата първа среща с него беше на хълмовете на Витлеем, когато той пастируваше бащините си овце. Вероятно тук Давид е прошепнал за първи път:

Псалми 8:3 “Когато гледам Твоите небеса, делото на Твоите пръсти, Луната и звездите, които Ти си отредил,”

Псалми 8:4 “Казвам си: Що е човек та да го помниш? Или човешки син та да го посещаваш?”

Давид беше открил много рано, че размишлението върху Бог може да произведе такова чувство на страхопочитание, че дори да ни накара, да шепнем в Божественото присъствие.

Този тих отклик към личността на Бог не е по-малко поклонение, отколкото вълнението на процесията с тромпетите и знамената. Двете неща имат своето място и всяко освобождава различна емоция. Понякога “Той възстановява душата ни”/Пс.23:3/ и ние го хвалим с “високи звучни кимвали и го хвалим със звънтящи кимвали /Пс. 150:5/. В други случаи, “Той ни води до тихите води” /Пс. 23:2/ и ние “се покланяме на Господ в красотата на светостта” /Пс. 29:2/.

Някои от нас са толкова заключени в една форма на поклонение, че не се чувстваме удобно, ако се покланяме на Бог, по какъвто и да е друг начин. Религиозното наследство, в което аз бях отгледан, беше много вокално и физически демонстративно в поклонението. Тишината в поклонението беше като заплаха за нас. Обикновено ние тълкувахме това като провал. Когато Господ започна да споделя моето поучение с групи от различни религиозни наследства, аз често откривах себе си в много неудобно положение, когато хората протакаха тишината си по време на публично поклонение. Аз бях използвал тишината в личното си поклонение, но не бях и дал място в публичното поклонение, не и докато не започнах да виждам позитивните резултати в живота на поклонниците. Чак тогава започнах да изследвам наново моето отношение към обединената тишина, когато се пристъпва към присъствието на Бога. Като се върнах към псалмите, открих, че Давид, който ме беше научил на радостната експресия към поклонението, също така демонстрираше и причина, и резултат от тихото поклонение пред Бог.

Давид използваше тишината за освобождаване

Ще бъде чудесно, ако винаги достигахме до Бог с правилното отношение и с коректните емоции, но не винаги това става. Ако ние влизаме в поклонението честно, ще доведем със себе си и доминантните отношения и емоции на сърцата ни с нас, а те не винаги са добри. Поне веднъж Давид си призна:

Псалми 39:2 “Станах ням и мълчалив, Въздържах се от да говоря, и нямах спокойствие; И скръбта ми се раздвижваше.”

Псалми 39:3 “Сгорещи се сърцето ми дълбоко в мене; Докато размишлявах пламна огън. Тогава проговорих с езика си, казвайки:”

Отношението на Давид беше тъга в емоциите му и освен това горещ гняв. Колкото повече той си мислеше за нечестията, през които беше преминал, толкова повече огънят гореше в него. Понякога тихите сезони на размишление произвеждат раздразнение и усилена болка, докато други пъти, те ще доведат умовете ни до тишина, почивка и спокойствие. Ключът не е в дължината на размишлението ни, а в обекта на това размишление. Ние можем или да разпалим огньовете на недоволство и тъга или да ги премахнем и да ги потушим. Мъдрият човек каза следното:

Притчи 26:20 “Дето няма дърва огънят изгасва; И дето няма шепотник раздорът престава.”

Това, което ние храним е това, което ще гори. Негативните емоции привличат толкова много вниманието към себе си, че стават себеувековечаващи се, освен ако някое волево действие не прекъсне цикъла. Тишината в поклонението може да бъде време, когато умишлено да очистваме човешкия дух от тези грижи, притеснения и отношения на натиск.

Давид написа:

Псалми 143:4   Затова духът ми до дън изнемогва в мене, Сърцето ми е съвсем усамотено.

Псалми 143:5  Спомням си древните дни, Размишлявам за всичките Твои дела, Поучавам се в творенията на ръцете Ти.

Псалми 143:6   Простирам ръцете си към Тебе; Душата ми жадува за Тебе като безводна земя. (Села).

Давид се справяше с тези обстоятелства много по-различно, отколкото с тези в Псалм 39. Този път той използва тишината за да си спомни нещата, които Бог беше извършил в миналото. Давид си припомни, че нещата не винаги са били отчайващи. Той размишляваше върху миналите благословения и протягаше ръцете си към Бог за едно обновено докосване на живота му. Давид умишлено направи така, че огньовете на болка и нараняване да спрат, като в същото време подклаждаше огньовете на наслада в Бог. След известно време той можеше да възкликне: ”Душата ми жадува за теб като една жадна земя”.

Силните желания към Бог не стават автоматично; те трябва да бъдат подкладени, както огъня. Копнежът за Бог може да стои латентен  в душата и ако не дойде освобождаване на желанията, които са хванали вниманието на ума и емоциите ни, тези копнежи по Бог може изобщо да не се задвижат. Тук не става въпрос за добро срещу зло, колкото за борба между моменталното и важното. Натискът на моменталните нужди ще доминира вътрешното ни естество, ако не се научим да се дисциплинираме и да ги оставяме настрана, така че да можем да се концентрираме върху това, което наистина е важно.

По време на последните ми дни като пастор, аз надзиравах една програма за разширяване в църквата. Дните ми бяха доста дълги и нощите ми – заети с много активности. Една вечер, когато жена ми коленичи до мен в молитвената стая, като че ли тя влезе в Божието присъствие почти веднага, докато аз въпреки че вече бях един час в молитва, очевидно се борих да вляза в Божието присъствие. Притеснен от това, жена ми попита Господ защо на мен ми отнема толкова дълго време да докосна Бог, когато беше толкова лесно за нея. Господ и каза, че аз трябваше да се моля и да оставя настрана всички тези неща, които доминираха ума ми. Той и казал, че аз трябва да оставя настрана тежината на тази програма, която изграждах и многото проблеми, в които бях въвлечен чрез съветване и да се моля, докато чувството ми за отговорност на духовния живот на църквата бъде оставено настрана. Не че аз бях извън общение с Бог, а бях извън синхрон с Него. Моят ум и емоции бяха толкова хванати от живота на църквата, че ми беше много трудно да се издигна над тях и да откликна на живота на Христос. Отне ми доста дълъг период от време, само да мога, да освободя себе си от светските ми грижи. Бележникът на великите мъже на молитва записва следните думи: ”отне ми девет часа за да успея да стихна днес”. Разбирам какво този човек е имал предвид, а мисля също, че и Давид го е разбирал.

Давид използваше тишината за размишление

Давид не само използваше периоди на тишина в поклонението си за да освобождава себе си от негативните емоции, но той мъдро използваше тези сезони също и за да размишлява върху Бог. Поклонението изисква от нас да фокусираме мислите си върху Бог, но е трудно да мислим за Бог, когато говорим за себе си или настоящите събития. Понякога ние всъщност, буквално изкарваме себе си от Божието присъствие. Когато молитвите ни и хвалението ни станат прекалено насочени към нас самите, поклонението спира.

Отговорът на Давид към това беше да затвори устата си и да отвори ума си. Когато говореше чрез Божия глас, той написа:

Псалми 46:10 “Млъкнете и знайте, че Аз съм Бог; Ще се възвиша между народите, Ще се възвиша на земята.”

Бог няма предвид ние да бъдем превъзвишени и Той дори ни предупреждава относно себеиздигането, и иска да ни увери, че Той ще бъде превъзвишен между всички хора на земята и нашето поклонение е един от любимите му начини да бъде издигнат на земята – подобно на начина, по който Той е постоянно издигнат и превъзвишен в небето.

Асаф, Левитинът, който Давид определи да бъде над поклонението и музиката в шатрата на Давид написа:

Псалми 77:6   “Спомням си за нощното си пеене; Размишлявам в сърцето си, И духът ми загрижено изпитва, като казва:”

Псалми 77:12 “И ще размишлявам върху всичко що си сторил, И деянията Ти ще преговарям.”

Псалми 77:13 “Боже, в светост е Твоят път; Кой бог е велик, както истинският Бог?”

Той също беше научил себе си да използва сезони на тишина в поклонение за да размишлява върху Бог. Знаеше прекалено добре човешките пътища и пътищата на собственото си сърце, но също така откри, че когато душата му беше тиха, той започна да познава повече неща за Бог.

Давид беше уникален в употребата на тихи времена за да размишлява върху Бог. В Псалм 11, който не се преписва на Давид, но е точно посред псалмите, които са преписани на него, /а и някои учени казват, че това  е негово  писание/, ние четем:

Псалми 111:2 “Велики са делата Господни, Изследими от всички, които се наслаждават в тях.”

Псалми 111:3 “Славно и великолепно е Неговото дело; И правдата Му остава до века.”

Псалми 111:4 “Достопаметни направи чудесните Си дела; Благ и милостив е Господ.”

Давид чувстваше, че Божиите дела бяха достойни за това да бъдат изследвани и изучавани, понеже дори спомнянето ни за тях носи удоволствие. В бързината ни да се усъвършенстваме  в съвременния свят, ние като че ли тичаме с всичка сила, като в същото време обаче, като че ли стоим на едно място. Ние не отделяме време да се върнем назад и да си спомним някои неща. Давид каза, че има голяма духовна сила и радост в това да погледнем назад, към това, което Бог е извършил. “Неговите чудесни дела трябва да бъдат припомнени”. Ако по време на поклонението, умът ни е фокусиран във великото Божие състрадание, устите ни ще бъдат изпълнени с благодарни викове и хваление. Мястото на тишина в Божието присъствие не пречи на пълния израз на поклонението, а дори прибавя субстанция към това поклонение.

Давид използваше тишината за почивка

    В неговия Псалм за това, че не трябва да се страхуваме, Давид изреди пет действия, които ще ни помогнат да преодолеем над грижите. Той ни призовава:

  • Да се доверяваме на Господ и да вършим добро
  • Да обитаваме в земята и да се храним на Неговата вярност
  • Да се наслаждаваме в Господ и Той ще ни даде желанията на сърцето ни
  • Да посветим пътя си на Господ и да му се доверим, и Той ще го изпълни
  • Да почиваме в Господ и да чакаме търпеливо за Него. /Псалм 37:3-5,7/

Да се довериш, да обитаваш, да се наслаждаваш, да се посветиш, да си почиваш – всички тези неща говорят за тих отклик в контраст на активността, която се характеризира с притеснение, страх и вълнение. Резултатът, който Бог ни обещава, че ще имаме, ако предприемем този спокоен подход към Божието присъствие е : ”Тези, които чакат Господ, те ще наследят земята” /9 стих/ и “кротките ще населят и наследят земята” /11 стих/.

Някои от другите псалми също индикират, че Давид понякога е подхождал към Бог, както ние го правим – с натоварено състояние на ума. Духът му  е бил притеснен, умът му е бил раздразнен и думите му са изразявали гнева в сърцето му. Това не е неправилно, ако това са честни емоции, които преодоляват вътре в нас, но ще е много трудно да се поклоним с такова отношение. Максимумът, за който можем да се надяваме в този случай е, да се помолим Бог да се намеси. Ако молитвата е смесена с вяра, ще трябва да можем, да доведем сърцата си в почивка, така че да се поклоним на нашия дълготърпелив Бог. В такива обстоятелства, псалмистът беше способен да каже:

Псалми 116:7 “Върни се, душе моя, в успокоението си, Защото Господ постъпи щедро към тебе.”

В една от песните си на възкачвания, Давид каза:

Псалми 131:2 “Наистина аз укротих и успокоих душата си; Като отбито дете при майка си, Така душата ми е при мене като отбито дете.”

Колко описателно е само това. Това не е някакво бебе, а растящо дете, чиито притеснения и страхове са го надделели. Давид не казва, че майката трябва да промени обстоятелствата. Той просто предлага простотата на това детето да влезе в скута на майка си, да седи в нейния скут и да бъде успокоено от всички вътрешни неспокойствия и притеснения. По същия начин, когато сме в присъствието на Любящия Бог, много по-малко важно е Той да промени нещата, отколкото да промени нас. Точно, както прегръдката или целувката на майката може да успокои детето, така и Божието присъствие може бързо да утеши бурята, която бушува в нашите умове и да ни доведе вътрешен мир и почивка за душата. Във времената на поклонение, имаме нужда да се гушнем в Божията прегръдка и просто да оставим доказателството за Неговия живот да стихне всичкия вътрешен тормоз, притеснения и страхове в нас.

Понякога се опитваме да произведем почивка, като изразходваме емоциите си в някакви диви форми на поклонение. Това същи има своето място – но едни изразходени емоции много бързо могат да се съживят, така че всичко, което сме постигнали е физическо изтощение. Вероятно имаме нужда да изтощим тези емоции с пляскане, викане, гръмогласно пеене и дори танцуване. Но някъде по пътя ние ще трябва да седнем и в Божия скут, и да позволим на Неговото нежно присъствие да замени почивката ни с Неговото внимание.

Когато филистимците хванаха Давид в Гад, той написа:

Псалми 56:3 “Когато съм в страх, На Тебе ще уповавам.”

Псалми 56:4 “Чрез Бога ще хваля думите му; На Бога уповавам; няма да се боя; Какво ще ми стори човек”

Той беше научен да стихва сърцето си чрез доверието си в Бог и  намираше утеха в Божието Слово. Три пъти в един псалм, Давид декларира: ”Аз ще хваля Словото Му” /4,10 стих/. Тихите времена с Божието Слово, и писаното, и Живото Слово, ще доведат вътрешното ни естество до тишина и почивка. От тази позиция, поклонението може да тече към личността на Бог и това  е много по-висше от едно обикновено хваление за делата на Бог.

Давид използваше тишината за откровение

Това че Давид получаваше уникални откровения от Бог и за Бог е неоспоримо. Неговите псалми изразяват знание за Бог, което е много отвъд неговото поколение. В деня на закона, той видя Божията благодат. Давид прегърна суверенитета на Бог, като все още вярваше че личната молитва задвижва сърцето на Бог за Неговите хора. Той толкова вярваше в заветите, които Бог беше направил с Авраам, Исаак и Яков, че се чувстваше почти непобедим във война и знаеше, че трябва да възвърне териториите, които Бог им беше дал. Повече от това, дори Давид не само знаеше много за Бог, но той познаваше Бог. Интимното взаимоотношение, което Давид беше изградил с Бог, докато беше млад овчар, продължи да бъде с него, докато той седна на престола на Израел  и най-накрая, той стана поклонник пред престола на Бог. Давид също така получи Божествено откровение относно нещата, които ние наричаме естествени. Той изобрети музикални инструменти, даде скицата и плановете за храма, който беше построен след смъртта му  и много често получаваше много специфични инструкции по време на битка. Бог му даваше мъдрост да управлява хората. Синът му Соломон е познат като “най-мъдрият човек, който някога е живял”, но Давид не беше много зад него.

Тези откровения не идваха към Давид, докато той беше постоянно зает и ангажиран в дейностите на двора или по време на битка. Те идваха, когато Давид тихо чакаше Бог в поклонение. Когато сме хванати от блъсканиците, суетата и бързането на живота, ние рядко ще чуем тихия, нежен глас на Бог. След като размишляваше и говореше за делата на Божиите ръце и издигаше ръцете си в поклонение пред Господ, Давид каза:

Псалми 143:8 “Дай ми да чуя рано гласа на милосърдието Ти, Защото на Тебе уповавам; Дай ми да зная пътя, по който трябва да ходя, Защото към Тебе издигам душата си.”

Давид искаше Бог да чуе гласа му, когато той се молеше, но той също така искаше да чуе Божия глас, когато се покланяше. Така трябва да направим и ние!

Една от областите на откровение, която е особено специфична за Давид беше откровението за човека. Отново и отново, Бог откриваше Давид на Давид. Давид научи неща за вътрешното си естество много преди психолозите да започнат да трупат техните наблюдения относно човешкото естество. Бог, Творецът на този цар, помогна на Давид да види тези неща в неговото естество, които му помогнаха да се промени, като в същото време, Бог му откри вътрешните качества, които наслаждавах Бога. Отново това откровение дойде, когато Давид беше достатъчно стихнал пред Бог за да чуе Божия глас. Бог не ни дава откровения насила. Той говори внимателно и нежно на нашите духове и ни инструктира с нежни думи. Щастлив е поклонникът, който се е научил да си осигурява сезони на тишина, за да може да чуе тези думи.

Когато Давид откриваше нещо добро, той стоеше за него. Живеейки в ползите на поклонението, той избра да се покланя често  и постоянно, за да може, да продължи да се наслаждава на благословенията от това, да бъде в присъствието на Йехова.

 

Глава XІV

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ ПОСТОЯННО

Никой не може да обвини Давид за ритуална еднаквост относно поклонението. Той имаше времена, когато изразяваше поклонението си много шумно и други времена, когато беше тих, както орел, който се носи от въздушното течение. Давид се наслаждаваше на публично поклонение, но също така практикуваше и лично поклонение. Той пя в поклонението си, говореше в хвалението си и понякога викаше в благодаренията си. През цялото време, Давид откликваше на един любящ Бог.

Точно както методите, които могат да бъдат приложени в отклик към Бог в поклонение могат да бъдат изключително много, така и базата за това поклонение често варира. Това, което мотивира нашето поклонение често ще реши и чистотата на преживяванията ни в поклонението. Откликът към Бог от човешки емоции спира, когато емоциите са се изхабили. Откликът, които произтича от задължение също спира, когато чувството за задължение отпадне. И откликът на поклонение, който произлиза от лична нужда спира, когато нуждата бъде посрещната. Единствено, откликът от взаимоотношение е този, който ще продължи за да може да поддържа това взаимоотношение.

Следователно е много важно това, че в два отделни псалма, Давид написа:

Псалми 40:16 “Нека се радват и се веселят в Тебе Всички, които Те търсят; Ония, които обичат спасението Ти, Нека думат винаги: Да се величае Господ.”

Псалми 70:4 “Нека се радват и се веселят в Тебе Всички, които Те търсят; Ония, които обичат спасението Ти, Нека думат винаги: Да се величае Бог.”

Давид абсолютно отхвърляше концепцията за изразяване на поклонение еднократно. Той беше убеден, че хората, които получават Божията любов, трябва да освобождават постоянен поток на благодарност, хваление и поклонение към Йехова. Това убеждение контролираше поведението му. Той свидетелстваше:

Псалми 34:1 Псалом на Давида, когато се престори на луд пред Авимелеха, който го пусна, та си отиде.“Ще благославям Господа на всяко време Похвала към Него ще бъде винаги в устата ми.”

Давид гледаше на Бог като на Личност, постоянно достойна за поклонение

Ако откликът е право пропорционален на стимула, тогава Давидовият отклик на поклонение беше уникален, понеже Богът, на Който той се покланяше, беше велик Бог. Давид написа:

Псалми 96:4  Защото велик е Господ и твърде достохвален, Достопочитаем е повече от всичките богове.

Псалми 96:5 Защото всичките богове на племената са нищожества; А Иеова е направил небесата.

Псалми 96:6   Пред Него са блясък и величие, Сила и красота в светилището Му.

Малко хваление отива за малките хора, но велико хваление принадлежи на нашия велик Бог. Колкото повече Давид познаваше Бог, толкова повече той Го хвалеше. Давид както и ние, усещаше объркващата неспособност адекватно да може, да възхвали толкова уникалния Бог. Затова той го правеше постоянно – не с празни повтаряния, както езичниците, а с прясна сила, произлизаща от новите му срещи с Бог. Той написа:

Псалми 145:1 Давидово хваление. По еврейски, азбучен псалом. Ще Те превъзнасям, Боже мой, Царю мой, И ще благославям Твоето име от века и до века.

Псалми 145:2  Всеки ден ще Те благославям, И ще хваля Твоето име от века и до века.

Псалми 145:3  Велик е Господ и твърде достохвален, И величието Му е неизследимо.

Псалми 145:4  Едно поколение ще хвали делата Ти на друго, И ще разказват Твоето могъщество,

Точно както, ако пишем с химикал и направим само една черта, тя няма да бъда много дебела, но ако повторим няколко пъти на едно и също място, това уголемява чертата – така и постоянно новите изрази на поклонение, увеличават размера на действието ни на поклонение. Това, което сърцето не може да освободи еднократно, често ще може да го освободи чрез няколко опита. Давид правеше това в поклонението си, понеже  неговия Бог беше прекалено велик за да бъде достатъчно хвален и за да бъде достатъчно той да Му се поклони само еднократно в живота си.

Не беше само Божието величие, което караше Давид да се покланя толкова често. Но също така той беше буквално превзет от вечността на Бога. Давид виждаше себе си как е ограничен във времето /как едно ограничено същество във времето се опитва да достигне с поклонение, Този, Който е вечен в естеството Си и Който населява вечността/. Тъй като Бог не се движи в ограниченията на времето, в които ние сме родени, Давид чувстваше, че той трябва да откликне към Бог на Божието ниво на вечност –  а не да очаква Бог постоянно да приема ограниченията на времето. Въпреки че Давид не използваше думата “вечен” в нито един от псалмите си, той изучаваше книгите на Мойсей и следователно напълно беше запознат с последното благословение, което Мойсей освободи към Израилевите деца преди смъртта си. Мойсей каза:

Второзаконие 33:27 “Вечният Бог е твое прибежище;  И подпорка ти са вечните мишци: Ще изгони неприятеля от пред тебе, и ще рече: Изтреби!”

Мойсей не само видя вечното естество на Бог, но той видя всеки един от нас като стоящ във вечната грижа на тези вечни ръце. Давид хвана тази концепция и откликна на този вечен Бог, като изпя:

Псалми 41:13 “Благословен да е Господ, Израилевият Бог, От века и до века. Амин и амин.”

Ако Бог беше вечен и Неговите ръце бяха вечни, Давид чувстваше, че неговата отговорност трябва да бъде точно толкова вечна, колкото успее да  я направи, затова той искаше да хвали Бог “от вечността до вечността”.

Давид каза на Бог:

Псалми 145:13 “Твоето царство е вечно, И владичеството Ти трае през всички родове.”

И следователно той молеше Бог:

Псалми 139:24 “И виж дали има в мене оскърбителен път; И води ме по вечния път.”

и

Псалми 86:12 “Ще Те хваля, Господи Боже мой, от все сърце, И ще славя името Ти до века.”

Божията вечност караше Давид да хвали Бог постоянно.

Давид беше също така изпълнен с непроменимия Йехова. За този вечен Бог, той написа:

Псалми 103:17  “Но милостта на Господа е от века и до века върху ония, които Му се боят. И правдата Му върху внуците”

Псалми 103:18 “На ония, които пазят завета Му, И помнят заповедите Му, за да ги изпълняват.”

През неговия живот Давид не наблюдаваше да са станали промени в Бог.Той имаше константност в цялото Си естество, изяви и пътища. Давидовите обстоятелства се променяха всеки ден, но Божията милост оставаше константна. Освен това Давид видя едно постоянно свидетелство от Бог в Неговите дела. Той каза:

Псалми 19:1  За първия певец. Давидов псалом. Небесата разказват славата Божия, И просторът известява делото на ръцете Му.

Псалми 19:2    Ден на ден казва слово; И нощ на нощ изявява знание.

Псалми 19:3    Без говорене, без думи, Без да се чуе гласът им,

Псалми 19:4   Тяхната вест е излязла по цялата земя, И думите им до краищата на вселената. В тях Той постави шатър за слънцето,

   Давид пресметна, че ако цялото творение продължава постоянно да свидетелства за Божията добрина и достига до всеки ъгъл на света с това свидетелство, най-малкото, което той можеше да направи, е да хвали Бог постоянно. Давид не се опитваше да откликне на Бог по религиозен начин, той се научаваше да хвали и да се покланя на Бог, като наблюдаваше Божиите дела около него. Това постоянно го предизвикваше да хвали и да се покланя на великия Творец.

Давид виждаше себе си като постоянно нуждаещ се да се покланя

Давид с удобство прие, че няма обстоятелство в неговия живот, което да промени Божието естество и че той трябва да се покланя на Бог посред всичко. Бог беше достоен да бъде хвален посред болката, както и посред удоволствието. Провалът или успехът не променят заповедта:

Псалми 45:11 “Така царят ще пожелае твоята красота; Защото той е господарят ти; и ти му се поклони.”

Съвсем очевидно обаче е, че това не беше единствената причина на Давид да се покланя на Бог постоянно. Той беше открил толкова сигурно, колкото Бог беше достоен за нашето вечно поклонение – така и той – цар Давид беше постоянно в нужда да се покланя на Бог, понеже взаимоотношението, което Давид беше изградил с Бог, изискваше това поклонение.

Когато беше в пустините на Юда, Давид извика:

Псалми 63:1 Псалом на Давида, когато се намираше в Юдовата пустиня “Боже, Ти си мой Бог; от ранина Те търся; Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида, В една пуста, изнурена и безводна земя.”

Псалми 63:2 “Така съм се взирал в Тебе в светилището, За да видя Твоята сила и Твоята слава.”

Давид направи така, че физическите му обстоятелства да се превръщат в духовен копнеж. Криейки се от Саул в една изсъхнала земя – сам, гладен и жаден; ето как душата на Давид се чувстваше в копнежа да се върне в Божието присъствие. Неговата душа не беше свикнала с преживявания тип пустиня, понеже този младеж в младостта си, изпитваше Божията близост и това беше неговата сила, протекция и утеха. Отрязан от пророците, от Самуил  и от празниците на Израел, Давид издигаше гласа си като вик на поклонение, който довеждаше удовлетворение и на Бог, и на него. Давид не само признаваше своя копнеж, но той каза:”рано ще те търся”. Той вярваше, че Бог може да бъде намерен дори и чрез поклонението на един беглец.

Давид никога не виждаше поклонението като едностранчиво. Той разпознаваше специфичните ползи, които се появяваха след такова поклонение. Най-напред, това беше взаимоотношение с Всемогъщия Бог. Покланянето към Бог беше произвело взаимоотношение много отвъд всичко, което Давид можеше да си представи, дори и в най-дивите си представи. Невидимият, непобедимият и неописуем Бог беше се въвлякъл с едно пастирче и беше го издигнал, докато той стана цар над целия Израел. Давид се беше научил да общува и да комуникира с Бог и те бяха изградили приятелство, което дори Бог признаваше.

Цялото поклонение на Давид произтичаше от това взаимоотношение и той се покланяше постоянно за да поддържа взаимоотношението си с Бог. В псалма си в пустинята, той продължаваше да пее:

Псалми 63:3 “Понеже Твоето милосърдие е по-желателно от живота, Устните ми ще Те хвалят.”

Псалми 63:4 “Така ще Те благославям, докато съм жив; В Твоето име ще издигам ръцете си.”

Псалми 63:5 “Като от тлъстина и мас ще се насити душата ми; И с радостни устни ще Те славословят устата ми.”

Давид вече не беше в двора, обучаван за царска позиция – това беше му отнето. Нито пък той беше на престола, като цар на Израел – това все още не му беше дадено. Неговото взаимоотношение с дома му, със семейството му и с приятелите му, също му беше отнето чрез действията на цар Саул. Но това не афектира взаимоотношенията му с Бог. Той беше убеден, че това, което беше изградил чрез поклонение, трябва да бъде поддържано чрез поклонение. Така че дали се намираше в пустинята или не, Давид издигаше гласа си за да изрази хвалението си към Всемогъщия Бог. Саул не можеше да отреже Йехова от Давидовия живот и Давид отказа да позволи на обстоятелствата да го направят. Той поддържаше близостта си чрез постоянно и постоянно поклонение.

Както всички човешки взаимоотношения, Давид знаеше, че той трябва да изрази взаимоотношението си към Бог или щеше да експлоадира вътрешно. Вероятно също така той знаеше, че неизразената любов обикновено се превръща във фантазия или история. Дълбоката, искрена любов трябва да протече като река или тя ще стане стагнантна като езерце. Тъй като той вече беше попитал:”Кой ще се изкачи на хълма Господен или кой може да стой в святото Му място?” И след като вече беше говорил за “поколението на тези, които търсят Твоето лице”, Давид каза:

Псалми 24:3 “Кой ще възлезе на хълма Господен? И кой ще застане на Неговото свето място?”

Псалми 24:6   Това е поколението на ония, които Го дирят; Ония, които търсят Твоето лице, те са Яков.

Псалми 24:7   Издигнете, порти, главите си, И бъдете издигнати вие, вечни врати, И ще влезе Царят на славата.

Псалми 24:8   Кой е Тоя Цар на славата? Господ могъщият и силният, Господ силният на бой.

Първо, Давид искаше да стигне до Божието обиталище и след това той искаше Бог да дойде в Собственото Си обиталище. Давид имаше предвид една от портите в Ерусалим, която се издигаше за да може царя да влезе. Той приложи тази образност към поклонниците, като каза, че когато ние издигаме душите си към Бог, тогава ние отваряме тази порта за Царят на Славата да влезе  в нашия живот. Давид беше убеден, че неговото поклонение, изразяваше взаимоотношението му с Бог и осигуряваше пътя Бог да изрази взаимоотношенията си с Давид. Отворените порти подготвят пътя за отворена комуникация и лично общение. Давид искаше това с Бог, затова той се покланяше. Той искаше това постоянно с Бог, затова той се покланяше постоянно. Давид не търсеше някакви дипломатични разговори, той искаше интимно взаимоотношение. И поклонението беше канала, който му позволи да се наслаждава на това взаимоотношение с Бог Йехова.

Давид знаеше, че Израел постоянно разчиташе на неговото поклонение

Лесно е да забравим колко нищожни бяха нещата, когато Давид се качи на престола. Въпреки че израилтяните бяха живели в земята в продължение на няколкостотин години след като я завладяха под лидерството на Исус Навиев, тези дванадесет племена все още не бяха се споили в едно цяло. Те искаха това и затова молбата им към Самуил беше да им даде цар и това индикираше тяхната готовност да работят за единство. Но ревността и завистта между племената умират много бавно и Саул освен това не беше верен лидер под Бог. След смъртта на Саул племето Юда короняса Давид като техен цар. Давид управлява като суверенен цар над едно от племената в продължение на седем години, преди останалата династия на Саул достатъчно да отслабне за да поиска и тя да направи Давид цар над целия Израел. Спояването на тези племена в една нация беше една от главните загрижености на Давид.

В допълнение към това заобикалящите нации се възползваха от разделението след смъртта на Саул  и постоянно атакуваха Давид и неговата наскоро излюпена нация – като се надяваха да унищожат или покорят Израел, преди той да  е станал достатъчно силен за това. Давид воюваше през по-голямата част от управлението си. Това че той никога не загуби битка, а какво остава за война е учудващо, но въпреки всичко Давид даде цялата слава на Йехова. Той написа една песен за Израел за да може хората да я пеят, когато идваше към Ерусалим за един от трите задължителни празника. Песента е следната:

Псалми 124:1  Давидова песен на възкачванията.  Ако не беше Господ с нас, (Нека рече сега Израил),

Псалми 124:2  Ако не беше Господ с нас, Когато се надигнаха човеци против нас,

Псалми 124:3  Тогава те биха ни погълнали живи, Когато яростта им пламтеше против нас,

Псалми 124:6  Благословен да е Господ, Който не ни предаде в зъбите им като лов!

Псалми 124:7  Душата ни се избави като птица от примката на ловците; Примката се строши, и ние се избавихме.

Псалми 124:8  Помощта ни е в името на Господа, Който направи небето и земята.

Тъй като самото съществуване на Израел като нация зависеше изцяло  от Божията постоянна намеса, Давид чувстваше че е мъдро постоянно да пренася поклонение към Бог. В един друг псалм, където той говори за Божията намеса и за глупостта на себеразчитането, Давид казва:

Псалми 52:8 “А аз съм като маслина, която зеленее в Божия дом;  Уповавам на Божията милост от века до века.”

Псалми 52:9 “Винаги ще Те славословя, защото Ти си сторил това; И пред Твоите светии ще призовавам името Ти, Защото е благо.”

Давид искрено вярваше, че това, което му беше осигурило победа, щеше също така и да поддържа тази победа. Той никога не беше предизвикан от духа на думите, които Павел написа към църквата в Галатия:

Галатяни 3:4 “Напусто ли толкоз страдахте? Ако наистина е напусто!”

Давид също така осъзнаваше, че разширението на Израел зависеше от неговото постоянно поклонение. Когато евреите излязоха от пустинята за да завладеят земята, която Бог беше дал на Авраам, те избраха да завладеят само тази територия, от която имаха нужда в момента. Когато семействата се уголемиха  и племената се разшириха, евреите се намериха в много претъпкана територия. Те имаха нужда от повече земя, но тя вече беше заета. Разширението зависеше от нови завладявания. Отново и отново, Бог вкарваше Давид в победоносни завладявания на заобикалящата го територия, докато неговото царство обхвана по-голямата част от територията, която първоначално трябваше да принадлежи на Израел, според Божието обещание. Въпреки  че това беше извършено с копие и с меч, Давид също така го направи с песни и хваление. Той си представяше Йехова как марширува начело на армиите Си и как ги води в тези войни. Поклонението беше главна част от войнствените планове на Давид и тъй като имаше постоянно нужда за разширение, имаше и постоянна нужда за поклонение.

Християнският живот ни предизвиква да се разширяваме или ние ще бъдем много намалени. Тук говорим за прогрес или регрес, понеже ние постоянно гребем срещу течението и пътя ни, който трябва да извървим не е път, поръсен с цветя. Земята, която сме спечелили чрез поклонение, скоро ще бъде загубена, ако ние оставим поклонението настрана след това. Давид написа чрез Божия глас:

Псалми 2:8   “Поискай от Мене и Аз ще ти дам народите за твое наследство,  И земните краища за твое притежание.”

Псалми 2:11 “Слугувайте на Господа със страх, И радвайте се с трепет.”

Псалми 2:12  Целувайте Избраника, за да се не разгневи, Та погинете в пътя; Защото скоро ще пламне Неговият гняв. Блажени са всички, които се надяват на Него.”

Давид не искаше да спира да се покланя и лидерите на Църквата днес, също не трябва да го правят. Постоянното разширение на нашето наследство зависи от постоянния ни израз на поклонение към Господ, нашия Бог.

Давид се покланяше постоянно, понеже също така той разпознаваше, че изразяването на поклонението на Израел зависеше от неговото постоянно лидерство в поклонението. Той написа:

Псалми 63:11 “А царят ще се весели в Бога; Всеки, който се кълне в Неговото име, ще се хвали; Но устата на ония, които говорят лъжи, ще се затворят.”

Преди Давид да стане цар над обединените племена, имаше много малко поклонения, като се изключат формалните жертви  и празниците от време на време. След смъртта на Самуил, ние почти не виждаме тези ритуали да са продължили. Когато Давид се възкачи на престола, той разпозна, че обединеното поклонение може да стане доста голяма сила и че общото покланяне на Йехова, може да предизвика и общи действия и в другите неща, да стават многократно и както ние виждаме, той осигури всичко необходимо за това поклонение. Въпреки че той беше обучил Левитите да свирят на музикални инструменти и беше реиституциирал свещенството в служението на принасяне на жертви, Давид никога не предаде лидерството си на поклонение. Той беше убеден, че не може да инициира нещо и след това да остави лидерството на някой друг. Давид каза:

Псалми 35:18 “Аз ще Те славословя в голямо събрание, Ще Те хваля между многочислени люде.”

Обикновено, когато лидерът спира да се покланя, хората също спират да се покланят. Давид отказа да позволи това да се случи, като продължи смело да се покланя пред всички хора.

Давид беше абсолютно постоянен в поклонението си към Бог. Отново и отново, той водеше Израел в радостно поклонение към един Бог, който ги освобождаваше, понеже Давид често се покланяше на Бог окуражително.

 

Глава XV

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ ОКУРАЖИТЕЛНО

   Давид имаше много негативни преживявания в живота си. Подиграван от братята си, презиран от съпругата си, гонен от Саул и постоянно предизвикван от Филистимците, Давид определено познаваше много трудни ситуации. Той победи всеки враг, който се беше опитал да го предизвика, и след това побягна от собствения си син Авесалом. Давид беше запознат с болестта и здравето, загубата и печалбата, раждането и смъртта в семейството си. Ходенето му в Бог не предотврати болезнените преживявания, които го съпътстваха.

Това, което отделя Давид от всички други хора в неговото поколение е, че независимо какви бяха обстоятелствата в живота му, той се покланяше на Бог посред тях и често именно поклонението беше това, което го изкарваше от неприятностите. Началото на много Давидови псалми изрежда естеството на проблемите му и изразява дълбоките страхове в сърцето на Давид. Много бързо обаче, той прогресира към поклонение към Бог и започва да става много позитивен. Давид се научи да окуражава себе си в Господ, неговия Бог чрез поклонение. В деня, който вероятно е бил най-тъмния ден в кариерата му,  Давид имаше опасност да бъде убит от собствените си мъже. Докато неговите мъже се бяха присъединили към филистимците в битката срещу Саул, техният собствен град Сиклаг беше унищожен и жените, децата и собствеността на всички Давидови мъже, беше взета от амаличаните. Тъгата и скръбта, които преодоляха над тези хора се обърнаха в гняв, който беше насочен срещу техния лидер Давид.  Библията ни казва:

1 Царе 30:6 “И Давид се наскърби много, защото людете говореха да го убият с камъни,  понеже душата на всички люде беше преогорчена, всеки за синовете си и дъщерите си; а Давид се укрепи в Господа своя Бог.”

Старата King James версия казва: “Давид окуражи себе си в Господ”. Той споделяше същата съдба, както и останалите, и чувстваше тежината на греха си, но се обърна към Господ чрез поклонение и беше способен да намери сила, насока за действие и обновен кураж в Бог. Давид винаги гледаше на поклонението като на много позитивно преживяване. Дори когато пророкът откри тайния грях на Давид, царят видя изповедта и покаянието като позитивен начин да излезе от негативната ситуация. Очистването, което последва покаянието, беше напълно позитивно преживяване за Давид.

Давид окуражаваше хората да се покланят на Бог чрез пример

Давид правеше повече от това само да окуражава себе си чрез поклонение. Той постоянно окуражаваше другите да се покланят на Бог, като им даваше личен пример. Давид знаеше, че най-бързият начин да се поведат хората в нещо е, да застанеш пред тях и да демонстрираш това, което трябва да бъде направено. Той беше правил това в продължение на много време в битките и сега, когато царството му беше установено, Давид започна да прави същото нещо в поклонението. Той поставяше пример, който вдъхновяваше и другите да го следват.

Всяка форма на поклонение, която Давид поучаваше, той и демонстрираше. Давид пееше пред Бог пред цялото събрание от хора. Той свиреше на музикални инструменти пред Бог и пред всеки друг. Давид пляскаше с ръцете си и се радваше, танцуваше бурно пред Бог, когато Ковчегът се връщаше в Ерусалим. Той не се срамуваше да издигне ръцете си към Йехова и да се моли с молитва на изповед и най-накрая да завърши с благодарение и хваление. Давид беше практичен човек, който чувстваше, че действията на царя ще афектират върху поведението на хората по-добре, отколкото всичко, което би могъл да каже.

Толкова често се казва това, че вече хората почти не го слушат, но все пак то е абсолютна истина: Само един поклонник може да въведе други хора в поклонение. Давид беше много помазан поклонник и той успешно водеше, и другите хора в поклонение чрез силата на собствения си пример. Давид правеше повече от това само да даде възможност и случай на хората да се покланят. Той се покланяше пред тях, с тях и всред тях. Царят и хората се покланяха заедно в присъствието на Царят на царете и Господа на господарите.

Разбирайки това, Давид изпя:

Псалми 40:1  За първия певец. Давидов псалом. Чаках с търпение Господа;  И Той се преклони към мене; и послуша вика ми,

Псалми 40:2   И изведе ме из гибелната яма, из тинята и калта И постави на скала нозете ми, та утвърди стъпките ми;

Псалми 40:3   тури още в устата ми нова песен, хваление към нашия Бог; Мнозина ще видят и ще се убоят, и ще уповават на Господа.

Давид беше убеден, че ако той може да окуражи себе си в Господ посред негативните обстоятелства, то и другите можеха да го направят. Давид чувстваше, че новата песен на хваление към Бог посред обстоятелствата ще накара другите хора да се поклонят на Бог и да влязат в доверие към Него, подобно на това, което той беше изградил чрез хваление и поклонение.

В едно от преживяванията си на поклонение, което започна с :

Псалми 103:1 Давидов псалом.“Благославяй, душе моя, Господа, И всичко що е вътре в мене нека хвали светото Му име.”

Псалми 103:2  ”Благославяй, душе моя, Господа, И не забравяй ни едно от всичките Му благодеяния.”

Давид завърши, като каза:

Псалми 103:20 “Благославяйте Господа, вие ангели Негови, Мощни със сила, които изпълняват словото Му, Като слушате гласа на словото Му”

Псалми 103:21 “Благославяйте Господа, всички Негови войнства, Негови служители, които изпълнявате волята Му.”

Давид призоваваше ангелите и хората да се присъединят към него в поклонението му към Господ. Това беше по-малко заповед и повече окуражение. Давид копнееше  да сподели радостта, която беше намерил в присъствието на Господ, така че постоянно подтикваше и другите да се покланят чрез силата на собствения си пример. Той казваше:

Псалми 109:30  “И аз ще благодаря много на Господа с устата си, Да! между множеството ще Го хваля;”

И след това:

Псалми 122:1 Давидова песен на възкачванията. “Зарадвах се, когато ми рекоха: Да отидем в дома Господен.”

На Давид като че ли никога не му беше хрумвал варианта, хората да не са готови, да последват неговия пример на хваление и поклонение. Той написа:

Псалми 145:1  Давидово хваление. По еврейски, азбучен псалом. “Ще Те превъзнасям, Боже мой, Царю мой, И ще благославям Твоето име от века и до века.”

Псалми 145:2   “Всеки ден ще Те благославям, И ще хваля Твоето име от века и до века.”

Псалми 145:5  “Ще размишлявам за славното величие на Твоето достойнство, И за Твоите чудесни дела;”

Псалми 145:6   “И когато човеците говорят за мощта на Твоите страшни дела, То и аз ще разказвам Твоето величие.”

Псалми 145:7  “Ще разгласяват спомена на Твоята голяма благост, И ще възпяват Твоята правда.”

Давид чувстваше, че хората ще кажат това, което техният лидер казваше и ще направят това, което той правеше, така че той говореше за Божието величие и се покланяше на Бог от все сърце. Това беше постоянно окуражение за хората да се присъединят към него в подобно поклонение.

Давид окуражаваше поклонението чрез насърчение

Някои хора се научават да следват чрез наблюдение, докато други си остават само наблюдатели. Затова към личния си пример, Давид прибави и силни насърчения към хората си да се присъединят към него в поклонението му към Йехова. Понякога окуражаващите го думи,  които призоваваха хората да пеят, скачат, викат, хвалят и пляскат с ръцете си, звучаха почти като заповеди. Това са думите на царя и кой смее да ги игнорира? И въпреки всичко, Давид осъзнаваше, че отклика към една заповед е много неправилна мотивация за поклонение. Той предпочиташе да обяснява величието и добротата на Бог  и след това да подтиква хората си да вокализират вътрешния си отклик към Бог като освобождаване на сърдечно поклонение. Ние  вече забелязахме, че два пъти Давид каза:

Псалми 40:16 “Нека се радват и се веселят в Тебе Всички, които Те търсят; Ония, които обичат спасението Ти, Нека думат винаги: Да се величае Господ.”

Псалми 70:4 “Нека се радват и се веселят в Тебе Всички, които Те търсят; Ония, които обичат спасението Ти, Нека думат винаги: Да се величае Бог.”

Тъй като това е песен, която трябва да бъде пята, Давид очевидно насърчаваше хората да възвеличават Йехова с хваление и поклонение. През последните няколко години, тази част от псалмите, отново е била направена на музика и необикновеното смесване на думите и музиката произвежда в мен емоционален отклик всеки път, когато я изпея. И въпреки това, посред всичката и красота и вълнение, възможно е да се пропусне истинското поучение на този стих. Давид успява да ни даде едно обобщение върху хвалението и поклонението върху този един стих. В него Давид ни разкрива връзката между хвалението, пламенността и възкачването, която хвалението и поклонението трябва да произведат в нас.

Уникално е да се отбележи, че Давид първи говори за връзката между хваление и поклонение и това, което те произвеждат в поклонниците. Той казва:”Нека всички, които Те търсят…” Речникът на Уебстър дефинира съюз или връзка, като връзка между семейства или индивидуални личности, или пък единство чрез взаимоотношение в качествата и чрез подобие в качествата”. Въпреки че хвалението и поклонението са често предмет на личен отклик, в Писанията те са много по-често изразявани и описвани като публично действие. Делото на нашия  спасяващ ни Бог произвежда Божествени качества в живота на вярващите, като ги смесва в едно хомогенно цяло, понякога наречено семейство, друг път Невяста, Църква или Царско свещенство. Какъвто  и събирателен термин да се използва, винаги той е Божие притежание. Винаги става дума за “Божието семейство, Невястата на Христос, Божията Църква” и т. н. Ние не сме организация, обединена от общи цели, а организъм, който се поддържа от един общ живот. Давид говори малко за група от молещи се хора, които са свързани заедно, за да могат да получат някакво благоволение от някакъв си всичко можещ Цар – по-скоро, той говори за едно сегментирано цяло, което иска да се протегне към Бог като към единствената надежда за единство, точно както магнитът може да свърже отделните метални части.

Разширената Библия превежда този стих по следния начин: “Нека всички тези, които Те търсят и изискват от Теб да се радват и да се наслаждават в Теб”. Тези, които просто изискват неща от Бог, не винаги стават хвалители. Понякога те благодарят за нещата, които са получили, но много рядко са загрижени за Този, който им е дал нещата. Хвалението е много повече само на устни, а поклонението е за тези, които са се научили как да търсят Бог. Когато ние научим, че Бог е самият източник на живота и че без Него не може да има духовен живот, независимо колко духовна дейност ние извършваме, радостното поклонение става естествен отклик.

Давид окуражаваше хората да разпознаят, че хвалението и поклонението е първо разпознаване на една връзка между индивидуалната личност и неговия Бог и след това една връзка между него и другите поклонници. Бог е главата на тялото; поклонниците сформират това тяло. Той  е източника на живота, докато вярващите са израз на този живот. Давид чувстваше, че когато човек види уникалната достъпност на Бог, поклонението трябва да се издигне естествено, както сутрешното слънце. Когато обаче, поклонникът вижда отвън простата достъпност на Бог към Божията реалност, поклонението експлодира в него като единствения значим отклик към присъствието на живия, любящ Бог.

Давид поканваше поклонниците да разпознаят, че те не са сами в техния опит да достигнат до Бог. Той искаше ние да знаем, че има хиляди и хиляди търсачи на Бог, които изразяват техните чувства в хваление и поклонение, когато са в съзнание за Божието присъствие. Давид чувстваше, че общите черти, общите нужди и подобните преживявания на всички поклонници сформираха един здрав съюз между тях, който внимателно ги придвижваше от индивидуалното към общото хваление. Тяхната обща връзка ставаше базата за общата им песен. Библията е пълна с музикални хваления на общи събрания от хора. Ако търсим Бог заедно, ние ще го открием заедно и в крайна сметка, Той ще ни откликне заедно. Връзката с Бог сформира духовна връзка с другите поклонници, като това се превръща в едно славно общение на хваление и поклонение. Въпреки че това общение ще се оформи, Давид не беше заинтересуван в създаването на деноминация за хваление и поклонение. Той просто искаше хората да се наслаждават на още по-голяма мярка от удоволствието, което произвежда обединеното поклонение.

Независимо дали хвалението се издига от индивидуална личност или колективна група от поклонници, Давид чувстваше, че то трябва да изразява страстта и пламенността на радостното сърце. “Нека да се радват всички и да се наслаждават  в Теб”, насърчаваше той. Давид отказваше да гледа на поклонението като на просто едно отношение. Той не приемаше размишлението като хваление и предупреждаваше хората за това да бъдат повече благодарни, отколкото мисловни / на  английски  език е игра на думи/. Давид  демонстрираше, че точно както благодарението изисква действие /фактическото даване или изразяването на благодарение/, така и поклонението изисква израз на нашите вътрешни чувства и отношения. Това  е да позволим на тялото да знае какво духът чувства – т.е. освобождаването на външното да открие вътрешното.

Тук Давид окуражава хората за две конкретни действия. Първо, “да се радват” и второ, “да се наслаждават”. Еврейската дума за “радвам се” тук е soos, което буквално означава “да бъда ярък, весел или да правя радостна веселба”. Еврейската дума, която ние превеждаме тук “да се наслаждавам” е saw- may -akh, което означава “да бъда доволен, да се радвам или да се веселя”. Давид гледаше на поклонението като ярко, светло, радостно, веселящо се събитие в Божието присъствие. За обикновения, религиозен човек, това би било светотатство. Хората са свикнали да сравняват трезвеността и тишината с поклонение. Но Давид не беше така. Неговите времена на поклонение бяха изпълнени с радост – фестивали. Старозаветният закон имаше задължителни ритуали и церемонии за жертви, но след като поклонниците бяха уверени в Божията приемственост на изисквания от тях дар, те вземаха остатъка от дарението и с него празнуваха семейно. Старозаветното поклонение беше време на радване, пеене, танцуване, смях и общение. Това беше Божия начин. Колко жалко, че ние сме го променили толкова много в нашето поколение.

Давид насърчаваше всички, които търсят Бог да светнат, да се зарадват, да изгреят, да бъдат доволни и весели. Поклонниците не са се насочили към някакво погребение, а към възкресение. Те не ходят в тъмнината, а към една чудесна светлина. Хвалителите не застават пред някой съдия със сърца, пълни с обвинение, а те идват пред Небесния Отец със сърца, пълни с любов и възхищение. Поклонниците дори не идват да молят Бог за нещо, а да Го хвалят за Неговите чудесни дела, пътища и личност. За тях това  е фестивал, а не ден на пост.

Давид се покланяше за да чества Божията победа, свобода, обещание и общност. Той ни предизвикваше да осъзнаем, че ние също имаме причина да бъдем радостни и весели! “Нека да се радваме и да се наслаждаваме в Теб”, изпя той. Тези, които никога не са срещнали Бог, може да плачат, скърбят и да бъдат тихи, но тези, които са познали техния Бог лично, ще светнат, ще бъдат радостни, ще бъдат доволни, весели и ще се покланят на Бог по радостен начин. Когато Давид каза:”Нека тези, които обичат спасението Ти, постоянно да казват”, той искаше да каже, да има отклик или пеене от една група певци към друга. Точно, както ангелите във видението на Исая / 6 глава/, като че ли пееха един на друг, така и ние, когато влизаме в Божието присъствие чрез поклонение, трябва да откликваме към Бог и Той към нас. Въпреки че Неговият глас може да бъде чрез Неговото Слово, чрез пророчество, чрез вътрешен глас на духа или чрез помазано проповядване, ние разпознаваме, когато Бог говори. Нашата правилна реакция – т.е нашия отклик на това – е хвалението  и поклонението. Давидовите псалми са изпълнени с такива активни отклици. Постоянно след като той си е спомнил нещо, което Бог е казал или направил, Давид извиква: “следователно, аз ще Го хваля”. Нищо чудно, че той толкова често пишеше: ”О, хората да хвалеха Господа”. Това  е отклика на този, който написа най-много песни. Това е това,  което хоровият лидер на небето се опитва да получи от нас. Бог е изиграл Своята част много добре. Следващият отклик трябва да е нашия. Този отклик казва Давид е израза на хваление и поклонение. Ние трябва “да казваме постоянно”. Давид ни насърчава да го пеем, да го викаме, да го казваме, да го показваме, да го танцуваме, да го пляскаме или да го шепнем – но всичко това трябва да бъде изразено.

Този начин на отклик, който Давид ни предлага е да казваме “Господ да бъде превъзвишен”. Еврейската дума, която ние превеждаме “превъзвишен”  е gadal, което  буквално означава да разширя нещо чрез стискане /както например правенето на усукано въже/. В нормалната си употреба думата означава “да разширя”. Честно казано, няма начин да направим Бог по-разширен, защото Той вече изпълва цялата Вселена. Но Давид чувстваше, че ние можем да разширим нашите концепции за Бог. Ние можем да увеличим перспективата си за Него. Ние можем да използваме бинокъла на хвалението и визуално да доведем себе си по-близо до Неговото Божествено присъствие, като се фокусираме върху Неговата славна личност.

Давид илюстрираше чрез пример и ни подканваше да се възкачим  в Божието присъствие на крилата на хвалението. Той ни учеше, че с уголеменото виждане на поклонението, ние можем да погледнем в Божието естество много по-ясно и с вокализирането на нашите вътрешни отношения, можем да освободим най-дълбоките си чувства на любов и възхищение към нашия благодатен Господ. Ето защо, той искаше всички ние да пеем: ”Нека всички, които обичат Твоето спасение постоянно да казват: Господ да бъде превъзвишен”.

Давид окуражаваше поклонението чрез преживяване

Първо, Давид илюстрираше поклонението, след това подканваше хората да се покланят и тогава търсеше начин, да накара хората, да се въвлекат в преживяването на поклонение. Много повече се научава, когато човек се въвлече в нещо, отколкото само, когато го наблюдава и слуша. Отново и отново, Давид нагласяше обстоятелствата така, че хората да могат да бъдат въвлечени в поклонение. Той умишлено направи публична процесия за извеждането на Ковчега от Ерусалим и това стана гала-случай за цялото население да се поклони на Йехова. Многото фестивали, които Давид правеше, имаха същата скрита мисъл зад тях. Фактът, че той осигури толкова неща за музикалното служение в шатрата на Давид за да може хвалението и поклонението да тече двадесет и четири часа на ден, е още едно доказателство за това, че този праведен цар се опитваше, да накара хората, да бъдат въвлечени в преживяването на поклонение.

Аз съм поучавал върху хваление и поклонение в продължение на доста дълъг период от време, преди да започна, да инкорпорирам участието в това преживяване на всички мои слушатели. Предполагам, че колебливостта ми да го направя, се е криела в страха ми, но веднъж когато започнах да водя събранията в обединено изразяване на хората към Бог, открих  че практиката е вероятно много по-ценна от поучението. През годините много хора са идвали при мен и са свидетелствали, че са преживели за първи път такова време на поклонение, именно в тези събрания.

Давид осъзнаваше, че едно е да знаеш нещо, но друго е да го направиш. Всички лидери трябва да преминат отвъд поучението си за това какво е правилно и да въвлекат учениците си в това, да направят това, което Бог изисква. “Практиката усъвършенства” е точно толкова вярно за поклонението, колкото и за свиренето на пиано.

Давид беше чудесен окуражител за поклонение и едно от най-любимите му средства за поклонение, беше музиката – защото Давид постоянно се покланяше на Бог с музика.

 

Глава XVІ

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ С МУЗИКА

Не напразно Давид е наречен “сладкият псалмопевец на Израел”. Нито един пророк, свещеник или цар в цялата история на Израел не е бил по-въвлечен в музикално поклонение към Бог. Изглежда, че Давид беше способен да освободи най-вътрешните си чувства и мисли чрез песен повече, отколкото по всеки друг начин. Той пя, когато беше паднал духом, пя и когато беше радостен. Давид пя, когато бягаше от царя и често бягаше, след като стана цар. По някакъв начин Давид имаше песен за всяка ситуация и ако той нямаше такава – написваше.

Давид не само пя на Господ, но той свиреше на музикални инструменти и дори създаде нови инструменти, които да бъдат използвани в неговия израз на поклонението му. Той импровизираше песни на поклонение за да паснат на всички обстоятелства и ситуации, в които се намираше. В контраст на това, Давид също така установи формална музика за поклонение, назначи хорове и имаше няколко музикални директори на пълно работно време в служба, в шатрата на Давид.

Най-вероятно, неговият най-голям принос към музикалното поклонение беше изобилното му писане на песни, които трябваше да бъдат пети на събранията. Повече от половината псалми в Библията, вероятно са Давидови и най-вероятно, той беше написал още много песни, които се използваха в неговото време, но никога не станаха част от Библията.

Давид използваше музиката за да вдъхнови поклонение

Давид научи силата на музиката много рано в своя живот. Избран като придворен музикант да свири пред цар Саул, когато злите духове го нападаха, Давид откри, че пеенето и свиренето пред Господ в присъствието на демоните, караше злите духове да напускат. Небесната атмосфера се оказваше прекалено тежка за тези слуги на Сатана. Давид наблюдаваше как Саул се променя от едно тормозено същество в един спокоен човек, който понякога дори се присъединяваше към него в поклонение чрез употребата на музиката. Той никога не забрави това и през целия си живот продължаваше да използва музиката, за да стихва определени хора и да ги окуражава, да откликват с любов към Бог.

Над седемдесет пъти, Давид използва думата “пейте”  и много често под формата на заповед. Като например:

Псалми 9:11 “Пейте хвали на Господа, Който обитава в Сион, Изявете между племената делата Му;”

Псалми 30:4 “Пейте Господу, светии Негови, И възхвалявайте светото Му име.”

Давид беше уникален в изучаването на човешкото  естество. Той знаеше колко е трудно да се хванат всички мисли на ума и да се фокусират към Бог. Така че вместо да призоваваше за дисциплина, която беше отвъд способностите на хората му, той ги насърчаваше да пеят на Господ. Давид знаеше, че песента ще доведе мислите им във фокус към Бог. Той използваше песента за да построи мост между широката бездна на натиска на естествения живот и удоволствията на откликването към любящия Бог с едно сърдечно поклонение.

Давид беше достатъчно мъдър за да осъзнае, че поклонението не може просто да бъде заповядано, то трябва да бъде вдъхновено. Хората трябва да се издигнат, да бъдат окуражени и стимулирани, да се покланят на Бог, и музиката определено пасваше във всичко това. Точно както една военна нотка може да постави маршов инстинкт в краката на обикновения човек, така и една вдъхновена музика може да мотивира слушателя към хваление и поклонение. Често е било казано, че повече грешници са били арестувани от Бог и са се обърнали към Него, когато са чули определена песен, отколкото когато са чули определена проповед. Има нещо относно музиката, което достига душата на човечеството и именно там започва любящия отклик към Бог.

Когато човек чуе друг човек да се покланя на Бог чрез песен, това може да доведе дори сълзи в него и често става именно така. Любовта, която е изразена чрез мелодия намира почти моментален отклик в слушателя и обикновено той е задвижен да се идентифицира с това и дори, да участва. Давид знаеше този факт  и наблягаше много на него. Той не беше толкова много проповедник, но със сигурност успяваше да задвижи слушателите си с песен. Тази седмица аз стоях на платформата на една огромна мултиетническа църква, когато техният хор, състоящ се почти изцяло от чернокожи, започна да пее класически химни. Музиката беше чудесна, стилът – елегантен и изпълнението беше превъзходно. Отвъд всичко това обаче, членовете на хора представяха поклонението към Бог по такъв начин, че то беше истинско и живо, а не някаква изява на добре репетирани песни. Беше уникално преживяване. Аз стоях  и плачех пред Господ, докато пасторът, който беше присъствал на някои от репетициите не можеше да не пее заедно с хора, на определени места. Когато песните свършиха, цялото събрание се изправи на краката си и ги аплодира. След това те издигнаха ръцете си към небето и започнаха вокално да се радват в Господ. Ние бяхме буквално и неподтискащо вдъхновени от  музиката на този добре обучен хор за поклонение.

Може би това е имал предвид Давид, когато написа:

Псалми 33:1 Радвайте се праведници, в Господа; Прилично е за праведните да въздават хваление.

Псалми 33:2  Хвалете Господа с арфа, Псалмопейте Му с десетострунен псалтир.

Псалми 33:3  Пейте Му нова песен, Свирете изкусно с възклицание.

За да може да отбележи това още по-ясно, псалмистът изпя:

Псалми 66:1 За първия певец, псаломска песен. Възкликнете към Бога, всички земи,

Псалми 66:2  Възпейте славата на Неговото име, Като Го хвалите, хвалете Го славно.

Псалми 66:3 Речете Богу: Колко са страшни делата Ти! Поради величието на Твоята сила Даже враговете Ти ще се преструват пред Тебе за покорни.

Псалми 66:4 Цялата земя ще Ти се кланя и ще Те славослови, Ще славословят името Ти.

Очаква се пеенето на поклонение да вдъхнови цялата земя, да пее хваление на Йехова.

Това че музиката раздвижва емоциите е очевидно, но Давид се научи, че тя прави дори повече от това. Музиката на поклонение достига отвъд душата и раздвижва духа на човека за да може той да откликне на Божия Дух. Вярата може да бъде запалена отново чрез  песен. Надежда и кураж често биват възобновени чрез пеене и срещата с Бог може да бъде възстановена чрез слушане, радване и присъединяване в песен.

Поради личните си преживявания в трудните времена, Давид знаеше, че пеенето на Господ може да доведе един човек и да го прекара през трудните ситуации. Когато Израел излизаше от Египет, това стана с песен. Въпреки че  пяха през пустинята, много години след това, когато Бог ги изпрати в пленничество, те  свидетелстваха:

Псалми 137:1 При реките на Вавилона, там седнахме, Да! плакахме, когато си спомняхме за Сиона;

Псалми 137:2   На върбите всред него Окачихме арфите си.

Псалми 137:3  Защото там ония, които ни бяха пленили, Поискаха от нас да пеем думи; И ония, които ни бяха запустили, поискаха веселие, казвайки: Попейте ни от сионските песни.

Псалми 137:4  Как да пеем песента Господна В чужда земя?

Липсата на песен и безнадеждността вървят ръка за ръка. В контраст на това, Давид каза:

Псалми 138:1 Давидов псалом. “Ще Те славя от все сърце, Ще Ти пея хваления пред боговете,”

Псалми 138:2  “Ще ти се поклоня към светия Твой храм,  И ще славя Твоето име за милосърдието Ти и за верността Ти,  Защото си възвеличил думата Си повече от цялото Си име.”

Той живя в продължение на няколко години в земята на филистимците, заобграден от техните  богове-идоли, но продължаваше да пее своята песен на Йехова. Давид не позволяваше присъствието на чужди богове да населява неговото поклонение и в крайна сметка, той напълно завладя филистимците. Давид отказа да окачи арфата си на дърветата. Вместо това, той свиреше на нея.

Давид използваше музиката за да инструктира поклонение

За тези от нас, които имат няколко различни превода на Библията в дома си плюс цялата Библия на касетки и вероятно на компакт диск за компютъра, много е трудно да си представим какви са били обстоятелствата в Израел по времето на Давид. Имаше само няколко книги от Библията, написани до Давидовото време и копията от тях се пишеха на ръка, и бяха много редки. Понеже той беше цар, който изследваше Писанията, Давид имаше достъп поне до петте книги на Мойсей и вероятно, до Исус Навиев и Съдии. Но нито една от тези книги не беше достъпна за хората под неговото управление и много малко от тях можеха да ги прочетат, ако им бяха направени достъпни. Тяхното познание върху Божието Слово беше само чрез памет и ние имаме много малко доказателства за това да е имало свещеници, които да са поучавали след смъртта на Самуил.

Знаейки, че нивото на поклонение никога няма да достигне отвъд концепцията за Бог, Давид се изправи срещу дилемата да поучава хората за Бог, като в същото време, той трябваше да ги инструктира, да се покланят на Йехова. Давид разреши тази дилема, като използваше песента за да образова хората в Божиите пътища. Той им пя:

Псалми 32:8 “Аз ще те вразумя, и ще те науча Пътя, по който трябва да ходиш; Ще те съветвам, Като върху тебе ще бъде окото Ми.”

Давидовият метод на водителство бяха песните. Давид искаше Израилтяните да имат концепция за Йехова, която да е по-висша от концепцията на заобикалящите ги нации относно техните езически богове. За да извърши това, той изпя:

Псалми 96:4 “Защото велик е Господ и твърде достохвален, Достопочитаем е повече от всичките богове.”

Псалми 96:5 “Защото всичките богове на племената са нищожества; А Иеова е направил небесата.”

Псалми 96:6 “Пред Него са блясък и величие, Сила и красота в светилището Му.”

Чрез неговите песни Давид учеше хората, че Бог беше добър Бог:

Псалми 25:8 “Господ е благ и праведен, Затова ще научи грешните на пътя Си.”

Праведен Бог:

Псалми 11:7 “Защото праведният Бог обича правдата; Праведният човек ще гледа лицето Му.”

И свят Бог:

Псалми 22:3 “Но Ти си Светият, Който си възцарен между Израилевите хваления.”

Той ги инструктираше, че:

Псалми 24:1 Давидов псалом. “Господня е земята и всичко що има в нея, Вселената и тия, които живеят в нея;”

И ги учеше да пеят:

Псалми 23:1 Давидов псалом. “Господ е Пастир мой; Няма да остана в нужда.”

От една страна, Давид ги накара да пеят:

Псалми 11:4 “Господ е в светия Си храм, Господ, Чийто престол е на небето; Очите Му гледат, клепачите Му изпитват човешките чада.”

И след това балансира това със следната песен:

Псалми 34:18 “Господ е близо при ония, които са със съкрушено сърце, И спасява ония, които са с разкаян дух.”

Давид поучаваше една балансирана концепция за Бог чрез различните песни, които беше написал, за да може Израел да ги употребява в поклонение.

Точно както рекламните агенти неотдавна разбраха, че реклама, в която присъства песен, ще бъде запомнена по-бързо и по-дълго време, отколкото просто изговорено слово, Давид знаеше, че колкото повече хората пееха за Бог, толкова повече те щяха да научат неща за Него. Това е все още вярно и днес. Казва се, че повечето хора научават доктрината от песнарката, отколкото от Библията. Пеенето на песен изисква слушане, внимаване и повтаряне, за да може песента да бъде заучена. Истината изпята в една песен, отново и отново, бива вкарана в сила и така тя се запомня. Колко важно е някои от нашите песни да имат правилния текст относно естеството и Божиите осигурявания.

Давид също така инструктира хората в пътищата на поклонение чрез песните, които ги учеше. Именно в песните хората биват поучавани да :

Псалми 35:27 “Да възклицават и да се зарадват Ония, които благоприятствуват на правото ми дело, И винаги нека казват: Да се възвеличи Господ, Който желае благоденствие на слугата Си.”

И да:

Псалми 47:1  За първия певец, псалом на Кореевите синове. “Ръкопляскайте, всички племена, Викнете към Бога с глас на тържество.”

Давид помагаше на хората да насочат, както отношенията, така и действията си в поклонение чрез песните, които той ги водеше да пеят. Те пяха например:

Псалми 39:1  Давидов псалом.“Рекох: Ще внимавам в пътищата си За да не съгреша с езика си. Ще имам юзда за устата си, Докато е пред мене нечестивият.”

И:

Псалми 37:11 “Но кротките ще наследят земята, И ще се наслаждават с изобилен мир.”

   Чрез песен беше начина хората да бъдат подтикнат, да се обричат пред Бог и след това, да спазват обреците си. Те бяха учени да хвалят Бог и да дават на Бог. Те бяха учени да пеят:

Псалми 27:6 “И сега главата ми ще се издигне Над неприятелите ми, които ме окръжават; И ще принеса в скинията Му жертва на възклицания, Ще пея, да! ще славословя Господа.”

Пеенето е уникално оръжие за поучение и Давид го използваше максимално. Това трябва да направим и ние.

Давид използваше музиката за поклонението

Едно нещо е да вдъхновиш човек да се покланя и да го инструктираш в пътищата на поклонение, но съвсем друго е да бъдеш способен, да приложиш това, което е било научено чрез фактическо участие. На твърдението: ”поклонението е нещо естествено”, аз питам: “за кого?” Вероятно за ангелите, но не и за хората. Желанието за поклонение е наистина дълбоко проникнало в нас, но изпълнението на това поклонение е доста трудно. Поклонението изисква достигането ни до най-вътрешните ни чувства, а много малко от нас са способни да направят това. Освен това то изисква да облечем тези чувства с думи, когато повечето от нас са учени да говорят само факти, а не чувства.

Давид знаеше какво повечето от нас в крайна сметка, са научили – ние можем да пеем неща, които ни е трудно да кажем. Ето защо любовниците често използват музиката при срещите си. Почти всички двойки си имат “тяхната песен”. До смъртта на моя стар баща, той и майка ми се изпълваха със сълзи, когато чуваха песента “Moonlight and Roses”. Това беше “тяхната песен” още по време на ходенето им, преди повече от петдесет години. Те си спомняха с приятни спомени как са  я слушали заедно и тази песен все още комуникираше нещо лично и нежно към тях.

Давид знаеше, че ако успее да накара хората, да пеят песните си, това ще им даде добър речник, който да употребяват в хваление към Господ. Той беше практикувал обличането на любовта си към Бог в думи и след това, Давид облече тези думи в музика, и вярваше, че и другите могат да направят това. Той също така знаеше, че ако накара събранието да пее заедно, това ще има обединителна сила. Използването на един и същ речник, темпо и ритъм, ще смеси мнозината хора в едно цяло и когато това цяло се фокусира към Господ, ние ще имаме едно общо поклонение. Давид майсторски използваше музиката за да докара поклонение между хората. Той викаше:

Псалми 68:32 “Земни царства, пейте Богу, Пейте, хвалете Господа,”

Псалми 105:2 “Пейте Му, славословете Го; Говорете за всичките Му чудесни дела.”

Псалми 105:3 “Хвалете се с Неговото свето име; Нека се весели сърцето на ония, които търсят Господа.”

Песента беше началното му място, но поклонението беше крайното.

В по-ранната ми книга “Нека да се покланяме” , аз написах: “Пеенето не трябва да се смята като нещо, което трябва да правим заради самото нещо. То трябва да бъде освобождаване на Святия Дух към Бог в израз на поклонение. Но хората трябва да бъдат поведени от естественото към духовното и от изразяване на своите нужди към изразяване на духовното поклонение. Това е задача на лидера на поклонение. Ако той успее, той ще бъде лидер на поклонници, а не лидер на песни.

Естествено, пеенето не трябва да бъде считано като цел, понеже нашата цел в събирането ни заедно е, да се поклоним на Бог в красотата на светостта. Поклонението е крайната цел; всички други дейности и церемонии, просто служат за изпълнение на тази цел. Но тъй като поклонението е крайната ни цел, само по себе си, то се превръща и в средство за трансформиране на личния ни живот, понеже един поклонник ще бъде наистина променен посред покланянето си”.

Давид използваше пеенето за да докара поклонение, понеже той знаеше, че пеенето ще предизвика и промени хората му. Пеенето беше просто средство. Трансформирането беше задачата. Хората пяха; Бог ги трансформираше – и Той все още Го прави.

Точно както всички изразявания на живот приемат все по-голяма и по-голяма дълбочина, когато ние узряваме, така и поклонението на Давид се разшири, задълбочи и стана все по-голямо, когато той порасна. Той не спря да се покланя, но той се покланяше зряло.

 

Глава XVІІ

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ СЪС ЗРЯЛОСТ

Когато Давид стоеше до набързо издигнатия олтар в новозакупеното гумно и наблюдаваше ангела на унищожението да връща обратно меча си в ножницата, Давид си пое дълбоко дъх и след това бързо го издиша, като знак на голямо облекчение. Колко благодарен беше той, че беше финансово способен да купи цялото поле, което заобикаляше това гумно. Какво щеше да стане, ако Бог беше поискал това от него, когато  беше младеж. Но Бог никога не иска повече  от това, което сме способни да дадем. Давид беше се научил, че Бог първо ни дава и след това  изисква от нас.

Давид не започна да се покланя на Бог щедро, понеже в младините си, той нямаше нищо, което да даде на Бог, освен емоциите си. А колко един младеж познава емоциите си? Като момче в къщи, често по хълмовете, пасейки бащините си овце, Давид можеше да излива поезията и музиката си към Господ, но това беше всичко, което той можеше да даде. В Божиите очи, то беше напълно приемливо, понеже Исус ни учеше, че Бог измерва даровете ни от това, което сме си оставили за нас, след като сме дали. Песента беше всичко, което младият Давид притежаваше и когато той я даде на Бог, той даваше всичко. След като Бог направи Давид и велик, и богат, песента нямаше да се счита за голяма жертва пред Бог, ако той беше свършил до там.

Когато бебето първо казва: “тати” или “мама”, има вълнение  и радост в дома. Това е случай, достоен за звънене по телефоните на дядовците и бабите. Но ако шестнадесет години по-късно, единственото, което излиза от устата на детето е пак: “мама” или “тати”, това се смята за трагедия.

Нещо е попречило на процеса на узряване и детето се смята като умствено изостанало. Колко много духовно изостанали Християни, говорят бебешки на Бог, след като са били спасени от шестнадесет или дори повече години? Това не може да бъде угодно на Бог, понеже Той разпознава духовния дефицит.

Целта на узряването

Вярно е, че:

Ефесяни 2:8 “Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога;”

Но също така  е вярно, че на нас ни е било заповядано да:

2 Петрово 3:18 “Но растете в благодатта и познаването на нашия Господ и Спасител Исус Христос. Нему да бъде слава и сега и до вечния ден. Амин.”

Великото спасение, което Бог е довел до нас, не ни прави автоматически зрели синове и дъщери. Ние сме родени в Божието семейство като “малки деца” /1 Йоан 2:12/ – като “бебета в Христос / 1 Коринт. 3:1/; но от нас се очаква, Божествено вродения ни живот да ни узрее достатъчно през различните фази на Християнско усъвършенстване – от бебета до зрели мъже и жени в Бог. Павел каза че:

Ефесяни 4:7 “А на всеки от нас се даде благодат според мярката на това, което Христос ни е  дал”

Ефесяни 4:13  “докле всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия  Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота;”

Ефесяни 4:14 “за да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости;”

Ефесяни 4:15 “но, действуващи истинно в любов, да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос,”

Когато апостол Йоан написа първото си послание, той каза:

1 Иоаново 2:12   “Пиша вам, дечица, защото ви се простиха греховете заради Неговото име.”

1 Иоаново 2:13 “Пиша вам, бащи, защото познавате Този, Който е отначало. Пиша вам, младежи, защото победихте лукавия. Писах вам, дечица, защото познавате Отца.”

1 Иоаново 2:14 “Писах вам, бащи, защото познавате Този, Който е отначало. Писах вам,  младежи, защото сте силни, и Божието слово пребъдва във вас, и победихте лукавия.”

Йоан насочи писмото си към три отделни нива на духовна зрялост. Той говори на малките деца, като такива, които току-що са получили спасение и опрощение. Писа и на младежите, като тези, които са надделели над нечестивия, станали са силни и са преживели Божието Слово в живота си. Но Йоан също така разпозна, че в църквата има бащи, които са започнали да познават наистина Бог. Децата познават делата Му, младежите познават силата Му, но зрелите бащи познават Бог като Личност.

Всяко ниво на зрялост има пълно задоволство в Бог. Точно както бебето се задоволява с една бутилка, докато майка му го люшка в ръцете си, така и новоповярвалият е напълно задоволен в Бог, докато всички физически и емоционални нужди му са снабдени. Въпреки че това може и да бъде угодно на родителите, то не посреща тяхната нужда за общение.

Жена ми и аз, стояхме в един ресторант, където една келнерка ни обслужваше и тя постоянно се опитваше да влезе в нашия разговор. Най-накрая, се извини, като каза: “Съпругът ми постоянно пътува, аз съм самотна и искам някой, с когото да мога, да си говоря”

“Но вие ни казахте, че имате три деца” – отговорих аз по типично мъжки начин.

“Мистър”, отговори тя, докато си тръгваше, “не може да има общение с деца, аз искам да говоря, с някой, който ме разбира”.

Псалмистът /Давид или някой друг/, като че ли осъзнаваше, че Бог иска Неговите деца да узреят и да станат Християнски възрастни хора. Използвайки речта и символа на дървото, той написа:

Псалми 1:1 Блажен оня човек,  Който не ходи по съвета на нечестивите, И в пътя на грешните не стои, И в събранието на присмивателите не седи;

Псалми 1:2 Но се наслаждава в закона на Господа, И в Неговия закон се поучава ден и нощ.

Псалми 1:3 Ще бъде като дърво посадено при потоци води,  Което дава плода си на времето си, И чийто лист не повяхва; Във всичко що върши ще благоуспява.

Към това Давид прибави:

Псалми 37:23 “Стъпките на човека се оправят от Господа; И Неговото благоволение е в пътя Му.”

Псалми 37:25 “Млад бях, ето, остарях, Но не съм видял праведният оставен, Нито потомството му да проси хляб.”

     Целта на духовната зрялост е двукратна: първо, ние да можем да се наслаждаваме на все по-висши и висши нива на общение с Бог и второ, Той да може, да се наслаждава на все по-дълбоки и по-дълбоки взаимоотношения с нас. Божията любов не е това, за което говорим, понеже Той напълно ни обича на всяко ниво на духовно усъвършенстване. Това, за което става дума е нивото на духовна наслада между Бог и човека.

Точно както земният баща може да се наслаждава в това, да хвърли топката към сина си, като в същото време, вътрешно да копнее за деня, когато синът да може, да се присъедини към него в бизнеса му, “така и Господ се наслаждава в хората Си” /Пс. 149:4/, като през цялото време Той копнее за нашата достатъчна зрялост в Него, така че да можем, да станем партньори с Него в Божия бизнес на земята.

Процесът на узряване

   Узряването е и прогресивно, и болезнено. То изисква постоянна прогресия от познатите неща към непознатите – от известните към неизвестните. Човек трябва просто да наблюдава дискомфорта на юношеството за да осъзнае, че всяка следваща фаза не идва без своя натиск, обърканост  и болка. И въпреки това животът изисква тази трансформация от това, ние да сме зависими, до това на нас да може, да се разчита.

В схемата на живота на този свят, родителите трябва да бъдат заместени от децата, които стават родители. Животът не може да остане за дълго статичен, независимо дали става дума за живот, който е посят като семе в градината или за живот в образа на син в дома. Във всеки от тези случаи, силата на живота започва да става много неудобна. Натискът се увеличава в семето, докато се появи обвивката, докато корените влязат все по-надълбоко и пробият все по-нависоко. Животът е узряване и това обърква всичко около него.

Подобно на това, животът на Христос във вярващия започва да се ражда и изявява себе си в процеса на растеж, който също създава стрес и объркване. Давид каза: “Ти Си ме разширил, когато бях в притеснение”.

Преводът на The New King James използва думата “утешил”, а не ”разширил”, но повечето от останалите преводи са съгласни със стария King James, който използва думата “разширил”. Напълно присъщо за живота обаче е, разширяването и притеснението да вървят ръка за ръка.

Давид призна, че преди да дойде триумфа, той е предшестван от трудности. След като той беше помазан от Самуил да бъде цар на мястото на Саул, Давид трябваше да израсне в много неща. Той беше много способен лидер на овце, но Бог го беше избрал да води хора. Това изискваше разширяване и всяка стъпка от това разширяване, беше проблемна за Давид. Ревността на Саул над Давид се обърна в гняв и после в омраза и това носеше все по-жестоки и по-жестоки нива на болка за Давид. Но Бог разширяваше Своя човек през това време.

Напълно в стила на Писанията е, че ние биваме изпитвани според обещанията, които ни са дадени. Вярно беше това с Йосиф, който премина от нивото на сънищата си към затворите и след това към короните. Давид също откри, че пътят нагоре е често първоначално маршрут надолу. Унижението често предхожда издигането за да не би гордостта от постиженията, да предпази човека от това, той да бъде достатъчно разширен, за да прегърне призива си. Бог първо ни призовава и след това ни квалифицира да бъдем способни в този призив. Някой беше казал, че между Божия призив и Неговото изпращане и поръчение, е Неговия колеж, а уроците и изпитите там, са доста трудни. Болката в подготовката е много по-важна от провала след това. Бог не ни е призовал за да се опитаме, а за да триумфираме в Христос. За Исус се казва:

Евреи 5:8 “ако и да беше Син, пак се научи на послушание от това, което пострада,”

Тъй като разширяването за нашия Господ Исус беше също свързано с проблеми, защо ние да очакваме да избегнем постоянно растящите болки. Покорството е предпоставка в Християнското служение, но покорството не е наследствено. То се научава,  а това научаване може да бъде болезнено.

Повечето от нас, които са в служение, ще се съгласят, че най-великите ни преживявания на разширяване, са били най-жестоки като болка. Това е като да закараш обувка, която не ти става на обущар и да му позволиш, да постави специфичното устройство за разширяване в нея. С всяко завъртане на отвертката, обувката бива поставена в по-голям натиск. Вие можете да чуете как кожата започва, да се обтяга, когато вътрешният натиск става все по-голям и по-голям. След това обувката се поставя на поставка за известно време, за да може този натиск, който и се оказва, да я разшири. Най-накрая, кожата се наглася на новата си форма и обувката ви приляга много по-удобно на крака.

Има времена, когато Бог поставя Неговото устройство за разширяване в нашия живот и започва да върти отвертката на разширяването. Ние стенем, оплакваме се  и дори смъмряме дявола, но това е напълно задължителен процес на уголемяване. Бог уголемява капацитета ни, така че да можем, да съдържаме повече от него, за да можем след това, да го споделим в служение с останалите хора.

В този псалм, където Давид признава, че е бил уголемен, докато е бил в притеснение. Той изрежда четири области на уголемяване, в които Бог го е вкарал. Първо, Бог го е разширил в областта на знанието:

Псалми 4:3 “Но знайте, че Господ е отделил за Себе Си Своя угодник; Господ ще слуша, когато викам към Него.”

Давид е трябвало да научи, че Бог избира този, когото Той иска, да върши Неговата воля, дотогава, докогато Бог иска. “Господ е отделил за Себе Си този, който е богоугоден”. Притесненията са по-лесни за носене, когато осъзнаваме, че ние не сме избрали задачата, за която се подготвяме в момента. Бог е избрал задачата. Давид също така имаше нужда да знае, че: “Господ ще чуе, когато аз извикам към Него”. Павел ни увери:

1 Коринтяни 10:13 “Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек; обаче, Бог е верен, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можете да го издържите.”

Втората област на болезнено разширяване за Давид, беше областта на поведението. Имаше четири области, в които този стремителен, необуздан младеж трябваше да порасне. На него му беше казано:

Псалми 4:4 “Треперете и не съгрешавайте; Размишлявайте в сърцата си на леглата си и мълчете.” 

Той се учеше да контролира емоциите си, вместо да бъде контролиран от тях.

Третата област на разширяване, имаше връзка с поклонението му. Той получи следното слово:

Псалми 4:5 “Принасяйте жертви на правда,  И надявайте се на Господа.”

Вероятно, Бог искаше да му каже: ”Песните са добро нещо, но жертвите са заповядани от Мен. Говоренето с Бог е приятно, но доверието в Бог е животопроменящо”.

Най-накрая, Давид беше разширен и в областта на радостта:

Псалми 4:7 “Турил си в сърцето ми радост. По-голяма от тяхната, когато им се умножава житото и виното.”

В болезнените отделяния от обществото като цяло и от удоволствията на живота специфично, Давид научи, че Бог беше истинския източник на радостта му. Той откри, че Бог беше по-желан, отколкото едногодишната жътва и празниците, които тази жътва можеше да доведе. Давид преживяваше по-голямо ниво на радост чрез взаимоотношението си с Бог, от това, което жътвата даваше. Каква победа би било, когато Християните открият, че те нямат същия източник на радост, какъвто светът има и следователно, няма нужда да притежават същите притежания, за да се радват.

Разширението в нашето знание за Бог, в нашето поведение пред Бог, в нашето поклонение към Бог и в нашата радост от Бог, не са дарби, които да стоят под коледното дръвче. Те са продукти на дисциплиниран живот и процесът на научаване е често проблемен. Но както болката при раждане, така и тази болка завинаги ще бъде забравена, когато дойде радостта от познаване на Бог и връзката с Него като зрял Християнин.

Процес в узряване

Давид узря като поклонник, но поклонението му също узря. Както знанието му за Бог се увеличи, така и нивото му на поклонение към Бог се увеличи, понеже нивото на поклонение винаги е ограничено до откровението за Този, на Който се покланяме.

Най-вероятно Давид, както  и много хора след него е започнал чрез покланяне по хълмовете. Отново и отново, псалмите му говорят за красотата и грандиозността на природата:

Псалми 19:1 За първия певец. Давидов псалом. “Небесата разказват славата Божия, И просторът известява делото на ръцете Му.”

Но Давид беше изследовател и не мина много дълго време, когато той спря да се покланя на природата и започна, да се покланя на истинския Бог на творението. Давид каза:

Псалми 8:1 За първия певец на гетския инструмент. Давидов псалом. “Иеова, Господи наш, Колко е превъзходно Твоето име по цялата земя; Ти си поставил славата Си над небесата.”

Вече наблягането му не беше на “небесата”, а на “Теб”.

Като млад човек, Давид се покланяше на силата на Бог. Той обичаше да се хвали пред цар Саул, че с Божията милост, беше убил лъва и мечката. И след това успешно уби Голиат пред цялата Израилева армия.Развеселяващо и ободряващо е да имаме Божията сила, която да работи чрез нас и ние лесно можем, да изместим фокуса си на поклонение към това, което Бог върши чрез нас.

Докато Давид бягаше от Саул, той се покланяше на Спасителя. Много от псалмите му се радват в Бога, който го освободи от ръцете на Саул и от другите му врагове. Той написа:

Псалми 18:2    “Господ е скала моя, крепост моя и избавител мой, Бог мой, канара моя, на Когото се надявам, Щит мой, рога на избавлението ми и високата ми кула.”

Псалми 18:17  “Избави ме от силния ми неприятел,  От ония, които ме мразеха;  Защото бяха по-силни от мене.”

Някои Християни никога не узряват отвъд това ниво на поклонение към Бог. Цялото тяхно хваление е за спасението, което са получили от Бог. Това е отклика на едно момче на средна възраст, което има геройския образ на Бог в ума си.

Вероятно, петото ниво на поклонение в Давидовото узряване, беше по време на установяване на царството му. Израилевите врагове постоянно заплашваха царството, но Бог освобождаваше Давид от техните ръце  и обръщаше битката в полза на Давид. По време на тези сезони, Давид се покланяше на победоносния Бог. Той написа:

Псалми 18:39 “Защото си ме препасал със сила за бой; Повалил си под мене въставащите против мене.”

Псалми 18:43 “Ти си ме избавил и от съпротивленията на людете; Поставил си ме глава на народите: Народ, когото не познавах, слугува на мене,”

Псалми 18:44 “Щом чуха за мене, те ме и послушаха; Даже чужденците се преструваха, че ми се покоряват.”

Радостно е да видим, че Бог е повече от наш защитник. Той е мощна крепост срещу всички, които ни опонират. Християните няма нужда да се бият с дявола постоянно, понеже обещанието е

Римляни 16:20 “А Бог на мира, скоро ще смаже сатана под нозете ви. Благодатта на нашия     Господ Исус Христос да бъде с вас.”

   Именно в мирните дни на неговите зрели години, поклонението на Давид се разшири и стана повече към личността на Бог, отколкото към Божиите изяви. В това ниво на зрялост, ние четем такива думи като:

Псалми 63:1  Псалом на Давида, когато се намираше в Юдовата пустиня “Боже, Ти си мой Бог; от ранина Те търся; Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида, В една пуста, изнурена и безводна земя.”

Псалми 63:3   “Понеже Твоето милосърдие е по-желателно от живота,  Устните ми ще Те хвалят.”

Псалми 63:4   “Така ще Те благославям, докато съм жив; В Твоето име ще издигам ръцете си.”

Псалми 63:5   “Като от тлъстина и мас ще се насити душата ми; И с радостни устни ще Те славословят устата ми.”

   Какво удоволствие трябва да е било за Божието сърце да вижда поклонението на Давид как узрява в същото време, в което и човекът узрява. В най-висшето си ниво на зрялост, Давид копнееше за Бог повече, отколкото копнееше за всичко друго, което Бог можеше да направи за него. Точно както една пенсионирана двойка, която се наслаждава един на друг в техните зрели години, взаимоотношението стана по-ценно за Давид, отколкото постиженията. И Бог обичаше това!

  Узряването на Давид в поклонение, също се вижда и в това, че първо, той нямаше Ковчег, пред който да се покланя, след това Давид върна Ковчегът на Завета в Ерусалим.По-късно, издигна шатрата на Давид и осигури възможност за постоянно поклонение пред Ковчега в тази шатра. И най-накрая, в зрелите си години, Давид осигури много финанси за издигането на уникалния храм на Соломон. Последните години от живота на Давид, бяха най-уникалните години на поклонение, понеже той никога не загуби любовта си за Бог, дори когато остаря.

 

Глава XVІІІ

ДАВИД СЕ ПОКЛАНЯШЕ, КОГАТО БЕШЕ СТАР

Старост! Как само ние се бием с нея! Един историк казва, че жените са използвали различни козметики през Средните векове. Те все още използват козметика в средната си възраст/ това е игра на думи/, надявайки се да предотвратят откриването на истинската им възраст. Една неотдавнашна телевизионна реклама, показва една жена, която седи на масата пред огледалото си и казва:”Аз нямам намерение да остарявам, аз ще се бия с това на всяка стъпка по пътя”. Това е добро изречение, което показва вътрешното отношение на повечето хора, но в същото време, то е напразно и безуспешно действие, понеже възрастта е като любовта. Тя не може да бъде скрита. Няма значение как ще се бием срещу това. Ние никога няма да победим постоянно нарастващите години.

Със сигурност, това не  е бил Божия първичен план за обектите на Неговата любов. Процесът на смърт, от който е част и остаряването, е просто проявление в тялото, което дойде като резултат от греха. Бог беше казал на Адам:

Битие 2:16 “И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш;”

Битие 2:17 “но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.”

Много е вероятно, Бог да е планирал един дълъг и узряващ живот за човека тук на земята, който да премине в метаморфоза, както преображението на Исус на планината. Но Адам яде от забраненото дърво и процесът на смърт влезе в човешката раса.

Старостта е за оплакване, но никой не може да я спре, въпреки това. Когато човек узрее достатъчно за да бъде ценен в живота, неговото или нейното тяло, започва да се изхабява и умира. Това е ужасна загуба. Нищо чудно тогава, че човечеството толкова много се опитва да намери пословичния “извор на младостта”. Това е един голям копнеж да може, да се съберат умението и силата заедно в един живот.

Ако всеки може да остарява с такава благодат, както Давид го направи, ние щяхме да носим съвсем различен образ в себе си за старите хора. Проблемите, притесненията и нещата, които Бог извърши в живота на този младеж, оформиха и моделираха Давид в един човек, който не само да остарее с благодат, но да бъде и уникално полезен. Неговите възрастни години бяха най-мирните, най-проспериращите и най-продуктивните години от живота му.

Ние Западняците, смятаме възрастта си от деня, когато сме влезли в света, но Хомер казва, че гръцките дами са смятали възрастта си от момента на брака си, а не от момента на раждането си. Вероятно, Християните трябва да измерват възрастта си чрез духовния прогрес. По този стандарт, аз съм видял много старци, които всъщност, са млади в естественото и много млади хора, които всъщност, са стари в естественото. Не е задължително всички презвитери в Христовото  тяло да бъдат плешиви или с бели коси, но определено, трябва да бъдат духовно зрели.

Давид сподели страстта си с идващото поколение

   Когато Давид завладяваше заобикалящите го нации и затвърдяваше Израел в едно голямо семейство, той фокусира енергията си в поклонението към Бог. След като доведе Ковчега в Ерусалим, той обърна вниманието си към установяване на вечно поклонение към Бог в присъствието на този Ковчег на Завета.

Тъй като шатрата на Мойсей повече не съществуваше; построяването и издигането на шатрата беше невъзможно и постоянното служение на бронзовия олтар, също не можеше да се принася повече и вече нямаше нужда от повечето от Левитите, които бяха обучени да функционират в това служение, Давид мъдро изгради напълно нов начин на служение за Левитите, като наблегна най-много на пеенето и свиренето на музикални инструменти като част от поклонението. Летописите казват:

1 Летописи 23:1 “Така Давид, като остаря и се насити с дни, направи сина си Соломона цар над Израиля.”

1 Летописи 23:3 “А левийците бяха преброени от тридесет годишна възраст и нагоре; и като се преброиха мъжете един по един, броят им бе тридесет и осем хиляди души,”

1 Летописи 23:5 “четири хиляди вратари, и четири хиляди да хвалят Господа с инструментите, които направих, рече Давид, за да хвалят с тях Господа.”

Двеста и осемдесет и осем човека бяха избрани:

1 Летописи 25:7 “И броят им, заедно с братята им, обучени в Господните пеения, всичките изкусни, беше двеста и осемдесет и осем души.”

И Давид освен това избра:

1 Летописи 25:1 “При това, Давид и военачалниците определиха за службата някои от Асафовите, Емановите и Едутуновите синове да пророкуват с арфи, с псалтири и с кимвали; а броят на ония, които се занимаваха с тая служба беше:”

1 Летописи 25:3 “от Едутуна, Едутуновите синове: Годолия, Езрий, Исаия, Семей, Асавия и Мататия, шестима, под наставлението на баща си Едутуна, който пророкуваше с арфа и славословеше Господа;”

Тези хора бяха разделени на групи, така че музиката да бъда пренасяна пред Господ двадесет и четири часа на ден. Давид се подготвяше за бъдещето поклонение в своите стари години.

Библията ясно казва, че това не беше дело на един млад човек, който отчайващо търсеше да изгради място в живота за себе си. Това беше усилието на един зрял човек, чиито интереси бяха се обърнали изцяло към Бог.

Давидовата скиния и нейното музикално служение, служеха на Давид в продължение на много години, но той беше напълно наясно с временното му естество. Когато остаря, Давид повече не живееше в шатри и го притесняваше това, че Бог все още пребъдва в шатра, след всичките години от Мойсей до Давид.

Давид се развълнува изключително много и се ентусиазира относно изграждането на постоянен храм на Йехова, но Бог отрече тази оферта, понеже Давид беше пролял толкова много невинна кръв. Бог обаче каза, че  ще позволи на сина на Давид, Соломон да му построи обиталище.

От този ден нататък, Давид беше обладан от изграждането на този храм. Той търсеше Бог, докато не получи плановете за храма и след това започна да събира материали, които бяха нужни за процеса на градене:

1 Летописи 22:2 “И Давид заповяда да съберат чужденците, които бяха в Израилевата земя; и накара каменосечци да изсекат и издялат камъни за построяването на Божия дом.”

1 Летописи 22:3 “Давид приготви и много желязо за гвоздеи, за вратите на портите и за скобите, и мед толкоз много, щото превишаваше теглото,”

1 Летописи 22:4 “и кедрови дървета без брой; защото сидонците и тиряните донасяха на Давида много кедрови дървета.”

1 Летописи 22:5 “Защото Давид си казваше: Понеже син ми Соломон е млад и нежен, и домът, който ще се построи Господу, трябва да бъде извънредно великолепен, прочут и славен в цялата вселена, затова ще направя приготовление за него. И тъй, Давид направи голямо приготовление преди смъртта си.”

Толкова експертно и напълно беше завършено всичко това от него, че:

3 Царе 6:7 “И като се строеше домът иззида се с камъни приготвени на кариерата; така щото нито чук, нито топор, нито какво да е желязно сечиво не се чу в дома, като се строеше.”

Давид сподели своите притежания с идващото поколение

Давид осигури предостатъчно материал за сигурността на семейството си след смъртта му и след това инвестира остатъка от богатствата си в Господното дело. Преди смъртта си, той свидетелства:

1 Летописи 29:2 “Аз, прочее, приготвих, с всичката си сила, за дома на моя Бог златото за   златните вещи, среброто за сребърните вещи, медта за медните вещи, желязото за железните вещи, и дървета за дървените вещи, тоже ониксови камъни, камъни за влагане, камъни лъскави и разноцветни, и всякакви скъпоценни камъни, и голямо количество мрамори.”

1 Летописи 29:3 “При това, понеже утвърдих сърцето си към дома на моя Бог, освен всичко що съм приготвил за светия дом, частното си съкровище от злато и сребро,”

Цялата сума възлизаше на над двадесет милиарда  долара сребро и злато. И след това Давид попита:

1 Летописи 29:5 “златото за златните вещи, и среброто за сребърните вещи, и за всякаква работа, която ще се изработи с ръцете на художниците. Кой, прочее, ще направи днес доброволен принос Господу?”

1 Летописи 29:6 “Тогава първенците на бащините домове, първенците на Израилевите племена, на хилядниците, стотниците и надзирателите на царските работи пожертвуваха усърдно;”

1 Летописи 29:7 “и дадоха за работата на Божия дом пет хиляди таланта и десет хиляди драхми злато, десет хиляди таланта сребро, осемнадесет хиляди таланта мед и сто хиляди таланта желязо.”

Техните дарове се изчисляваха на около три милиарда и осемстотин и четиридесет долара.

1 Летописи 29:9 “Тогава людете се зарадваха, защото жертвуваха усърдно, понеже с цяло сърце принасяха доброволно Господу; също и цар Давид се зарадва твърде много.”

Давид беше натрупал това богатство чрез Божията ръка и радост беше за него да го върне обратно на Бог. Той не позволи на синовете му да се бият над наследството след смъртта му. Това беше форма на неговата воля. Той инвестира средствата си в проекта за храма преди смъртта си.

Божествените хора трябва да следват неговия пример. Тези, които са с радост са давали по време на живота си, ще направят много добре, ако инвестират в бъдещето дело на Бог, като включат Божието дело във волята си или като установят един жив попечителски фонд, докато са все още живи. Аз съм наблюдавал как скъпоценни Християни-служители са изграждали мрежа от радиостанции за проповядване на евангелието и след това неспасените им деца са ги продавали след смъртта им. Също така съм виждал Християнски бизнеси да бъда разваляни от наследниците след смъртта на притежателя и банковите сметки, натрупани през годините на вярна служба към Господ, да са били изхабявани за светски забавления и притежания, само защото на вярващите им е липсвала вярата на Давид, за да инвестират в  църквата тук на Земята. Индивидуалният човек умира, но Църквата е тази, която остава. Когато инвестираме в бъдещето на Църквата, ще има продължаване на служението за следващото поколение, което все още се бори да свърже двата края.

Когато Йосиф беше в Египет и умираше, той накара синовете си да се закълнат, че ще принесат костите му обратно с тях в обещаната земя. Той можеше да види по-добри дни, които да престоят и искаше поне костите му, да бъдат на мястото, където Бог щеше, да срещне хората Си. Ние четем, че триста или повече години след това:

Изход 13:19 “И Моисей взе със себе си костите на Иосифа; защото той беше строго заклел израилтяните, като каза: Бог непременно ще ви посети; тогава ще занесете със себе си костите ми от тука.”

Йосиф се присъедини към изхода от Египет, понеже той гледаше напред и се подготви за това предварително.

Светиите, които имат вярата да живеят, трябва също така да имат вяра, с която да умрат и да разпределят правилно земните си притежания. Това трябва да бъде също част от вярата им. Милиарди долари, които са били събирани от вярващи, са преминали в ръцете на държавата, само защото вярващите са пропуснали да оставят воля след себе си. Давид вярваше в живота след смъртта- живот с Бог и живота, който продължаваше тук на земята. Той осигури всичко за да бъде участник и в двете области на живот, от една страна, като беше оправдан от Бог, и от друга, като разпредели богатството си, давайки огромна част от него за разширяването на Божието дело на земята. Това е поклонение, което гледа напред:

Римляни 4:21 “уверен, че това, което е обещал Бог, Той е силен да го изпълни.”

Това изпълнено с вяра поклонение даде възможност на Давид да бъде част от обещанията, които не бяха изпълнени в неговия личен живот.

Давид сподели позицията си с идващото поколение

Взаимоотношението на Давид с Бог – поклонението му – узря в старите му години дотам, че той подготви една плавна промяна на лидерството, без скъпи и кръвни жертви, които със сигурност, иначе щяха да се случат. Ние четем:

1 Летописи 23:1 “Така Давид, като остаря и се насити с дни, направи сина си Соломона цар над Израиля.”

Очевидно те управляваха заедно за един период от време и след като плановете за храма бяха публично дадени на Соломон, заедно с всичкото злато, сребро, бронз и камъни:

1 Летописи 29:20 “Тогава Давид каза на цялото събрание: Благословете сега Господа вашия Бог.   И тъй, цялото събрание благослови Господа Бога на бащите си, и като се наведоха поклониха се Господу и на царя.”

1 Летописи 29:22 “и на същия ден ядоха и пиха пред Господа с голяма радост. И втори път прогласиха Давидовия син Соломона за цар, и помазаха го Господу за управител, а Садока за свещеник.”

1 Летописи 29:23 Тогава Соломон седна на Господния престол като цар, вместо баща си Давида, и благоуспяваше; и целият Израил му се покори.”

Давид прехвърли силата на управлението на Соломон по два начина. Първо, той го подготви за лидерство и второ, почети го като лидера. Давид не чувстваше, че е необходимо да се придържа и прикрепя към лидерството, което Бог му беше дал в младините му, а вместо това обучи един млад човек за управление и след това предаде управлението в неговите ръце.

Изисква се наистина да имаме откровение като по-възрастни лидери в църквата, да познаем момента, когато е най-добре, да обучим млади хора за нашата задача и след това да отстъпим назад и да им се доверим с работата, която ние толкова добре сме вършили през годините. Някои хора никога не успяват да изградят тази благодат и те се държат към позициите си до момента, до който погребението им свърши. Но тези, които са поддържали поклонението си  в крайните си години, са способни да осъзнаят, че въпреки, че духът е готов и желаещ, плътта е слаба. Те вярват, че Бог, който им е дал способност да завършат тази задача, също така ще даде на следващия човек по-силно тяло и ще му даде да извърши велики неща в името на Господ.

Давид освободи позицията си като акт на поклонение  и с много радост се свърза с тези, които щяха да станат последователи на новия лидер. Той не стоеше на една страна, а подкрепяше лидерството на Соломон до деня на смъртта си. Давид не беше се отказал от царството, нито от поклонението. Той просто беше обърнал правото на управление на сина си. Старите му години не бяха използвани за да стои в къщи и да наблюдава и “да гледа Християнска телевизия”. Истинските поклонници ще бъдат въвлечени в живота и поклонението до деня на смъртта си, въпреки че може да се наложи, да предадат юздите на ръководство на по-млади хора.

Наскоро чух за едно свидетелство на млад пастор, който е бил въведен в поклонението чрез друг млад пастор. Той призна, че една от най-големите му грижи е била, че няма по-стари пастири, които да бъдат, като че ли въвлечени в настоящето Божие движение. Със сълзи, които се стичаха по лицето му, той разказа колко добро би било да има един по-възрастен служител, който да дойде в събранието, където той е служил  и да помогне. Този служител е влязъл в поклонението на младото събрание с ентусиазъм. За ума на младия човек това е било всичкото потвърждение, от което той се е нуждаел. Той  е видял част от старото поколение да бъде отворено и да се покланя с любов на Бог, като хвърля жребия си заедно с младите поклонници.

Какъв пример за Божественост беше Давид на Соломон. Той беше изживял живота си, сега го декларираше и се довери на Соломон, да продължи този живот в царството. Давид не стоеше назад, чакайки “своите старини”- той инвестира себе си в младежта и въвлече себе си в делото, което щеше да бъде тяхно. Нищо чудно, че Соломон стана такъв велик цар – вижте какъв беше баща му!

Въпреки че някои от псалмите говорят за старост и за отговорностите  и благословенията на възрастните хора, нито един от тези псалми не се преписва на Давид. Вероятно, Давид никога не е чувствал, че той всъщност остарява. Спомням си как стоях до моята умираща майка, която беше в осемдесетте си години. Тя ми каза, като ме гледаше в очите: ”Джадсън, аз не се чувствам като стара жена, чувствам се като двадесетгодишно момиче. Духът ми никога не е остарял, просто това тяло се е износело.”

Може би, просто тялото на Давид се беше износело. Понеже той гледаше напред и подготвяше неща за бъдещето, Давид поддържаше млад духа си. Поклонниците, които поддържат взаимоотношенията си с Бог в техните старини, също ще имат млад дух.

Един неизвестен псалмист, като е вероятно, това да  е бил и Давид или някой от хората, които той беше научил да пише песни на Господ, написа следното:

Псалми 71:17 “Боже, Ти си ме научил от младостта ми; И досега съм разгласявал Твоите чудесни дела.”

Псалми 71:18 “Да! дори до старост и бели коси, Боже, не ме оставяй, Докато не разглася силата Ти на идещия род, Твоята мощ на всичките бъдещи поколения.”

Друг псалм, който не се знае кой го е написал, казва:

Псалми 92:12   Праведният ще цъфти като палма, Ще расте като кедър в Ливан;

Псалми 92:13   Насадени в дома Господен Ще цъфтят в дворовете на нашия Бог.

Псалми 92:14   Ще бъдат плодоносни и в дълбока старост, Ще бъдат сочни и зелени;

Псалми 92:15   За да възвестят, че е праведен Господ, Моята канара, у Когото няма неправда.

Независимо дали Давид написа това или не, това, че той го живя е засвидетелствано в няколко книги от Библията. Давид беше поклонник от младостта до старините си и той използва взаимоотношението си на поклонение с Бог, за да въведе и следващото поколение в това топло взаимоотношение на поклонение. Давид беше като семе, което беше пораснало в едно гигантско дърво, което от своя страна, пускаше живи семенца в земята. Той увековечи себе си като инвестира златните си години в поколението, което идваше след него. И понеже той беше поклонник през всички дни на живота си, Давид беше повече от подготвен да пристъпи от това място на сълзи до мястото на благословения, които Бог е подготвил за тези, които го обичат.

Давид пя поклонението си – той го викаше; но Давид винаги ще бъде запомнен най-добре с това, че той го е живял през цялото време  и той осигури всичко необходимо, то да продължи  след смъртта му. Давидовото управление завърши. Въпреки че живота му на земята свърши, поклонението му ще продължава дори и през вечността, понеже сега той се покланя с ангелите и светиите, които са влезли в радостта на небесното поклонение. Той е открил, че няма повече войни за воюване и повече сгради за строене. Поклонението, на което той сега се наслаждава, никога няма да свърши.

Давид и неговото сърце на поклонник са споменати и в Новия завет, и когато Йоан видя небето и поклонението, което се случва във вечността, той чу един от свещениците да казва: 

Откровение 5:5 “Но един от старците ми каза: „Недей плака: ето лъвът, който е от Юдовото племе, който е Давидовият корен, превъзмогна, за да разгъне книгата и да разпечата нейните седем печата.

Точно както потомството на Давид никога не свършва, така и поклонението, което той доведе в Христовото тяло, никога няма да спре. То продължава да бива преоткривано все по-прясно и все по-ново чрез всяко следващо поколение.

 

Автор:  Джъдсън Корнуол (15 август 1924 – 11 февруари 2005 г.) е плодотворен харизматичен християнски проповедник, пастор и автор на над 50 книги по различни теми като поклонение, похвала и духовна война.

Трето поколение служител, Джъдсън Корнуел проповядва от 7-годишна възраст по време на ерата на депресията , а по-късно се смята за апостол и пионер. След като започва и пастирува църквите на Запад, Корнуол, служи в световен мащаб повече от 20 години, обучава служители и миряни от различни деноминации. Три от книгите му: „Нека се покланяме“, „Елементи на поклонение“ и „Нека похвалим“, се считат за християнски класики.

Всички права на online-книгата и нейното книжно издаване са притежавани от www.ivokoychev.org.  Книгата е предназначена за лично ползване, без никаква комерсиалност.

БОГ ВИ БЛАГОСЛОВИ ИЗОБИЛНО, ДОКАТО Я ЧЕТЕТЕ!

51 Shares